Брандън Сандърсън
Заклеващия (120)

93
Ката

„Таксил споменава Йелиг-нар, кръстен Омразният вятър, в често цитиран цитат. Макар да е всеизвестно, че Ясна Колин е подлагала точността му под въпрос, аз му вярвам.“

Из Митика на Хеси, страница 26

Когато Адолин Колин се събуди, все още беше в кошмара.

Тъмното небе, стъклената земя, странните създания. Вратът му се бе схванал и усещаше болка в гърба; така и не усвои умението „спане навсякъде“, с което се хвалеха редовите войници.

„Баща ми би могъл да спи на земята“, помисли си част от него. „Далинар е истински войник.“

Адолин отново се замисли за разтърсването, което бе усетил, когато заби камата в окото на Садеас и в мозъка му. Удовлетворение и срам. Ако свалите благородството на Адолин какво оставаше? Дуелист, когато светът се нуждаеше от генерали? Луда глава, която дори не можеше да понесе една обида?

Убиец?

Той захвърли палтото си и седна, след което скочи и ахна, когато откри жената с издрасканите очи надвиснала над себе си.

— Душата на Ишар! — изруга Адолин. — Трябва ли да стоиш толкова близо?

Тя не помръдна. Той въздъхна, после смени превръзката върху драскотината на рамото си, като използва резервните от джоба си. Наблизо Шалан и Лазур каталогизираха жалките им запаси. Каладин се довлече, за да се присъедини към тях. Дали мостовият беше спал?

Адолин се протегна, след това — придружен от призрачното си духче — тръгна надолу по ниския склон към океана от стъклени сфери. Няколко духчета на живота кръжаха наблизо; от тази страна светещите им зелени телца имаха кичури бяла коса, която се вееше, докато те танцуваха и подскачаха. Може би във Физическото царство обикаляха около растения покрай речния бряг? Тези малки точици светлинки, които плуваха над скалата, може би бяха души на риби. Как ставаше това? В истинския свят те щяха да са във водата, така че не трябваше ли тук да са вътре в камъка?

Знаеше толкова малко и се чувстваше толкова объркан. Толкова незначителен. Едно духче на страха изпълзя от океана от сфери, лилавата му антена сочеше към Адолин. Примъкна се по-близо, докато мъжът не вдигна няколко сфери и не го замери с една, тогава изпълзя обратно в океана и продължи да го наблюдава оттам.

— Какво мислиш за всичко това? — попита Адолин жената с издрасканите очи. Тя не отвърна, но той често говореше с меча си, без да получава отговор.

Подхвърли една от сферите и я хвана. Шалан можеше да каже какво представлява всяка от тях, но всичко, което виждаше той, беше проста представа за… нещо червено?

— Държа се като дете, нали? — попита той. — Е, силите, които сега движат света, ме карат да изглеждам незначителен. Това не е по-различно от дете, което пораства и осъзнава, че малкият му живот не е центърът на вселената. Нали?

Проблемът бе, че неговият малък живот беше центърът на вселената, докато растеше. „Добре дошъл да си син на Далинар, буреносната Тояга.“ Той метна сферата в морето, където тя се плъзна сред другарите си.

Адолин въздъхна и се залови със сутрешната ката. Без меч, той се върна назад до първата ката, която някога бе научил — удължена поредица от разтягания, ръкопашни движения и стойки, които да му помогнат да отпусне мускулите си.

Движението го успокои. Светът се побъркваше, но познатите неща все още бяха познати. Странно, че му се налагаше да стигне до това прозрение.

По средата забеляза, че Лазур стои на брега. Тя тръгна надолу по склона и се изравни с него, за да прави същата ката. Вече я знаеше, защото поддържаше точното му темпо.

Те пристъпваха назад и напред по скалите, бореха се със собствените си сенки, докато Каладин не приближи и не се присъедини към тях. Той не се бе упражнявал толкова и ругаеше под нос, когато объркаше някоя поредица — но очевидно също бе правил катата преди.

„Сигурно я е научил от Захел“, осъзна Адолин.

Тримата се движеха заедно, дишането им беше овладяно, ботушите им стържеха по стъклото. Морето от сфери, които се търкаха една в друга, започна да звучи успокоително. Дори ритмично.

