Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Special Relationship, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Специални връзки

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 26 октомври 2015

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Росен Дуков

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-619-150-699-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15219

История

  1. — Добавяне

Девет

Отне ми няколко минути да се насиля да се надигна от леглото. Нямах представа какво означава цялата тази история. Знаех само едно: току-що бях попаднала в пълен кошмар.

Кухнята. Само нея не бях проверила от цялата къща. Изправих се. Слязох долу и от пръв поглед видях, че стерилизаторът, бебешките шишета и високото столче ги няма. Липсваше и целият запас от бебешка храна, памперси, влажни кърпички и всичко, купено за нуждите на Джак.

Умът ми не го побираше. Някой бе дошъл и бе заличил всякаква следа от Тони и Джак в къщата. И помен нямаше от техни вещи.

Грабнах телефона и набрах номера на мобилния на Тони. Мигновено се включи гласова поща. Гласът ми определено трепереше, когато заговорих:

— Тони, аз съм. Прибрах се. Трябва да знам какво става. Веднага. Моля те. Веднага!

После позвъних в службата му, като разчитах на минималния шанс да е там в седем и нещо сутринта. Отново се включи гласовата му поща. Отново оставих същото съобщение.

След това телефонирах на Ча. Този път нямаше гласова поща. Само компютърно генериран глас ме уведоми, че номерът, на който звъня, е изключен.

Облегнах се на кухненския плот. Не знаех какво да предприема.

На външната врата се позвъни. Изтичах с абсурдната надежда да видя на прага Тони с Джак на ръце. Озовах се срещу едър и набит мъж, малко под трийсетте. Беше в твърде тесен костюм, с бяла риза, разкопчана на яката, и вратовръзка, по която личаха петна от храна. Врат нямаше, само гънка тлъстина от брадичката до ключиците му. Излъчваше нечистоплътност и заплаха.

— Сали Гудчайлд? — попита.

— Да, аз съм — отговорих.

— Имам нещо за вас — каза той и отвори куфарчето си.

— Какво?

— Връчвам ви документи — заяви и едва ли не със сила ми тикна плик в ръката.

— Документи? Що за документи?

— За съдебно производство, миличка — отсече и свършил работата си, се обърна и си отиде.

Разкъсах плика и зачетох. Беше заповед, издадена от почитаемия съдия Томпсън предишния ден във Висшия съд на Лондон. Прочетох я веднъж, после втори път. Не можех да схвана логиката. Защото там се казваше, че след заседание в отсъствие на една от страните съдът в лицето на съдия Томпсън е присъдил на Антъни Хобс от Албърт Бридж Роуд 42, Лондон SW11 временно попечителство над сина му Джак Хобс до издаването на следваща заповед.

Изтичах на улицата и настигнах мъжа тъкмо когато се качваше в паркираната си кола.

— Трябва да ми обясните това — казах.

— Не ми влиза в задълженията, миличка — отговори ми.

— Моля ви — настоях. — Трябва да знам…

— Вземете си адвокат, миличка. Той ще знае какво се прави.

И отпътува.

Върнах се в къщата. Седнах до кухненската маса. Опитах се да препрочета съдебната заповед. След три изречения я пуснах, обгърнах тялото си с ръце и усетих да ме обхваща дълбок мраз, който предизвика общо вътрешно треперене.

Това няма как да се случва… не може да бъде…

Изправих се. Погледнах стенния часовник. Седем и петдесет и седем. Вдигнах слушалката и отново опитах с Тони. Пак се включи гласова поща. Казах:

— Тони, не знам що за игра си подхванал, но трябва незабавно да говориш с мен.

Съдът е присъдил на Антъни Хобс от Албърт Бридж Роуд 42, Лондон SW11…

Скочих на крака. Отворих кухненското шкафче и бръкнах в купичката, където държахме ключовете за колата и резервните ключове за къщата. Ключовете за колата ги нямаше. Което значеше, че е взел и колата заедно с…

Сграбчи ме ужас.

След заседание в отсъствие на една от страните…

Защо му е съд? Какво оспорва? Какво бях сторила, че да стигне до съд?

Отново вдигнах телефона и позвъних на местната компания за мини таксита. След пет минути пред входа ми имаше кола. Дадох на шофьора адреса: Албърт Бридж Роуд 42, Лондон SW11.

Вляхме се в гъстия трафик на пиковия час. Шофьорът беше новопристигнал в Англия. Имаше още много да учи от картата с улиците, а очуканото му волво се нуждаеше от нови амортисьори. Ала не преставаше да си тананика доволно, докато седяхме безутешно в задръстването, типично за осем сутринта. На два пъти се обърка, но пък изглеждаше искрено загрижен от нарастващата ми нервност на задната седалка.

— Няма страшно — каза ми. — Ще ви откарам там.

Но му отне близо час да се пребори с трикилометровото разстояние до Албърт Бридж Роуд. Когато пристигнахме, някакъв инстинкт ми подсказа да му поръчам да ме почака за момент, след което слязох от таксито и изкачих десетте стъпала до входа на внушителна триетажна викторианска къща. Използвах пиринчената гривна да обявя пристигането си, като я разтраках с всичка сила. След миг отвори миниатюрна жена с маслинен тен, уморени очи и испански акцент.

— Да? — изгледа ме изпитателно.

Надникнах над рамото й и огледах входното фоайе. Много минималистично. Много елегантно и очевидно проектирано от архитект. Много скъпо.

— Кой живее тук?

— Госпожица Декстър.

— А някой друг?

— Тя има приятел.

— Как му е името?

— Господин Тони.

— А господин Тони има ли момченце?

— Много красиво момченце — увери ме тя и взе че се усмихна.

— Тук ли са сега?

— Заминаха.

— Къде?

— В провинцията.

— Къде точно?

— Не знам. Госпожица Декстър има къща в провинцията.

— Имате ли телефонен номер? Адрес?

— Не мога да давам…

Тя понечи да затвори вратата. Бързо пъхнах крак в процепа.

— Аз съм майката на момченцето. Нужно ми е да знам…

— Не мога — каза тя.

— Моля ви да ми помогнете.

— Трябва да си вървите.

— Само телефонен номер. Аз съм…

На устата ми беше думата „отчаяна“, но не можех да я изрека от разтърсилия ме шок. Икономката ме погледна тревожно.

— Моля ви — прошепнах.

Тя се огледа притеснено, сякаш някой можеше да ни наблюдава, после каза:

— Отидоха в службата му.

— Кога?

— Преди половин час. Трябвало да се отбият там, преди да заминат за провинцията.

Докоснах ръката й.

— Благодаря ви.

Бързо се върнах до таксито.

— Сега може ли да ме откарате до Уопинг?

По пътя се опитах да осмисля ограничената информация, която бях получила. Жената беше с фамилия Декстър. Очевидно беше богата — имаше не само голямата къща на Албърт Бридж Роуд, а и имот в провинцията. И фактът, че наричаха мъжа ми „господин Тони“, означаваше…

Какво? Че кой знае откога е в тази къща.

След заседание в отсъствие на една от страните…

Извадих телефона си и се канех да набера мобилния на Тони, но се спрях, защото ако той знаеше, че съм на път към редакцията на „Кроникъл“, щеше да има време да блокира достъпа ми или…

Какво вършеше той? Какво?

Вземете си адвокат, миличка. Той ще знае какво се прави.

Но аз не познавах адвокати в Лондон. Всъщност никого не познавах тук. Никой, на когото да мога да се обадя и да кажа…

Не, всичко това беше извънредно абсурдно. Беше някаква ужасна шега, фантастично недоразумение, разраснало се до…

А се държа така дружелюбно по телефона, докато бях в Бостън. И преди това също — преливаше от съчувствие, когато научи, че бившият съпруг на Санди се е пребил в планината. Върви, мила, върви… и ето ти билет за добра класа, та пътуването ти да е по-комфортно. Защото докато си извън града… Престани, престани — звучиш като онези побъркани, дето зад всичко търсят заговор.

Стигнахме до главния вход на Уопинг. Платих на шофьора трийсет лири и се приближих до поста на охраната, който Тони винаги наричаше Чекпойнт Чарли. Но вместо Щази насреща ми се озова униформен пазач в малка будка за посетители.

— Мога ли да ви услужа? — попита той.

— Идвам при съпруга си — казах му.

— В кой вестник работи?

— В „Кроникъл“. Тони Хобс, завеждащ външния отдел.

— А, да, ясно. Значи вие сте неговата госпожа?

Кимнах. Докато избираше номер, той ме покани да седна. Заговори в слушалката, обясни коя съм, след това чу нещо от човека насреща, което го накара да ми хвърли поглед изкосо, сякаш бях потенциален проблем. Затвори, обърна се към мен и съобщи:

— Един момент, някой ще дойде.

— Някой? — Надигнах се от мястото си. — Не говорихте ли със съпруга ми?

— Някой ще ви обясни…

— Какво ще ми обясни?

— Тя ще бъде тук ей сега — отсече пазачът.

— Коя тя?

Пазачът се разтревожи от повишения ми глас. Но вместо да каже нещо, просто се извърна от мен и се зае с някаква писмена работа.

