Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tabor Padlych Zien, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
art54 (2021)
Корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Антон Балаж

Заглавие: Лагерът на леките жени

Преводач: Донка Нейчева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: словашки

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Националност: словашка

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 15 юли 2016

Редактор: Росица Ташева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Мила Томанова

ISBN: 978-619-150-821-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15144

История

  1. — Добавяне

17.
В лампарницата не се претрепват от работа

Челаровите ударници и една лагерничка мълчаливо крачеха към недалечната мина. Утринта беше тиха. Преситените птици, напълнили гушите си по време на мирната жътва, бяха толкова лениви, че не издаваха никакъв звук. Напоената с роса трева обилно мокреше тежките войнишки обувки и глезените на краката. Но те не обръщаха внимание на това. Не ги вълнуваше и мисълта, че когато мирната жътва приключи, затворниците от първата смяна пак ще влизат в мината направо от лагера.

Лампаджийката Кармен Хойчикова, с регистрационен номер 769, от време на време стрелваше с поглед Челар, дори се измъкна от тълпата, за да се приближи до него, но водачът на ударниците сякаш не я забелязваше — ядосваше се, че тия видришки дърдорани са издали нещо за подготвяния план за ударен труд, който въобще нямало да бъде ударен труд, а въдица за надзирателките, а жените биха почувствали нейните последствия във вид на радостна и пълна изненада точно под своите басмени престилки.

На Кармен й се струваше, че Челар се сърди най-вече за това, че половин ден се е влачила с лекарската чанта, правела се е на слугиня на лекаря, търкаляла се е с него под храстите, въпреки че е можела да върви и да събира снопите след косата на Челар, и тогава единствено той би имал възможността да поопипа поне с поглед всичко, което се криеше под нейната престилка. Самата тя горчиво съжаляваше. Изнервяше я и това, че сега към мината редом с нея крачи и Вдовицата. Беше смаяна, когато сутринта я видя със същото пакетче суха храна в пазвата да се нарежда в групата, която стражарите преброяваха. Не можеше да си го обясни иначе, освен с факта, че тази хищница бе намерила в лагера нов Изповедник. Или някой беше любопитен дали и долу е толкова гарваново черна. Дали не е Зигмунд? Не е. Него го интересуват само картите и освен това не разполага с такава власт. Така, кой друг… Кармен се разтрепери, като си помисли, че би могъл да бъде Плажак.

На портата лагерните пазачи ги преброиха отново, записаха броя им в книгата, придружаващите ги стражари многозначително заоправяха ремъците с окачените на тях пистолети, с което предупреждаваха класовия враг, че имат бдителни очи, и после ги оставиха на грижите на други, които по късите бетонови тунели ги заведоха в съблекалните. Лагерниците започнаха бързо да се преобличат, а Кармен се отправи към склада за лампи. Днес с нея вървеше и Вдовицата.

Жените от нощната смяна вече нетърпеливо очакваха Кармен. Сърдечните селски жени, които бяха пребродили заедно с мъжете си белгийските и френските мини, тук бяха у дома си. Те обичаха Кармен и я съжаляваха, защото им разправяше как в лагера нощем ги тормозят. Затова се радваха, когато сутринта се появяваше на работа, без да са я били. Бяха дълбоко поразени, когато им показа виолетовите белези по гърба и по задника си след Плажаковия бич. Прекръстиха се, тъй като бяха много набожни, и отбелязаха: „Поне не е по главата, Карменко“. Те никога не биели децата си по главите. Поради голямата им набожност Кармен бе скрила от тях своята истинска професия и частично си бе присвоила биографията на Сладкарката, като я бе подобрила с някои благородни детайли. Не знаеше дали са й повярвали напълно, защото определено не бяха вчерашни. Жалко само, че бяха вече стари и шегичките, с които би ги забавлявала, може би вече не бяха за тях.

Поздравиха я както винаги със своето сутрешно двугласно чуруликане.

— Добре дошла в бригадата, Карменко.

— Ах, как хубаво си почерняла! А и най-накрая си имаш другарка.

— Слава богу, вече няма да треперим, че трябва да останем втора смяна, щото кой ще нахрани прасетата вкъщи…

— Карбидките, Карменко, вече са заредени, мъжете могат да ги палят веднага.