„Светът е същият като винаги“, помисли си Адолин. „Нещата, които откриваме — чудовища и Сияйни, — не са нови. Просто са били скрити. Светът винаги е бил такъв, макар аз да не съм го знаел.“

И Адолин… все още бе самият себе си. Можеше да се гордее със същите неща, нали така? Същите силни страни? Същите постижения?

И същите недостатъци.

— Вие тримата танцувате ли? — внезапно се обади един глас.

Адолин моментално се завъртя. Шалан се беше настанила на склона над тях, все още носеше бялата си униформа, шапка и една ръкавица. Той усети, че се хили глупаво.

— Това е ката за загряване — обясни той. — Ти…

— Знам какво е. Опита се да ме научиш, помниш ли? Просто ми се стори странно да открия всички ви тук долу по този начин. — Тя поклати глава. — Нямаше ли да планираме как да се измъкнем оттук?

Заедно, те тръгнаха по склона и Лазур закрачи зад Адолин.

— Къде научи тази ката?

— От майстора си. А ти?

— И аз така.

Докато приближаваха лагера си в малката гнездоподобна падина в обсидиановата земя, Адолин усети, че нещо не е наред. Къде беше мечът му, жената с издрасканите очи?

Той изостана назад и я забеляза да седи на брега и да гледа в краката си.

— Добре — каза Шалан и го дръпна обратно. — Направих списък с провизиите ни. — Тя посочи с един молив към нещата — които бяха подредени на земята, — докато говореше. — Една торба със скъпоценни камъни от изумрудения запас. Използвах грубо половината от Светлината на Бурята, която имахме, за да ни преместя до Морето на сенките и за прекосяването на морето от сфери. Имаме моята торба с въглени, тръстикови пера за писане, четки, мастило, лак, малко разтворители, три скицника, ножа ми за острене и един буркан сладко, който бях скрила вътре за краен случай.

— Чудесно — кимна Каладин. — Сигурен съм, че куп четки ще бъдат особено полезни, докато се борим с Пустоносни духове.

— Повече от твоя език, който е изключително унил напоследък. Адолин има кинжала си, но единственото ни истинско оръжие е Мечът на Лазур. Каладин донесе торбата скъпоценни камъни в раницата си, която, за щастие, също така съдържа порционите му с храна: три хранения с безквасен хляб и сушено свинско. Имаме също така стомна с вода и три манерки.

— Моята е наполовина празна — отбеляза Адолин.

— Моята също — обади се и Лазур. — Което означава, че може би имаме вода за един ден и три порции храна за четирима души. Последния път, в който прекосявах Морето на сенките, това отне четири седмици.

— Очевидно — намеси се Каладин — трябва да се върнем обратно през Клетвената порта в града.

Шарка затананика, застанал зад Шалан. Той винаги изглеждаше като статуя; не местеше тежестта си, нито правеше дребни движения като хората. Духчето на Каладин беше различно. Тя изглеждаше, сякаш винаги се движи, плъзгаше се насам-натам, момичешката й рокля се ветрееше, докато вървеше, косата й се вееше.

— Лоши — обади се Шарка. — Духовете на Клетвената порта сега са лоши.

— Имаме ли други възможности? — попита Каладин.

— Спомням си… някои — отвърна Сил. — Много повече, отколкото преди. Нашата земя, всяка земя, е от три царства. Най-високото е Царството на духа, където живеят боговете — там всички неща, времена и пространства са смесени в едно.

— Сега сме в Царството на познанието. Морето на сенките, там, където живеят духчетата. Вие сте от Физическото царство. Единственият начин, който аз знам за пренасяне там, е да бъдем привлечени от човешки емоции. Това няма да ви помогне, защото вие не сте духчета.

— Има и още един начин за преминаване от едно царство в друго — намеси се Лазур. — Използвала съм го.

Косата й бе възвърнала тъмния си цвят и на Адолин му се струваше, че белезите й са избледнели. Нещо в нея беше направо странно. Изглеждаше почти като духче на самата себе си.

Тя изтърпя критичния му поглед, след това погледна към Каладин, после към Шалан. Най-накрая въздъхна дълбоко.

— Време ли е за истории?

— Да, моля — отвърна Адолин. — И преди си пътувала през това място?

— Аз съм от далечна земя и дойдох в Рошар, като прекосих това място, Морето на сенките.

— Добре — кимна Адолин. — Но защо?

— Следвах някого.

— Приятел?

— Престъпник — отвърна тя тихо.

— Обаче ти си войник — намеси се Каладин.

