Брандън Сандърсън
Заклеващия (102)

81
Ити и сестра й

„Не сме сигурни какъв ефект ще има това върху паршите. Най-малкото би трябвало да им отнеме форми на сила. Назе, дъщерята на Кузодо, предупреждава за неумишлени странични ефекти.“

Из чекмедже 30–20, пети изумруд

— Името ми е Каладин — каза той, застанал в общата стая в казармата — която беше изпразнена по заповед на Върховния маршал. Отрядът на Норо бе останал по молба на Каладин, а Лазур беше поканила батальонния командир Хадинар — набит, с двойна брадичка човек, един от основните офицери на Лазур. Единственият друг човек в помещението беше нервният ардент, който рисуваше глифи за взвода.

Масата, на която седяха повечето от тях, бе окъпана в мека синя светлина от сфери. Каладин стоеше прав и миеше кръвта от ръцете си с влажен парцал в един леген.

— Каладин — повтори Лазур замислено. — Величествено име. Кой е домът ти?

— Наричат ме просто Благословения от Бурята. Ако имате нужда от доказателство за заповедите ми от краля, това може да се уреди.

— Нека се престорим, в името на разговора, че ти вярвам — рече Лазур. — Какво искаш от нас?

— Трябва да знам как използвате Превръщател, без да привличате вниманието на пищящите духчета. Тайната може да е от съществено значение за работата ми да спася града.

Лазур кимна, след това стана и тръгна към задната част на казармата. Използва ключ, за да отвори задната стая. Обаче Каладин вече беше поглеждал там. В нея имаше само малко запаси.

Останалите последваха Лазур в стаята, където тя пъхна малка кука между два камъка и дръпна скрито резе. Това й позволи да махне един камък, зад който се разкри дръжка. Тя я повдигна и се отвори врата. Светлината на няколко провесени сфери разкри малък коридор, който минаваше под средата на градската стена.

— Прекарали сте тунел в едно от вятърните остриета, сър? — попита Брада шокирано.

— Това е тук от много по-дълго, отколкото някой от нас е живял, войнико — намеси се батальонният командир Хадинар. — Това е бърз, таен път между постовете. Има дори няколко скрити стълбища към върха.

Трябваше да се промъкват вътре един по един. Брада вървеше след Каладин, приведен към него в малкото пространство.

— Ъ, Кал, ти… ти познаваш ли Тоягата?

— По-добре от повечето хора.

— И… ами… знаеш…

— Че вие двамата никога не сте плували заедно в Чистото езеро? — попита Каладин. — Да, макар да предполагам, че и останалите от отряда са се досетили за това, Брада.

— Да — съгласи се той и погледна към другите мъже. Въздъхна тихо. — Реших, че никога няма да повярваш на истината, тъй като в действителност беше императорът на азишите…

Този коридор, прорязан в камъка, напомни на Каладин за слоевете в Уритиру. Те стигнаха до скрита врата на пода, която Лазур отвори с ключ. Няколко крачки надолу по една стълба — до която имаше кухненски асансьор, с въжета и макари — ги отведоха до голяма стая, пълна с чували зърно. Каладин вдигна една сфера и разкри назъбена стена с изрязани парчета по очевидно неравномерен начин.

— Идвам тук долу всяка вечер или почти всяка — обади се Лазур и посочи с ръка в ръкавица — и режа парчета с Острието си. Сънувам кошмари за това как градът ще се срути отгоре ни, но не знам за друг начин да си набавя достатъчно камък — поне не и без да привлека още повече внимание.

От другата страна на стаята откриха още една заключена врата. Лазур почука два пъти, след което я отвори и разкри по-малко помещение, заето от възрастна жена ардент. Тя стоеше на колене до един каменен блок и носеше на ръката си отличителен фабриал — такъв, който светеше силно със светлината на изумрудите, които съдържаше.

Жената изглеждаше нечовешки; изглеждаше, сякаш под кожата й растяха ластари и те се подаваха покрай очите й, израстваха от ъгълчетата им и се спускаха по лицето й като стъбълца на бръшлян.

Тя стана и се поклони на Лазур. Истински Превръщател. Значи… Лазур не го правеше сама?

— Как? — попита Каладин. — Защо пищящите не са дошли за теб?

Лазур посочи към стените на стаята и за пръв път Каладин забеляза, че те са покрити с отразяващи метални пластини. Намръщи се и допря пръсти до една, беше студена на допир. Това не беше стомана, нали?

— Скоро след като започнаха странностите в двореца — обясни Лазур, — един мъж докара теглена от чул каруца пред казармата ни. В нея носеше тези парчета метал. Беше… странен човечец. И преди съм общувала с него.

— Квадратни черти? — налучка Каладин. — Бърз с обидите? Глуповат и прям, някак едновременно?

— Виждам, че го познаваш — кимна тя. — Предупреди ни да Превръщаме само в стая, чиито стени са изолирани с този метал. Доколкото виждаме засега, той пречи на пищящите да ни усетят. За съжаление, също така блокира далекосъобщителите да се свързват с външния свят. Държим горката Ити и сестра й да работят непрекъснато, като се редуват на Превръщателя. За тях двете ще бъде невъзможно да хранят целия град, но поне успяваме да поддържаме армията си силна и малко храна остава.

„В името на Преизподнята“, помисли си Каладин, докато оглеждаше отразяващите стени. Това нямаше да му помогне да използва силите си, без да бъде забелязан.

— Добре, Благословени от Бурята — рече Лазур. — Аз ти разкрих тайните ни. Сега ти ще ми кажеш как кралят очаква, че един мъж, макар и Мечоносец, ще успее да спаси този град.

— В Колинар има устройство — заговори той, — изработено в древни времена. То може моментално да пренася големи групи хора на големи разстояния. — Каладин се обърна към Лазур и останалите. — Армиите на Колин чакат, за да се присъединят към нас в Колинар. Всичко, което трябва да направим, е да активираме устройството — нещо, което само малцина избрани могат да сторят.

Войниците изглеждаха смаяни — всички освен Лазур, която се оживи.

— Наистина ли? Сериозно?

Каладин кимна.

— Чудесно! Да накараме това нещо да заработи! Къде е?

Каладин си пое въздух дълбоко.

— Е, там е работата…