Седнах на един от пластмасовите столове в чакалнята, напрегнала всеки мускул. Около минута по-късно влезе Джудит Крандъл. Тя беше секретарката на Тони — близо шейсетгодишна жена, работила във Външния отдел още от постъпването си преди трийсет години. „Типичната кръшкачка и използвачка“, наричаше я Тони (краставите магарета се надушват), но пък знаеше всички нелицеприятни тайни в редакцията. Също така беше заклета пушачка и сега също държеше запалена цигара в ръка, докато вървеше към мен. Изражението й беше мрачно и сконфузено.

— Здравей, Сали — каза тя.

— Какво става? — попитах отново с повишен тон.

Тя седна до мен и придърпа стола си по-близо, така че бяхме като двама конспиратори.

— Вчера Тони напусна вестника — съобщи тя.

Отне ми момент да го осмисля.

— Лъжеш — заявих.

Тя всмукна дълбоко от цигарата си.

— Де да беше така.

— Защо?

— Ще трябва да попиташ него.

— Но той е тук, нали?

— Беше тук, допреди петнайсет минути.

— Лъжеш ме. Той е тук. С Джак.

Тя загаси цигарата си и моментално запали нова.

— Не те лъжа — заговорнически прошепна. — Тръгна си преди петнайсет минути.

— С моя син?

— Сам беше. Пристигна с колата и опразни бюрото си. После се сбогува с неколцина от нас и си замина.

— Остави ли адрес за връзка?

— Албърт Бридж Роуд в Батърсий.

— Същият като на съдебната заповед…

Тя не каза нищо, а отклони поглед и тогава разбрах, че е в течение на всичко случило се.

— Коя е тази друга жена? — попитах.

— Не знам.

— Знаеш — настоях.

— Той не говореше за нея.

— Моля те…

— Сериозно ти казвам.

— Лъжкиня! — викнах.

Пазачът излезе иззад бюрото си и дойде до мен.

— Ще ви помоля да си тръгнете.

— Сали — хвана ме за ръка Джудит. — Няма полза от това.

— Той ми взе детето. Знаеш го. Изчезна със сина ми. И аз няма да си тръгна оттук. Защото знам, че го криеш. Знам!

Последното изречение прозвуча като писък и накара Джудит и пазача да пребледнеят. Той обаче се съвзе бързо и повтори:

— Само още веднъж ще го кажа: вървете си доброволно или ще бъда принуден аз да ви придружа до изхода. И ако се съпротивлявате, няма да имам друг избор, освен да повикам полиция.

Джудит понечи да хване ръката ми, но се отказа.

— Моля те, Сали, не го карай да прави това.

— Ти знаеш всичко, нали? — промълвих почти шепнешком. — Знаеш коя е тази Декстър, откога се вижда с нея и защо е извадил ограничителна заповед срещу мен…

Разплаках се. Джудит и пазачът отстъпиха назад. Отпуснах се на стола с невъздържани ридания. Пазачът направи крачка към мен, но Джудит го спря и му прошепна нещо на ухото. Приклекна до мен и каза:

— Имаш нужда от помощ. Да повикам ли някого да се погрижи за теб?

— О, това ли ти каза той? Че напълно съм превъртяла и имам нужда от помощ?

Гневният ми глас накара пазачът отново да се приближи.

— Тръгвам си — казах.

Изфучах навън от охранителния пост, без да се обръщам назад.

Озовах се на път, наречен Хайуей, простиращ се по посока на Тауър Бридж, без всъщност да знам накъде съм тръгнала. Дълга и висока стена се издигаше от южната страна по протежение на Хайуей. След около двайсет крачки се облегнах изнемощяла на нея, неспособна да продължа напред. Макар още да се държах изправена на крака, усещах, че се олюлявам — същото замайване, което свързвах с началната фаза на следродилната ми депресия. Само че този път беше подсилено от осъзнаването, че мъжът ми беше изчезнал заедно с моя син и беше извадил ограничителна заповед, която ме спираше да го виждам.

Ето го най-сетне правното доказателство на онова, което светът вече знаеше: че съм катастрофална майка. Ето го най-сетне доказателството, че щях да направя услуга на света, ако извървях половин километър до Тауър Бридж, покатерех се на парапета и…

— Госпожо, добре ли сте?

Беше патрулен полицай, който правеше обиколката си и ме откри отпусната до стената. С вид на…

Е, видът ми трябва да беше твърде окаян, че да накара полицай в голям град да обърне внимание на сама жена, опряла се на стена.

— Госпожо…?

— Да, добре съм.

— Не ми звучите добре.

— Аз… ъъ…

— Знаете ли къде се намирате?

Кимнах.

— Е, къде?

— В Лондон.

— Да, но къде точно?

— В Уопинг.

— От Северна Америка ли сте?

Отново кимнах.

— На екскурзия ли сте в Лондон?

— Не, тук живея.

— И не ви е нужна помощ в момента?

— Просто съм… разстроена… лични дела… ъъ… такси.

— Искате такси?

— Ако обичате.

— Къде отивате?

— У дома си.

— И къде точно е това?

Казах му. Като назовах Пътни, веднага се идентифицирах като постоянен жител, защото коя американска туристка би се осмелила да припари в югозападните райони на града?

— Сигурна ли сте, че просто искате да си идете вкъщи?

— Да. У дома. Може ли да си тръгвам сега?

— Никой не ви спира, госпожо. Да ви спра ли такси?

— Ако може.

Той вдигна ръка. За секунди до нас спря такси. Благодарих на полицая, качих се, съобщих на шофьора адреса си и се отпуснах на задната седалка.

В десет часа вече си бях у дома. Тишината в къщата беше невероятна. Погледнах съдебната заповед на масата, оголените рафтове, празната детска стая. Влязох в банята и глътнах две таблетки антидепресант. Легнах на леглото. Затворих очи и ги отворих миг по-късно, обзета от някаква чудновата надежда, че внезапно ще се озова обратно във възстановения си предишен живот. Но вместо това ме връхлетя ужасяващо осъзнаване.

Отнеха ми Джак.

Посегнах към телефона на нощното шкафче. Набрах мобилния на Тони. Отново се включи гласова поща. Отново оставих съобщение.

Но знаех, че не му е нужно да ми се обажда. Той си имаше своята съдебна заповед, валидна две седмици. Заминал беше, без да остави телефонен номер, ако не се броеше мобилният му телефон, на който той можеше да използва гласовата си поща, за да проверява всички обаждания и да избегне вероятността да говори с мен. Всичко беше обмислил.

Но защо беше напуснал работата си? „Кроникъл“ беше една от големите константи в живота му — място, от което той мразеше да е отделен задълго.

Оставих телефона. Пак го вдигнах и отново опитах да се свържа с Ча. Този път извадих късмет. Тя отговори след третото позвъняване. Но щом чу гласа ми, мигом се притесни.

— Не мога да говоря — каза на нейния лош английски.

— Защо не можеш? Какво ти казаха?

Колеблива пауза. И после:

— Казаха ми вече да не работя при вас.

— Кога изнесоха всичко?

— Преди два дни. Те доведоха и бавачка за детето.

Бавачка? Каква бавачка?

— Като казваш „те“, имаш предвид съпруга ми и…

Още една колеблива пауза.

— Кажи ми, Ча.

— Не й знам името. Една жена.

— Декстър ли се казваше?

— Не й знам името.

— На каква възраст е?

— Не знам.

— Как изглеждаше?

— Не знам.

— Ча…

— Трябва да затварям.

— Можеш ли да дойдеш тази сутрин? Имам голяма необходимост да…

— Казаха ми да не работя вече при вас.

— Това аз ще го реша, не те. А аз искам да продължиш да работиш тук.

— Не мога.

— Защо?

— Те ми платиха…

— Платиха ти за какво?

— Да спра да работя за вас.

— Но… Не разбирам…

— Казаха, че не бива да говоря с вас…

— Ча, длъжна си да ми обясниш…

— Трябва да отивам да работя.

Линията прекъсна. Натиснах бутона за повторно избиране и мигом прозвуча съобщение, че мобилният телефон е изключен.

Те ми платиха…

Платиха ти за какво?

Да спра да работя за вас.

Но… Не разбирам…

Нищо не разбирах. Защото в момента всичко беше напълно необяснимо.

На входната врата се позвъни. Изтичах надолу по стълбите. Но когато отворих, се озовах срещу наперен рус мъж с черен костюм, тъмносиня риза и елегантна вратовръзка с десен на цветя.

— Адвокат ли сте? — попитах го.

Той се разсмя развеселен и в същото време ме огледа изпитателно.

— Греъм Драбъл от агенция за недвижими имоти „Плейфеър“ в Пътни. Тук сме да премерим къщата…

— За какво говорите?

— Вие сте госпожа Хобс, нали?

— Името ми е Сали Гудчайлд.

— Получих инструкции от господин Хобс…

— Съпругът ми. И какво ви „инструктира“ той да направите?

— Да продадем къщата ви.

— Е, на мен не ми го е казал — отсякох и затворих вратата.

Той продава къщата? Това не може да направи, нали?

Част от мозъка ми искаше просто да се кача горе, да се пъхна в леглото, да се завия презглава и да изпадна в истерично отрицание, но друг, по-доминиращ глас надвика тази фаталистична логика: незабавно си намери адвокат.

