Камила Лекберг
Прокоба (27)

Пресякоха улицата, без да бързат. Само преди четири дни Патрик и Мартин минаха по същия път. Сега се питаха какво ли ще заварят. През тези четири дни — вероятно й се бяха сторили безконечни — Шещин бе живяла с мисълта, че любимата й вече я няма. Патрик стрелна Мартин с въпросителен поглед и натисна звънеца. Все едно се бяха наговорили, двамата едновременно си поеха дълбоко въздух и го издишаха, изпускайки част от натрупалото се напрежение. Да се ужасяваш от предстояща среща с човек в траур, е в известен смисъл егоистично. Проява на егоизъм в такива случаи би било дори да изпитват дискомфорт, защото задачата на Патрик и Мартин бе лесна в сравнение с положението, в което се намираше Шещин, потопена в скръб за приятелката си. Но всъщност двамата полицаи очакваха срещата със страх, защото се бояха да не кажат или направят нещо, което да утежни болката й, болка неизбежна и непобедима.

Отвътре се чуха стъпки. Вратата се отвори. Отвътре се показа обаче не Шещин, както очакваха, а Софи.

— Здравейте — промълви тя тихо.

По лицето й личаха следи от няколкодневен плач. Момичето стоеше неподвижно.

— Здравей, Софи — поздрави Патрик и след малко продължи: — Вероятно си спомняш кои сме: Патрик Хедстрьом и Мартин Мулин. — Той кимна към колегата си и пак погледа Софи. — Шещин… вкъщи ли е? Искаме да поговорим с нея.

Софи се отдръпна. Патрик и Мартин пристъпиха в антрето.

— Шещин! — извика момичето към вътрешността на апартамента. — Полицаите са тук! Искат да говорят с теб.

Шещин излезе от едната стая със зачервено от плач лице. Спря на няколко метра от полицаите. Мълчеше. Нито Патрик, нито Мартин знаеха как да подхванат въпроса, по който бяха дошли.

— Ще влезете ли? — попита накрая Шещин.

Те кимнаха, събуха се и я последваха в кухнята. Софи също понечи да влезе, но Шещин явно се досети, че онова, което предстои да чуе, не е подходящо за детски слух, и поклати едва забележимо глава. За секунда Софи сякаш реши да игнорира красноречивия жест, с който Шещин й отказа достъп до кухнята, но после сви рамене, влезе в стаята си и затвори вратата. Когато му дойдеше времето, момичето щеше да разбере какво бяха обсъждали, ала сега Патрик и Мартин държаха да разговарят необезпокоявани с Шещин.

След като седнаха, Патрик премина направо към въпроса:

— Натъкнахме се на някои… неясноти около катастрофата, в която Марит загина.

— Неясноти ли? — Погледът на Шещин заснова между двамата.

— Да — потвърди Мартин. — При огледа на тялото забелязахме… контузии, които навярно не са получени вследствие от злополуката.

— Навярно? Не сте ли сигурни?

— До момента не можем да бъдем категорични — призна Патрик. — След като получим окончателното заключение на съдебния лекар, ще разполагаме с повече информация. Но и известното досега ни дава достатъчно основания за съмнения. Затова искаме да поговорим по-подробно с вас. Интересува ни дали Марит е имала врагове.

Патрик забеляза как Шещин потръпна. Той по-скоро интуитивно усети, отколкото видя, че през ума й мина мисъл, но тя побърза да я отхвърли. Патрик обаче се чувстваше длъжен да върне тази мисъл, да я изрови.

— Ако знаете за някой, който иска да нарани Марит, трябва веднага да ни съобщите. Дори той да не е убиецът, поне ще го изключим от кръга на заподозрените.

Патрик и Мартин я гледаха напрегнато. Шещин явно водеше вътрешна борба. Двамата полицаи избраха да не я пришпорват и да й дадат време да формулира съмненията си.

— Получавахме разни писма — бавно и неохотно призна тя.

— Писма? — попита Мартин.

— Даа… — Шещин въртеше нервно златния пръстен на лявата си ръка. — От четири години получаваме такива послания.

— И какво съдържаха?

— Заплахи, цинизми, коментари на връзката ми с Марит…

— Значи авторът на тези писма се е чувствал провокиран от… — Патрик се колебаеше как точно да се изрази — … естеството на вашата връзка?

— Да — неохотно потвърди Шещин. — Този човек е знаел или е подозирал, че не сме просто приятелки, и това обстоятелство… — дойде нейният ред да търси точната дума — … е събудило неодобрението му.

— Тежки заплахи ли съдържаха писмата?

Мартин записваше всичко казано, а то, общо взето, само потвърждаваше фактите, които сочеха, че смъртта на Марит не е настъпила в резултат от злополука.

— И то много тежки. Такива като нас били гнусни, вършели противоестествени неща. Трябвало да умрат.

— Колко често получавахте такива писма?

Докато напрягаше паметта си, Шещин въртеше пръстена си още по-ожесточено.

— Три-четири на година, като броят им варираше. Подателят не спазваше закономерност, а по-скоро изпращаше писма, когато го хване музата. Нали разбирате?

— Защо не съобщихте в полицията? — Мартин вдигна глава от записките си.

Шещин се усмихна горчиво.

— Марит не ми позволи да подам сигнал. Боеше се нещата да не излязат извън контрол. Опасяваше се, че около случая ще се разшуми и… връзката ни ще стане всеобщо достояние.

— Значи Марит не е искала връзката ви да се огласява? — попита Патрик, но изведнъж си спомни, че Шещин и Марит се бяха сдърпали именно по тази причина, преди Марит да излезе и повече да не се върне.