— Хайде, вие се оправяйте тук, а ние вече да изчезваме. С Божията помощ…

— С Божията помощ — също така сърдечно се раздели с тях Кармен.

Сутрин все нямаше време да си поговорят, защото те бързаха за автобуса.

А автобусът се отбиваше в селото само заради миньорите и всички бяха съгласни, че това е голяма придобивка за трудещите се. Но когато някой каза, че в Белгия автобусите откарват и докарват миньорите от и до домовете им, председателят на бранша им обясни, че не бива да бъдат такива чуждопоклонници, и повече не им предложи да споделят своя тъжен опит от живота в капиталистическия свят.

Кармен кимна през отвореното прозорче на тези, които си тръгваха. После се обърна към Вдовицата, която доста скромно и колебливо стоеше в ъгъла на склада, погледна я с видимо превъзходство, но любезно каза:

— Хайде да се преоблечем, а после ще ти кажа какво трябва да правим по време на смяната. Сега ела при прозорчето. Мъжете ще ти подават своите номера, а ти ще им даваш карбидките. Не бива да става грешка, защото всеки номер отговаря на човек под земята, разбираш ли?

Вдовицата кимна, но бе ясно, че не разбира. Кармен я побутна към отвора, тъй като там вече се подаваше някаква мъжка ръка с номер между пръстите.

Размяната на номера за карбидки ставаше бързо и мълчаливо, само дето един от мъжете каза:

— На мене фенер.

Вдовицата въпросително се обърна към Кармен, която през това време доливаше вода в другите лампи.

Кармен остави номера, взе от полицата голям метален предмет с дълъг ремък и сама го сложи на прозорчето.

— Този е сменен майстор, те си светят с фенери.

Тълпата около прозорчето оредя, идваха вече само закъснелите, които преди смяната е трябвало да уредят нещо в канцеларията. Вдовицата, на която подаването на карбидките се бе сторило много тежко, масажираше пръстите си и болезнено се мръщеше.

— Трябва да ги държиш с две ръце. Тежат само килограм, но все пак. За няколко дни ще свикнеш. Ако не стане нещо извънредно, сега три-четири часа ще имаме пълно спокойствие. Ще се преоблечем, а може и да си сварим кафе. Ела.

Кармен заведе Вдовицата до малката съблекалня, където имаше и душ. Смениха лагерните си дрипави одежди с миньорско облекло. От него, въпреки че беше прано, се носеше миризма на въглищна прах. Вдовицата отбеляза, че биха могли да останат и със своите дрехи. Кармен само поклати глава. После за малко се замисли, защо пък не? Попита Вдовицата дали иска кафе. Тя отказа. Нейната неотзивчивост и мълчаливост малко обиждаха Кармен. Но тя самата също не знаеше за какво би могла да разговаря с нея. Върнаха се в лампарницата.

— А тук няма ли други помещения? — попита Вдовицата.

— За какво са ти? — учуди се Кармен.

— На мен за нищо. Но къде мият мъртъвците?

Кармен я гледаше слисано.

— Но… нали онзи ударник говореше с културтрегера, че мъртвите миньори ги мият в склада за лампи. Нали това каза? — вече несигурно завърши Вдовицата.

Кармен така се разсмя, че чак се просълзи.

— Челар тогава май прекали. Нищо такова… — и изведнъж се сепна.

Веднага разбра защо веднъж сутринта намери наровете измити. Тогава не й казаха нищо, само я изгледаха съчувствено, а когато отиде да се преоблече, се учуди колко много вода се е събрала под душовете, макар тези от смяната преди нея никога да не взимаха душ. Но тогава не й мина въобще през ума нещо такова.

— Поне аз нищо такова не знам — каза вече бавно. — Откакто съм тук, не е имало смъртен случай, само от време на време някоя откъсната ръка или крак, но разбирам това едва когато ми донесат горе карбидката и началниците на смяната приберат номера.

— Това с нищо не ме бърка — каза унило Вдовицата и Кармен изведнъж се почувства глупаво. „Лицемерка!“ — помисли си злобно.

