Камила Лекберг
Немското дете (93)

— Имаш ли представа кой е този човек? Или защо Ерик му е превеждал пари през всички тези години? — попита Ерика, когато вече бяха пред Гьотеборг.

Мая се беше държала прекрасно, седнала на столчето си на задната седалка, и тъй като бяха тръгнали от къщи малко преди осем и половина, беше едва десет, когато влязоха в града.

— Не, разполагаме единствено с информацията, която ти вече видя. — Патрик посочи с брадичка към документа в прозрачен джоб, който Ерика държеше в скута си.

— Вилхелм Фриден, Васагатан 8, Гьотеборг. Роден на 3 октомври 1924 година — прочете на глас Ерика.

— Само толкова знаем. Говорих накратко с Мартин снощи и той не беше открил негови контакти във Фелбака, няма и полицейско досие. Нищо. Така че е просто изстрел в тъмното. Като стана дума за това, в колко часа е срещата ти с човека за оня медал?

— В дванайсет в неговия антикварен магазин — отвърна Ерика и докосна джоба си, където беше прибрала медала, увит в парче мек плат.

— Искате ли с Мая да изчакате в колата, докато аз поговоря с Вилхелм Фриден, или предпочитате да се разходите? — попита Патрик, когато спря на паркинг на Васагатан.

— Ама как така? — обиди се Ерика. — Искам да дойда с теб, естествено.

— Не може. Ами Мая? — притеснено възрази Патрик, макар да знаеше накъде върви този разговор. И как ще завърши.

— След като може да я водиш по местопрестъпления и в полицейския участък, значи може да дойде с нас при човек, който е над осемдесетгодишен — отсече тя и тонът й даваше ясно да се разбере, че няма място за обсъждане.

— Добре — въздъхна Патрик. Знаеше, че е победен.

Позвъниха на врата на третия етаж в старата жилищна сграда, датираща от началото на века. Отвори им малко над шейсетгодишен мъж. Изгледа ги въпросително.

— Да? Мога ли да ви услужа с нещо?

Патрик извади полицейската си карта.

— Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията в Танумсхеде. Имам няколко въпроса относно човек на име Вилхелм Фриден.

— Кой е? — чу се слаб женски глас от вътрешността на апартамента.

Мъжът се обърна назад и подвикна:

— Полиция. Имали въпроси за татко! — Той се обърна към Патрик. — Не мога да си представя защо полицията би проявявала интерес към татко, но влезте.

Той отстъпи встрани, за да ги пусне да минат, и вдигна учудено вежди, когато видя Мая в ръцете на Ерика.

— В наши дни явно от малки постъпват в полицията — отбеляза той развеселен.

Патрик се усмихна смутено.

— Това са съпругата ми, Ерика Фалк, и дъщеря ми Мая. Те… ъъ… жена ми проявява личен интерес към случая, който разследваме, и… — Той млъкна. Нямаше достатъчно логично обяснение защо полицай би повел със себе си жена си и детето си, за да проведе служебен разговор. — Съжалявам, трябваше да се представя. Аз съм Йоран Фриден, а вие питате за баща ми.

Патрик го огледа с любопитство. Беше среден на ръст, с прошарена, леко къдрава коса и дружелюбни сини очи.

— Баща ви у дома ли е? — попита Патрик, докато вървяха след Йоран Фриден по дълъг коридор.

— Боя се, че сте закъснели, ако сте искали да зададете въпроси на баща ми. Той почина преди две седмици.

— О — възкликна Патрик учудено.

Не такъв отговор беше очаквал. Убеден беше, че човекът, въпреки възрастта му, още е жив, тъй като името му го нямаше в публичния регистър сред починалите. Но без съмнение беше така заради скорошната му кончина. Общоизвестно бе, че отнемаше време информацията да влезе в регистъра. Почувства се извънредно разочарован. Нима и тази следа, за която интуицията му подсказваше, че е важна, също беше изгубена?

— Но можете да разговаряте с майка ми, ако желаете — каза Йоран и с жест ги покани да влязат в дневната. — Не знам за какво става дума, но може би тя ще е в състояние да ви помогне.

Дребна и крехка жена със снежнобяла коса седеше на дивана. Все още беше привлекателна по един мил начин. Стана и се приближи към тях да се ръкува.

— Марта Фриден. — Тя ги огледа с интерес и на лицето й цъфна широка усмивка, когато видя Мая. — Здравей, миличко! О, какво прелестно създание! Как се казва?

— Мая — отвърна гордо Ерика, която мигом хареса Марта Фриден.

— Здравей, Мая — рече Марта и отиде да я помилва по бузката.

Мая цяла засия при това внимание, но после взе да рита, за да я пуснат на пода, когато зърна стара кукла върху дивана.

— Не, Мая — възрази строго Ерика и се опита да възпре дъщеря си.

— Няма нищо, нека я разгледа — махна с ръка Марта. — Тук няма нищо, което да не бива да докосва. Откакто Вилхелм почина, осъзнах, че когато умираме, не можем да вземем нищо със себе си.

В очите й се появи тъга и синът й се приближи към нея да я прегърне.

— Седни, мамо. Аз ще приготвя кафе за гостите ни, докато ти си поговориш с тях на спокойствие.

Марта го проследи с поглед, докато излизаше от стаята, отправен към кухнята.

— Той е добро момче — каза тя. — Старая се да не бъда бреме за него. Децата трябва да бъдат оставени да си живеят собствения живот. Но понякога ми се струва, че му е полезно, дето е толкова добър. Вилхелм много се гордееше с него. — За миг тя като че се изгуби в спомени, но после се обърна към Патрик. — Е, защо полицията иска да говори с моя Вилхелм?