Само че аз нямах понятие от лондонските адвокати, от английската правна система и от ограничителните заповеди. Цяла година бях живяла в този град и не бях се сприятелила с нито една жива душа. Имах само Маргарет. Но тя също беше янки. А сега се намираше обратно в Щатите със своя съпруг адвокат…

Маргарет.

Без да мисля, набрах номера й в Ню Йорк. Звънях ли, звънях. Накрая Маргарет отговори, звучеше замаяна и сънена.

— О, господи — продумах. — Събудих те.

— Това е… мисля, че е…

— Ще ти позвъня по-късно.

— Сали? — избъбри тя, най-после включила кой е.

— Много съжалявам, че…

— Какво се е случило?

— Не исках да те безпокоя по никое време.

— Какво става?

Разказах й всичко, като полагах усилия да не губя контрол. Когато завърших, тя беше истински шокирана.

— Това е налудничаво.

— Ще ми се да беше…

— Но… не ти е подсказал никак, преди да заминеш за Щатите, че има такива планове?

— Нищо. Дори се показа много съпричастен, докато бях в болницата.

— А тази жена…

— Не знам коя е, освен че живее в много голяма къща на престижна улица срещу Батърсий Парк и има имот в провинцията, да не говорим, че сега се радва на компанията на мъжа ми и детето ми.

— Той не може просто така да ти задигне детето.

— Има съдебна заповед…

— Но какви са мотивите му?

— Тъй като е минал в нелегалност, не мога да го попитам. Освен това мръсникът се опитва да продаде къщата през главата ми.

— Но тя е на името на двама ви, нали?

— Разбира се, че е на името на двама ни, обаче нямам и бегла представа какви са законите тук.

— Алегзандър в момента е по работа в Чикаго. Ще изчакам един час, докато се събуди, след което ще му звънна и ще поискам да ме насочи към някой добър адвокат в Лондон. Междувременно ти се дръж, мила.

Обади ми се два часа по-късно.

— Най-напред да ти кажа, че Алегзандър е ужасен от случилото се и е сигурен… сигурен, че можеш да преговаряш за някаква договорка…

— Да преговарям? Да преговарям?! Няма място за преговори тук. Джак е мой син. И аз…

— Сали, мила, успокой се. И двамата сме на твоя страна.

— Извинявай, извинявай… аз просто…

— Няма нужда да обясняваш. Случилото се е пълно безобразие. Но Алегзандър откри отлична фирма в Лондон — „Лорънс и Ламбърт“. Не познава лично никого там, но каза, че са с превъзходни препоръки. И, разбира се, може да използваш името на Алегзандър, когато им се обадиш. Имай предвид, че винаги съм насреща, когато имаш нужда просто да си поговорим.

Веднага щом разговорът приключи, позвъних в „Лорънс и Ламбърт“. Рецепционистката беше твърде безцеремонна.

— Желаете ли да говорите с някого конкретно?

— Там е работата, друг адвокат ми препоръча да се свържа с вас…

— Но не ви е дал име на някого тук?

— Ами, не…

— След като нямам име…

— Искам да говоря с някой, който се занимава със семейно право…

— Имаме петима адвокати, които се занимават със семейно право.

— Ами… бихте ли ме свързали с някого от тях, моля?

Бях оставена на изчакване. След момент се чу гласът на млада жена. В говора й се усещаше силен есекски диалект.

— Кабинетът на Вирджиния Рикс.

— Ъъ… госпожица Рикс занимава ли се със семейно право?

— Кой се обажда?

Казах й името си и обясних, че имам препоръка от Алегзандър Камбъл.

— И господин Камбъл познава госпожица Рикс, така ли?

— Не, доколкото знам.

— Госпожица Рикс е ангажирана през по-голямата част от деня в съда…

— Въпросът е спешен.

— Как ви беше името?

Казах й и й продиктувах номерата на домашния и на мобилния си телефон.

След като затворих, бях изправена пред много голям въпрос: какво да правя сега?

Отговорът беше: Нищо. В момента абсолютно нищо не можех да направя. Нито имаше към кого да се обърна тук. Нито знаех местонахождението на Тони и Джак. Нито…

Внезапно реших да заложа хазартно на предположението, че цялата тази история с къщата в провинцията може да е измислена. Така че се обадих на таксиметровата агенция и ги помолих да изпратят нова кола. Този път шофьорът знаеше пътя. Движението беше леко намаляло, така че стигнахме само за петнайсет минути. Отново заблъсках силно с тежката месингова гривна. Икономката сериозно се умърлуши, щом ме видя.

— Казах ви, че не са тук.

— Просто искам да се уверя…

Шмугнах се покрай нея в къщата. Икономката се разкрещя зад мен. Минах от стая в стая, като виках името на сина си. Къщата беше обширна, с красиви предмети на изкуството и елегантни модерни мебели. Хукнах нагоре по стълбите и надникнах в голяма спалня, после поех по коридор и се заковах на място, когато зърнах…

Детска стая.

И не каква да е детска стая, а идентична с тази, която имахме у дома. Същите тапети. Същото креватче, гардеробче и скрин. Същата въртяща се нощна лампа, чиито светлини служеха като приспивни. Същите висящи над креватчето цветни декоративни фигурки. Сякаш цялата стая бе грабната и пренесена в тази къща. Това ме накара да осъзная мащаба на планиране, вложено в операцията.

Икономката дойде забързана, гневна и разтревожена.

— Напуснете веднага или ще повикам полиция.

— Тръгвам си — казах й.

Бях помолила шофьора да ме чака отвън.

— Сега искам да се върна в Пътни.

На половината път осъзнах, че съм останала без пари в брой.

— Спрете до някой банкомат, ако обичате — помолих.

Спряхме пред един на Уест Хил — вероятно най-грозната улица в Южен Лондон. Пъхнах картата си, натиснах цифрите и на екрана пред мен се изпречи следното съобщение:

Сметката е закрита. Моля, свържете се с местния банков клон, ако имате въпроси.

Мигом пъхнах повторно картата в банкомата, натиснах нужните цифри и отново прочетох:

Сметката е закрита. Моля, свържете се с местния банков клон, ако имате въпроси.

Закрита сметка? Не би могъл да…

Взех да ровя из портфейла си и открих карта АМЕХ, която притежавах съвместно с Тони. Пъхнах я в банкомата. Натиснах пинкода. Прочетох:

Картата вече не е валидна.

Не, не, не. Зърнах шофьора да ме поглежда загрижено. Проверих портмонето си. Целият ми наличен капитал възлизаше на осем лири и четирийсет пенса, а отиването и връщането сигурно струваше не по-малко от двайсет лири. Пробвах собствената си сметка, в която преди превеждаха заплатата ми от „Бостън Поуст“. Беше се стопила значително през последните няколко месеца, тъй като вече не бях служител на „Поуст“. Финалните изравнителни плащания бяха прехвърлени към общата ни сметка, за да помогнат за ипотеката и да платим последните ремонтни работи по къщата. Все пак се надявах в нея да са останали малко пари, така че натиснах пинкода и поисках двеста лири. Съобщението на екрана гласеше: „Недостатъчна наличност“.

Опитах със сто лири. Появи се съобщение „Недостатъчна наличност“.

Третия път пробвах с петдесет лири. Бинго. Пет банкноти от по десет лири се плъзнаха към мен. Сега ликвидността ми възлизаше на петдесет и осем лири и четирийсет пенса.

Всъщност стана трийсет и шест лири и четирийсет пенса, след като се разплатих с шофьора.

Когато стигнах в къщата, се обадих в банката. Служителят потвърди, че съвместната ми сметка с Тони е била закрита преди два дни. Същото важеше за общата ни карта VISA. Добрата новина беше, че дължимата сума от четири хиляди осемстотин осемдесет и две лири и трийсет и един пенса беше погасена. Колко любезно от негова страна.

— Ами наличните средства в съвместната сметка? — попитах. — Те къде се озоваха?

— Нямало е налични средства. Тъкмо обратното, имало е овърдрафт от две хиляди четиристотин и двайсет лири и осемнайсет пенса, но той също е покрит.

— Нека ви попитам нещо. Не изисквате ли писмено съгласие от двете страни, за да закриете банкова сметка?

— Но сметката винаги е била на името на господин Хобс. Той просто ви добави като съпътстващ подписващ преди десет месеца.

Съпътстващ подписващ. Това обобщаваше всичко.

Опитах се да си обясня нещата в цялост. Тони напуска работа. Детската стая на Джак е изцяло копирана в къщата на онази Декстър. И двете ни банкови сметки са закрити, след като са изплатени дългове от около седем хиляди и триста лири.

Какво ставаше тук, дявол го взел?

— Не схващаш ли? — каза Санди, след като й се обадих и я ужасих с подробно описание на завръщането ми у дома в Лондон. — Срещнал е някоя богата кучка. И както е нагласил нещата, очевидно е искал да узнаеш незабавно за цялата схема. Мисълта ми е, че можеше да използва вашия адрес за съдебната заповед. Защо не го е направил?

— Не знам.

— Може би, за да научиш веднага за неговия нов живот. Представи си да беше изчезнал с Джак, без да те уведоми за новия си адрес. Ти веднага щеше да пратиш ченгетата по дирите му. А така… знаеш точно какво се е случило.

— Но не и защо се е случило.

