Камила Лекберг
Немското дете (107)

Напоследък Ерика обръщаше повече внимание, щом видеше полицейска кола, а й се стори, че зърна Мартин в онази, с която се размина преди Торп, докато шофираше към Удевала за втори път този ден. Чудеше се къде ли е ходил Мартин.

Запитванията, които правеше, не бяха спешни, но тя знаеше, че няма да може да пише спокойно, докато не узнае повече. Любопитна беше да разбере защо Шел Рингхолм, журналист в „Бохусленинген“, също проявява интерес към норвежкия борец от съпротивата.

По-късно, докато чакаше в рецепцията на „Бохусленинген“, размишляваше върху възможните причини той да се ангажира с темата, но накрая реши да спре с предположенията, докато лично не го попита. Няколко минути по-късно беше съпроводена до кабинета му. Той я погледна заинтригувано, когато тя влезе и се ръкуваха.

— Ерика Фалк? Писателката? Нали така? — каза той и направи жест към стола за посетители.

Тя седна, след като окачи сакото си на облегалката на стола.

— Да, точно така.

— За беда не съм чел никоя от вашите книги, но съм чувал, че са много добри — гласеше любезният му коментар. — Да не би да сте тук във връзка с проучване за нова книга? Не съм криминален репортер, така че не съм сигурен дали мога да съм ви от помощ. Защото, ако не греша, пишете главно книги за действителни престъпления.

— Трябва да призная, че това няма нищо общо с книгите ми — отвърна Ерика. — Работата е там, че по различни причини започнах да провеждам проучване на миналото на майка ми. По една случайност тя е била близка приятелка с вашия баща.

Шел се намръщи.

— Кога е било това? — попита и се наведе напред.

— Доколкото схващам, другарували са като деца и като тийнейджъри. Съсредоточих се основно върху последните години на войната, когато са били около петнайсетгодишни, както без съмнение сам знаете.

Шел кимна и я изчака да продължи.

— Принадлежали са към група от четирима юноши, които явно са били неразделни. Освен баща ви групата е включвала Брита Йохансон и Ерик Франкел. И както със сигурност знаете, тези двамата бяха убити в рамките на последните два месеца. Доста странно съвпадение, не намирате ли?

Шел все така не говореше, но Ерика виждаше колко е напрегнат и зърна проблясване в очите му.

— И… — Тя направи пауза. — Имало е още един човек. През 1944 година борец на норвежката съпротива — всъщност бил е съвсем момче още — пристигнал във Фелбака. Скрил се на гемията на дядо ми, а после баба и дядо му дали подслон. Името му е било Ханс Олавсен. Но вие вече знаете това, нали? Защото научих, че също сте проявили интерес към него, и се питах защо.

— Аз съм журналист. Не мога да обсъждам подобни неща — уклончиво отвърна Шел.

— Грешка. Не можете да разкривате източниците си — уточни спокойно Ерика. — Но аз не виждам защо да не обединим усилията си по работата над тази тема. Много съм добра да изравям неща, а знам, че и вие сте такъв, след като сте журналист. И двамата се интересуваме от Ханс Олавсен. Мога да преживея факта, че не желаете да ми кажете защо. Но нека поне си обменим информация — кой какво знае вече и онова, което независимо един от друг ще открием в бъдеще. Какво ще кажете? — Тя замълча и зачака напрегнато отговора му.

Шел обмисли казаното от нея. Забарабани с пръсти по бюрото, сякаш претегляше всички плюсове и минуси.

— Добре — заяви накрая и посегна да извади нещо от най-горното чекмедже на бюрото си. — Няма причина да не си помогнем взаимно. И моят източник е мъртъв, затова не виждам защо да не ви покажа всичко. Ето какво знам. Влязох в контакт с Ерик Франкел по повод… личен въпрос. — Той се прокашля и плъзна папката към нея. — Той каза, че искал да ми съобщи нещо, което можело да намеря за полезно и което трябвало да излезе на бял свят.

— Така ли се изрази? — Ерика се наведе напред и взе папката. — Че е нещо, което трябва да излезе на бял свят?

— Да, доколкото си спомням — отговори Шел и се облегна на стола си. — После дойде няколко дни по-късно. Донесе статиите в тази папка и просто ми ги подаде. Но не ми каза защо. Зададох му много въпроси, то се знае, но той отказа да отговори на който и да било от тях. Посочи, че ако съм бил толкова добър в изнамирането на сведения, колкото бил чул, то тази папка трябвало да ми бъде достатъчна.

