Камила Лекберг
Прокоба (128)

— Болна ли си? — Лаш седна на леглото с угрижено лице и попипа челото й. — Ама ти гориш! — установи и придърпа одеялото до брадичката й.

Хана усещаше как я побиват ледени тръпки, но същевременно се потеше от горещите вълни, които я обливаха.

— Остави ме на мира — промълви и с мъка се обърна на хълбок.

— Искам само да ти помогна — обидено се оправда той и отдръпна ръката си.

— Достатъчно ми помогна — горчиво процеди Хана, докато зъбите й тракаха.

— Обади ли се в управлението, че си болна?

Лаш седна с гръб към нея и се загледа през балконската врата. Помежду им бе настъпило отчуждение: все едно всеки се намираше на отделен континент. Нещо стискаше сърцето на Лаш. Страх? Страх, но толкова силен и всепроникващ, че не си спомняше кога за последно изпита подобно усещане. Пое си дълбоко въздух.

— Ако се съглася да имаме дете, това ще промени ли нещо?

Тракането спря за малко. Хана се надигна с мъка от възглавницата, но не отметна одеялото. Трепереше толкова силно, че Лаш усещаше как леглото вибрира. Връхлетя го неконтролируема тревога — толкова осезаема, че почти материална. Винаги когато Хана се чувстваше зле, той се сриваше. Несгодите, които сполетяваха него самия, изобщо не го безпокояха.

— Ще промени всичко — прошепна тя и го погледна с трескавите си очи. — Всичко — повтори, ала след малко добави: — Или не?

Той пак й обърна гръб и плъзна поглед към покрива на съседната къща.

— Ще промени, разбира се — увери я той, макар сам да не си вярваше. — Ще промени.

Обърна се. Хана спеше. Дълго я гледа. После излезе на пръсти от спалнята.