Камила Лекберг
Прокоба (2)

Пролетното слънце огряваше полицейското управление в Танумсхеде и безмилостно изкарваше на показ мръсотията по прозорците. Пепелявият оттенък на зимата се бе наслоил като ципа върху стъклата и Патрик имаше чувството, че същата тази ципа е обвила и него. Тази зима се случи много сурова. Животът с дете се оказа много по-забавен, но и много по-изморителен, отколкото си го бе представял. И макар че нещата с Мая вървяха по-гладко, отколкото в началото, Ерика продължаваше да се чувства некомфортно в ролята си на неработеща мама. Тази мисъл измъчваше Патрик всяка секунда и минута, която прекарваше в управлението. А и случилото се с Ана утежняваше допълнително бремето върху плещите им.

Почукване на вратата прекъсна мрачните му размисли.

— Патрик, пристигна сигнал за автомобилна катастрофа. Единично пътнотранспортно произшествие на пътя за Санес.

— Добре — кимна Патрик и стана. — Я кажи, днес ли започва работа момичето на мястото на Ернст? Хана Крюсе, нали?

— Да, но още няма осем.

— Тогава ще взема Мартин. Иначе смятах да я поразведа насам-натам с колата, докато влезе в час.

— Съчувствам й.

— Защото ще пътува с мен ли? — попита Патрик и я стрелна с престорено ядосан поглед.

— Естествено — отвърна Аника. — Нали те знам как шофираш… Ако обаче говорим сериозно, най-трудно ще й бъде с Мелберг.

— След като прегледах автобиографията на Хана, смятам, че няма по-подходящ кандидат да се справи с него. Съдейки по професионалния й опит и отзивите за постиженията й, трябва да е мъжко момиче.

— Възниква единствено въпросът защо в такъв случай кандидатства за работа в Танумсхеде…

— Да, права си — съгласи се Патрик, докато си обличаше якето. — Направо я попитай защо се унижава дотам, да се забута в безперспективен участък като нашия, където ще работи с пълни аматьори…

Патрик смигна на Аника, а тя леко го тупна по рамото.

— Стига де, знаеш, че не исках да кажа това.

— Знам, само те дразня… Впрочем имаш ли някаква информация какво да очакваме на местопроизшествието? Ранени? Загинали?

— Според очевидеца, подал сигнала, в колата имало само един човек. Мъртъв.

— Да му се не види! Ще взема Мартин и отиваме да проверим. Едва ли ще се бавим. Докато ни няма, разведи Хана из участъка.

В същия миг от рецепцията долетя женски глас:

— Ехо, има ли някой?

— Сигурно е тя — предположи Аника и тръгна към вратата.

Патрик, който изгаряше от любопитство да види новото женско попълнение в екипа, я последва.

Новата колежка го изненада. Сам не знаеше какво бе очаквал, но вероятно някоя… по-едра. И не толкова сладникава… и руса. Жената протегна ръка първо на Патрик, после на Аника и се представи:

— Казвам се Хана Крюсе и днес започвам работа тук.

Поне гласът оправда очакванията му в по-голяма степен: дълбок, категоричен. Ръкостискането показваше, че спортува усилено. Патрик се принуди да коригира първото си впечатление.

— Аз съм Патрик Хедстрьом, а това е Аника Янсон, гръбнакът на този участък.

Хана се усмихна.

— Самотен стожер на женското начало в работна среда, изцяло доминирана от мъже, доколкото разбрах. Поне досега.

— Да си призная, много се зарадвах, когато разбрах, че се задава подкрепление в борбата с тестостеронната хегемония в участъка.

— Момичета, по-късно ще имате възможност да се опознаете — прекъсна ги Патрик. — Хана, току-що получихме информация за пътнотранспортно произшествие с летален изход. Ако нямаш нищо против, възнамерявах да те взема със себе си. Ще започнеш първия си работен ден с подобаваща доза адреналин.

— Става — съгласи се Хана. — Може ли само да си оставя някъде пътната чанта?

— Ще я сложа в кабинета ти — отзова се Аника. — А после, като се върнете, ще те запозная с обстановката.

— Благодаря — кимна Хана и забърза след Патрик, който вече излизаше през вратата.

— Е, как се чувстваш? — попита той, след като се качиха в колата и поеха към Санес.

— Добре, благодаря, но първият ден на нова работа винаги е напрегнат.

— Ако се съди по сивито ти, не си се задържала дълго на едно място — отбеляза Патрик.

— Да, исках да натрупам колкото е възможно повече опит — отвърна Хана, докато гледаше любопитно през прозореца. — Да разбера как стоят нещата в различни шведски градове, в управления с различен капацитет и така нататък. Интересува ме всичко, което би разширило професионалните ми хоризонти.

— Но защо? Каква е крайната цел?

Хана се усмихна едновременно дружелюбно и решително.

— Ръководен пост, разбира се. В някое от големите полицейски управления. Затова посещавам всевъзможни курсове, обогатявам познанията си и работя, без да се пестя.

— Звучи ми като рецепта за сигурен успех — усмихна се Патрик, но мощната вълна от амбиции, която го заля, предизвика известно неудоволствие у него. Не беше свикнал да общува с такива хора.

— Дано си прав — каза Хана, докато продължаваше да изучава околния пейзаж. — А ти? От колко време работиш в Танумсхеде?

Патрик установи не без яд, че произнесе отговора си малко сконфузено:

— Ами… всъщност откакто завърших Полицейската академия.

— Ау, никога не бих издържала. Явно атмосферата в участъка ти харесва. Настройвам се оптимистично…

Тя се засмя и го погледна.

— И така може да се разтълкува. Но за да се чувствам добре, роля играят и навикът, и удобството от познатото. Тук съм израснал и познавам мястото като петте си пръста… Макар че вече не живея в Танумсхеде, а във Фелбака.

— Вярно! Разбрах, че си женен за Ерика Фалк! Обожавам книгите й! По-точно криминалните, защото ако трябва да съм честна, не съм чела биографиите…

— Това не е повод за притеснение. Съдейки по продажбите, половин Швеция явно е прочела последната й кримка, но повечето дори не знаят, че Ерика е автор на пет биографии на изтъкнати шведски писателки. Най-добре се продаде книгата за живота на Карин Бойе^[1]. Доколкото си спомням, в цели две хиляди екземпляра… Между другото, още не сме женени. Но вдигаме сватба в навечерието на Петдесетница!

— Честито! Сигурно ще стане страхотно — точно преди празника!

— Да се надяваме… Но правичката да си кажа, в момента ми иде да избягам в Лас Вегас и да се отърва от цялата какофония. Не съм и допускал, че организацията на една сватба включва толкова приготовления.

— Представям си… — засмя се Хана от сърце.

— В документите видях, че и ти си семейна. Вие правихте ли пищна църковна сватба?

Над лицето на Хана се спусна тъмна сянка. Тя бързо отвърна поглед и промърмори едва доловимо:

— Не сме се женили в църква, а в гражданското. Но друг път ще говорим на тази тема. Май пристигнахме.

В канавката видяха катастрофиралия автомобил. Двама пожарникари се опитваха да пробият покрива, но без да бързат. След като надникна в купето, Патрик разбра причината за спокойствието им.