— Много важно защо. Взел е Джак. Трябва да си го върнеш. Но първата ти работа е да си намериш адвокат.

— Чакам да ми върнат обаждане.

— И как смяташ да платиш?

— Помниш ли ценните книжа, които мама и татко оставиха на всяка от нас?

— Аз отдавна осребрих своите.

— И аз се каня да направя същото. Сега трябва да струват някъде към десет хиляди долара.

— Все е нещо.

— Но след като нямам друг доход…

— Едно по едно. Захващай се с адвоката. Веднага.

— Добре — отвърнах и внезапно се усетих изтощена.

— По-важното е имаш ли приятели в града, които да се погрижат за теб.

— Разбира се — излъгах. — Оставих едно-две съобщения.

— Баламосваш ме — каза тя. После гласът й изневери. — Господи, Сали… това е ужасно.

— Така е — съгласих се.

— Ще ми се да можех да скоча в самолета сега.

— Имаш си достатъчно грижи на главата.

— Нали няма да направиш нещо глупаво…?

— Още не.

— Сега вече ме уплаши.

— Не се бой.

Но истината беше, че и аз се чувствах уплашена.

В три следобед отново позвъних на Вирджиния Рикс. Свързах се с гласовата й поща. Оставих съобщение. Позвъних пак в пет часа. Този път се свързах със секретарката й.

— Както ви казах и преди, тя е през целия ден в съда.

— Но въпросът е спешен. Истински спешен. Отчаяно се нуждая…

Млъкнах и покрих слушалката с длан, задавена от хлипане. Когато накрая отново можах да заговоря, установих, че линията е прекъснала.

Позвъних отново. Пак гласова поща.

— Абсолютно наложително е да уведомите госпожица Рикс да се свърже спешно с мен.

Но до края на деня не получих обаждане. Нито вечерта. Освен от Санди, която позвъни в осемнайсет часа лондонско време, а после отново в двайсет и два часа, за да ме провери.

— Съвсем никакви новини ли? — попита.

— Цяла вечер седя до телефона. И какво чакам, сама не знам.

— Пробва ли отново на мобилния на Тони?

— Само още пет пъти. Превключен е трайно на гласова поща. Което означава, че е безцелно да продължавам. Той проверява всичките си обаждания.

— Но сигурно ще продължиш да опитваш.

— Какъв друг избор имам?

— Трябва да легнеш да се наспиш.

— Това е идея, да.

Взех две приспивателни заедно с вечерната си доза антидепресанти. Някъде в три през нощта се събудих рязко — тишината в къщата напомняше бездна. Влязох в празната детска стая. Чувах гласа на Елън Картрайт, психотерапевтът от болницата — повтаряше ми отново и отново „Вината не е твоя… вината не е твоя“.

Но аз смятах друго. Сама си докарвах бедите. Нямаше кого друг да виня освен себе си. А сега…

Сега отчаяно се нуждаех от нечий приятелски и окуражаващ глас. Така че в осем сутринта позвъних на номера, който Елън ми бе дала „за спешен случай“, както се бе изразила тогава. Е, това категорично можеше да се определи като спешен случай и се надявах тя да ми прости за ранния час.

Само че не говорих с Елън, включи се гласовата й поща, която ме уведоми, че тя е в годишен отпуск и ще се върне след три седмици.

Три седмици. Нямаше да издържа три седмици.

Приготвих си чай. Напълних си ваната. Само че се ужасявах да вляза в нея, за да не би Тони да позвъни и да не чуя. А телефонът беше в другия край на спалнята, далеч от ваната, щеше да е звънял поне седем пъти, преди да стигна до него, което означаваше, че ще съм пропуснала обаждането и тогава…

Така, това беше напълно смахната логика — Бих могла да намеря удължител и да преместя телефона по-близо до банята, нали? — само че в момента не бях в състояние да се ръководя от логика. Бях затънала във възможно най-дълбоката каша и в главата ми не спираше да се върти един и същ въпрос: Какво мога да направя сега?

Отново отговорът беше: Нищо… докато адвокатът не се обади.

Накрая тя го стори някъде към девет и половина сутринта. Звънеше от мобилния си, явно заседнала някъде в уличното движение. Гласът й бе отривист и звучен.

— Сали Гудчайлд? Обажда се Джини Рикс. Секретарката ми предаде, че сте звънели вчера. Било нещо спешно, така ли?

— Да, съпругът ми изчезна със сина ни.

— Изчезна? Наистина ли?

— Не изчезна в буквалния смисъл. Докато бях извън страната, е издействал съдебна заповед, която му дава пълно попечителство над детето ми…

— Знаете ли — прекъсна ме тя, — най-добре ще е да обсъдим това лице в лице. Как ви е времето в края на седмицата… да речем в петък към четири следобед?

— Но това е след цели два дни.

— Боя се, че е най-ранното възможно за мен. В момента имам много бракоразводни дела. Значи се разбираме за петък, нали?

— Добре.

— Знаете ли къде да ни откриете?

И тя ми даде адрес на Чансъри Лейн.

Когато Маргарет ми се обади следобеда за трансатлантически ъпдейт, споменах, че съм успяла да си уредя среща с адвокат от „Лорънс и Ламбърт“.

— Е, това е някакво начало.

— Но може да ме приеме чак след два дни, а… Не знам, може би съдя прибързано от един кратък телефонен разговор, но тонът й беше адски надменен.

— Всичките си падат малко такива — увери ме тя.

— Алегзандър не познава ли някой друг тук?

— Мога пак да го попитам, но докато отново се свържа с теб, вече ще е утре, а докато ти се обадиш в кантората и си назначиш час…

— Добре, схванах.

— Нямаш ли приятели там, които да те насочат към познат адвокат?

Ето го пак този въпрос: нямаш ли приятели в Лондон? Дългият отговор на това беше: пристигнах тук бременна. Няколко месеца по-късно бях прикована на болнично легло с високо кръвно налягане. Оттогава… е, да не навлизаме в този сценарий отново. Така че, не, с никого не успях да се сближа тук. И вината си е изцяло моя.

— Не… много малко хора познавам в града.

— Хей, не се линчувай заради това — каза ми тя. — На мен ми отне повече от година да се запозная с някого в Лондон. Просто градът е такъв.

— Отчаяно копнея да видя Джак.

Беше повече от отчаяние, чувствах го като физическа болка.

— Дори не мога да си представя какво ти е…

— Спри дотук.

Следващите четирийсет и осем часа бяха истински ад. Опитвах се да се ангажирам с нещо. Изчистих къщата. Два пъти. Обадих се на старата ми банка в Бостън, помолих ги да осребрят ценните ми книжа и да ми преведат цялата сума. Пиех антидепресантите си с абсолютна точност и често се питах дали тази фармакологична смес ме поддържа овладяна, дали без нея нямаше да съм изпаднала в буйна лудост. Така или иначе, успях някак да избутам деня. Дори се обадих на секретарката на Тони и се извиних за сцената в Уопинг предишния ден.

— Няма съвършено никаква нужда да се извиняваш — отвърна Джудит Крандъл. — Разбирам те напълно.

— Но стана ли ясно защо е напуснал Тони?

Мълчание. И после:

— Сали… въпросът не е в това, че проявявам прекалена лоялност към Тони, а просто… Мисля, че не е редно да се набърквам във вашите дела.

— Но Тони ти е казал за моята… болест… нали?

— Да, спомена, че си била… недобре.

— Така че отчасти вече си наясно с нашите дела. Което означава, че трябва да знаеш нещо за жената, с която той изчезна.

— Поставяш ме в неловко положение…

— Просто трябва да се свържа с него. Онова, което той върши, е толкова несправедливо.

— Съжалявам, Сали. Не мога да ти помогна по този въпрос.

Обадих се на заместника на Тони, Саймън Пинок. Той беше също така уклончив (и мъничко обиден), след като беше притиснат така от зарязаната съпруга на бившия си шеф.

— Нямам идея защо е решил да постъпи така — каза той и притеснението му личеше.

— Стига, Саймън — възразих. — Според мен имаш.

— Ще те помоля да ме извиниш, викат ме на заседание…

Направих опит дори да позвъня на сестрата на Тони, с която той отдавна не поддържаше връзка и която никога не бях виждала (бяха стигнали до разрив по повод, който той никога не пожела да обсъдим). Сега тя живееше в Източен Съсекс. След трудоемко издирване в телефонния указател открих номера й. Тя също не прояви особено желание да разговаря с мен.

— Не съм се чувала с Тони от години, от къде на къде ще ми се обажда сега? — учуди се сестра му.

— Беше просто догадка.

— От колко време сте женени двамата?

— От около година.

— И вече ви е напуснал? Бързо действа. Но да знаете, че не съм изненадана. Тъкмо такъв тип човек е той.

— Имате предвид, че го е правил и преди?

— Може би.

— Това не е отговор.

Може би не се чувствам длъжна да ви давам отговор. Особено след като ми говорите с този тон.

— С никакъв тон не говоря.

— Напротив. Отгоре на това въобще не се познаваме.

— Не съм искала да ви обидя. Много съжалявам и…

— Нямам желание да говорим повече.

И линията прекъсна.

Ударих се по челото с длан и се поздравих за поредната дипломатическа победа. Вродената ми американска неспособност да се вмествам в рамките на кодиран език всеки път ме водеше до гафове. Нима нищо не бях научила през месеците, прекарани тук?

