Нанси Теър
Изненади по Коледа (8)

7

Беше средата на декември. Никол беше облечена в син памучен пуловер с голяма бяла снежинка в средата. Отвори празничната си кутия с бижута и избра обици във формата на снежинки. Беше ги купила за по-малко от пет долара, а блестяха в различни цветове: още си спомняше колко се зарадва, когато ги откри в една аптека. Изглеждаше много готино, макар сама да си го казваше. Кенеди, разбира се, би намерила пуловера й за безвкусен. Но тя още не беше тук.

А днес щяха да купят елха!

Сложиха пухени якета и кожени ръкавици и се отправиха с колата вън от града, към фермата „Мурс Енд“ на шосе „Полпис“.

Не валеше сняг, но духаше свиреп вятър, а небето над главите им висеше ниско и бяло, сякаш готово всеки момент да изсипе тонове снежинки. Себастиян намести колата между две други. Двамата с Никол затвориха вратите си и тръгнаха срещу вятъра, борейки се да стигнат до дръвчетата, подпрени на дървени опори.

Никол се запъти към най-високите елхи. След миг забеляза, че Себастиян вече не е до нея. Беше отишъл при малките елхи.

— Себастиян! — извика тя. — Насам!

Себастиян й помаха в знак, че тя трябва да отиде при него.

— Не! Високо! — Тя вдигна ръце и ги разпери. — ГОЛЯМО!

Себастиян бързо дойде с притеснен вид.

— Никол, нямаме играчки и лампички за такова голямо дърво.

Никол игриво се завъртя.

— Аз имам. Донесох няколко кутии, когато се преместих тук. Освен това можем светкавично да купим още лампички!

Себастиян се засмя на нескопосната й шега.

— Май не съм ти от голяма полза в тази работа с елхите.

— Ще ми бъдеш от голяма полза, ако я занесеш вкъщи — увери го Никол.

Междувременно се беше появил плещест продавач с червено карирано яке и рошава зелена шапка.

— Какво ще кажете за това? — попита той, като извади едно дърво, високо два метра и половина, и го разтърси, така че клоните му да се отпуснат.

— Виж, Себ, безупречно е! — Никол плесна с ръце от удоволствие. Никога не беше виждала такова върховно зелено. — Има формата на буквата А. Кичесто е отвсякъде, така че няма да се налага да крием грозната му страна в ъгъла.

Себастиян погледна с обич жена си, която буквално летеше от радост.

— Добре — предаде се той. — Това да бъде.

В малката барака, където отидоха да платят, Никол избра и венец за предната врата. Изискан венец с голяма червена панделка и нищо друго — без дребни украшения, захарни бастунчета и шишарки, посипани с изкуствен сняг, както би предпочела самата тя. Това беше нейният начин да се съобрази със сдържаните (безжизнени) вкусове на Себастиян. Двамата с Катя никога не бяха украсявали елха, но Никол не можеше да си представи Коледа без дърво.

С помощта на дървосекача Себастиян лесно вдигна елхата на покрива на джипа си и я върза с въжета и ластици.

Вкарването й в къщата обаче беше съвсем друга работа. Дървото тежеше. Себастиян развърза въжетата и някак си го свали на земята, но когато го хвана за ствола, беше му трудно да го повдигне и известно време се препъва около колата, сякаш танцуваше с тромав пияница в зелено палто.

Никол сподави смеха си.

— Нека го хвана за върха, за да го насоча.

Тя пъхна ръце между клоните, стисна тънкия връх и двамата заедно го внесоха в дневната. Оставиха го на пода, а после го напъхаха в стойката, която Никол беше подготвила.

Себастиян отстъпи назад и го погледна.

— Ужасно голямо е.

— Знам — съгласи се доволно Никол. Тя наклони глава на една страна и се вгледа в съпруга си. — Ще ти кажа нещо. Ако ми помогнеш да закача лампичките, сама ще довърша останалото от украсата.

Той се отпусна.

— Става. Надявах се да отида с момчетата на обяд в „Дауни Флейк“.

След като закачиха лампичките, Себастиян тръгна за срещата с приятелите си. Никол извади любимите си стари играчки за елха, нареди ги на пода и ги огледа. Намираше се в нов етап от живота си; това беше най-голямата елха, която някога бе имала, и искаше да бъде великолепна. Качи се бързо в колата и подкара към Центъра за дома.

В отдела за домашни потреби от уредбата тихо звучеше „Бяла Коледа“. Рафтовете бяха пълни с коледни дрънкулки, една от друга по-прекрасни. Коленичили майки с деца обсъждаха коя миниатюрна сцена от раждането на Исус да купят за дома си. Тези украси ставаха все по-хубави всяка година, мислеше си Никол, недоумяваща как да се ограничи до няколко предмета. Пингвинчета с кънки, еленчета с червени носове, влакчета с колелца като червено-бели ментови бонбони, самолетчета, от които маха Снупи, а червеното му шалче се вее назад, снежинки, ухилени камили, куклички с бели кадифени палтенца и червени плодчета в косите… О, Никол обожаваше тези празници!

Накупи много играчки и тъкмо когато си мислеше, че може би леко е прекалила, сети се за Мадокс. Колко забавно щеше да бъде у дома за Коледа да има дете!

Когато се прибра, си пусна диск с коледни песни и започна да украсява елхата. Откри, че трябва да размести мебелите и да избута диваните и столовете от високото кичесто дърво. Отстъпи назад и се зачуди дали не е твърде голямо. Не беше ли допуснала грешка? Лоша преценка? Нима беше безнадеждна селяндурка без никакъв усет за мярка и елегантност?

Въздържа се да закачи последното захарно бастунче, включи малките многоцветни лампички и се отпусна на дивана, за да огледа творението си. Удивително е, мислеше си тя — ярко, радостно, закачливо, — докато разсеяно дъвчеше края на захарното бастунче. О! Беше гладна! От толкова работа беше пропуснала обяда. Нищо чудно, че я спохождаха такива опасения. Кръвната й захар беше паднала.

Или все пак дървото беше твърде голямо? Дали сърцето на Себастиян нямаше да се свие, като го видеше, с ужас осъзнал, че се е оженил за жена без никакво чувство за изисканост? Никол притеснено отхапа парченце от бастунчето.

— Прибрах се! — прогърмя гласът на Себастиян от вратата и от нея лъхна студен зимен въздух.

Никол вдигна нервно очи.

— Добре ли си изкара?

Себастиян прекоси стаята, изправи Никол на крака и страстно я целуна.

— О — въздъхна тя, — за какво беше това?

— За елхата — отвърна Себастиян. — Трябва да излезеш и да я видиш от улицата. Страхотна е. Никога не съм виждал такава.

Тя се засмя от удоволствие.

— Не е ли твърде голяма за тази стая?

Той се огледа.

— Голяма е. Толкова е голяма, че ми напомня за елхите, които украсяваха родителите ми, когато бях малък. — Лицето му омекна. — Много отдавна.

— О, вътре в себе си ти още си едно малко момче — закачи го Никол, сгушена във врата му.

Себастиян се ухили.

— Не искаше ли да кажеш „голямо момче“? — пошегува се той.

— Ех, Себастиян! — Тя го прегърна и обърна глава настрани, за да погледа елхата. Чувстваше се стоплена, обичана, доволна и преливаща от празничен дух.