Камила Лекберг
Немското дете (7)

Големите влажни очи на кучето следяха и най-малкото му движение. Мелберг се опита да го игнорира, но с краткотраен успех. То беше като залепено за него и го зяпаше с изпълнен с обожание поглед. Накрая Мелберг не издържа. Издърпа най-долното чекмедже на бюрото си, извади едно кокосово топче и го хвърли на пода пред кучето. След две секунди беше изчезнало, а за миг на Мелберг му се стори, че кучето се усмихва. Въобразяваше си, разбира се. Сега поне вече беше чисто. Аника добре го бе насапунисала и изкъпала. Все пак Бертил леко се погнуси, когато на сутринта се събуди и видя, че през нощта кучето се беше качило на леглото и се бе изтегнало до него. А сапунът не убива бълхите. Само като си помислеше, че козината му е пълна с малки лазещи гадинки, които само чакат да се прехвърлят на собственото му едро тяло… Но подробният преглед на козината не беше установил никакви форми на живот, а и Аника бе дала тържествената си дума, че не е открила бълхи, докато го е къпала. Това обаче не значеше, че кучето ще спи при него на леглото. Всичко си имаше граници.

— Та, значи, как да те наречем?

Мелберг се почувства глупаво в момента, в който изрече тези думи — да седи и да говори на нещо, което се движи на четири крака. Обаче на песа му трябваше име. Мислеше и се оглеждаше за нещо, което да му даде идея. В главата му обаче се въртяха само глупави кучешки имена: Фидо, Луде… Не се сещаше за никакви други. Сетне се подсмихна. Хрумна му блестяща идея. Честно казано, откакто го бе уволнил, Лундгрен му липсваше, малко, но все пак. Защо да не кръсти кучето Ернст? Щеше да е забавно. Мелберг пак се подсмихна.

— Ернст. Какво ще кажеш за това, момче? Отива ти, а? — рече и извади още едно кокосово топче от чекмеджето.

Разбира се, че на Ернст му се полагаше кокосово топче. А и не беше негов проблем, ако кучето надебелееше. След няколко дни Аника със сигурност ще е открила къде да го даде, така че нямаше никакво значение дали ще изяде едно или две кокосови топчета.

Рязко телефонно позвъняване накара и двамата с Ернст да подскочат.

— Бертил Мелберг.

Първоначално не разбра какво му казваше гласът в слушалката — беше пронизителен, истеричен брътвеж.

— Извинявай, можеш ли да говориш по-ясно? Какво каза? — Заслуша се по-внимателно и повдигна вежди, когато най-сетне разбра. — Труп, така ли? Къде?

Седна на стола с изправен гръб. Кучето, което вече се казваше Ернст, също седна и наостри уши. Мелберг си отбеляза адреса на един лист, приключи разговора с „Останете, където сте“ и се изстреля от стола. Ернст го последва по петите.

— Стой тук. — В гласа на Мелберг неочаквано се прокраднаха властни нотки и за негово учудване кучето рязко спря и зачака следващата заповед. — Иди там! — нареди Мелберг, гледайки към кошницата, която Аника бе поставила в единия ъгъл на кабинета му.

Ернст се подчини с нежелание, довлече се до ъгъла и легна с глава върху лапите и обиден поглед, насочен към случайния му стопанин. Бертил Мелберг се почувства изключително доволен от успеха си и окрилен от новопридобития си авторитет, тръгна по коридора, като викаше на всички и на никого едновременно:

— Получихме обаждане за намерен труп!

Три глави се появиха на отворените врати — една червена на Мартин Мулин, една сива на Йоста Флюгаре и една гарвановочерна — на Паула Моралес.

— Труп ли?

Мартин първи от тримата излезе в коридора. Дори Аника дойде от рецепцията.

— Някакво момче, май тийнейджър, току-що се обади и съобщи. Явно са се забавлявали и са се промъкнали в една вила между Фелбака и Хамбургсунд. И в къщата са открили труп.

— На собственика ли? — попита Йоста.

Мелберг сви рамене.

— Не знам нищо повече. Казах на момчетата да стоят там, веднага отиваме. Мартин, ти и Паула вземете едната кола, аз и Йоста ще тръгнем с другата.

— Дали да не се обадим на Патрик…? — попита Йоста плахо.

— Кой е Патрик? — Паула отмести погледа си от Йоста към Мелберг.

— Патрик Хедстрьом — обясни Мартин — също работи тук, но от днес е в отпуск по бащинство.

— В никакъв случай няма да звъним на Хедстрьом! — изсумтя възмутено Мелберг. — Аз нали съм тук — додаде надуто и пое в галоп към гаража.

— Ура — измърмори Мартин така, че Мелберг да не го чуе, а Паула повдигна въпросително вежда. — Ах, остави — рече Мартин с извинителен тон, но не се сдържа и добави: — Съвсем скоро ще разбереш.

Паула продължи да го гледа учудена, но в крайна сметка реши засега да не разпитва. Постепенно щеше да влезе в крачка.