Камила Лекберг
Прокоба (7)

Бертил Мелберг изпитваше необичайно безгрижие. Обикновено се чувстваше така само след среща със Симон, сина, за чието съществуване не бе знаел в продължение на петнайсет години. За жалост, Симон не го посещаваше често. Все пак го навестяваше от време на време и двамата съумяха да създадат връзка помежду си: връзка, която далеч не се крепеше върху бурни бащини или синовни чувства, а водеше по-скоро изгнаническо съществуване, но се спотайваше някъде там.

Трудно обяснимото усещане се дължеше на странната случка в събота. След като близо месец Стен — добър или по-скоро единствен негов приятел, а защо не и просто познат — го увещава най-настойчиво заедно да отидат на народни танци в Мункедал, Бертил най-сетне склони. Макар да се смяташе за добър танцьор, Мелберг не бе стъпвал от години в дискотека, а народните шведски танци… водеха до неизбежни асоциации с характерните нелепи носии. Но Стен, който редовно посещаваше такива заведения, накрая успя да го убеди, че народните танци не само са подходящи за хора на тяхната възраст, ами предлагат и идеална възможност да се уредиш с мацка.

— Пълно е с жени. Само чакат да си избереш — така се изрази Стен.

Мелберг не можеше да отрече, че това звучи добре. През последните години контактите му с противоположния пол оредяха и отдавна му се щеше да проветри малкия си приятел. Но си остана скептично настроен, защото се досещаше какви жени ходят в подобни заведения: отчаяни дърти брантии, които нямат търпение да се вкопчат в дебелия портфейл на богат пенсионер, вместо да врътнат едно кръгче между чаршафите. Ала ако имаше нещо, което Мелберг умееше добре, то това беше да се брани от напористи кандидат-младоженки. Затова в крайна сметка реши да приеме предложението на Стен и да си опита късмета. За всеки случай си облече хубавия костюм и се напръска с парфюм. Стен дойде в дома му и двамата пийнаха малко за загрявка, преди да тръгнат. Стен бе уредил да ги закарат и вземат от заведението, та не се налагаше да се въздържат от консумация на алкохол. Не че Мелберг се притесняваше да пие, когато му предстои да шофира, но точно сега, след инцидента с Ернст, началството го взе на мушка и щеше здраво да загази, ако го пипнат да шофира в нетрезво състояние. Налагаше се да спазва приличие или поне да се преструва на примерен. Защото, докато никой не е разбрал за провинението ти, значи не се е случвало…

Въпреки старателните приготовления Мелберг влезе доста скептично настроен в залата, където веселбата беше в разгара си. Предразсъдъците му намериха своето потвърждение: накъдето и да погледнеше, все жени на неговата възраст. По един въпрос с Уфе Лундел^[1] бяха на едно мнение: защо ти е сбръчкано и отпуснато тяло на средна възраст, щом има толкова много стегнати, красиви и млади? Мелберг обаче се чувстваше принуден да признае, че Уфе се радва на малко повече късмет на любовния фронт, вероятно заради имиджа си на рокзвезда. Каква чудовищна несправедливост!

Тъкмо се канеше да си поръча още едно питие, когато някой го заговори:

— Тук няма как да не се почувстваш стар!

— Дойдох против волята си — отвърна Мелберг и погледна жената до себе си.

— Аз също. Будил ме домъкна — уточни тя и посочи една от най-активните дами на дансинга.

— При мен ролята на Будил изигра Стен. — Мелберг на свой ред посочи приятеля си сред танцуващите.

— Казвам се Росмари — представи се тя и му протегна ръка.

— Аз съм Бертил.

В секундата, когато дланта му докосна нейната, животът му се преобърна. За шейсет и три годишния си живот Мелберг бе разбрал какво е да изпитваш желание, възбуда и страст към жена, но никога не се бе влюбвал. Затова пък сега любовта го връхлетя със страшна сила. Гледаше Росмари удивен. Обективното му „аз“ регистрираше около шейсетгодишна жена, висока към 1,60, леко закръглена, с къса коса, боядисана в жизнен червен цвят, и весела усмивка. Ала субективното му „аз“ виждаше само сините й очи, които го наблюдаваха с любопитство и проникновение. Усети как потъва в тях, както се изразяват авторите на блудкави булевардни романи.

Вечерта изтече прекалено бързо. Танцуваха, разговаряха, той й донесе питие, галантно й дръпна стола да седне: все неща, които не влизаха в обичайния му репертоар, но нищо от случилото се през тази вечер не се вписваше в представите на Мелберг за обичайно.

След като се разделиха, изведнъж го налегнаха празнота и безсилие. Трябваше да я види пак. И сега, седейки в кабинета си в понеделник сутрин, Мелберг се почувства като ученик. Пред него върху бюрото стоеше бележка с името и телефонния й номер. Той погледна бележката, пое си дълбоко въздух и набра номера.