Обещах си да покажа най-доброто си поведение на срещата с Вирджиния Рикс следващия ден. Взех метрото до Чансъри Лейн доста преди уговореното време и преседях цял час в „Старбъкс“, докато стане три и половина.

Офисите на „Лорънс и Ламбърт“ бяха в тясна редова градска къща, красиво обновена отвътре. На входа имаше пазач, накара ме да се разпиша и надлежно провери горе дали имам назначена среща. Качих се с асансьора до третия етаж и се озовах в приятна и модерно обзаведена рецепция с хромирани мебели и броеве от всички ежедневници върху малка масичка. Докато рецепционистката звънеше на Вирджиния Рикс, седнах и разсеяно ги прегледах, като умишлено игнорирах „Кроникъл“.

Пет минути по-късно се показа около двайсет и пет годишна жена. Блондинка. С буйна коса. В предизвикателен костюм.

— Вие ли сте Сали? — попита тя. — Аз съм Труди. Вчера говорихме по телефона. Как сте?

— Добре съм.

— Чудесно. Вижте, Джини още е ангажирана в съда. Може да преместим срещата за понеделник…

— Налага се да я видя днес.

— Разбрах. Добрата новина е, че би трябвало да се върне към четири и половина. Така че…

Убих един час в книжарница на Флийт стрийт, после си взех още едно кафе и седнах на пейка в Линкълнс Ин, трепереща от хладното време. Преглътнах още два антидепресанта с латето си с мисълта, че винаги имаше нещо успокояващо в площад като този насред града — дава ти усещане за уют и подслон.

Вирджиния Рикс беше малко под трийсетгодишна. Както очаквах, беше руса, с малко конско лице, но безукорно поддържана: от типа жени, които сутрин прекарват поне час, за да се приведат в ред, преди да се покажат пред света. Но онова, което ми направи впечатление, беше нейната леко насмешлива надменност, без съмнение внушена й още от детството от родители от висшата класа, маскиращи собствените си съмнения зад свръхсамоуверена фасада за пред околните.

— Джини Рикс — представи се тя и протегна ръка, докато забързано приближаваше към мен в конферентната зала, където бях въведена. Вече беше почти пет часът. Тя се настани на стола насреща ми и ме засипа с поток от думи.

— Съжалявам, че закъснях толкова много. Имах ужасен ден в съда. Сали бяхте, нали? Труди ви е направила чай, надявам се. Дано не ви е постреснала. Леко е провинциална за вкуса на някои от клиентите ми, но пък превъзходно се справя със съпругите на футболисти, каквито често се случва да представляваме. По някаква любопитна причина веднага ги отпуска и успокоява. И така, имате пълното ми и безрезервно внимание… макар че ще трябва да се ограничим в рамките на половин час. В петък вечер движението е ужасно. Сигурно познавате Съсекс Даунс. Идеалното романтично кътче за уикенда, ако си… — Тук млъкна и сама се смъмри със смях. — Боже мой, какво се раздрънках така. Прощавайте. Е, да започваме. Та, значи, ви бяхме препоръчани от…?

— Алегзандър Камбъл.

— Съжалявам, не съм го чувала.

— Управляваше три години лондонския клон на кантората „Съливан и Кромуел“.

— Но никога не е имал бизнес с нашата фирма?

— Не, просто ме уведоми чрез съпругата си, че сте най-добрите бракоразводни адвокати в Лондон.

— Самата истина — потвърди тя. — И след като сте тук, предполагам, че искате да се разведете.

— Не точно — отвърнах. И после стегнато я запознах с цялата история до момента със стъписващата съдебна заповед. Джини Рикс поиска да я види. Подадох й я. Тя я изчете на бързи обороти.

— Очевидно адвокатът на съпруга ви е убедил състрадателен съдия, че сте лоша майка, въз основа на което той е издал тази временна заповед.

Размърдах се с неудобство на стола си, защото си давах сметка, че сега Джини Рикс ме разглеждаше изпитателно.

— Не знам — казах.

— Нека ви попитам нещо. Някога подлагали ли сте детето на физически тормоз? Да го разтресете, когато плаче, да го хвърлите на леглото, неща от този род?

— Не. Ядосвала съм се в един-два случая…

— Нищо необичайно. Родителите се ядосват на децата си и изричат гневни думи. Но дума дупка не прави, както обичате да казвате вие, американците.

Всъщност не обичаме да го казваме.

— Стига да не сте наранявали физически детето си, стъпили сме на здрава почва. Не бяхте принудително настанена в „Сейнт Мартинс“, нали?

— Не, престоят ми беше на доброволен принцип.

— Няма проблем тогава. Следродилната депресия е толкова често срещано явление в наши дни. Естествено, ще проучим какви доказателства са използвали срещу вас, но както аз виждам нещата, съпругът ви няма кой знае какви основания.

— А как тогава е получил тази съдебна заповед?

— Били сте извън страната и адвокатите му очевидно са се възползвали да сглобят теза срещу вас, в която се твърди, че безопасността на детето ви е била изложена на риск… О, между другото, то момче ли е, или момиче?

— Казва се Джак.

— Вероятно са избрали съдия, за когото се знае, че е женомразец, и тъй като не сте имали свой адвокат на изслушването, той е чул точно онова, което те са искали да чуе.

— Но възможно ли е да отсъди срещу мен, без да изслуша моята страна на историята?

— Абсолютно, при положение че на карта е поставена сигурността на детето.

— И значи ли това, че за момента ми е забранено да виждам Джак?

— Боя се, че да. Но добрата новина е, че тази ограничителна заповед може да падне при следващото изслушване, което е назначено за след десет дни. С други думи, разполагаме с пет работни дни, без да броим двата уикенда, за да изградим тезата си.

— Ще стигне ли това време?

— Налага се да стигне.

— А мислите ли, че ще можете да откриете коя е тази жена Декстър?

— А, да, фаталната жена. — Поредният кикот. — Простете, неуместна шега. Но, да, не би следвало да е много трудно. А сега, един практически въпрос. Таксата ми е двеста лири на час, ще трябва да включа асистентка, която да ми помага с разследването, и тя ще ви струва около петдесет лири на час. След това се налага да въведем в случая адвокат за пред съда. Значи, като начало, говорим за аванс от две хиляди и петстотин лири.

Подготвена бях за такава начална сума, но въпреки това пребледнях.

— Проблем ли е това? — попита тя.

— Не, имам ги. Само че…

Тогава й обясних набързо как той е закрил банковите сметки и какво ми е казал служителят в „Нат Уест“.

— Но след като не сте настояли за редовна съвместна сметка… — подхвърли тя и с нехаен жест повдигна рамене.

— Аз бях убедена, че това е съвместна сметка.

— Очевидно сте много доверчив човек.

— Ами това, че се опитва да продаде къщата?

— Тя е съвместна собственост, нали?

— Така мислех.

— Ще проверим поземления регистър и ще разберем кой се води собственик. Така или иначе, ако сте вложили пари в къщата, ще си ги получите обратно при развода. А ако ви присъдят Джак, вероятно ще задържите къщата… или поне докато той ходи на училище.

— А как стои въпросът с някаква издръжка от мъжа ми?

— Това вече е въпрос за понеделник — каза тя и си погледна часовника. — И тъй, до понеделник сутрин. Ще искаме от вас аванса и списък на медицински специалисти и хора, които ви познават и могат да дадат положителни отзиви за вас като човек и най-вече за отношенията ви със сина ви. Това е критично важна информация…

Тя извади бележник с календар, отвори го и погледна една страница.

— Така… в понеделник е ужасно струпване… но, да речем, шестнайсет и четирийсет и пет?

— Не е ли много късно през деня, при положение че разполагаме само със седмица да подготвим тезата си?

— Сали… Опитвам се да ви вместя в момент, когато наистина не би трябвало да приемам нови клиенти. Ако смятате, че другаде ще имате по-добри шансове…

— Не, не, понеделник следобед ме устройва.

Тя се изправи и отново протегна ръка. Поех я.

— Отлично. До понеделник тогава.

По-късно вечерта, докато говорех със Санди, споделих:

— Малко се притеснявам, че е толкова млада, но пък е свръхарогантна, а това може да е добре при дадените обстоятелства. Във всеки случай изглежда като човек, който знае какво прави.

— Хубаво, защото ти е нужна кучка от твоята страна на ринга. Звучи, сякаш си заслужава парите.

Уикендът беше безкраен. В понеделник сутринта отидох в банката. Американските пари бяха пристигнали. Купих банков чек за две хиляди и петстотин лири. Останаха ми малко под шест хиляди долара или около четири хиляди лири, с които можех да живея известно време, стига адвокатските сметки да не надхвърлеха аванса.

Споделих тази си тревога с Джини Рикс по-късно същия следобед. Отново трябваше да чакам повече от половин час, защото била „блокирана“ с друг клиент.

— Страшно съжалявам — подхвърли ведро, когато влезе.

Показах й списъка от контакти, който бях съставила.

Имаше само четири имена: доктор Родейл, Елън, терапевтката, личната ми лекарка и Джейн Санджей, здравният надзорник. Споменах, че Елън е извън града.