Ерика прелисти страниците в пластмасовата папка. Бяха същите статии, която тя вече бе получила от Кристиан, статиите от архивите, в които се споменаваше Ханс Олавсен и времето, прекарано от него във Фелбака.

— Това ли е всичко? — попита тя и въздъхна.

— Такава беше и моята реакция. Ако е знаел нещо, защо просто не ми го каза направо? Но по някаква причина смяташе за важно да открия останалото сам. Това и започнах да правя и ще излъжа, ако кажа, че интересът ми не скочи с хиляда процента, след като Ерик Франкел беше намерен убит. Чудил съм се дали смъртта му не е свързана с това. — Той посочи папката, която Ерика държеше в скута си. — И, естествено, научих за възрастната жена, която е била убита миналата седмица. Но нямам представа дали съществува връзка… макар че смъртта й повдига редица въпроси.

— Открихте ли нещо повече за норвежеца? — попита Ерика нетърпеливо. — Аз още не съм напреднала дотам с моето проучване. Единственото, което разбрах със сигурност, бе, че той и майка ми са имали любовна връзка и че той си е тръгнал съвсем внезапно от нея и от Фелбака. Реших, че следващата ми стъпка трябва да е да разбера къде е отишъл, дали в Норвегия или другаде. Но може би вие вече знаете?

Шел поклати глава. Разправи на Ерика за разговора си с Ескил Халворсен, който не си бе спомнил за Ханс Олавсен на мига, но беше обещал да проведе проучване.

— Възможно е също Ханс да е останал в Швеция — замислено каза Ерика. — Ако е така, трябва да има начин да го открием чрез шведските власти. Аз мога да се заема с това. Но ако е изчезнал в чужбина, ще е проблем.

Шел си взе обратно папката, която Ерика му подаде.

— Това е добра идея. Няма причина да допускаме, че се е върнал в Норвегия. Много хора са останали в Швеция след войната.

— Пратихте ли снимка на Ескил Халворсен? — попита Ерика.

— Не, всъщност не го направих — каза Шел и запрелиства статиите. — Но сте права, трябва да му я изпратя. И най-малката подробност може да се окаже полезна. Ще му телефонирам веднага, след като си тръгнете, и ще видя мога ли да му пратя една от тези снимки. Или, още по-добре, ще му я пусна по факса. Какво ще кажете за тази? Тя е най-ясната. Как мислите?

Той плъзна по бюрото статията с груповата снимка, която Ерика бе разглеждала няколко дни преди това.

— Съгласна съм. Тази ще е подходяща. Плюс, че показва цялата група. Това тук е майка ми. — Тя посочи Елси.

— Значи твърдите, че са прекарвали много време заедно тогава?

Шел се наруга, че не бе направил връзка между Брита на снимката и Брита, която бе убита. Ала си каза, че повечето хора също биха я пропуснали. Трудно можеше да се открие сходство между петнайсетгодишното момиче и седемдесет и пет годишната жена.

— Доколкото схващам, били са много задружни, макар приятелството им да не е било напълно приемано по онова време. Във Фелбака класовите различия са били отчетливо изразени, а Брита и майка ми са принадлежали към по-беден социален слой, докато момчетата, Ерик Франкел и… вашият баща са били от заможните, от „каймака на обществото“.

— Да бе, „каймакът на каймака“ — промърмори Шел и Ерика долови силна враждебност зад думите му.

— Знаете ли, не ми беше хрумнало да разговарям с Аксел Франкел — възкликна Ерика развълнувано. — Той може да знае нещо за Ханс Олавсен. Макар че е малко по-възрастен, може да е бил покрай тях и…

Мислите и очакванията й набираха скорост, но Шел вдигна ръка да я спре.

— На ваше място не бих възлагал големи надежди. На мен ми хрумна същата идея, но за щастие първо направих проучване за Аксел Франкел. Сигурно знаете, че е бил пленен от германците при едно пътуване до Норвегия?

— Да, но не съм запозната с подробности — каза Ерика и погледна Шел с интерес. — Така че, ако сте открили нещо… — Тя разпери ръце и зачака.

— Както казах, Аксел бил взет в плен от германците, когато се канел да получи документи от съпротивителното движение. Отвели го в затвора „Грини“ край Осло и лежал там до началото на 1945 година. После германците преместили него и много други затворници от Грини с параход и влак и Аксел най-напред попаднал в Заксенхаузен, където пращали повечето от скандинавските пленници. След това, към края на войната, бил прехвърлен в Нойенгаме.

