Камила Лекберг
Прокоба (84)

Докато баща й беше на работа, в апартамента цареше спокойствие. Софи предпочиташе да стои сама вкъщи. Татко й непрекъснато й пилеше на главата, дуднеше за домашни, разпитваше къде е била и къде ще ходи, с кого е говорила по телефона и на каква тарифа. Мрън, мрън, мрън. Освен това постоянно й правеше забележка, ако прояви и най-дребна небрежност. Кръгове от чаши върху масата, мръсни чинии в мивката, разхвърляни обувки, косми във ваната — всичко това подлежеше на най-строга санкция. Списъкът можеше да продължи до безкрай. Софи знаеше, че това е една от причините майка й да го изостави. Беше присъствала на скандалите им и още на десет години умееше да разпознава първите признаци на предстояща разпра. Майка й избра да го напусне и докато беше жива, Софи всяка седмица имаше възможност да си отдъхва от задушаващия ред. В дома на Шещин и Марит тя можеше преспокойно да опъне крака върху масичката пред дивана, да остави горчицата на рафтовете в хладилника, вместо в специалното отделение на вратата, да остави ресните на килима разрошени, вместо да ги подреди. Чувстваше се превъзходно и едноседмичният престой на свобода я зареждаше с необходимите сили да издържи строгата дисциплина в дома на баща си. Но вече нямаше къде да избяга от тираничните му изисквания. Чувстваше се като в затвор на чистотата и блясъка, където непрекъснато я разпитват ли, разпитват. Отдъхваше си само когато се случваше да се прибере по-рано от училище. Тогава се отдаваше на бунтарски прояви. Например сядаше върху белия диван с чаша какао, пускаше си музика на сиди плейъра на Ула и разместваше декоративни възглавници. После обаче винаги подреждаше, преди баща й да се прибере, и той не разбираше нищо. Софи се ужасяваше при мисълта как ще реагира той, ако си дойде по-рано и завари бъркотия в стерилната си черупка. Но това й се струваше малко вероятно. Дори да е смъртно болен, Ула пак ще спази стриктно работното си време. Понеже беше мениджър в голяма фирма, смяташе, че трябва да служи за пример, и не си позволяваше да закъснява, да излиза в болничен и да си тръгва по-рано. Държеше и подчинените му да спазват същите изисквания.

Марит беше по-топлият родител. Софи го осъзнаваше още по-ясно след смъртта й. Ула олицетворяваше педантичността, чистотата, хладината, докато Марит съчетаваше в себе си спокойствие, нежност, малко хаос и радост. Софи често се питаше какво ли ги е накарало да се съберат; как двама души, толкова различни един от друг, са се влюбили, оженили са се и са създали дете. За Софи този въпрос представляваше загадка, откакто се помнеше.

Хрумна й нещо. Докато дойде време баща й да се прибере от работа, оставаше около час. Софи влезе в спалнята му, където преди бе спала и майка й. Знаеше къде да намери каквото й трябва: в единия ъгъл на гардероба. Там стоеше голяма кутия със „сантименталните боклуци на Марит“, както се изразяваше Ула. И все пак баща й още не ги бе изхвърлил. Софи се чудеше защо майка й не е отнесла кутията със себе си, когато е напуснала жилището. Вероятно е искала да остави цялото минало зад гърба си и да започне наново. Поискала е да вземе единствено Софи. Било й е достатъчно.

Момичето седна върху пода и отвори кутията, пълна със снимки, изрезки, кичури от косата й, когато е била бебе, пластмасовата гривна от родилното, която показваше, че двете — майка и дъщеря — са една кръв. Софи забеляза и малко бурканче. Нещо вътре издрънча. Оказаха се няколко зъбчета — сигурно нейните. Софи сбърчи нос от погнуса. Макар че зъбчетата не бяха чужди, изпита отвращение.

В течение на половин час разглежда съдържанието на кутията. После старателно подреди предметите в спретнати купчинки на пода. Откри няколко снимки на Марит като тийнейджърка и установи колко поразително прилича на майка си. Софи никога не бе предполагала, че с Марит са толкова еднакви. Откритието я зарадва. Подържа една от сватбените снимки на родителите си, опитвайки се да съзре симптомите на бъдещите им разногласия. Дали още тогава са се досещали, че нещата помежду им няма да потръгнат? Софи долавяше известно напрежение в строгия поглед на младия си тогава баща, а майка й изглеждаше равнодушна, сякаш бе приспала всичките си чувства. Определено не приличаше на сияеща от щастие булка. После Софи насочи вниманието си към вестникарските изрезки с пожълтели краища. Хартията изпращя, когато Софи започна да ги разглежда: обявление за предстоящата им венчавка, за раждането на Софи, указания как се плетат детски чорапки, рецепти за празнични вечери, статии за детски болести. Софи сякаш държеше в ръцете си не вестници, а майка си. Представи си колко би се смяла Марит, ако види статиите за успешно почистване на фурна или за приготвяне на идеалния коледен джолан, които някога бе запазила. Когато извади от купчината снимка на майка си в родилното, Софи почувства как Марит слага ръка на рамото й с усмивка. С червеното сбръчкано бебе в скута Марит изглеждаше на седмото небе от щастие. Софи докосна рамото си, представяйки си, че слага длан върху ръката на майка си и усеща как по кожата й плъзва топлина. Ала действителността бързо я приземи. Усети как пипа пуловера си, а ръката й е ледена. Ула не й позволяваше да усилва радиатора, за да не плаща големи сметки за ток.

На дъното на кутията откри статия, чието заглавие никак не се вписваше в досегашните теми. Отначало Софи си помисли, че изрезката е попаднала там случайно. Обърна листчето, за да провери дали отзад няма нещо, което да й подскаже защо майка й е запазила статията. Там откри реклама на сапун. Софи започна да чете разсеяно подзаглавието и изведнъж се вцепени. С разширени от удивление очи изчете целия материал. Поглъщаше жадно всяко изречение, всяка буква. Не може да е истина. Пълен абсурд!

Софи внимателно прибра всички снимки и изрезки в кутията и я остави на мястото й в гардероба. Мислите се щураха като бесни из главата й.