Антон Балаж
Лагерът на леките жени (15)

15.
Молитвена броеница в Илава, само че радостна

Момичето на свещеника тихо си повтаряше стихотворение за тържественото завършване на учебната година, католичките още по-тихо шептяха молитва за изцеление, а Рия Амала сплиташе от конопени върви и слама повесла за мирната жътва. Всички те седяха върху сламеници, а килията бе залята от острата, дразнеща очите светлина на лампите на тавана, затворени в охранителни телени решетки.

Рия се потеше от работата и все й се струваше, че тялото й мирише на дима, с който бе просмукана циганската каруца и телата на двамата млади цигани. Докато бе спала на дъното на колата, тази миризма беше преминала в тялото и косите й и когато жандармите ги спряха и я извлякоха от колата, един от тях я сграбчи за косите, събори я на земята, изплю се и рече: „Пфу, тази курва смърди като дърта циганка!“. А в затвора двамата надзиратели, които започнаха да я стрижат, с погнуса хвърляха косите й в миризлива кофа. Рия се опита да се оттегли колкото се може по-бързо в ъгъла, за да не пречи с миризмата си на молещите се католички и на момичето с разтворена читанка на коленете, което все по-силно, със силен руски акцент четеше, а после с притворени очи повтаряше нещо за твърдите работнически длани и въртящите се колела.

Католичките приключиха с молитвата си и едната от тях, тази с двата избити предни зъба, която бе хвърлила по един милиционер кошче с цветя, та затова Рия на шега я наричаше Цветарката, ласкаво прошепна на момичето:

— Знаеш ли, Франка, не се мъчи толкова. Почини си. Да се помолим с радостна молитва за твоя татко.

— Може — съгласи се девойчето и затвори читанката. — Глупаво стихотворение.

След което пъхна читанката в платнената чанта, която бе положена до сламеника, а през нощта й служеше вместо възглавница.

Католичките подеха първите десет молитви от броеницата за нейния баща, гръко-католическия свещеник, който заедно с още четирима други духовници бе затворен във втората пристройка на затвора. Казваха, че лежат върху голия бетон, без дюшеци и съвсем голи. Католичките си шепнеха за това възбудено и с ужас вече втора нощ, когато момичето заспеше. Представата, че техният господин свещеник лежи без расо и без нищо, съвсем разсъблечен, все още им се струваше невероятна, както и това, че те самите, подобно на останалите селски женички, лежат тук вече десети ден на пейките, с избити зъби и поизскубани коси, а сега на всичкото отгоре заедно с някаква проститутка. И то само защото на Успение Богородично както всяка друга година са тръгнали с процесията към селския параклис. Там, с ритници и плесници жандармите им бяха обяснили, че точно по това време на това място се провежда среща на враговете на държавата. Жените не знаели нищо за тази среща и решили, че тези безбожници нарочно са измислили това, за да провалят католическата акция, провъзгласена от господин свещеника от амвона. Дошли след него и обсадили параклиса. Цветарката, както Рия научи, се нахвърлила върху нападналите ги милиционери с кошницата си с цветя, от която се сипели розови листенца и всякакви цветчета, и здравата наложила милиционера, който смешно крещял, че няма бог, а после бил принуден да си вземе седем дни болнични. Чак в стаята на жандармите осъзнала, че се е осмелила да нападне обществен служител и добър познат на голям другар. Затова жандармите я дърпали за косите и я ритали в корема. А когато приложили към протокола и счупената кошница, след като установили, че е удряла известния другар с американските карти, с които кошницата била украсена, така побеснели, че й избили два зъба и златна коронка. Останалите католички се отървали по-леко, защото били с обикновени кошнички за цветя и налагали с бодливите розови стъбла само обикновени милиционери. Под сурдинка се смееха върху сламениците си, като си спомняха как тези мъже бягали пред тях, изпускали нещата си и дори уплашено се кръстели. Невинните деца, които видели всичко това при параклиса, събирали падналото от тях и бързали да го скрият там, където преди войната родителите им били крили маста, сланината и покъщнината си от партизаните, фрицовете и власовците, а след тях — от бандеровците и безбожниците от околността. За всичко това католичките си шепнеха с гордост. И се кикотеха, когато си спомнеха как жандармите страшно ги бяха изплашили, когато, след като ги намериха заврени в мръсното ремарке на трактора, казаха, че ще ги закарат в Илава, където ще ги разстрелят до една. Но, слава богу, тогава дори не ги биха, била дошла заповед от Братислава да не бият повече католиците, а да ги превъзпитават.

— Света Богородице!

— Помилуй нас!

— Майко на майките!

— Застъпи се за нас! — молеха се все по-силно католичките, а с тях и момичето на свещеника.

