Камила Лекберг
Немското дете (112)

Аксел стягаше багаж, когато тя пристигна. Посрещна я на вратата с риза в едната си ръка и закачалка в другата. Зад него видя калъф за дрехи, овесен на една от вратите.

— Заминавате ли някъде? — попита Ерика.

Аксел кимна, докато внимателно окачаше ризите, така че да не се смачкат.

— Да, скоро трябва да се върна на работа. Заминавам за Париж в петък.

— Наистина ли сте в състояние да заминете, без да разберете кой… — Тя остави недовършените думи да увиснат във въздуха.

— Нямам избор — мрачно отвърна Аксел. — Разбира се, ще хвана първия самолет за дома, ако полицията има нужда от съдействието ми. Само че наистина трябва да се върна към работата си. Не е особено конструктивно просто да седя тук и да размишлявам.

Той потърка уморено очи и Ерика забеляза колко изпит изглежда. Сякаш бе остарял с няколко години, след като го бе видяла последния път.

— Сигурно ще ви се отрази добре да заминете за малко — промълви меко тя. После се поколеба. — Имам няколко въпроса, някои неща, за които искам да поговоря с вас. Ще ми отделите ли няколко минути от времето си? Стига да имате настроение за това.

Аксел кимна уморено и неохотно и с жест я покани да влезе. Тя спря при канапето на верандата, където бяха седели предишния път, но той продължи напред към съседното помещение.

— Каква красива стая — промълви развълнувано тя, като се огледа.

Все едно бе попаднала в музей на някаква отминала епоха. Всичко датираше от четирийсетте години и макар да изглеждаше чисто и подредено, стаята лъхаше на старо.

— Да, нито родителите ни, нито Ерик и аз проявявахме особен интерес към подновяване на интериора. Мама и татко никога не направиха сериозни промени по къщата, нито пък ние с Ерик после. Пък и според мен онзи период е пълен с красиви неща и не виждам причина да подменям мебелите с по-модерни, които според мен са по-грозни — каза той и прокара длан по елегантния скрин.

Седнаха на тапициран в кафяво диван. Не беше особено удобен и изискваше да седят с чинно изправен гръб.

— Искахте да ме питате нещо — припомни Аксел учтиво, но с нотка на нетърпение.

— Да, точно така — каза Ерика и внезапно се почувства неловко.

За втори път идваше тук и притесняваше Аксел с въпросите си, когато на главата му бяха толкова много грижи. Но както и преди, реши, че след като вече е тук, по-разумно беше да научи каквото я интересуваше.

— Правя проучване за живота на майка ми, а също и на приятелите й: вашия брат, Франс Рингхолм и Брита Йохансон.

Аксел кимна и взе да премята палци, докато я чакаше да продължи.

— Има още един човек, който е бил част от тази група.

Аксел все така не проговаряше.

— Към края на войната норвежки борец от съпротивата е дошъл тук на гемията на моя дядо… Същата онази, с която вие често сте пътували.

Той я гледаше, без да мига, но тя забеляза как се напрегна при споменаване за плаванията му до норвежкия бряг.

— Добър човек беше дядо ви — каза тихо Аксел след миг. Ръцете му лежаха неподвижни в скута. — Един от най-прекрасните хора, които съм срещал.

Ерика никога не бе виждала дядо си по майчина линия и сърцето й се стопли, като чу такива хубави отзиви за него.

— Доколкото разбрах, били сте в затвора по времето, когато Ханс Олавсен е избягал от страната си с гемията на дядо. Пристигнал е тук през 1944 година и според установеното от нас досега е останал до края на войната.

— Казахте „от нас“ — прекъсна я Аксел. — Кого имате предвид под „нас“? — Гласът му звучеше напрегнато.

Ерика се поколеба. После каза:

— Под „нас“ имах предвид, че получих съдействие от Кристиан в библиотеката на Фелбака. Това е всичко. — Не искаше да споменава Шел, а Аксел като че прие обяснението й.

— Да, тогава бях в затвора — каза Аксел и отново се напрегна. Сякаш всичките му мускули си спомниха преживяното и реагираха, като се стегнаха.

— Значи никога не сте го виждали?

Аксел поклати глава.

— Не, той вече си беше отишъл, когато аз се върнах.

— Кога се върнахте вие във Фелбака?

— През юни 1945 година. С белите автобуси.

— Бели автобуси? — почуди се Ерика, но после си спомни, че беше чувала нещо за тях в уроците по история и че имаха нещо общо с Фолке Бернадот.

