Камила Лекберг
Немското дете (37)

Йоста въздъхна дълбоко. Лятото скоро щеше да се превърне в есен, а за него това означаваше, че голф обиколките на практика ще спаднат до минимум. Наистина въздухът все още беше топъл и на теория имаше около месец, през който да играе. Но от личен опит знаеше какво ще стане. Няколко излизания ще пропаднат, защото вали дъжд, още няколко — защото гърми. А после за една нощ температурите ще паднат от приятни до непоносимо ниски. Това му беше недостатъкът на живота в Швеция. А и не виждаше особени предимства, които да натежават. Освен сюрщрьоминга^[1]. Но ако се преместеше в чужбина, можеше да си вземе няколко консерви. Така щеше да се радва на най-хубавото от двата свята.

В управлението беше спокойно. Мелберг беше на разходка с Ернст, а Мартин и Паула бяха отишли до Гребестад, за да говорят с Франс Рингхолм. Йоста се замисли откъде му бе познато името и за негово облекчение мозъкът му веднага направи връзката. Рингхолм — така се казваше оня журналист от местния вестник „Бохусленинген“. Протегна се към вестника, оставен на бюрото, и започна да търси, докато накрая победоносно закова показалеца си върху нужното му име: Шел Рингхолм. Злонравен проклетник, който обичаше да се заяжда с местните политици и властимащи. Можеше и да е съвпадение, но името не се срещаше често. Да не би да е син на Франс Рингхолм? Йоста запази информацията в паметта си, можеше да се окаже полезна по някое време.

За момента имаше по-належащи неща за вършене. Отново въздъхна. С годините бе превърнал въздишането в изкуство. Може би трябваше да изчака, докато Мартин се върне. Така щеше да подели работата, а и да разполага с час за себе си, дори два, ако Мартин и Паула решат да обядват, преди да се върнат.

Дяволите го взели, помисли си. По-добре да приключва с това, вместо да му тежи на плещите. Йоста се изправи и облече якето си. Каза на Аника къде отива, взе една от колите в гаража и пое към Фелбака.

Едва когато звънна на вратата, усети колко глупаво беше от негова страна да идва по това време. Минаваше дванайсет и, разбира се, момчетата най-вероятно бяха на училище. Тъкмо да си тръгне, вратата се отвори и се появи Адам, подсмърчайки. Носът му бе зачервен и очите му горяха с трескав блясък.

— Болен ли си? — попита Йоста.

Момчето кимна и като за потвърждение се изкиха силно и издуха носа си в носната кърпичка, която държеше в ръката си.

— Насдинал съм — каза Адам с глас, който болезнено подсказваше, че и двете му ноздри са напълно запушени.

— Може ли да вляза?

Адам му направи път.

— На двоя одговорност — отвърна и отново кихна.

Йоста усети как на ръката му се посипа дъжд от изпълнена с бацили слюнка, но спокойно я избърса с ръкава на блузата си. Няколко дни болнични нямаше да му се отразят зле. Нямаше нищо против хремата, ако няколко дни може да си полежи в неоправеното легло или на дивана вкъщи и да гледа повторението на последния турнир „Мастърс“. Тъкмо ще има възможност на спокойствие да изучи замаха на Тайгър Удс на забавен кадър.

— Баба бе е у доба.

Йоста смръщи чело, докато следваше момчето към кухнята. После му светна. „Мама не е у дома“ — сигурно това се бе опитал да каже Адам. Мина му мисълта, че не е редно да разпитва непълнолетен в отсъствието на законен настойник, но бързо я прогони. Правилата обикновено само затрудняваха и усложняваха работата. Ако Ернст беше с него, със сигурност щеше да му окаже пълна подкрепа. Полицаят Ернст, а не кучето, естествено, помисли си Йоста и се подсмихна. Адам го изгледа с учудване.

Седнаха на кухненската маса, върху която все още личаха следите от сутрешната закуска. Трохи хляб, петна от масло, малко разлят сок, имаше от всичко.

— Така.

Йоста затропа с пръсти по масата, но веднага съжали, защото ги омаза с лепкавите трохи. Изтри ги в панталона си и отново подзе:

— Така. Как… как се справяш тук?

Въпросът прозвуча странно дори в неговите собствени уши. Не му се удаваше лесно да говори с младежи, нито с хората с така наречения посттравматичен стрес. Не че много вярваше на такива работи. За бога, открили бяха стареца мъртъв, и какво толкова? Той бе видял цял куп мъртъвци през полицейската си кариера и нито веднъж не се бе травмирал.

Адам подсмъркна и сви рамене.

— Ами… добре, бредболагам. Всички в училище мислят, че е много яко.

— Как изобщо решихте да отидете в къщата?

— Идеята беше на Матиас. — Адам произнесе името като „Батиас“, но мозъкът на Йоста вече бе превключил и директно превеждаше всичко, което кажеше момчето. — Всички в околността знаят, че дъртите са малко изкуфели и че много се интересуват от Втората световна война и ей такива работи, и едно момче от училище каза, че имат цял куп яки неща, и Матиас предложи да отидем и да огледаме, и…

Словоохотливостта му бе прекъсната от толкова силна кихавица, че Йоста подскочи на стола си.

— Значи идеята да влезете с взлом в къщата е била на Матиас? — Йоста строго изгледа Адам.

— Е, не точно с взлом — неловко се размърда Адам. — Така де, нямаше да крадем нищо, искахме само да видим какво има. Освен това мислехме, че старците са заминали, така че очаквахме никой да не разбере, че сме били вътре…

— Добре, ще приема думите ти за истина — отсече Йоста. — Значи никога преди това не сте били в къщата?

— Не, изобщо. — Адам изгледа полицая умолително. — За първи път бяхме там.

— Ще са ми необходими пръстовите ти отпечатъци, за да докажем, че казваш истината. А и за да можем да те изключим като извършител на убийството. Няма да е проблем, предполагам?

— Не, не — отговори Адам с блеснали очи. — Винаги гледам „От местопрестъплението“. Знам колко е важно, да изключите някого имам предвид. А после вкарвате всички отпечатъци в компютъра и ви изскачат тези, които са вече в системата.

— Да, точно така работим — отговори му Йоста с убийствено сериозна физиономия, докато вътрешно умираше от смях.

Да вкарат всички отпечатъци в компютъра. Да бе, как не.

Извади приспособлението, което му трябваше, за да вземе отпечатъците: кутийка с мастило и картонче с десет отделения, в които внимателно положи пръстите на момчето един след друг.

— Ето, готово — изрече с облекчение, когато най-сетне приключи.

— Какво правите после с тях, сканирате ли ги? — попита нетърпеливо Адам.

— Естествено, че ги сканираме — отговори Йоста, — а след това ги въвеждаме в базата данни, за която ти спомена. Имаме отпечатъците на всички жители на Швеция над осемнайсет години. И на част от чужденците също. Нали знаеш, чрез Интерпол и т.н. Свързани сме с тях, с Интерпол де, чрез директна връзка. И с ФБР и ЦРУ.

— Якоо! — Адам го гледаше с възхищение.

Йоста се смя с глас през целия път обратно до Танумсхеде.