Патрик се прокашля. Имаше усещането, че се движи по тънък лед. Можеше да изкара на бял свят разни неща, за които на тази мила възрастна дама не й трябваше да знае. Но нямаше избор. Проговори колебливо:

— Работата е там, че на север във Фелбака разследваме убийство. Аз съм от полицейското управление в Танумсхеде и Фелбака принадлежи към полицейска област Танум.

— О, боже мили. Убийство? — намръщи се Марта.

— Да, беше убит човек на име Ерик Франкел — каза Патрик и позамълча, за да види дали името ще предизвика някаква реакция. Но, доколкото можа да прецени, на Марта то не й беше познато.

— Ерик Франкел? Май не съм го чувала. Какво ви доведе до Вилхелм? — Тя се наведе напред заинтригувана.

— Ами… виждате ли… — Патрик се поколеба. — Въпросът е там, че в продължение почти на петдесет години този Ерик Франкел е правил месечни парични преводи до Вилхелм Фриден. Вашият съпруг. И, то се знае, ние искаме да разберем защо и каква връзка е имала между двамата мъже.

— Вилхелм е получавал пари от… от човек от Фелбака на име Ерик Франкел?

Марта изглеждаше искрено учудена. В този момент се върна Йоран, понесъл поднос с чаши за кафе.

— За какво става дума? — попита той и ги изгледа въпросително.

Майка му беше тази, която отговори.

— Тези полицаи твърдят, че мъж на име Ерик Франкел, който е бил намерен убит, е плащал на баща ти пари всеки месец през последните петдесет години.

— Какво каза?! — възкликна Йоран и приседна на канапето до майка си. — На татко? Но защо?

— Точно това искаме да установим — обясни Патрик. — Надявахме се Вилхелм да може да отговори на този въпрос лично.

— Кукла — продума Мая възхитена, като поднесе старата кукла към Марта.

— Да, кукла е — усмихна се Марта. — Когато бях малка, беше моя.

Мая нежно прегърна куклата. Марта направо не можеше да откъсне очи от момиченцето.

— Какво очарователно дете — промълви тя и Ерика кимна ентусиазирано.

— За какви суми говорим? — поинтересува се Йоран, втренчен в Патрик.

— Не големи. По две хиляди крони месечно през последните години. Но са се увеличавали през годините, явно предвид инфлацията. Така че цифрата е растяла, но действителната стойност е оставала постоянна.

— Защо татко не ни е казвал за това? — обърна се Йоран към майка си.

Тя поклати глава.

— Нямам представа, скъпи. Но с Вилхелм никога не сме обсъждали финансови въпроси. Той се грижеше за тези неща, а аз бях поела задълженията по домакинството. Така бе типично за поколението ни. По този начин осъществявахме разделение на труда. Ако не беше ти, Йоран, щях напълно да се объркам с тези банкови сметки, заеми и разни други подобни.

Тя стисна ръката на сина си.

— Радвам се да ти бъда от помощ, мамо, знаеш го.

— Имате ли финансови извлечения, които бихме могли да погледнем? — попита Патрик и в тона му се долавяше, че е обезсърчен.

Надявал се бе да получи отговори на въпросите си относно тези странни месечни плащания, но явно бе стигнал до задънена улица.

— Не държим документи тук вкъщи. Всичко е при адвокатите ни — извинително поясни Йоран. — Но мога да ги накарам да направят копия и да ви ги изпратят.

— Ще сме ви много признателни — отвърна Патрик с възродена надежда.

Може би все пак щяха да се доберат до дъното на всичко това.

— О, простете, забравих за кафето — каза Йоран и стана от дивана.

— Бездруго трябва да тръгваме — обади се Патрик и си погледна часовника. — Моля ви, не си правете труд заради нас.

— Съжалявам, че не можахме да ви помогнем повече. — Марта наведе глава настрани и се усмихна на Патрик.

— Не се тревожете, понякога става така. И отново ви поднасям своите съболезнования — каза Патрик. — Надявам се да не съм ви притеснил особено, като дойдох тук да ви разпитвам толкова скоро след… Просто не знаехме…

— Няма нищо, скъпи — отговори тя и махна с ръка на извиненията му. — Познавах добре моя Вилхелм и за каквото и да са били тези плащания, мога да гарантирам, че не е намесено нищо престъпно или неетично. Така че можете да питате всичко, което ви интересува, и, както каза Йоран, ще се погрижим документите да ви бъдат изпратени. Само съжалявам, че не можахме да ви бъдем от полза.

Всички се изправиха и тръгнаха към антрето. Мая все още държеше куклата и я притискаше към гърдите си.

— Мая, миличка, трябва да оставиш куклата тук. — Ерика се приготви за неизбежната криза.

— Нека детето задържи куклата — каза Марта и погали Мая по главата. — Както казах, не мога да взема нищо със себе си, като си отида, а отдавна ми е минало времето да играя с кукли.

— Сигурна ли сте? — пробъбри Ерика. — Толкова е стара и съм сигурна, че ви носи скъпи спомени за…

— Спомените се пазят тук — каза Марта и почука с пръст челото си. — Не са в материалните предмети. Нищо не може да ме направи по-щастлива от това да знам, че малко момиченце отново играе с Грета. Сигурна съм, че горката кукла ужасно се отегчаваше да седи на дивана до старица като мен.

— Ами… благодарим ви. Хиляди благодарности — изрече Ерика толкова трогната, че с усилие сдържаше сълзите си.

— Моля, от сърце е — отвърна Марта и отново погали Мая по главата, а после със сина си съпроводиха посетителите до външната врата.

Последното, което Ерика и Патрик видяха, преди вратата да се затвори, беше как Йоран прегърна майка си през раменете и я целуна по челото.