След това доста неохотно обясни на Вдовицата какво трябва да прави в лампарницата по време на смяната. Разглобява карбидката, досипва сух карбид, долива вода, отвива и изчиства горелката. Някои от лампите са поизкривени от падане или удари и не се затварят добре. Тях ги носят в работилницата при стария Вендрицки, а оттам вземат други, поправени. Вдовицата кимна и след малко вече сръчно досипваше карбид, доливаше вода, опитваше пропускливостта на горелката. Отваряше вентила и наблюдаваше как водата капе в металния съд. По едно време попита:

— Мога ли да опитам и аз?

Кармен сдържано й подаде запалката. Каза й, че трябва да изчака, докато в карбидката се събере достатъчно газ. Вдовицата изчака и после с едно драсване успя да запали лампата. Гордо се засмя. Кармен усети, че скоро Вдовицата би могла да набере преднина пред нея, да омотае Ян Челар, макар да е по-стара от нея поне с десет години, да е доста закръглена и да има тежък задник. Но тъкмо това би могло да се хареса на горехронския ударник. Може би трябваше да предизвика някакъв скандал, за да се избави от нея.

Кармен рязко увеличи пламъка на горелката, каза на Вдовицата да допълни останалите лампи, а тя ще иде до работилницата, за да отнесе повредените. Вдовицата мълчаливо се зае с работата.

Старият Вендрицки си падаше по женската част, но за негово съжаление беше съвсем безвреден. Отиваше към седемдесетте. Винаги посрещаше Кармен с някакъв виц, който би му бил достатъчен за Илава. Днес я попита какво се е случило на тая тяхна жътва, нагостили ли са ги с нещо. Кармен каза, че само с гулаш и галушки. Вендрицки бе недоволен, струваше му се, че цялата мирна жътва не струва пет пари, че е само едно комунистическо мероприятие. Каза, че когато преди са ходили да жънат, Тарноци им е давал на ден по двеста грама добра ракия и нощували в плевнята. Там било тъмно като в Назарет и всеки успявал да докопа по нещо, било предник, било задник, все едно, нали на тъмно не може да се избира.

— И аз не бих си избирала, господин Вендрицки — каза Кармен и тъжно наведе глава.

— Ах ти, хитра братиславска уличнице! — закиска се Вендрицки и с твърди от ковашкия чук ръце я потупа по задника.

После захвана да псува ударниците, които безогледно чупят машините в мината и натоварват държавата с нови разноски. След това нервно запреглежда изпочупените кирки и лопати.

— И челаровските ли ремонтирате? — с интерес попита Кармен.

— Че как иначе, не правя изключения, чумата да ги тръшне дано! Само дето откъснати крайници не ми подхвърлят в колата.

Кармен се смееше. Но не разбираше за каква кола става дума. Нали из мината се движат само железни вагонетки. Сигурно на тях вика коли. Сега бе особено разстроен, защото долу в момента натоварвали счупеното на специално пригодена вагонетка и му го пращали в работилницата. Той го оправял и го връщал обратно. И гледал да не забрави да заключи, защото тоя трудов народ, поне в мината, краде повече сега от своето, отколкото преди от чуждото. И ако не заключвал колата, докато стигне долу, щяла да е празна, а него щели да го дадат на другарски съд, задето е нарушил новите порядки.

— Така ли било? — с учудване отбеляза Кармен.

Нещо й дойде наум. Първо си каза, че това е безсмислица. Най-малкото би било доста рисковано. Но после… Само че най-напред би трябвало да отпрати от работилницата тази безполова мумия Вдовицата. Това би могло някак да се уреди. И Кармен се усмихна на Вендрицки.

— Така че ела за лампите към четири — каза Вендрицки, след като се бе напсувал до насита.

После, както обикновено, щеше здравата да се хване на работа.

— Може да изпратя новата работничка. Тя е вдовица.

— Хайде, бе! — учуди се Вендрицки. — Ах, вдовичка, вдовичка, хубава душичка. Боже мой, защо не ви затваряха преди четирийсет години! Хайде, върви, върви, защото съвсем ще се наскърбя — започна да я избутва към вратата той.

Кармен бе сигурна, че с него работата би била лесна.

