Камила Лекберг
Немското дете (132)

— Имаш посетител — каза Аника, като провря глава през вратата в кабинета на Мартин.

— Така ли? Кой е? — попита той, но въпросът му веднага получи отговор, когато на прага се появи Шел Рингхолм.

— Не съм тук в качеството си на журналист — побърза да каже Шел и вдигна длани, като видя, че Мартин се кани да се възпротиви на посещението му. — Тук съм като син на Франс Рингхолм — допълни и се отпусна тежко на стола за посетители.

— Моите съболезнования… — избъбри Мартин, без да е сигурен как да продължи. Всички знаеха що за отношения винаги бяха имали бащата и синът.

Шел махна с ръка да разсее неловкостта му и бръкна в джоба на якето си.

— Това се получи днес.

Тонът му беше безизразен, но ръката му трепереше, когато подхвърли писмото на бюрото на Мартин. Мартин го взе и го отвори, след като получи от Шел кимване в знак на съгласие. Прочете мълчаливо изписаните на ръка страници, но на няколко пъти повдигна вежди.

— Франс поема вината не само за убийството на Брита Йохансон, но и за смъртта на Ханс Олавсен и на Ерик Франкел — отбеляза Мартин, втренчен в Шел.

— Да, така пише там — отвърна Шел, свел поглед надолу. — Но това сигурно вече ви е хрумвало, така че надали идва като голяма изненада.

— Ще излъжа, ако отрека — кимна Мартин. — Само че разполагаме с конкретно доказателство единствено за смъртта на Брита.

— Тогава това ще ви е от помощ — каза Шел и посочи писмото.

— Сигурен ли сте, че…?

— Че това е почеркът на баща ми? Да — отговори му Шел. — Напълно сигурен съм. Писмото е написано от баща ми. И не съм особено изненадан — добави той с горчивина. — Но мислех, че… — Шел поклати глава.

Мартин наведе поглед и препрочете писмото.

— Ако трябва да сме прецизни, той всъщност пише само, че е убил Брита. После добавя доста неясно: „Моя е вината за смъртта на Ерик, а също за тази на мъжа, който открихте в чужд гроб“.

Шел вдигна рамене.

— Не виждам разликата. Просто използва по-приповдигнат стил. Нямам съмнение, че баща ми е този, който… — Той не се доизказа, само въздъхна тежко, като че се стараеше да овладее чувствата си.

Мартин продължи да чете писмото на глас.

— „Мислех, че мога да се справя с нещата по обичайния си начин, че единичен акт на насилие ще разреши всичко, ще запази тайната. Ала още когато повдигнах възглавницата от лицето й, разбрах, че нищо няма да разреши. И проумях, че ми остава само един вариант. Че съм стигнал до края на пътя. Че миналото най-сетне ме е застигнало.“ — Мартин погледна Шел. — Знаете ли какво има предвид? Каква тайна е искал да запази? Какво означава, че миналото го е застигнало?

— Нямам представа — поклати глава Шел.

— Ще се наложи да го задържа за известно време — каза Мартин и размаха изписаните на ръка страници.

— Разбира се — уморено промълви Шел. — Задръжте го. И бездруго смятах да го изгоря.

— Между другото, бях помолил колегата си Йоста да говори с вас при удобен случай. Но можем и двамата да проведем този разговор, ако не възразявате.

Мартин внимателно постави писмото в пластмасов джоб и го отмести встрани.

— За какво става дума?

— За Ханс Олавсен. Разбрах, че сте правили проучване за него.

— Какво общо има това сега? Баща ми признава в писмото си, че го е убил.

— Това е една възможност, да. Но все още има въпроси за Олавсен и смъртта му, които искаме да изясним. Така че ако разполагате с информация, която желаете да споделите… каквато и да било… — Мартин разпери ръце и се облегна назад.

— Говорихте ли с Ерика Фалк? — попита Шел.

Мартин поклати глава.

— Още не, ще го направим. Но след като, така или иначе, сте тук сега…

— Нямам много какво да ви кажа.

Шел обясни как се е свързал с Ескил Халворсен, експерта по норвежкото съпротивително движение. Още не бе получил от него сведения за Ханс Олавсен и нищо чудно той да не можеше да предложи някаква информация.

— Не искате ли да му позвъните сега, за да чуете дали не е открил нещо? — попита Мартин и посочи телефона на бюрото си.

Шел вдигна рамене и извади от джоба си тефтерче за телефонни номера със силно протъркани корици. Прелисти го, докато намери страницата със залепено жълто листче, върху което бе записано името на Ескил Халворсен.

— Не мисля, че е открил нещо, но ще му се обадя, щом искате.

Шел въздъхна. Издърпа телефона към себе си и набра номера. Раздадоха се няколко сигнала, преди норвежецът накрая да отговори.

— Ало, тук е Шел Рингхолм. Простете, че отново ви безпокоя, питах се… Ясно, получили сте снимката, която ви пратих в четвъртък. Добре. А дали…

Шел кимна и заслуша човека от другата страна на линията. Изражението му ставаше все по-напрегнато, което накара Мартин да се изправи на стола си и да се вгледа внимателно в лицето му.

— И от тази снимка вие…? Значи това не е името му? А истинското име е…? — Шел щракна с пръсти да даде знак на Мартин, че му трябват лист и химикалка.

Мартин посегна към чашата с химикалките, успя да я прекатури и всички химикалки се разпиляха, но Шел взе една от тях, грабна една папка от кошчето с входяща поща на Мартин и трескаво започна да пише на гърба й.

— Значи не е бил… Да, разбирам, че това е извънредно интересно. За нас също, повярвайте ми.

Мартин щеше да се пръсне от любопитство, докато наблюдаваше Шел.

— Добре, много ви благодаря. Това поставя всичко в нова светлина. Да. Ясно. Благодаря ви. Благодаря.

Накрая Шел затвори телефона и отправи широка усмивка към Мартин.

— Знам кой е той! Дявол го взел, знам кой е той!