Камила Лекберг
Немското дете (119)

Шел се чувстваше странно развълнуван след срещата с баща си. През всички тези години бе успявал да поддържа статуквото, да се вкопчва в омразата си. Лесно му бе да вижда само негативното, да се фокусира само върху грешките, направени от Франс през детството на сина му. Ала може би нещата не бяха просто черни и бели. Направи опит да се отърси от тази мисъл. Толкова по-лесно беше да не забелязва сивото, да твърди, че съществуват единствено правилното и грешното. Ала днес Франс бе изглеждал тъй стар и крехък. И за пръв път Шел осъзна, че баща му няма да живее вечно, няма винаги да присъства в живота му като символ на неговата омраза. Един ден щеше да си иде и Шел щеше да бъде принуден да се погледне в огледалото. Дълбоко в себе си знаеше, че омразата му е толкова силна, защото все още има възможност да протегне ръка, да направи първата стъпка към помирението. Не го искаше. Нямаше желание да го направи. Ала възможността съществуваше и това винаги бе пораждало у него чувство за власт. Само че в деня, когато баща му умре, ще е много късно. Тогава на Шел ще му остане само живот, белязан с омраза. Нищо друго.

Ръката му леко затрепери, когато вдигна телефона да направи няколко обаждания. Разбира се, Ерика беше казала, че ще се свърже със съответните власти да провери за Ханс, но той не беше свикнал да разчита на друг. Можеше да го свърши и сам. И все пак след един час и пет телефонни разговора с различни шведски и норвежки агенции бе принуден да заключи, че въпреки усилията си не е получил конкретна информация. Беше трудно, без съмнение, след като разполагаха само с име и приблизителна възраст, но все трябваше да има някакъв начин. Още не беше изчерпал всички възможности, а бе успял да открие достатъчно, за да се убеди, че момчето не беше останало в Швеция. Така че най-вероятно Ханс се бе върнал в родината си след края на войната, когато вече не го е заплашвала опасност.

Шел взе папката, съдържаща статиите, и внезапно се сети, че е забравил да пусне на Ескил Халворсен по факса снимката на Ханс Олавсен. Отново вдигна телефона, за да се обади на човека и да поиска номера на факса му.

— Уви, още нищо не съм открил — каза Халворсен веднага щом разбра кой му звъни.

Шел побърза да обясни, че по друга причина се обажда толкова скоро.

— Добре. Снимката може да е полезна. Пуснете я на факса ми в университета — каза Халворсен и му издиктува номер, който Шел записа.

Шел изпрати по факса статията с най-ясната снимка на Ханс Олавсен и отново седна зад бюрото си. Надяваше се проучването на Ерика да се окаже по-плодотворно, тъй като имаше чувството, че той самият е стигнал до задънена улица.

Точно в този момент телефонът зазвъня.