Камила Лекберг
Немското дете (63)

— Тя изглежда много мила. — Карин се усмихна и се залови да бута количката на Луде.

— Ерика е върхът — заяви Патрик и в ъгълчетата на устата му цъфна усмивка.

Вярно, бяха имали няколко разправии напоследък, но това не беше важно. Той се броеше за щастливец, задето можеше да се събужда до Ерика всяка сутрин.

— Ще ми се да можех да кажа същото за Лейф — рече Карин. — Само че започвам сериозно да се уморявам от живота на съпруга на член на музикална група. Макар че знаех с какво се захващам и, предполагам, нямам право да се оплаквам.

— Нещата се променят, като дойдат деца — отбеляза Патрик едновременно като изявление и като въпрос.

— Мислиш ли? — подхвърли Карин саркастично. — Може би съм била наивна, но нямах представа колко много работа предполага това и колко безбройни са изискванията към човек, когато има малко дете. А никак не ми е лесно да понасям целия товар сама. Понякога имам чувството, че единствено аз върша тежката работа, ставам нощем, сменям памперси, играя с него, храня го, водя го на лекар, като е болен. А Лейф влиза през вратата с валсова стъпка и Луде го посреща, сякаш е самият Дядо Коледа. Намирам го ужасно несправедливо.

— Но кого иска Луде, когато се нарани? — попита Патрик.

Карин се усмихна.

— Прав си. Веднага мен търси. Така че все пак сигурно означава нещо за него, че аз съм тази, която го утешава посред нощ. Само че не знам… Усещам се някак изиграна. Нещата не би трябвало да са такива.

Тя въздъхна и оправи шапчицата на Луде, която се бе изкривила и покриваше само едното му ухо.

— Аз лично съм длъжен да кажа, че е далеч по-забавно, отколкото съм предполагал — каза Патрик, но осъзна колко е глупава забележката му при пронизващия поглед, който Карин му отправи.

— И Ерика ли чувства същото? — попита остро тя и Патрик схвана логиката й.

— Не, не чувства същото. Или поне не и през последната година — призна Патрик.

Прониза го спазъм в стомаха, като се замисли колко бледа и нерадостна беше Ерика през първите месеци след раждането на Мая.

— Възможно ли е причината да е, че Ерика е била изтръгната от живота си на зрял човек, за да си седи у дома с Мая, докато ти си ходел на работа всеки ден?

— Но аз помагах колкото можех — възрази Патрик.

— Помагал си, то се знае — отвърна Карин и мина пред него с количката, когато стигнаха до тясната отсечка на пътя, водещ към Бадхолмен. — Има огромна разлика между това „да помагаш“ и да си онзи, който поема основната отговорност. Не е лесно да измислиш как да успокоиш плачещо бебе или как и кога трябва да го храниш, нито как да занимаваш детето и себе си пет дни в седмицата без компанията на друг възрастен човек. Едно е да си изпълнителен директор на „Бебе“ ООД, а съвсем друго да си сътрудник, дето седи отстрани и изпълнява второстепенни задачи.

— Не може да слагаш всички бащи под един знаменател — запротестира Патрик, докато маневрираше с количката по стръмния хълм. — По мое мнение често майката е тази, която не иска да отстъпи контрола на бащата и ако съпругът се опита да смени памперса, заявява му се, че не го прави както трябва, или ако иска да храни бебето, че не държи биберона правилно, и така нататък. Не мисля, че за бащите винаги е лесно да участват в тази началническа роля, за която говориш.

Няколко минути Карин не каза нищо. После погледна към Патрик и попита:

— Ерика такава ли беше, когато си стоеше у дома с Мая? Не ти позволяваше да се включваш ли? — Тя спокойно зачака отговора му.

Патрик мисли дълго и усилено над въпроса и после беше принуден да признае:

— Не, не беше. Мисля, че бях доволен да не нося основната отговорност. Когато Мая недоволстваше и се опитвах да я умиря, винаги ме успокояваше мисълта, че ако продължи да плаче, мога да я прехвърля на Ерика и тя ще се справи. И, то се знае, беше чудесно да отивам на работа всяка сутрин, защото винаги бе забавно да се прибера при Мая вечер.

— Поради това, че вече си поел дозата си от света на възрастните — сухо поясни Карин. — Е, как стоят нещата сега, когато ти носиш главната отговорност? Всичко нормално ли върви?

Патрик го обмисли за момент, после му се наложи да поклати отрицателно глава.

— Не може да се каже, че получавам само отлични оценки като татко на пълно работно време. Никак не е лесно. Ерика работи у дома, а тя знае кое къде е и… — Той отново поклати глава.

— Толкова познато ми звучи. Всеки път, щом Лейф се прибере у дома, започва да крещи: „Карин! Къде са памперсите?!“. Понякога се чудя как вие, мъжете, изобщо успявате да свършите някаква работа, след като вкъщи дори не можете да запомните къде стоят памперсите.

— Е, стига пък и ти — подхвърли Патрик и смушка Карин отстрани. — Не сме чак толкова безпомощни. Признай ни някои качества. Само преди едно поколение мъжете не биха и помисляли да сменят пелените на децата си, а ми се струва, че ние сме изминали дълъг път оттогава. Но не е лесно такива промени да се извършат мигновено. Нашите бащи са били моделите ни за подражание, те са хората, упражнили най-силно влияние над нас, а е нужно време нещата да еволюират. Стараем се, колкото ни е по силите.

— Ти може би да — отвърна Карин и отново в тона й прозвуча горчивина. — Но Лейф определено не дава най-доброто от себе си.

Патрик не отговори. Нямаше какво да се каже. И когато се разделиха в Селвик на кръстовището край яхтклуба, беше едновременно натъжен и умислен. Дълго време бе таил лоши чувства към Карин заради предателството й към него. Ала сега му бе много мъчно за нея.