Камила Лекберг
Прокоба (10)

Когато Ана слезе от спалнята, Ерика вече бе обядвала. Ала въпреки че минаваше един, Ана изглеждаше все едно изобщо не е мигнала. Тя открай време си беше слаба, но напоследък заприлича на скелет и Ерика едва прикриваше ужаса си при тази гледка.

— Колко е часът? — попита Ана с леко потреперващ глас.

Седна до масата и пое чашата с кафе, която й подаде Ерика.

— Един и петнайсет.

— Да, да — обади се Мая и размаха въодушевено ръчички към леля си в опит да привлече вниманието й. Ана дори не я забеляза.

— По дяволите! Успах се. Защо не ме събуди? — попита Ана и отпи от горещото кафе.

— Не бях сигурна как да постъпя. Явно се нуждаеш от повече сън — предпазливо обясни Ерика и седна до кухненската маса.

От доста време Ерика непрекъснато внимаваше как се изразява, докато общуваше със сестра си, а след случилото се с Лукас нещата се влошиха. Дори само фактът, че двете сестри отново заживяха под един покрив, ги върна обратно в познатото русло, от което и двете се бяха измъкнали с цената на много усилия. Ерика автоматично влезе в отколешната си роля на Анина майка, а Ана видимо се разкъсваше между желанието да се остави на грижите й и порива да й се опълчи. През последните месеци в къщата се възцари тягостна атмосфера. Във въздуха се усещаше напрежение заради неизказани неща, които само чакаха подходящ момент да се отприщят. Ала понеже Ана все още се намираше под влияние на преживения шок, от който явно не можеше да се съвземе, Ерика ходеше из къщата на пръсти и се боеше до смърт да не каже или направи нещо грешно.

— А децата? Заведе ли ги на градина?

— Да, всичко мина нормално — увери я Ерика, умишлено пропускайки епизода с Ейдриън.

Напоследък Ана бързо губеше търпение с децата. Повечето ежедневни грижи се стовариха върху плещите на Ерика и дори при най-дребната проява на каприз от страна на хлапетата Ана се оттегляше и оставяше Ерика да се оправя. Ана се чувстваше като изцеден лимон и ходеше из къщи ни жива, ни умряла, опитвайки се да си припомни какво някога й е вдъхвало желание да се бори. Ерика изпитваше силно безпокойство.

— Ана, не се ядосвай, но няма ли да поговориш с някого? Препоръчаха ми отличен психолог. Защо не…

— Казах: не — прекъсна я грубо сестра й. — Трябва да го преодолея сама. Вината е моя. Аз убих човек. Не мога да търся съчувствие от непознати. Нужно е да се справя със собствени усилия.

Пръстите й стиснаха конвулсивно чашата и кокалчетата побеляха.

— Ана, знам, че сме го обсъждали хиляди пъти, но пак ще го повторя: ти уби Лукас при самоотбрана. Направи го, за да защитиш не само себе си, но и децата. Никой не се усъмни в мотивите ти и неслучайно съдът те оправда по всички обвинения. Ако не беше действала, той щеше да те убие, Ана. Въпросът беше на живот и смърт.

Мускулчетата по лицето на Ана леко потръпнаха, докато слушаше Ерика, и Мая, явно усетила напрежението, витаещо във въздуха, започна да хленчи на детското си столче.

— Не ми се говори за това — процеди Ана през стиснати зъби. — Отивам да си легна. Ще вземеш ли децата от градината?

Тя стана и остави Ерика сама в кухнята.

— Да, ще ги взема — въздъхна Ерика и усети как сълзите напират под клепачите й. Беше на ръба на силите си. Нуждаеше се от отмяна.

Хрумна й идея. Вдигна слушалката и набра номер по памет. Струваше си да опита.