Камила Лекберг
Немското дете (2)

Цяло лято Ерика се бе борила с една мисъл, която постоянно занимаваше съзнанието й. Претегляше всички „за“ и „против“, тръгваше нагоре, но не стигаше по-далеч от стълбите към тавана. Оправдаваше се пред себе си, че през последните месеци са се случили много неща. Последствията от сватбата, хаосът в къщата, докато Ана и децата живееха при тях. Но това не беше цялата истина. Тя просто се страхуваше. Страхуваше се от това, което можеше да открие. Страхуваше се, че ако започне да рови, на повърхността ще излязат неща, за които би предпочела да си остане в неведение.

Ерика усещаше, че Патрик е учуден, че иска да я попита защо не желае да прочете бележниците, които бяха намерили на тавана. Но не я попита. А и тя нямаше да може да му отговори. Най-много я ужасяваше това, че може би щеше да се наложи да промени представата си за реалността. Споменът, който пазеше за майка си — що за човек беше и как се отнасяше към нея — не бе особено добър. Но си беше неин. Добре познат. Представа, създала се през годините като непреклонна истина, към която да се придържа. Може би тази представа ще се потвърди. Може би наистина ще се потвърди. А ако се преобърне? Ако се наложи да възприеме една напълно нова реалност? Нито веднъж досега не бе събрала кураж да се качи по стълбите.

Ерика стъпи на първото стъпало. От дневната долу се чуваше щастливият смях на Мая, когато Патрик си играеше с нея. Още пет стъпала, и е горе.

Прах се разнесе из въздуха, когато отвори капака и изпълзя на пода на тавана. С Патрик мислеха в бъдеще да преустроят таванската стая, може би в кътче за Мая, когато порасне и пожелае уединение. Засега обаче беше просто помещение с широки дървени летви по пода и дъсчен таван. Наполовина пълно с ненужни вещи. Коледна украса, умалели дрехи на Мая, различни кутии с предмети, прекалено неугледни, за да се изложат на показ, но прекалено ценни и скъпи със спомените, които будеха, за да се захвърлят.

Сандъкът стоеше в края на едната къса страна. Беше стар модел от дърво и калай. Според Ерика този вид сандъци се наричаха американски куфари. Отиде направо до него и седна на пода. Чукна с ръка отгоре му. Пое си дълбоко въздух, хвана здраво ключалката и отвори капака. Мирис на гнило я удари в носа и я накара да се намръщи. Зачуди се на какво можеше да се дължи тази характерна, наситена миризма на старо. Най-вероятно е мухъл, помисли си и веднага усети да я засърбява скалпът.

Добре си спомняше как с Патрик намериха сандъка и прегледаха съдържанието му. Как бавно изваждаха вещ след вещ. Рисунки, нейни и на Ана. Дреболии, приготвяни в часовете по труд и техника. Прибрани от майка им Елси, майката, която никога не изглеждаше заинтригувана, когато децата с нетърпение идваха да й покажат нещата, изработени с толкова много старание. Сега Ерика правеше същото. Изваждаше вещ след вещ и ги нареждаше на пода до себе си. Това, което всъщност й трябваше, бе прибрано най-долу в сандъка. Внимателно опипа парчето плат. Малката детска ризка едно време е била бяла, но сега, когато я извади на светлина, видя, че е пожълтяла от годините. Ала това, от което не можа да откъсне очи, бяха кафявите петна. Първо ги бе помислила за ръжда, но после осъзна, че са засъхнала кръв. Имаше нещо сърцераздирателно в контраста между малката ризка и покриващите я петна от кръв. Как се беше озовала тук? На кого принадлежеше? И защо майка й я бе запазила?

Ерика внимателно положи ризата до себе си. Когато с Патрик я намериха, в нея беше увит предмет, но него вече го нямаше в сандъка. Това беше единственото, което махна оттам. В овехтелия плат на детската риза бе открила нацистки медал. Чувствата, които се пробудиха у нея, когато за първи път го видя, силно я смутиха. Сърцето й заби по-бързо, устата й пресъхна и пред очите й преминаха картини от всички документални филми, които бе гледала за Втората световна война. Какво правеше един нацистки медал тук във Фелбака? В нейния дом? Между личните вещи на майка й? Всичко това изглеждаше абсурдно. Понечи да сложи медала обратно в сандъка и да заключи катинара. Но Патрик настоя да го дадат на експерт, за да видят дали няма да успеят да научат нещо повече за него. Ерика се съгласи с предложението му. Но неохотно. Сякаш в себе си чуваше шепнещи гласове, предупредителни гласове, които вещаеха зло. Нещо я подтикваше да скрие медала и да го забрави. Но любопитството надделя над гласовете. В началото на юни даде медала на един специалист по история на Втората световна война и с малко късмет очакваше да научи повече за произхода му.

Ала това, което я заинтригува най-много от всичко намерено в сандъка, се оказа на дъното му. Четири сини бележника. Бе разпознала почерка на майка си на корицата. Елегантен, наклонен надясно почерк, но в един по-млад и по-заоблен вариант. Сега Ерика ги извади от сандъка и потропа с показалец по подвързията на най-горния. Върху всички пишеше „Дневник“. Думата будеше у нея смесени чувства. Любопитство, вълнение, възторг. Но и страх, съмнение и острото чувство, че нахълтва в нечие лично пространство.

Имаше ли право да чете дневниците? Имаше ли право да наднича в най-съкровените мисли и чувства на майка си? Един дневник по правило не е предназначен за очите на чужди хора. Майка й не си бе водила дневници, за да може някой друг да ги чете. Може би изобщо не би искала дъщеря й да ги чете. Но Елси беше мъртва и Ерика не можеше да я пита. Трябваше сама да вземе решение какво да прави с тях.

— Ерика?

Гласът на Патрик прекъсна мислите й и тя му извика в отговор:

— Да?

— Гостите са тук!

Ерика погледна часовника. Леле, три часът! Беше първият рожден ден на Мая и най-близките им семейни приятели и роднини щяха да им дойдат на гости. Патрик сигурно бе помислил, че е задрямала на горния етаж.

— Идвам!

Изтупа прахта от дрехите си, след моментно чудене взе със себе си бележниците и детската ризка и слезе по стръмната таванска стълба. От долния етаж се чуваха приглушени гласове.