Камила Лекберг
Прокоба (89)

— Случило ли се е нещо? — попита Симон и погледна угрижено Мехмет, който си слагаше работната престилка.

— Не, не. Малко неприятности.

— Наистина ли смятате, че е редно да продължавате да снимате предаването след смъртта на онова момиче? На мен ми се струва малко…

— Малко какво? Безчувствено? Неморално? — Мехмет изведнъж повиши глас. — Защото ние сме безмозъчни идиоти, които само се наливат с алкохол, чукат се пред камерите и доброволно стават за смях. Така мислиш, нали? А случайно да ти е хрумвало, че за някои от нас животът в предаването е много по-приемлив вариант от обичайното ни ежедневие? Предаването ни дава възможност да избягаме от нещо, което рано или късно ще ни застигне!

Гласът му се изгуби и Симон внимателно го настани на един стол.

— Какво ти дава това предаване лично на теб? — попита той и седна срещу Мехмет.

— На мен ли? — Гласът на Мехмет преливаше от горчивина. — Дава ми възможност да се разбунтувам; да прегазя всичко, което има някаква стойност; да го раздробя на толкова малки парченца, че повече да не ме карат да ги залепвам в едно цяло.

Той зарови лице в шепите си и се разрида. Симон го погали по гърба с внимателни ритмични движения.

— Не искаш да живееш както ти диктуват другите, така ли?

— И да, и не. — Мехмет вдигна глава и погледна Симон. — Не мисли, че роднините ми ме заплашват, че ще ме изпратят в роднината ми или нещо подобно. Вие, шведите, все си въобразявате всякакви глупости за чужденците. По-скоро става дума за очаквания и жертви. Майка ми и баща ми са пожертвали много за нас, за мен, за да можем ние, техните деца, да живеем по-добре от тях. Зарязали са всичко: дома си, роднините си, уважението, с което се ползвали сред сънародниците си, работата си, всичко. Само и само да ни осигурят по-добър живот. Самите те са нещастни тук. В очите им виждам как копнеят за Турция. Понеже съм роден тук, за мен Турция е място, където почиваме през лятото, но не и част от сърцето ми. Ала и тук, в Швеция, не се чувствам у дома си, защото съм длъжен да оправдая надеждите им и да сбъдна мечтите им. Уви, ученето не ми се удава. Сестрите ми са много паметливи, но не и аз — синът, който ще продължи рода и името на баща си. Аз искам да науча занаят. Нямам големи амбиции. Доволен съм, когато през деня съм създал нещо с ръцете си. Не съм ученолюбив. Но родителите ми не искат да го разберат. Затова трябва веднъж завинаги да разбия мечтата им. Да я строша на малки-малки парченца, докато стане неузнаваема.

Сълзите рукнаха по бузите му. Ръката на Симон само усили болката. Мехмет не издържаше повече да разочарова хората. Омръзна му да крие истинската си същност.

Бавно вдигна глава. Лицето на Симон се намираше на сантиметри от неговото. С ръце, топли и ухаещи на пресни кифлички, Симон избърса сълзите му с въпросителен поглед. После предпазливо го целуна. Мехмет се удиви колко точно прилепнаха устните им. После потъна в действителност, чието съществуване бе подозирал, но не се бе осмелявал да погледне в очите.