— Няма страшно, ще я открием — каза Джини Рикс. Почуди се на глас нямам ли приятели в града, за предпочитане англичани („Ще има по-голяма тежест пред съдията, ще докаже, че си вече в свои води тук, от този сорт“), които да гарантират за моралния ми облик.

— Нали разбираш, Сали, преди следващото междинно изслушване другата седмица вече ще сме предали свидетелските изявления на съдията. Така че колкото повече хора се изкажат положително за теб като майка…

— Бях майка едва няколко седмици — уточних.

— Да, но все трябва да има някой местен…

— Само от месеци съм в страната. Не успях да се запозная с много хора.

— Разбирам — отвърна Джини Рикс. — Е, ще пратим един от разследващите ни да получи сведенията от свидетелите днес. И още нещо последно. Носиш аванса, надявам се?

Подадох й банковия чек и казах:

— Ако има начин да задържим разходите в рамките на тези две хиляди и петстотин, ще ви бъда признателна. Ресурсите ми са крайно ограничени.

— Ще сторим всичко по силите си — увери ме тя, — но все пак имаме да издирваме хора и други такива, това оскъпява работата.

— В момента разполагам само с четири хиляди лири, нямам работа, нямам банкова сметка.

— Разбирам положението ти — заяви тя и се изправи. — И без съмнение ще се чуем в близките дни.

Ала човекът от „Лорънс и Ламбърт“, с когото можах да разговарям следващия път, беше асистентката Диърдри Пепинстър. И тя говореше със същия носов глас, копиран от Джини Рикс, но с отегчена нотка в добавка, която ме караше да се чувствам неловко.

— От два дни се опитвам да се свържа с Елън Картрайт…

— Но аз уведомих Джини Рикс, че тя е извън града.

— О, ясно. Оказа се, че е на обиколка из Мароко и е напълно извън контакт до по-следващата седмица. А Джейн Санджей, здравният ви надзорник, е в продължителен отпуск. Май била в Канада. Няма да се върне през следващите четири месеца.

— Има ли някаква възможност да я открием?

— Това ще надуе малко сметката.

— Ще покрия разходите. Тя ме харесваше, мисля, че би казала хубави неща за мен…

— Ще имам грижата.

— Сигурна съм, че е възможно да получа сведения за жената, с която е сега съпругът ми…

— Оставете и това на нас. Нужна ни е информация за нея.

— Но това означава повече вложени часове работа, нали?

— Искаме да си проведем проучването възможно най-щателно.

Чух я чак в края на седмицата.

— Така — подхвана тя. — Въпросната жена се казва Даян Декстър. Домашен адрес Албърт Бридж Роуд 42, Лондон SW11. Притежава още къща в Литлингтън, Източен Съсекс и апартамент на Рю дю Бак в Париж, който е много хубав район в града, не че и Литлингтън е бедняшко място. Има удобен достъп до Глиндеборн, а тя е в борда на оперния фестивал.

— Значи е богата.

— Много дори. Основател и председател на „Декстър Комюникейшънс“, маркетингова компания от средна величина, но преуспяваща. Частна и с голям авторитет. Тя е на петдесет, разведена, без деца…

Досега, тоест.

— Имате ли представа как се е запознала с мъжа ми?

— За тази цел ви е нужен частен детектив. Аз успях да открия само най-общи данни за нея.

— Значи не знаете къде са в момента?

— Това също не беше част от задачата ми. Но успях да взема свидетелски сведения от личната ви лекарка и от доктор Родейл, която ви е лекувала в „Сейнт Мартинс“.

— Какво каза тя?

— Че сте страдали от „изявена следродилна депресия“, но сте реагирали добре на антидепресантите. Горе-долу това е всичко. О, установих също какво се е случило на съдебното заседание, на което не сте били представена. Оказва се, че една вечер сте изрекли заплаха срещу живота на сина си…

— Но това беше гневен изблик от изтощение.

— Проблемът е, че сте го казали на секретарката на съпруга ви. А това означава, че е чуто от трета страна. Което на свой ред означава, че има независими свидетелски показания. Другият проблем е, че са поискали изслушване по телефона в събота вечер пред съдия на име Томпсън, прословут с това, че винаги застава на страната на бащата в случаи, в които майката е с нарушено психическо здраве, а като доказателство за това им е послужил продължителният ви престой в психиатричното отделение на „Сейнт Мартинс“. Освен това в момента сте били извън страната, което те без съмнение са използвали, за да ви изкарат лекомислена…

— Но аз бях на погребение…

— Съдията не е знаел това. На него му е било известно само, че сте с клинична депресия и сте заплашили да убиете бебето си, а после при първа възможност сте напуснали страната. Тъй като срокът на заповедта е само две седмици, не е имал никакви колебания да я подпише. Съжалявам… Сега, да се върнем към свидетелските сведения. Що се отнася до здравния надзорник, госпожица Санджей току-що е напуснала Ванкувър и е тръгнала на обиколка из Канада, но няма да се върне в Обединеното кралство през идните четири месеца.

— Може да има интернет адрес.

— Да ви е известен случайно?

Спрях се, преди да изпусна въздишка на раздразнение.

— Не, но може да се свържете с местните здравни власти…

— Добре, добре, ще разпитам — изрече тя с нескрито отегчение.

— Бихте ли помолили Джини да ми се обади. Изслушването е следващия вторник, нали?

— Точно така. Всичките ни свидетелски сведения трябва да бъдат в съда преди края на работното време в понеделник.

Което означаваше, че разполагахме само с уикенда, за да открием Джейн Санджей по имейл… и то, в случай че Джейн се отбиеше в някое интернет кафене този уикенд, за да си провери имейлите, и ако твърде незаинтересованата госпожица Пепинстър изобщо си направеше труда да открие адреса й.

През целия петък чаках до телефона обаждане от Джини Рикс. Не дойде такова, макар да оставих две съобщения за нея на Труди.

— Съжалявам, но тя замина за уикенда — уведоми ме Труди, когато се обадих втория път. — Но знам със сигурност, че ще ви се обади, щом се върне от провинцията в понеделник.

А, да, поредният уикенд в провинцията, без съмнение с нейния „човек“, без съмнение с име Саймън и вероятно възпитаник на частното училище „Хароу“, който сега „поработваше в Ситито“, звучеше като йерихонска тръба, подобно на своята възлюбена, и на работа носеше шити по поръчка костюми на Джърмин стрийт, а в свободното си време — спортно облекло от „Хакетс“, и, разбира се, имаше прелестно бунгало в Съсекс Даунс в удобна близост до Глиндеборн за вечерни представления в операта, където Даян Декстър беше в борда и щеше да се похвали с новата си придобивка (придобивки) при откриването на тазгодишния сезон…

Станах и отидох в кухнята. Отворих шкафче, където държахме готварски книги, телефонен указател на Лондон и пътна карта на Обединеното кралство. Литлингтън в Източен Съсекс беше на около сто и десет километра от Лондон и с лесен излаз от Пътни. Преди да съм успяла да се спра, обадих се на телефонни справки и попитах има ли регистриран телефон на Декстър, Д. в Литлингтън, Източен Съсекс. Естествено, имаше. Записах номера. В продължение на половин час успях да устоя на изкушението да вдигна слушалката. После отново отидох до кухненския шкаф и изрових отвътре наръчник на Бритиш Телеком за дигиталните им телефонни услуги, като открих, че ако искаш да се обадиш, без номерът ти да бъде проследен (или да се появи на дисплея на човека отсреща), просто трябва да избереш 141.

Но беше нужен цял час — и вечерната доза антидепресанти — за да събера кураж да направя обаждането. Накрая грабнах телефона, набрах 141, после номера, покрих слушалката с длан и оставих сърцето си да свири на тимпани, докато звучеше сигналът. На петото позвъняване — тъкмо когато се канех да затварям — отсреща вдигнаха.

— Да?

Тони.

Затворих, после се отпуснах на стол и си пожелах да ми беше позволено да смесвам алкохол с антидепресантите. Глътка водка би ми дошла добре в този момент.

Да чуя гласа му беше…

Не, не ме заболя сърцето. Нищо такова. През седмицата, откакто започна този кошмар, единственото, което изпитвах към съпруга си, беше ярост… особено след като ставаше все по-ясно, че е кроил този план от дълго време. Продължавах да прехвърлям последните месеци в ума си и се чудех кога е започнала връзката му с оная Декстър. Опитвах се да си представя къде може да я е срещнал, дали е било любов от пръв поглед или пък тя е от онези хищници, дето лесно правеха своя плячка мъж, който (както добре знаех) е безкрайно слабоволев и податлив на ласкателства. Припомних си всичките среднощни бдения на Тони в редакцията, честите му пътувалия с по една нощ отсъствие до Париж и Хага, удобната възможност, предоставена му от престоя ми в психиатрията, когато за жена му и детето му бяха полагани грижи другаде и той можеше да ходи където си поиска и да прави каквото си поиска.

Лайното му недно. Това беше единствената дума за него. И насред лудешката ми тревога, че съм откъсната от Джак, студената ми и злостна ярост към мъжа ми предоставяше някакъв странен баланс, уравновесяваше вината и болката, които иначе биха ме разяли като най-агресивна форма на рак.