Междувременно Вдовицата беше насипала в лампите карбид, доляла вода, всичките до една проверила и сварила кафе дори и за Кармен. Седнаха на пейката при шкафа и мълчаливо започнаха да го пият. Кармен каза на Вдовицата, че ако е гладна, може да хапне нещо. Тя поклати глава. Няма още да яде, трябва да пази диета, тъй като в лагера е наддала доста. „И аз“ — призна си Кармен и това малко ги сближи. Продължиха да почиват. Кармен каза, че трябва да пестят силите си, тъй като наближава дванайсет. Около един суетнята е голяма, смените си предават щафетата. После идват сменните майстори, за да отчетат какво са изработили мъжете. Някои винаги оставят по няколко цигари. Между тях има и глупаци, които вярват на всичко, което им разправят при обучението. А два пъти в седмицата в мината работят миньорските чираци, такива едни изплашени душички. Докато чакат майстора си пред работилницата, от време на време някой от тях се осмелява да надникне през прозорчето. Кой знае какво са им наговорили за лагера. Преди няколко дни един крадешком й бе предложил десетачка, при това се беше изчервил и усмихнал твърде смутено. Беше я досмешало.

— В действителност петнайсетгодишните юноши не са толкова срамежливи. И са много свежи — каза Вдовицата, с което твърде изненада Кармен.

После махна шапката си, започна да разчесва сплъстените си гарваново черни коси и от тялото й, въпреки силната миризма на карбид, към Кармен лъхна лек, успокояващ аромат. Кой знае защо й се прииска да помечтае. Вдовицата се протегна и под дрехата изпъкна пълната й зряла фигура. Кармен си спомни как жените от улица „Щукова“ разправяха за нея, че в началото, преди да стане вдовица, не носела под дрехите си бельо. „Дявол знае как всъщност е било…“ — премина през главата й, когато се загледа в изящните пръсти, забодени в гъстите гарванови коси. „Дали и долу е така прекрасно лъскава? Като вземе да се къпе, ще погледна.“ И пак се почувства малко глупаво.

Пристигна първият отговорник. Преброиха с Кармен номерата и той небрежно подхвърли, че на един от несръчните чиновници, който влязъл в мината, за да подобри кадровото си досие, лентата откъснала два пръста. За щастие, на лявата ръка. Сега са му в джоба, заради комисията по злополуките, ако искат, може да ги погледнат. Кармен каза, благодаря, не са любопитни. Тогава отговорникът извади от другия си джоб пакетче ментови цигари и ги подаде на Кармен. Хвърли поглед към Вдовицата, изкашля се и отбеляза:

— Пипнаха един спекулант на найлонови чорапи. Още едно попълнение за лагера.

Кармен само сви рамене, благодари за цигарите и го изпроводи от работилницата.

— С този внимавай, никога не те гледа право в очите.

Другата смяна беше вече в съблекалнята. Кармен обясни на Вдовицата къде са работилниците по поддръжката и я изпрати да донесе поправените лампи.

— Нали е стар сладострастник? — посрещна я после, смеейки се, като помагаше да подредят лампите на полицата. — Добре че вече е безопасен.

— Това не мога да го преценя, но искам да ти кажа, че аз не съм никаква вдовица.

— Извинявай, но…

— Аз съм Манца Щупова, дори трима пълномощници няма да ме извадят от лагера, докато сама не поискам. Вече няма да се правя на народна мъченица, разбираш ли?

Кармен едва забележимо кимна.

— И не нося между краката си нищо такова, заради което всички да полудяват.

Кармен глуповато и засрамено се усмихна. Толкова бе смаяна от думите на Вдовицата, че повечето време от смяната прекара в мълчание. Без да си продумат, двете хапнаха и запалиха по цигара. В пет часа Кармен малко стеснително каза, че трябва да вземат душ, за да не смърдят на карбид, и да се преоблекат, за да не ги чакат после мъжете. Притвори вратата на склада с лампите. Когато влязоха в стаята за почивка, за да не си мисли Вдовицата, че и тя е любопитна да узнае това, което побърква всички, с известна боязливост подхвърли при събличането:

— Сега вече миенето на труповете ще ме плаши…

— Това остави на мен. Имам опит с някои днес вече исторически трупове.

Кармен погледна Вдовицата с респект. Имаше все още красива налята фигура. Без да иска, хвърли поглед и към козинката й.

Вдовицата се усмихна.

— Е, какво, излъгах ли?

Кармен трябваше да признае, че не. Че Манца е жена с характер. А с характер можеш да се решиш на всичко.