— Беше план по инициатива на Фолке Бернадот — отговори Аксел, като потвърди смътните й спомени. — Той организира прибирането у дома на скандинавските затворници от германските концентрационни лагери. Автобусите бяха бели, с червени кръстове на покрива и от двете страни, за да не бъдат объркани с военни мишени.

— Но защо да е имало риск да бъдат объркани с военни мишени, след като са превозвали затворници, когато войната вече е била свършила? — попита Ерика.

Аксел се усмихна на нейното невежество и отново взе да върти палци.

— Първите автобуси започнаха да прибират затворници още през март и април 1945 година след преговори с германците. Тогава отведоха у дома им петнайсет хиляди затворници. После, след края на войната, отведоха още десет хиляди през май и юни. Аз бях в последните автобуси. Юни 1945 година. — Разказът му звучеше някак делнично, но в резервирания му тон Ерика долови ехо от ужасите, които бе преживял.

— Но Ханс Олавсен е изчезнал от тук през юни 1945 година. Което означава, че трябва да си е тръгнал малко преди пристигането ви. Така ли е? — попита тя.

— Вероятно двете събития са разделени само от няколко дни — кимна Аксел. — Но трябва да ми простите, ако паметта ми не е съвсем ясна по този въпрос. Бях извънредно… изтощен, когато се върнах.

— Естествено. Разбирам — каза Ерика и сведе поглед. Странно бе усещането да разговаря с човек, видял отвътре германски концентрационни лагери. — Брат ви казвал ли ви е нещо за него? Нещо, което си спомняте? Каквото и да е? Нямам доказателства да го твърдя, но имам усещането, че Ерик и приятелите му са прекарвали много време с Ханс Олавсен през годината, когато е бил тук, във Фелбака.

Аксел се втренчи в прозореца, сякаш ровеше из паметта си. Наклони глава встрани и се намръщи.

— Спомням си, че имало нещо между норвежеца и майка ви, ако не се обиждате, че го споменавам.

— Ни най-малко — махна с ръка Ерика. — Било е преди цяла вечност, а и аз самата вече го бях установила.

— Виж ти. Оказва се, че паметта ми не била толкова слаба, колкото си мисля понякога. — Той се усмихна и отново насочи поглед към нея. — Да, съвсем сигурен съм, че Ерик ми споменаваше за романтично увлечение между Елси и Ханс.

— Как реагира тя на заминаването му? Спомняте ли си нещо за нея от онова време?

— Не много, боя се. Естествено, тя не беше на себе си след случилото се с дядо ви. И много скоро след това замина да учи… организация на домакинството, ако си спомням правилно. После изгубихме контакт помежду си. Когато тя се е върнала във Фелбака няколко години по-късно, аз вече бях отишъл да работя в чужбина и не се прибирах често у дома. Доколкото си спомням, и с Ерик не е поддържала контакти. Не е чак толкова необичайно. Хората може да са близки приятели в детството и юношеството си, а после в зрелия им живот идват нови отговорности и често престават да общуват. — Той отново се обърна и се загледа през прозореца.

— Знам какво имате предвид — каза Ерика. Беше разочарована, че Аксел няма информация за Ханс. — И никой ли не е споменавал къде е заминал той? Не е ли казал на Ерик?

Аксел извинително поклати глава.

— Ужасно съжалявам. Иска ми се да можех да ви помогна, но не бях съвсем на себе си, когато се върнах, а после имах други неща в ума си. Но със сигурност трябва да е възможно да бъде открит по официалните пътища — опита се да я окуражи той и се изправи.

Ерика схвана намека и също стана.

— Да, това ще е следващата ми стъпка. Ако имам късмет, тя може да разреши всичко. Нищо чудно и да не е отишъл много надалеч.

— Е, желая ви успех — каза Аксел и се ръкува с нея. — Разбирам колко е важно да се знае миналото, за да можем да живеем в настоящето. Повярвайте ми, разбирам го.

Той я потупа по ръката и Ерика му се усмихна благодарно за този опит да я утеши.

— Между другото, научихте ли нещо повече за медала? — попита той, когато тя вече се канеше да отвори външната врата.

— Не, за съжаление — каза му, чувстваща се все по-обезсърчена с всяка изминала минута. — Говорих с експерт по нацистки медали в Гьотеборг, но се оказа, че имало твърде много от този вид, за да бъде проследен.

— Наистина съжалявам, че не можах да услужа повече.

— Няма нищо. Не възлагах особени надежди — отвърна тя и му махна за довиждане.

В съзнанието й остана образът на Аксел, който стоеше на прага и я гледаше как си тръгва. Усети, че й става мъчно за него. Ала нещо, което бе споменал, й даде идея. Обзета от решимост, Ерика се насочи обратно към Фелбака.