Камила Лекберг
Немското дете (44)

Аксел бавно остави телефона. Изведнъж всичко му се стори толкова нереално. Сякаш все още лежеше в леглото и сънуваше. Къщата беше толкова празна без Ерик. Винаги внимаваха да не нарушават пространството на другия, да се хранят по различно време и да стоят повече в своята част на къщата, без да се намесват в личния живот на другия. Понякога минаваха няколко дни, без да разменят и дума. Но това не значеше, че не са близки. Бяха близки. Някога. Сега друг вид мълчание изпълваше къщата. Тишината не беше същата, както когато Ерик четеше в библиотеката. Тогава винаги можеха да нарушат мълчанието си, като си поговорят. Стига да пожелаеха. Сегашната тишина бе всеобхватна и безкрайна.

Ерик никога не бе водил Виола вкъщи. Нито пък говореше за нея. Аксел влизаше в контакт с приятелката на брат си само ако се случеше да вдигне телефона, когато тя звънеше. След нейните обаждания Ерик обикновено изчезваше за няколко дни. Опаковаше в малка чанта само най-необходимото, казваше кратко сбогом и заминаваше. Понякога Аксел ревнуваше. Той така и не бе успял да създаде трайна връзка. Имаше жени, разбира се, но те никога не се задържаха за дълго време. Вината беше негова, не тяхна. Любовта не можеше да се конкурира с другата му, всепоглъщаща страст. През годините работата му се бе превърнала във взискателна любовница, която не оставяше пространство за нищо друго. Тя беше неговият живот, неговата същност, най-съкровеното му ядро. Кога се бе случило това, и той не знаеше. Впрочем, не е вярно, знаеше.

В тихата къща Аксел седна на тапицирания стол до бюрото. И за първи път след смъртта на брат си се разплака.