Еднообразният ритъм на молитвата помагаше на Рия Амала да свикне с противната и еднообразна работа — да изтегля от голямото кълбо конопената връв, да нанизва на нея дървената шайбичка, да направи здрав възел и така дванайсет часа на ден. А можеше да бъде доволна, че вместо в дупка без прозорци с влажен бетонен под, в каквато настаняваха опиталите се да избягат от лагера, вършеше това тук и със своето усърдие допринасяше за успеха на мирната жътва. При промушването й през тясната дупка от връвта се отделяха дребни конопени влакънца, въртяха се около бързо движещите се Риини пръсти и я караха да кашля. Гърбът я болеше непоносимо, дори смяната на положението върху сламеника не помагаше. От болките в гърба не можеше да спи. Нуждаеше се от масаж на определени места, но това не можеше да се прави в седнало положение, а когато вечерта загасяха противното осветление, понеже трябвало да пестят електричеството на затвора, не се осмеляваше да помоли някоя от жените да я масажира. Когато я затвориха при католичките, двамата надзиратели, смеейки се, подхвърлиха: „Ето, да има за кого да се молите, освен за попа. Това е една остригана грешница“. И затръшнаха вратата зад нея. Добрите селски жени така се изплашиха, че дори не се осмелиха да продължат молитвата си, струпаха се на сламениците си, взеха нещо да си шепнат, закриваха устата си с длан, а Цветарката дори се прекръсти. Риината мълчаливост, виновната й усмивка и най-вече наказателният труд затвърдиха убеждението им, че си имат работа с проститутка. Рия постоянно се опитваше да им обясни, че е станало недоразумение, че всъщност е масажистка и предпочита конете пред мъжете. Но същевременно започваше да осъзнава, че тези жени не биха разбрали нейните обяснения и че във времето, когато затворите и лагерите започваха да се запълват с още по-невинни от нея, може би бе изгодно, че бе тук като проститутка.

От време на време Рия сухо кашляше. Католичките следяха кашлицата й с нескривано безпокойство — това, че е проститутка, вече го бяха приели, но ако е и туберкулозна, наказанието им за недоразумението при параклиса би било твърде голямо.

Само дъщеричката на свещеника гледаше Рия със съчувствие. Искаше да участва в нанизването, но понечеше ли да го стори, прозорчето на вратата веднага се отваряше и надзирателят грубо напомняше, че не трябва да помага на затворничката, а да си учи уроците. За да я предпазят от отрицателното влияние на Рия, забраниха й дори да приказва с нея. Но когато вечерта цялото осветление угасваше, Франка се обръщаше към Рия и двете шепнешком започваха да си говорят.

С детска откровеност девойчето й призна, че Рия е първата жива проститутка, която вижда, но не я укорява за това. То също имаше своето страдание и също имаше за какво да го гризе съвестта.

— Но за какво? — учуди се Рия.

Досмеша я. Но когато девойчето й се довери, вече не й беше до смях. Франка беше попаднала в затвора заради една пишеща машина. Отчасти за това нейно нещастие вина имаха и монахините от манастира на Дева Мария. Франка, дъщерята на гръко-католическия свещеник, ходела да им помага от време на време в градината. Сестрите ръководели и девическото стопанско училище, в което Франка искала да кандидатства след гражданското. Сестрите я посъветвали да се научи да пише на машина, което щяло да бъде предимство пред останалите кандидатки. И така момичето вечер преписвало на бащината си машина откъси от книгите, които баща му имал в библиотеката си. Била на училище, когато ченгетата дошли да правят обиск. Разхвърляли всичко, но намерили само стара църковна хоругва, на която на гръцки било избродирано: „Да дойде царството Твое“. Веднага решили, че това е таен надпис, а когато свещеникът им обяснил какво означава, го обвинили, че е прикрит монархист и ненавижда народнодемократичния режим. После попаднали на пишещата машина и попитали за какво му е. Имал я вече трийсет години и обяснил, че му я бил донесъл някога от Америка един негов земляк и вече въобще не пише на нея, защото вижда слабо, а и ръцете му треперят. „А това какво е?“ — изревали те, когато намерили преписаното от момичето. За нещастие, то си било избрало от бащината библиотека книгата „Тайното възпитание на младежта“ и даже не му било казало, че се учи да пише на машина. Искало да го изненада и зарадва със своята прилежност. Така че бащата твърдял пред агентите, че нищо не е писал и че, изглежда, някой му е подхвърлил написаното. Те му се изсмели и го помъкнали със себе си, без да му позволят да си сложи свещеническата шапка, което много го засегнало. По това време Франка била в училище и не знаела нищо, докато не дотичал брат й, извикал я от час и плачейки, разказал какво се било случило. Тя не се разплакала, взела чантата си и вместо вкъщи отишла при агентите. Отначало не искали да я пуснат да влезе, само я погледнали през същото такова прозорче като в лагера. После отворили, но вече пък не я пуснали да излезе. Обвинили я, че е преписвала противодържавни материали, и настоявали да каже кой ги е поръчал. Отговорила, че никой, и им обяснила как монахините я посъветвали да се учи да пише на машина. Ето това не трябвало да казва. Баща й после многократно тъжно повтарял: „Това, дъще, не е трябвало да казваш. Те преиначават всяка дума. Имат сатанински езици“. Извършили обиск и у монахините и намерили укрити шест сестри, които били избягали от Полша. После всичките ги закарали в Кошице^[1]. Там, когато Франка вече не искала нищо да говори, един от агентите така я настъпил с тежката си войнишка обувка и така се завъртял върху крака й, че тя мигом припаднала. Кракът започнал да гноясва още преди да я докарат тук. „Но вече ми оздравя“ — прошепна Франка, хвана ръката на Рия и я положи на крака си. Сводът на ходилото беше груб и деформиран, а може би и все още чувствителен на допир.

