Камила Лекберг
Немското дете (5)

— Днес ще си изкарате добре. — Ерика махна на Мая, която гледаше „Телетъбис“, седнала на пода пред телевизора, и не й обърна никакво внимание.

— Ще бъде много приятно — каза Патрик и целуна Ерика. — С малката ще се справим отлично през идните месеци.

— Звучиш, сякаш ще съм някъде из седемте морета — засмя се Ерика. — Като за начало ще идвам за обяд.

— Смяташ ли, че ще се получи, като работиш вкъщи?

— При всички положения ще опитам. Преструвай се, че не съм у дома.

— Няма проблем. След като затвориш вратата към кабинета, за мен повече не съществуваш — намигна й Патрик.

— Хм, ще видим — отвърна Ерика и се качи по стълбите. — Но си заслужава да опитаме, докато успея да си намеря офис.

Прибра се в кабинета и затвори вратата със смесени чувства. Цяла година прекара с Мая у дома и с нетърпение очакваше да дойде днешният ден. Да предаде щафетата на Патрик. Отново да се заеме с нормална работа. Толкова беше изтощена от детски площадки, пясъчници и бебешки занимания. Да правиш сладкиши от пясък трудно можеше да се нарече интелектуален стимул и колкото и да обичаше дъщеря си, усещаше, че ще си отреже косата в пристъп на безумие, ако трябва още веднъж да изпее „Паячето Ици-Бици“. Сега беше ред на Патрик да опита от пая.

Ерика седна с благоговение пред компютъра, натисна бутона за включване и се наслади на така познатото бръмчене. Крайният срок за новата й книга от поредицата по действителни убийства беше през февруари, но още през лятото успя да направи известни проучвания, така че се чувстваше готова да започне. Стартира Word, отвори документа, който бе кръстила „Елиас“ — като първата жертва на убиеца — и постави пръстите си върху клавиатурата. Леко почукване на вратата я прекъсна.

— Хей, извинявай, че те притеснявам. — Патрик я погледна изпод вежди. — Но се чудех дали знаеш къде е гащеризонът на Мая.

— В сушилнята е.

Патрик кимна и затвори вратата след себе си.

Ерика отново постави пръсти върху клавиатурата и си пое дълбоко въздух. Ново почукване.

— Пак извинявай, ей сега ще те оставя на мира, но как мислиш, че трябва да облека Мая днес? Доста е хладно, обаче ако се изпоти, веднага ще настине… — Патрик се усмихна глуповато.

— Просто й сложи един тънък пуловер и тънък клин под гащеризона. Аз обикновено взимам една памучна шапка, иначе й става много топло.

— Благодаря — каза Патрик и пак затвори вратата.

Ерика отново се обърна към компютъра и тъкмо да напише първия ред, когато чу плач от долния етаж. Плачът се превърна в рев, издигна се до кресчендо и след като послуша около две минути, Ерика стана с въздишка от стола и слезе по стълбите.

— Ще ти помогна. Невъзможно е да я преоблечеш, докато реве така.

— Добре, благодаря, ще го запомня — отвърна Патрик, над чиято устна бяха избили капки пот от усилието да облече долните дрешки на много сърдитата и изненадващо силна Мая.

Пет минути по-късно дъщеря му беше все още много начумерена, но пък напълно облечена, и Ерика ги целуна двамата с Патрик, преди да ги изпрати до вратата.

— Направете си дълга разходка, за да може мама да поработи на спокойствие — каза, а Патрик я погледна засрамено.

— Да, извинявай, че… Ще отнеме няколко дни, докато свикнем, после ще имаш цялото спокойствие на света, обещавам ти.

— Всичко е наред — отговори Ерика, но бързо затвори вратата след тях.

После си направи голяма чаша кафе и отново се качи в кабинета. Най-сетне щеше да влезе в ритъм.