— Всъщност не. В Колинар просто се намесих, за да поема работа, която никой друг не вършеше. Мислех, че може би Стенната стража ще има информация за човека, когото преследвах. Всичко се обърка и аз останах там.

— Когато пристигна на нашата земя — обади се Шалан, — използва Клетвена порта, за да стигнеш от Морето на сенките до Физическото царство?

— Не. — Лазур се засмя и поклати глава. — Не знаех за тези неща, докато Кал не ми каза за тях. Използвах портал между царствата. Перпендикулярността на Култивация, така го наричат. От вашата страна има такъв на Рогоядските върхове.

— Това е на стотици километри оттук — отбеляза Адолин.

— Предполага се, че има още една Перпендикулярност — отвърна Лазур. — Тя е непредсказуема и опасна и се появява случайно на различни места. Водачите ми ме предупредиха да не се опитвам да я търся.

— Водачи? — учуди се Каладин. — Кои бяха тези водачи?

— Ами, духчета, разбира се.

Адолин погледна към далечния град, който бяха напуснали, където имаше духчета на страха и духчета на болката в изобилие.

— Не като тези — засмя се Лазур. — Човешки духчета, като тези двамата.

— Което повдига един въпрос — намеси се Адолин и посочи към духчето със странните очи, което се беше присъединило към тях отново. — Това е душата на моя Меч. Сил е тази на Меча на Каладин, а Шарка — на този на Шалан. Така че… — Той посочи към оръжието на колана й. — Кажи ни честно, Лазур. Ти Сияен рицар ли си?

— Не.

Адолин преглътна. Кажи го.

— Значи си Вестител.

Тя се изсмя.

— Не. Какво? Вестител? Та те са на практика богове, нали? Аз не съм митологична фигура, много ти благодаря. Просто жена, която постоянно се захваща с неща, които не са й по силите още от юношеството си. Повярвай ми.

Адолин погледна към Каладин. Той също не изглеждаше убеден.

— Сериозно — продължи Лазур. — Тук няма духче на моето Острие, защото то е дефектно. Не мога да го призова или освободя, както вие можете със своите. Полезно оръжие е, но е бледо копие на тези, които носите вие. — Тя го потупа. — Както и да е, когато за последно прекосих това място, наех кораб, който да ме преведе.

— Кораб? — учуди се Каладин. — Управляван от кого?

— От духчета. Наех го в един от градовете им.

— Градове? — Каладин се обърна към Сил. — Вие имате градове?

— Ти къде си мислеше, че сме живели? — отвърна тя, развеселена.

— Духчетата на светлината обичайно са водачи — продължи Лазур. — Обичат да пътуват, да виждат нови места. Плават из цялото Море на сенките на Рошар, разнасят стоки, разменят с други духчета. Ъ… трябва да следите за Потайни.

Шарка изтананика щастливо.

— Да. Ние сме много известни.

— Ами използване на Превръщане? — Адолин погледна към Шалан. — Можеш ли да ни направиш провизии?

— Не мисля, че би проработило — отвърна тя. — Когато Превръщам, аз променям душата на предмет в това царство и тази промяна се отразява в другия свят. Ако променя някоя от тези сфери тук, сигурно ще стане нещо различно във Физическото царство, но за нас ще продължи бъде сфера.

— Храна и вода не са невъзможни за намиране тук — добави Лазур, — ако стигнеш до пристанищен град. Духчетата не се нуждаят от тези неща, но на хората, които живеят от тази страна — а такива има, — им е необходим постоянен запас. С тази ваша Светлина на Бурята можем да търгуваме. Може би да си купим преминаване до Рогоядските върхове.

— Това ще отнеме дълго време — поклати глава Каладин. — Алеткар е заплашен в момента и Тоягата се нуждае от нас. То…

Той беше прекъснат от пронизителен писък. Напомняше на листове метал, които стържат един в друг. След него последваха други, които ехтяха в унисон. Адолин се завъртя към звуците, шокиран от силата им. Сил сложи ръце пред устните си, а Шарка надигна странната си глава.

— Какво беше това? — настоя да узнае Каладин.

Лазур бързо започна да прибира запасите им в раницата на Каладин.

— Спомняте ли си преди да заспим как ви казах, че ще се оправим, освен ако не привлечем грешните духчета?

— … Да?

— Трябва да се размърдаме. Веднага.