Камила Лекберг
Немското дете (76)

Йоста се чувстваше малко гузен. Ако си беше свършил работата, може би Матиас нямаше да се озове в болница. Не беше изключено пак да се случи, но пък можеше и да научи, че Пер е проникнал в къщата на братята Франкел през пролетта, и това щеше да промени развоя на събитията. Когато Йоста беше отишъл в дома на Адам да снеме отпечатъците му, момчето всъщност бе споменало как някой от училището разправял за готините неща, които притежавали братята Франкел. Тъкмо това тормозеше подсъзнанието на Йоста, измъчваше го и му убягваше. Де да бе обърнал повече внимание и да бе проявил повече съобразителност. Накратко, да си бе вършил работата както трябва. Той въздъхна. Беше онази специфична въздишка, която Йоста бе усъвършенствал по време на трудовия си стаж. Знаеше какво трябва да направи сега. Да се опита, доколкото е възможно, да поправи нещата.

Отиде в гаража и взе единствената останала полицейска кола. Мартин и Паула бяха заминали с другата за Удевала. Четирийсет минути по-късно паркира пред болницата „Стрьомстад“. Рецепционистката го уведоми, че Матиас е в стабилно състояние и после му обясни как да стигне до пациента.

Йоста пое дълбоко дъх, преди да влезе в стаята. Без съмнение при момчето щеше да има хора от семейството му. Йоста не обичаше да се среща с роднини. Емоциите винаги надделяваха и беше трудно да се изпълни належащата задача. И все пак от време на време изненадваше и колегите си, и себе си с чувствителността, която проявяваше, когато разговаряше с хора, озовали се в травмиращи ситуации. Ако бе имал енергията и волята, би могъл да използва тази си дарба в работата си и да я превърне в предимство. Вместо това сега тя рядко излизаше наяве и той не я смяташе за особено желан гост.

— Хванахте ли го?

Висок мъж с костюм и вратовръзка се изправи при влизането на Йоста. Бе прегърнал през раменете хлипаща жена. Ако се съдеше по приликата й с лежащото в болничното легло момче, тя трябваше да е майка му. Макар Йоста да отбеляза пред себе си, че представата му за външността на момчето идваше предимно от спомена за срещата им пред дома на братята Франкел. Защото сега то изглеждаше съвсем различно. Устните му бяха удвоили нормалния си размер и очевидно можеше да използва само едното си око. Другото беше отекло и затворено.

— Само да ми падне този проклет… хулиган — изруга бащата на Матиас и стисна юмруци.

В очите му имаше сълзи и Йоста си припомни откъде идваше нежеланието му да си има работа с близки роднини.

Но след като вече беше тук, поне трябваше да кара докрай. Особено след като угризенията му растяха с всяка секунда, докато гледаше подутото лице на Матиас.

— Оставете полицията да си свърши работата — каза Йоста и седна на стол до тях. Представи се, след това изгледа строго родителите на Матиас, за да се увери, че го слушат. — Отведохме Пер Рингхолм в участъка за разпит. Призна, че е пребил сина ви, и без съмнение ще си понесе последствията. В момента не знам какви ще са те, прокурорът ще го реши.

— Но го държите в ареста, нали? — попита майката на Матиас с треперещи устни.

— В момента не. Само в изключителни случаи прокурорът нарежда малолетен да остане в ареста. На практика това рядко се случва. Така че беше изпратен у дома с майка му, докато провеждаме разследването си. Осведомихме и социалните служби за станалото.

— Значи му позволихте да се прибере у дома с майка си, докато моят син лежи тук и… — изрече бащата на Матиас невярващо и гласът му пресекна.

— За момента, да. Ще има последствия, гарантирам ви го. Но, ако е възможно, искам да разменя няколко думи със сина ви, за да се уверя, че нищо не пропускаме.

— Добре, но само ако той пожелае. Не е в пълно съзнание през цялото време. На обезболяващи е.

— Ще оставим на него да реши колко дълго иска да говори — успокои ги Йоста и приближи стола си до леглото.

Не му беше лесно да разбира завалените думи на момчето, но накрая разполагаше с потвърждение на цялата история. Разказът му отговаряше на разказаното от Пер.

Когато приключи с разпита на Матиас, отново се обърна към родителите на момчето.

— Ще позволите ли да му снема пръстови отпечатъци?

Още веднъж родителите се спогледаха. И отново бащата на Матиас беше този, който заговори.

— Добре, направете го. След като е необходимо за… — Той не довърши, а впери пълните си със сълзи очи в сина си.

— Ще отнеме само минута — обеща Йоста и извади оборудването си за снемане на отпечатъци.

Малко по-късно отново беше в колата на паркинга и гледаше кутийката с пръстовите отпечатъци на Матиас. Може и да нямаха значение за случая. Но той си беше свършил работата. Най-после. Това поне бе някаква малка утеха.