Камила Лекберг
Немското дете (49)

— Тя очевидно няма контрол над нея!

— Дан, според мен си несправедлив! Как можеш да си сигурен, че и ти не би се уловил на въдицата?

Ана се бе облегнала на плота със скръстени ръце и гневно стрелкаше Дан с поглед.

— О, не. В никой случай!

Русата коса на Дан беше разрошена, защото в яда си той постоянно прекарваше пръсти през нея.

— Да бе. А не беше ли тъкмо ти убеден, че някой е нахълтал през нощта и е изял всичкия шоколад в килера? Ако не бях открила станиолите под възглавницата на Лина, още щеше да търсиш крадец с уста, омазана от шоколад. — Ана сподави смеха си и почувства как част от гнева я напуска.

Дан я погледна и не можа да сдържи усмивката, която се плъзна по устните му.

— Трябва да признаеш, тя беше ужасно убедителна, когато ме уверяваше, че е невинна.

— Няма спор. Това дете ще спечели „Оскар“, като порасне. Затова не е толкова чудно, че Пернила й е повярвала. Не можеш да се закълнеш, че и ти не би се подвел.

— Добре, права си — призна намусено Дан. — Но Пернила е трябвало да позвъни на майката на приятелката, за да провери. Аз поне това бих направил.

— Да, сигурно. А занапред и Пернила ще го прави.

— Защо говорите за мама?

Белинда слизаше по стълбите още по нощница и с щръкнала във всички посоки коса. Отказала бе да стане от леглото, след като в събота сутринта я доведоха от дома на Ерика и Патрик, измъчвана от махмурлук, а очевидно и от угризения. Но в момента разкаянието й май се бе стопило, заместено от гняв, който се бе превърнал в неин постоянен спътник.

— Не говорим конкретно за майка ти — отвърна уморено Дан, съзнаващ, че назрява неминуем конфликт.

— Пак ли ти дърдориш гадости срещу мама? — изръмжа Белинда на Ана, която погледна мрачно към Дан, а после се обърна към Белинда и обясни със спокоен тон:

— Никога не съм казвала нищо лошо за майка ти. И ти го знаеш. Затова недей да ми държиш такъв език.

— Ще ти държа какъвто си ща език, дявол го взел! — кресна Белинда. — Тази къща е моя, не твоя! Така че си вземай шибаните дечурлига и се омитайте оттук!

Дан пристъпи крачка напред със застрашителен поглед.

— Не говори така на Ана! Тя също живее тук. Отнася се и за Ейдриън и Ема. И ако не ти харесва…

В мига, в който изрече думите, вече осъзна, че не би могъл да изтърси нещо по-глупаво.

— Не, не ми харесва! Ще си стегна багажа и си отивам у дома при мама! Там ще живея, докато тази жена и децата й не се изнесат!

Белинда се извъртя и хукна нагоре по стълбите. Дан и Ана едновременно подскочиха, когато вратата на стаята й се затръшна силно.

— Може би тя е права, Дан — със слаб глас проговори Ана. — Може би всичко се случи твърде бързо. Тя нямаше никакво време да свикне с новината, а ето че ние нахлухме в дома и в живота й.

— Тя е на седемнайсет, за бога. А се държи като петгодишна.

— Трябва да влезеш в положението на Белинда. Никак не й е лесно. Раздялата ви с Пернила й е дошла на възраст, когато са много чувствителни и…

— О, много ти благодаря. Само това ми липсваше, да ми вменяваш чувство на вина. Знам, че заради мен се разведохме, не е нужно да ми го навираш в лицето.

Дан мина с бърза крачка покрай Ана и излезе от къщата. За втори път врата се затръшна толкова шумно, че стъклата на прозорците издрънчаха. В продължение на няколко секунди Ана остана неподвижна до кухненския плот. После се отпусна на пода и заплака.