Ерика ахна.

— Нямах представа. Значи Аксел Франкел е бил в концентрационни лагери в Германия? Не знаех, че там е имало норвежци или шведи.

Шел кимна.

— Най-вече норвежки затворници. И някои от други страни, пленени от германците след участие в съпротивителни дейности. Наричали са ги NN-затворници от Nacht und Nebel — нощ и мъгла. Името произхожда от декрет, издаден от Хитлер през 1941 година, според който цивилни в окупирани страни не могат да бъдат изправяни пред съд в родината им. Вместо това трябвало да бъдат изпратени в Германия, където да изчезнат „в нощта и мъглата“. Някои са били осъждани на смърт и екзекутирани. Останалите са били принудени да вършат физически труд и мнозина просто умрели от тежката работа. Във всеки случай, Аксел не е бил във Фелбака през същия период като Ханс Олавсен.

— Но ние не знаем точната дата, когато норвежецът е напуснал Фелбака — възрази Ерика и се смръщи. — Поне аз не открих информация за това. Нямам представа кога е напуснал майка ми.

— Аз всъщност знам кога Ханс Олавсен е напуснал града — обяви тържествуващо Шел и зарови из книжата върху бюрото си. — Поне приблизително — добави. — Аха!

Той измъкна една статия и я постави пред Ерика.

Ерика се наведе напред и зачете на глас:

— „Тази година Асоциацията на Фелбака организира с голям успех…“

— Не, не, другата колонка — прекъсна я Шел и показа с пръст.

— А, добре. — Ерика започна отново. — „Всички до един бяха изненадани да научат, че норвежкият борец от съпротивата, който бе намерил убежище тук, във Фелбака, внезапно ни е напуснал. Много от жителите на Фелбака съжаляват, че не са имали възможност да се сбогуват и да му благодарят за неговите усилия по време на войната, на чийто край най-сетне станахме свидетели.“ — Ерика погледна датата в горния край на страницата и вдигна поглед. — 19 юни 1945 година.

— Така че е изчезнал веднага след края на войната, ако правилно тълкувам това — каза Шел, взе статията и я постави най-отгоре върху купчината.

— Но защо? — Ерика наклони глава и заразсъждава над прочетеното. — Все още мисля, че е добра идея да се поговори с Аксел. Може брат му да му е казал нещо. Аз ще се пробвам. А вие случайно нямате ли желание да поговорите с баща си?

Шел дълго време мълча. Накрая каза:

— Разбира се. И ще ви уведомя, ако науча нещо от Халворсен. А и вие непременно ми се обадете, в случай че откриете нови сведения. Става ли?

Той вдигна предупредително пръст. Не беше свикнал да работи в сътрудничество, но в този случай очевидно видя преимуществото да има Ерика като помощник.

— Ще направя справка и с шведските власти — добави Ерика и се изправи. — Обещавам да ви известя в минутата, щом науча нещо.

Тя понечи да облече сакото си, но внезапно се спря.

— Между другото, Шел, има още едно дребно нещо. Не знам дали е важно, но…

— Казвайте. Всичко може да е ценно на този етап — каза той и вдигна очи към нея с интерес.

— Разговарях с Херман, съпруга на Брита. Той, изглежда, знае нещо за всичко това. Не съм сигурна, но имам такова чувство. Попитах го за Ханс Олавсен. Той реагира извънредно странно, а после ми каза, че трябвало да попитам двама души на име Пол Хекел и Фридрих Хюк. Опитах се да ги проверя и не открих нищо. Но…

— Да? — подкани я Шел.

— О, и аз не знам. Мога да се закълна, че не съм срещала тези имена преди. И все пак има нещо познато в… Не, не мога да го налучкам.

Шел почука с писалката си по бюрото.

— Пол Хекел и Фридрих Хюк?

Когато Ерика кимна, той записа имената.

— Добре, ще се опитам да проверя и тях. Ала имената нищо не ми говорят.

— Е, сега и двамата си имаме задачи — отбеляза Ерика с усмивка, като се поспря на прага. — Чудесно е усещането, че вече сме двама, работещи по този случай.

— Да, така е — промърмори Шел някак разсеяно.

— Ще държим връзка — каза Ерика.

— Добре — каза Шел и хвана телефона, без да я погледне, когато тя излизаше от кабинета му.

Нямаше търпение да стигне до дъното на тази история. Журналистическият му нос подушваше нещо гнило.