Камила Лекберг
Прокоба (68)

Разбраха се тя да дойде в Танумсхеде за обяд. Не се бяха виждали, откакто вечеряха в „Странноприемницата“, и Мелберг чакаше с трескаво нетърпение да стане дванайсет. Погледна си часовника, който неумолимо показваше, че остават още цели десет минути, и продължи нервно да пристъпва от крак на крак. Стрелките бавно се помръднаха напред и той гледаше ту часовника, ту автомобилите, които пристигаха на паркинга. И този път покани Росмари в същия ресторант. Искаше да обядва с любимата си в романтична атмосфера, а какво по-подходящо заведение от „Странноприемницата“?

Пет минути по-късно видя как малкият й червен фиат сви към паркинга. Сърцето му се разтупка. Устата му пресъхна. Инстинктивно посегна да провери дали косата му е добре пригладена. Избърса потните си ръце в панталона и тръгна да я посрещне. Когато го видя, тя грейна. Мелберг едва се сдържа да не я задуши с целувки тук, насред паркинга. Силните чувства, които Росмари събуждаше у него, непрекъснато го изненадваха. Пак се почувства като тийнейджър. Прегърнаха се и той й направи път да влезе преди него в ресторанта. За секунда докосна гърба й с трепереща ръка.

Вътре Мелберг се сепна: до прозореца седяха Хедстрьом и Мулин и го гледаха удивени. Росмари, явно схванала, че се познават, местеше любопитно поглед от Мелберг към двамата мъже и той се видя принуден да я представи. Мартин и Патрик се ръкуваха с нея с широка усмивка. Мелберг сподави въздишката си. Слухът ще плъзне за нула време в участъка. От друга страна обаче… Той изпъчи гърди. Да те видят в компанията на жена като Росмари е комплимент за всеки мъж.

— Ще седнете ли при нас? — Патрик посочи двата свободни стола до масата.

Мелберг тъкмо се канеше да откаже, но Росмари го изпревари и прие предложението. Той изруга наум. Толкова му се искаше да се усамоти с нея в някое сепаре! Обяд с Хедстрьом и Мулин определено не се вписваше в представата му за интимна атмосфера. Но се наложи да преглътне горчивия хап. Стрелна Патрик с ядосан поглед зад гърба на Росмари, а после примирено дръпна стола й. По лицата на Хедстрьом и Мулин се изписа изумление. Нищо чудно. Сополанковци като тях дори не са чували думата „джентълмен“.

— Изключително ми е приятно да се запознаем… Росмари. — Патрик я гледаше любопитно над масата.

Тя се усмихна и бръчиците около очите й се вкопаха още по-дълбоко в кожата. Мелберг не можеше да откъсне поглед от нея. Очите й блестяха, а ъгълчетата на устните й се извиваха нагоре, когато се усмихваше. Не, тази жена притежаваше неописуем чар.

— Къде се запознахте? — В гласа на Мулин имаше закачлива нотка и Мелберг го изгледа със смръщени вежди. Надяваше се двамата му подчинени да не си въобразяват, че могат да се забавляват за негова сметка. Или за сметка на Росмари.

— В танцов локал в Мункедал. — Очите й засияха. — И двамата ни бяха довлекли приятели и бяхме отишли почти по принуда, но понякога съдбата съвсем умишлено ни отвежда на неочаквани места.

Тя погледна усмихнато Мелберг, който се изчерви от щастие. Значи не само той е сантиментален глупак. Росмари също още първата вечер е усетила колко специално е запознанството им.

Сервитьорката се приближи до масата.

— Днес аз черпя. Поръчайте си каквото ви душа иска! — заяви Мелберг, без да се замисли. Сам остана изненадан от предложението си.

За миг съжали, ала възхитеният поглед на Росмари го окуражи, че постъпва правилно, и вероятно за пръв път през живота си Мелберг осъзна истинската стойност на парите. Какво са няколко стотачки пред одобрението в очите на красива жена? Хедстрьом и Мулин го изгледаха удивени.

— Поръчвайте, докато не съм размислил! — сопна им се той. — Иначе ще удържа сметката от заплатите ви!

— Червена писия — отрони Патрик, който още не бе успял да се отърси от шока, а Мулин, смаян донемайкъде, само успя да кимне на сервитьорката — знак, че иска същото като колегата си.

— За мен миш-маш на тиган — поръча Мелберг и се обърна към Росмари: — А ти, красавице моя, какво искаш да хапнеш?

Мелберг чу как Хедстрьом се задави с глътката вода, която бе отпил от чашата си. Началникът го изгледа укоризнено. „Срамота е големи мъже да не знаят как да се държат в присъствието на дама — ядоса се Мелберг. — Във възпитанието на днешната младеж зеят огромни пропуски.“

— За мен порция свинско филе — поръча Росмари, разгъна салфетката и я сложи върху коленете си.

— В Мункедал ли живееш? — попита учтиво Мартин и доля вода в чашата й.

— Не, в момента съм в Дингле — отвърна тя и отпи от водата. — Имах възможност да се пенсионирам по-рано и реших да се преместя по-близо до роднините ми. Сега временно живея у сестра ми, докато си намеря нещо свое. Дълго време съм живяла на източното крайбрежие и искам добре да си помисля, преди да реша къде да се установя. Защото пусна ли някъде корени, ще ме изкарат оттам с краката напред.

Тя се засмя звънливо и сърцето на Мелберг пак се разтупа. Тя сякаш го чу и продължи със свенливо сведен поглед:

— Ще видим какво ще стане. Човек избира къде да живее и според хората, които среща.

Тя вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Припламнаха любовни искри. Мелберг не си спомняше да се е чувствал толкова щастлив. Отвори уста, за да каже нещо, но сервитьорката се появи с поръчките.

— Как се справяте с разследването на онова ужасно убийство? — попита Росмари. — Бертил ми сподели, че става дума за чудовищно престъпление.

Патрик натрупа доста храна върху вилицата си и се наложи да се съсредоточи, за да я отведе благополучно до устата си.

— „Чудовищно“ действително е най-точната дума — потвърди той, след като сдъвка храната. — А истерията, която създадоха медиите, определено не улеснява работата ни.

Той хвърли поглед през прозореца към читалището.

— Не разбирам какво забавно намират зрителите в подобни блудкави предавания — поклати глава Росмари. — Особено след такава трагедия. Хората са същински лешояди!

— Така е, така е — потвърди мрачно Мартин. — Според мен проблемът е там, че хората не възприемат участниците в риалити предавания като човешки същества. Това е единственото обяснение. Иначе няма логика да се забавляват, докато гледат такива формати!

— Подозирате ли някой от участниците в убийството на младата жена? — Росмари понижи съзаклятнически глас.

Патрик хвърли поглед към началника си. Не смяташе за редно да обсъжда служебни въпроси с цивилни. Мелберг обаче мълчеше.

— В момента не изключваме нито една възможност — предпазливо отвърна Патрик. — Още нямаме конкретни подозрения.

Реши да не издава повече. Известно време се храниха мълчаливо. Храната беше вкусна, а и странният квартет, който сформираха, трудно намираше обща тема за разговор. Пронизителен звън на телефон прекъсна тишината. Патрик бръкна в джоба си и бързо тръгна към преддверието, за да не смущава другите гости на ресторанта. След няколко минути се върна и се обърна към Мелберг:

— Обади се Педерсен. Приключил е с аутопсията на Лилемур Першон. Ще ни даде малко храна за размисъл.

Очите му бяха сериозни.