Но да чуя гласа му по телефона беше също като шамар по лицето, дошъл изневиделица, който те изтръгва от състоянието на ступор и те кара да се изправиш лице в лице с мрачната реалност на ситуацията си. Преди обаждането част от мозъка ми още се приспиваше с усещането, че всичко това не се случва в действителност. Не беше точно отрицание (да използвам този толкова омразен ми термин), а по-скоро крайна неспособност да повярваш, съчетана с нуждата по някакъв магически начин да се увериш, че всеки момент този черен и налудничав фарс ще свърши и пак ще ти бъде върнат предишният живот.

Ала сега вече нямаше начин да се заобиколят железните факти по случая: той живееше в нейната къща с нашия син. И беше пуснал в действие правната машина, за да ме раздели от Джак.

Имах поредната тежка и безсънна нощ. В седем на следващата сутрин позвъних на „Бъджет рент а кар“ и установих, че имат клон близо до метростанцията Ийст Пътни. Когато отвориха в осем, бях първият им клиент и наех малък нисан за цял ден — всичко за трийсет и две лири, стига да го върнех до осем на следващата сутрин.

— Ще възразите ли да ви платя в брой? — попитах.

Служителят видимо изпитваше подозрения, но след като се допита до шефа си, отговори, че ще приеме пари в брой, стига да може да снима кредитната ми карта, в случай че възникнат допълнителни такси. Подадох му изчерпаната си карта VISA от Банк ъв Америка с надеждата, че вече ще съм на път, когато решат да й пуснат кредитна проверка, ако въобще го стореха.

Късметът ми проработи. Той просто пусна картата през стария си ръчен апарат, после ме накара да подпиша няколко формуляра и ми връчи ключовете.

В посока юг движението беше слабо. Стигнах до пазарния град Луис след около деветдесет минути и спрях, за да ме упътят към Литлингтън. Беше на още петнайсет минути на югоизток покрай хълмисти поля и тук-там по някой фермерски магазин. После завих вдясно при табела с надпис „Алфристън/Литлингтън“ и се озовах в пейзаж като от пощенска картичка на пасторална Англия. Беше истинска фантазия, от онези, които можеш да си купиш с големи пари. Знаех, че търся къща с име „Форест Котидж“. Стана лесно, докато карах по път с доста завои и очите ми се спираха на всяка табела. Ето че я забелязах — невзрачно боядисана и полускрита от околните шубраци. Натиснах спирачки и бавно заизкачвах стръмната и тясна отбивка.

На половината разстояние изведнъж ме споходи мисъл: а какво щях да правя, когато стигна до къщата й? Какво щях да кажа? Нямах предварително подготвена реч, нито стратегия, нито какъвто и да било план. Просто исках да видя Джак.

Щом стигнах до върха на отбивката, се озовах пред порта. Паркирах колата. Излязох. Отидох до портата и огледах приятната двуетажна фермерска къща на стотина метра зад нея. Изглеждаше също така добре поддържана като великолепната изрядна морава наоколо й. Пред входната врата беше паркиран новичък ландроувър. Реших просто да отворя портата, да ида до вратата, да почукам, пък да става каквото ще. Една част от съзнанието ми се залъгваше с мисълта: само трябва да си покажа лицето, а Тони и онази жена така ще се засрамят от стореното, че мигом щяха да ми дадат Джак…

Внезапно външната врата се отвори и се появи тя. Висока жена. Много елегантна. Хубави скули. Къса черна коса, съвсем леко прошарена. Облечена спортно и скъпо: черни джинси, черно кожено яке, дизайнерски боти, сив пуловер поло… всичко, дори от разстояние, излъчваше пари. На врата й беше провесено бебешко кенгуру и в него беше…

Едва не изкрещях името му. Овладях се. Може би защото бях толкова зашеметена при вида на тази жена — тази чужда жена — носеща сина ми плътно до гърдите си, сякаш беше нейно дете.

Тръгна към ландроувъра си. И после ме видя. Не знам дали ме беше виждала дори на снимка, но в мига, щом ме зърна пред портата, тя разбра. Закова се на място. Изглеждаше истински стъписана. Настана безкрайно дълъг момент, през който само се гледахме една друга, без да знаем какво да кажем. Тя инстинктивно прегърна Джак, после бързо отдръпна ръце, осъзнала…

Какво? Че е извършила непростимо присвояване, най-долната и презряна възможна кражба?

Ръцете ми се вкопчиха в портата. Исках да изтичам към нея, да грабна сина си, да се втурна обратно към колата и…

Но просто не можех да се помръдна. Може би заради шокиращата гледка пред очите ми, заради абсолютния ужас от това, че тази жена беше гушнала сина ми. Или беше парализиращ страх, съчетан с плашещото осъзнаване, че ако престъпех границите сега и направя сцена, просто ще ги снабдя с още муниции срещу мен. Знаех, че самото ми присъствие тук е безумна тактика и че ще платя скъпо за него. Но… но… трябваше да знам. Трябваше да видя с очите си. Трябваше да зърна Джак. А сега…

Тя внезапно се обърна с гръб към мен и се отправи към къщата с напрегната походка, отново обгърнала с ръце Джак.

— Тони… — чух я да вика.

Тогава си тръгнах. Забързах обратно към колата, включих на задна, направих бърз обратен завой и подкарах надолу по отбивката. Когато погледнах в огледалото за обратно виждане, зърнах Тони, застанал до нея, да гледа към моята отдалечаваща се кола.

Карах без прекъсване, докато не излязох от Литлингтън и не се върнах на главния път, където спрях в едно разширение отстрани, изключих двигателя, захлупих глава на волана и не бях способна да помръдна много дълго време.

След около десет минути се насилих да се облегна на седалката, да завъртя ключа в стартера, да включа колата на скорост и да подкарам обратно към Лондон. Не помнех как точно съм стигнала до там. Някакъв вграден автопилот пое командването. Добрах се някак до Пътни. Върнах колата в „Бъджет“ и си спечелих учуден поглед от чиновника, когато му предадох ключовете толкова рано. Час по-късно лежах на леглото у дома, взела двойна доза антидепресанти, които притъпиха болката и ме оставиха инертна и негодна за никакво действие през целия ден. Вечерта също удвоих дозата на приспивателните. Свършиха работа — потънах в дълбок коматозен сън за осем часа чак до съмване, когато се събудих като в мъгла. Мигом глътнах двойна доза антидепресанти.

И ето че вече беше понеделник и телефонът звънеше.

— Джини Рикс е. — Адвокатката звучеше напрегната и разсеяна. — Съжалявам, че не можахме да се чуем в петък. Беше поредният кошмарен ден в съда. Нека бързо те вкарам в курса на нещата. Диърдри приключи с всички свидетелски сведения и следобед ще ги внесем в съда. Днес ще инструктирам пледиращия адвокат и изслушването ще е във Висшия съд утре сутринта в десет и половина. Знаеш къде е, нали?

— Ами аз… не съм…

— На Странд. Не може да не го откриеш. Питай когото и да е. Ще накарам Диърдри да застане пред главния вход, за да те види, като пристигнеш. Ние ще сме пред съдебната зала някъде вътре в сградата. Предполагам, че имаш нещо елегантно, но семпло, което да облечеш. Костюм ще е добре. Ако е черен, още по-добре.

— Ще видя какво… съжалявам, аз…

Изгубих нишката на изречението.

— Добре ли си, Сали? — попита тя, малко подразнена от забавените ми реакции.

— Имах тежка нощ — успях да изрека.

— Звучи като отчаяно тежка нощ. Погрижи се следващата нощ да е много по-лека, защото макар че няма да бъдеш призована да даваш показания, съдията ще те огледа внимателно и ако изглеждаш не във форма, това определено ще породи загриженост. А сега най-малко ни е нужна допълнителна загриженост.

— Обещавам да бъда… там — избъбрих.

— Е, разчитам на това.

Санди отсъстваше през целия уикенд, беше отишла с децата в къщата на приятелка на Кейп Код, така че не бяхме говорили. Тя моментално долови мъглата в гласа ми. Моментално отгатна, че съм взела конски дози транквиланти. Опитах се да я успокоя. Не успях. Притискаше ме да разбере дали не се е случило още нещо, което да ме прати в състояние като от „Долината на куклите“. Не можех да й призная за посещението си през уикенда в Източен Съсекс и за това как видях Джак в прегръдките й. Отчасти се дължеше на факта, че при цялата си дрогирана замаяност се чувствах безкрайно засрамена и унизена, че изобщо бях отишла там. Но знаех също, че самата Санди още е в отчайващо крехко душевно състояние. Мъката й от загубата на мъж, когото очевидно бе обожавала, при все че той я беше захвърлил като строшена мебел, беше и сърцераздирателна, и вбесяваща. Знаех, че през следващите двайсет и четири часа тя нямаше да е на себе си от тревога, ако й разкриех действителното положение при мен. Не че и така вече не беше ужасена от изхода на утрешното изслушване.

— Обади ми се в мига, щом чуеш решението на съдията. Какво ти каза адвокатката днес?

— Не много. Просто… ами, ще видим какво ще стане.

— Сали… колко антидепресанти вземаш в момента?

— Предписаната доза.

— Не ти вярвам.

Затворих очи, когато още едно изречение се залута някъде помежду мозъка и устата ми.

— Вече наистина ме плашиш — каза тя.

— Не знам, може би едно хапче в повече преди известно време.

