Камила Лекберг
Прокоба (130)

Накрая тя склони: съвсем кратка разходка. Ще ги изведе навън — из големия, непознат свят, но само толкова. После ще се приберат веднага. В замяна той ще престане да я разпитва.

Той започна да кима разпалено. Изгаряше от нетърпение. Погледна сестра си. Тя също изглеждаше силно въодушевена от предстоящото пътешествие.

Той се питаше какво ли се крие отвъд гората. Една мисъл не му даваше покой. Дали ще срещнат другата жена — онази със суровия глас? Ще усети ли той пак познатата миризма в ноздрите си — миризма на сол и свежест? Ще почувства ли как лодката се люлее, как слънцето нагрява кожата му, ще види ли птиците, които кръжат над морето? Затрудняваше се да пресява очакванията и впечатленията си. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: тя ще ги заведе да видят света. Той беше готов да обещае, че повече никога няма да я разпитва. Едно пътуване му стига, не се съмняваше той. Само веднъж да зърнат какво се крие отвъд, за да знаят. Не искаше нищо повече. Само веднъж.

Тя отвори вратата на колата с мрачно изражение и ги пусна да се качат на задната седалка. После ги закопча с единия предпазен колан, поклати глава и седна зад волана. Той си спомняше, че избухна в пронизителен, истеричен смях, когато натрупаното напрежение най-сетне се отприщи.

Потеглиха. За миг погледна към сестра си и хвана ръката й. Най-сетне поеха към непознатото.