— Да, не искаше — потвърди беззвучно Шещин. — За всеки случай не изхвърлихме писмата.

Тя стана.

Патрик и Мартин се спогледаха удивени. Дори не им бе хрумнало да попита дали Шещин е запазила зловещата кореспонденция. Това надхвърляше и най-смелите им очаквания. У тях отново пламна надеждата да открият доказателство, което да ги отведе до автора на писмата.

Шещин се върна с дебела пачка писма в найлонов джоб. Изсипа ги върху масата пред Патрик и Мартин. Понеже искаше да обезопаси следите, останали, след като пощенските служители, Шещин и Марит бяха пипали писмата, Патрик ги разпръсна внимателно с химикалка. Сърцето му заби по-силно, защото освен писмата бяха запазени и пликовете. Дали няма да открият следи от ДНК под марките, залепени със слюнка?

— Ще позволите ли да ги вземем? — попита Мартин, докато гледаше с нетърпение купчината писма.

— Разбира се — изморено кимна Шещин. — Вземете ги и след като ги прегледате, ги изгорете.

— Освен писмата получавали ли сте други заплахи?

Шещин отново седна и започна усилено да мисли.

— Не съм сигурна — подвоуми се. — Случваше се телефонът да звънне, а щом вдигнем слушалката, човекът отсреща да мълчи. Веднъж дори се опитахме да проследим номера, но се оказа, че е на абонат с анонимна предплатена симкарта.

— Кога за последно получихте такова обаждане?

Мартин се намираше в готовност да записва.

— Преди около… две седмици — отвърна Шещин след кратък размисъл, като продължаваше да върти пръстена си.

— А ако оставим писмата настрана, кой друг би искал да нарани Марит? В какви отношения беше тя с бившия си съпруг?

Шещин не бързаше да отговаря. Първо погледна към коридора, за да се увери, че вратата на Софи е затворена.

— В началото се намираха в доста обтегнати отношения. Това впрочем продължи доста време, но напоследък напрежението се разреди.

— Защо се караха? — попита Патрик, докато Мартин записваше показанията на Шещин.

— Той отказваше да приеме, че Марит не иска повече да живее с него. Станали гаджета още съвсем млади. Според Марит връзката им от години била изчерпана, пък и помежду им никога не е пламтяла силна любов. Тя много се изненада от бурната реакция на Ула, когато му съобщи, че го напуска. Но той… — Шещин се поколеба. — Ула има засилена потребност да контролира нещата около себе си. Всичко трябва да е старателно организирано и разчертано. Искайки развод, Марит наруши идеалната му подредба. Това го ядоса повече от раздялата помежду им.

— Извършвал ли е физическо насилие над нея?

— Не — колебливо отвърна Шещин и пак хвърли поглед към вратата на Софи. — И все пак зависи какво влага човек в понятието „физическо насилие“. Не й е посягал, но се е случвало да я дръпне за ръката или да я блъсне.

— Как успяха да стигнат до споразумение за родителските права над Софи?

— В началото много се караха. След раздялата им Марит веднага се пренесе при мен и макар да криехме характера на връзката ни, Ула трябва да е имал своите подозрения. Не искаше да пуска Софи при нас. Дори се опитваше с хитрост да скъси престоя й, като идваше да я взема по-рано от уговорения час.

— Но после нещата са се уталожили, така ли? — попита Мартин.

— Да. За щастие, Марит прояви твърдост по въпроса за родителските права и накрая Ула осъзна колко безсмислено е да ни саботира. Марит дори го заплаши, че ще потърси помощ от властите, и той отстъпи. Но никога не е приемал с въодушевление, че Софи прекарва половината от времето си с нас.

— Марит призна ли му в какви отношения сте?

— Не — поклати отривисто глава Шещин. — Тя категорично отказваше да огласяваме връзката ни пред когото и да било. Държеше да си остане в тайна. Не каза дори на Софи. — Шещин се усмихна и пак поклати глава, но по-бавно. — Марит много е подценявала дъщеря си. Днес Софи сподели с мен, че изобщо не сме успели да я заблудим. Само като си помисля как непрекъснато местехме вещите си от стая в стая, как се криехме да се целуваме в кухнята като тийнейджъри!

Тя се засмя и Патрик забеляза как строгото й лице се разнежи за миг. После Шещин отново помръкна.

— Трудно ми е да си представя, че Ула е замесен в смъртта на Марит. От известно време заровиха томахавката и… не знам, просто никак не ми се вярва да е бил той.

— А хрумва ли ви кой би могъл да се обажда и да ви изпраща заплашителни писма? Марит споменавала ли е за клиенти в магазина, които са се държали необичайно или подозрително?

Шещин мисли продължително и напрегнато, но накрая поклати отрицателно глава.

— Не, не се сещам за нищо подобно. Може вие да извадите повече късмет. — И посочи купчината с писма.

— Дано — кимна Патрик и внимателно изсипа писмата обратно в найлоновия джоб.

Двамата с Мартин станаха.

— Не възразявате да вземем писмата, нали?

— Ни най-малко! Не искам да ги виждам повече.

Шещин ги изпрати до вратата и им протегна ръка за сбогом.

— Ще ми се обадите ли, когато получите… — Тя не довърши.

— Разбира се — увери я Патрик. — Обещавам ви, че щом разберем нещо повече, лично ще се свържа с вас. Благодаря ви, задето ни отделихте време в този… тежък за вас момент.

Тя само кимна и затвори вратата след тях. Патрик погледна найлоновия джоб с писмата.

— Какво ще кажеш да изпратим малко материал на криминално-техническата лаборатория в Линшопинг?

— Великолепна идея — отвърна Мартин и двамата тръгнаха към гарата.

Поне се сдобиха с отправна точка.