— Сигурно скоро ще те пуснат! — успокояващо я погали Рия.

Франка помълча, а после нещастно прошепна:

— Не исках да навредя на монахините — и се разплака.

И ритъмът на молитвената броеница не помагаше да се изпълни разчетената дневна норма. Рия уморено спря да нанизва. За щастие, в коридора се чу дрънчене на ключове, отключи се врата на килия, прозвънна кофа. Католичките прекъснаха молитвата, станаха от сламениците, като пияни се заподпираха една на друга и заоправяха дрехите си. Цветарката взе кофата от ъгъла и зачака да се отвори вратата на килията. Стана и Франка, взе читанката си, приготвена за излизането на двора. Само Рия остана да седи, защото знаеше, че не й е разрешена разходка. Но този половин час, през който другите бяха на двора, бе най-щастливият й момент от деня. Най-напред щеше да се изтегне върху сламеника и тези минута-две, в които неподвижно ще лежи по гръб, бяха мигове на такава блажена отмора, каквато не бе изпитвала през живота си. Нито когато се бе докосвала до своите жребци, нито когато във въображението си бе играла с тях най-смелите еротични игри. После щеше да прави упражнения по гръб, известно време да лежи неподвижна, след това да се упражнява изправена, замаяна от внезапно разкрилото се около нея свободно пространство. Използваше всяка секунда от тоя щастлив половин час, когато жените бяха в затворническия двор и надзирателите от коридорите изчезваха заедно с тях. А днес, може би още от сутринта, в нея нарастваше изкушението да пъхне ръка в гащичките си, да докосне напрегнатия си корем и ако долу всичко за момент също се напрегне, после започне да се разтваря и овлажнява, да плъзне ръката си по-ниско и по-бързо, но възможно най-внимателно и да се облекчи, усещайки възбудата от риска, любопитна да узнае дали през това време пред притворените й очи ще изплуват онези твърди и малко мазни цигани.

Чу се как ключът се завърта в ключалката, вратата със скърцане се открехна, надзирателят мълчаливо надзърна, католичките отвориха вратата докрай и с облекчение излязоха в коридора, без дори да обърнат глава към Рия. Франка смутено и както винаги малко виновно я погледна, засмя се, после също изтича навън.

С нарастващо напрежение и разпростираща се по гърба й болка Рия чакаше кога надзирателят ще затръшне вратата на килията и тогава…

— Тук ли си, Циганчице? Я каква си прилежна.

Рия рязко вдигна глава. В кожени ботуши, в сукнена военна униформа, с яке и шлем на мотоциклетист в ръка пред отворената врата стоеше Плажак. Смееше се. С парещи и сълзящи очи Рия мълчаливо го гледаше.

— Вече съжаляваш, че го няма онзи цигански жребец ли, що ли? Потърпи още малко, докато те повикам отново, не искам да бъдеш такава намусена. И други са укротявали тук.

Рия не отговори. Знаеше, че не трябва да отговаря. Не може да му направи нищо, не и сега, със сигурност. Може само да се преструва, че той за нея е празно пространство. И за да го покаже на този тъпак, взе от купчината пред себе си шайбичка и започна да я нанизва. Чак тогава забеляза, че мекото на пръстите на дясната й ръка е протрито и окървавено. „Ще го направя с лявата!“, реши тя и веднага с чувство за превъзходство, със съзнанието, че тази свобода не може да й бъде отнета, погледна Плажак.

— Пак ще се срещнем — каза малко несигурно той и изчезна от вратата.

Рия обаче вече мислеше за облекчението, което сама смяташе да си достави.