Камила Лекберг
Немското дете (111)

Ана я забеляза отдалеч. Нисичка самотна фигура в далечния край на плаващите докове. Не беше възнамерявала да тръгне да я търси. Но щом слезе по склона на Галербакен и видя Белинда, знаеше, че трябва да иде при девойката и да поговори с нея.

Белинда не я чу да приближава. Просто седеше на дока и пушеше, до нея имаше пакет „Гула Бленд“ и кутия кибрит.

— Здравей — каза Ана.

Белинда трепна. Погледна цигарата в ръката си и за секунда явно имаше желание да я скрие, но после предизвикателно я пъхна в устата си и вдиша дима дълбоко.

— Ще дадеш ли една и на мен? — попита Ана и седна до Белинда.

— Ти пушиш? — изненадана попита Белинда, но й подаде пакета.

— Някога пушех. В продължение на пет години. Но моят… бивш съпруг… На него не му харесваше.

Това беше твърде слабо казано. Веднъж в началото, когато Лукас я завари да пуши тайно, бе долепил огънчето на цигарата до сгъвката под лакътя й. Още имаше блед белег от този инцидент.

— Няма да кажеш на татко, нали? — намусено рече Белинда и размаха цигарата си. После добави по-тихо: — Моля те.

— Ако ти не ме изпееш, и аз няма да те изпея — отвърна Ана, притвори очи и всмукна за пръв път.

— Редно ли е да пушиш? Имам предвид заради… бебето — запита Белинда с тон на негодуваща старица.

Ана се засмя.

— Това ще е първата и последна цигара, която ще изпуша, докато съм бременна. Обещавам.

Известно време поседяха мълчаливо и издухваха димни кръгчета към водата. Лятната горещина напълно бе изчезнала, заменена от остър септемврийски хлад. Но поне нямаше вятър и пред тях се простираше спокойната проблясваща повърхност на водата. Пристанището изглеждаше пусто — имаше няколко лодки, а не както през лятото цели редици.

— Не е лесно, нали? — подхвърли Ана, загледана към водата.

— Кое? — нацупено попита Белинда, още несигурна какво поведение да възприеме.

— Да си дете. Макар че вече си почти възрастна.

— Нищо не знаеш ти. — Белинда ритна камъче към водата.

— Не знам, сигурно си права, родила съм се на сегашната си възраст — засмя се Ана и сръчка шеговито Белинда.

Наградена бе с бегла усмивка, която мигом се стопи. Ана не каза нищо повече. Искаше да даде възможност на Белинда тя да определи насоката на разговора им. Никоя не продума в продължение на няколко минути, докато Ана не забеляза с крайчеца на окото си, че Белинда я наблюдава крадешком.

— Наистина ли ти е лошо?

Ана кимна.

— Чувствам се като пор с морска болест.

— От къде на къде пор ще го хване морска болест? — изкиска се Белинда.

— А защо не? Можеш ли да твърдиш, че поровете не ги лови морска болест? Ако е така, дай ми доказателство. Защото аз точно така се чувствам. Като пор с морска болест.

— Само се занасяш с мен — каза Белинда, но против волята си продължи да се смее.

— Шегата настрана, наистина се чувствам тлъста.

— На мама й беше ужасно зле, като беше бременна с Лисен. Бях достатъчно голяма, че да помня. Беше… О, прощавай. Може би не бива да говоря как мама и татко… — Тя замълча смутена. Извади нова цигара и сви длани около нея, за да я запали.

— Можеш свободно да говориш за майка си, когато ти се прииска. Нямам проблем с факта, че Дан е имал друг живот, преди да срещне мен, а и в този живот е създал вас трите все пак. С майка ви. Така че, повярвай ми, не бива да си мислиш, че предаваш баща си само защото обичаш и майка си. А ти гарантирам, че аз няма да съм засегната, ако говориш за Пернила. Ни най-малко.

Ана постави ръката си върху тази на Белинда, опряна на дока. Отначало Белинда понечи да я измъкне, но после я остави да лежи където си беше. След няколко секунди Ана отдръпна ръка и също посегна за нова цигара. Налагаше й се да поеме две канцерогенни пушилки през тази бременност. Но после край. Щеше да спре отведнъж.

— Бива ме да помагам за бебета — заяви Белинда и срещна погледа на Ана. — Много помагах на мама с Лисен, когато беше малка.

— Дан ми е разправял за това. Как той и майка ти насила те карали да излизаш да играеш с приятелчетата си, вместо да се грижиш за бебето. И каза, че си го вършела много умело. Затова се надявам, че мога да разчитам на малко помощ от теб през пролетта. Ти можеш да поемеш памперсите.

И тя отново сръчка Белинда в ребрата. Този път момичето й отвърна със същия жест. После каза с усмивка, огряла очите й:

— Ще поема само памперсите с пишкано в тях. Договорихме ли се?

Тя протегна ръка и Ана я стисна.

— Договорихме се. Напишканите памперси са твои. — После добави. — За нааканите може да се грижи баща ти.

Смехът им отекна сред пустото пристанище.

Ана винаги щеше да си спомня този момент като един от най-хубавите в живота си. Моментът, в който ледовете се стопиха.