— Не вземай повече до довечера.

— Добре.

— Обещаваш ли ми?

— Имаш думата ми.

Разбира се, глътнах едно скоро след това. Тази вечер не ми трябваха приспивателни, защото допълнителната доза антидепресанти ме повали в тежък сън. Ала в пет сутринта се събудих рязко и се усетих интоксикирана, трескава, болна. Като човек, слизащ от дълъг полет в стратосферата… а моето си беше точно това.

Киснах се в гореща вана в продължение на час, като през повечето време бях с изпускаща пара кесия върху лицето. Изсуших си косата, игнорирах изпитото лице в огледалото, отидох в кухнята и приготвих една кафеварка кафе. Изпих го всичкото. После сварих още една, пресуших и нея. Когато се върнах в банята и направих опит да огранича щетите с фондьотен и очна линия, ръцете ми се тресяха. Интоксикация, кофеин, стрес, ужас. Възможно най-потискащият ужас. Защото щях да се изправя пред съд и макар да си повтарях, че Джини Рикс знае какво върши, все така се плашех от фаталната развръзка.

Облякох най-хубавия си черен костюм и поставих още малко фондьотен, за да прикрия тъмните кръгове под очите си. После отидох до станцията на метрото. На Дистрикт Лайн до Темпъл се слях с тълпата в сутрешния пиков час — една от многото в костюм, избягваща контакт с очи с околните пътници в типично лондонски стил, стоически понасяща неудобствата на претъпкания влак, силната влажност, дълбокото безразлично мълчание на гражданството, поело на работа. Само дето за разлика от тях аз бях поела да открия дали отново ще видя бебчето си.

Слязох от метрото на Темпъл и изминах разстоянието до Странд. Бях подранила с един час (не можех да си позволя да закъснея за това събитие), така че седнах в едно кафе и се опитах да успокоя нервите си. Не успях. Бях предупредена от Джини Рикс, че мъжът ми може да не се появи на изслушването („не е задължен по закон да присъства и може да остави юридическия си екип да се погрижи за всичко от негово име“), но дори минималният шанс да го срещна ме ужасяваше. Защото не знаех как бих реагирала, ако се изправя лице в лице с него.

В десет и петнайсет бях пред Висшия съд и заизкачвах стълбите. Млада жена — невзрачна, с очила, с черен шлифер върху семпъл сив костюм — чакаше до главния вход. Погледна ме въпросително. Аз кимнах.

— Диърдри Пинстър — кимна ми тя в отговор. — Насам сме.

Поведе ме през охраната в обширна мраморна зала. Чувствах се, сякаш съм в църква — високи сводести тавани, приглушено осветление, ехо от гласове и непрестанно движение на хора. Не си казахме нищо, докато вървяхме през залата и после, по различни коридори. Това ме устройваше, тъй като нервността ми растеше. След няколко завоя стигнахме до врата, пред която имаше няколко пейки. Джини Рикс вече седеше на една от тях и водеше разговор с анемичен мъж на възраст между четирийсет и петдесет, облечен в безличен сив костюм.

— Това е Пол Халиуел, твоят адвокат за в съда — представи ми го Джини.

Той ми подаде ръка.

— Получих свидетелските сведения едва тази сутрин — каза той, — но всичко изглежда наред.

Предупредителни камбани зазвъняха в главата ми.

— Как така едва сега сте получили свидетелските сведения? — попитах.

— Мислех да ти звънна снощи. Адвокатът, когото инструктирах, се разболя, така че се наложи да търся заместник. Но няма причина да се тревожиш. Пол е много опитен…

— Но той едва в момента вижда показанията на свидетелите…

Бяхме прекъснати от пристигането на другата страна. На пръв поглед бяха идентична версия на моя екип: слаб мъж в сиво; руса жена с едър кокал с изрядно поддържана външност — няколко години по-възрастна от Джини Рикс, но принадлежаща към същата школа на облагодетелстваната класа. Изглежда всички се познаваха. Бързо се ориентирах, че в отсрещния екип мъжът в сиво е адвокатът на Тони, а блондинката, лъхаща на богаташко имение, е адвокатът за в съда. Забелязах я как ме гледаше, докато говореше с останалите — от време на време ми хвърляше изкосо по някой студен поглед и сравняваше с онова, което й бяха казали за мен.

Пол Халиуел се отдели от групата и ме дръпна встрани.

— Вижте, това е само междинно изслушване, на което не сте длъжна да присъствате, тъй като може да е малко стресиращо.

— Трябва да бъда там — заявих, като ми се искаше да добавя „за разлика от съпруга ми, който е изпратил други да му вършат мръсната работа“.

— Съгласен, очевидно е по-добре, тъй като съдията ще е наясно, че наистина ви вълнува изходът от процедурата. Ей сега ще изчета набързо всичко това — каза той и повдигна свидетелските сведения, — но всичко изглежда в рамките на обичайното. Характеристиката от лекарката в болницата е ключова тук. Твърди, че е много окуражена от развитието на нещата при вас и прочее. Колкото до факта, че сте заплашвали бебето си… допускам, че сте били уморена, нали така?

— Не бях спала дни наред.

— И никога не сте наранявали физически сина си?

— Категорично не.

— Ами чудесно тогава. Ключовият момент тук е, че не е имало насилствени отклонения в поведението ви към бебето, които да убедят съда, че представлявате опасност за детето…

— Както казах на Джини Рикс…

Като по команда тя подаде глава помежду ни и ни прекъсна с думите:

— Ей сега ми казаха, че започваме след пет минути.

— Не се бойте — успокои ме Пол Халиуел. — Всичко ще е наред.

Съдебната зала беше викторианско помещение с ламперия и старовремски прозорци. Съдията имаше голям стол, поставен отпред. Срещу него стояха шест реда пейки. Екипът на Тони седна от едната страна на съдебната зала, като пледиращият адвокат се настани на предната пейка, а останалите — зад него. Моят пледиращ адвокат седна на същата пейка като този на Тони, само че от другата страна на залата. Джини Рикс, Диърдри и аз заехме втората пейка зад него. Осведомиха ме, че при този род изслушване пледиращите адвокати не са задължени да носят перуки, а съдията няма да е в тога.

— Хубав костюм, между другото — похвали ме шепнешком Джини Рикс, докато чакахме пристигането на съдията. — Той веднага ще забележи, че си тук, а това само по себе си говори красноречиво, че искаш сина си обратно. Ще види също, че не си някаква вещица, а съвсем прилична и…

Съдебният служител ни помоли да се изправим, тъй като предстоеше идването на съдията. Отвори се странична врата. Той влезе. Всички станахме. Името му беше Мъртън и се славеше с това, че е енергичен и прагматичен в работата си.

— Погледнато в общ план, не е най-лошият вариант — съобщи ми Джини Рикс преди влизането му. — Предвид колко много са отявлените женомразци, които можеха да ни се паднат, направо имаме късмет. От старата школа е, но е справедлив.

Без съмнение изглеждаше от старата школа. Черен костюм със строга кройка, сребриста коса, патрицианска стойка. Помоли адвоката на Тони „да открие“ изслушването, което тя стори за около две минути, като уведоми съдията кои са страните и предаде резултатите от първото изслушване, проведено в отсъствието на двете страни. След това съдията каза, че е чел свидетелските сведения и просто иска да чуе обобщения.

Пол Халиуел се изправи пръв. Ниският му ръст и сивата невзрачност го караха да изглежда малко опърпан пред мъжа с очевидна класа на съдийското кресло. Но пък говореше с ясен, умерено изразителен глас и от мига, в който започна обобщението си с думите „милорд“, предаде моята версия на историята с безупречна яснота и пълно съсредоточаване. Ужасяващото бе, че си го изпя дежурно (а и как иначе би могъл да го стори?) подобно на свещеник под наем в крематориум, който само вкарва името на покойника в предварително подготвена служба. Поне съумя да прозвучи прилично убедителен, но пледоарията му в действителност не бе пледоария, а просто повтаряне на факти.

— Като лекуващ психиатър на госпожа Гудчайлд доктор Родейл твърди в сведенията си, че госпожа Гудчайлд е реагирала добре на лечението и е създала тясна връзка с детето си. Колкото до твърдението, че е заявила на секретарката на съпруга си, че ще убие сина им… ъъ…

Наложи му се да погледне в сведенията.

— … сина им Джак… истината е, че в нито един момент госпожа Гудчайлд не е наранила физически детето си. И макар това да е била малко крайна забележка — за която госпожа Гудчайлд дълбоко се е разкаяла в мига, щом я е произнесла — важно е да се вземе предвид, че като всяка майка на новородено госпожа Гудчайлд е страдала от остра липса на сън, а това, на свой ред, би накарало всеки да изрече преувеличени и неуместни думи в гнева си, плод на крайно изтощение. Въпреки всичко, това не е имало съвършено никакво отражение върху топлите чувства към сина й. Надявам се също така, милорд, съдът да се съобрази с обстоятелството, че този коментар е направен, когато клиентката ми е страдала от следродилна депресия, която е често срещано и мъчително медицинско състояние и може да доведе всеки индивид до абсолютно нетипично за него поведение. Още веднъж ще се позова на сведенията на доктор Родейл…

След още няколко изречения той приключи с изявление, че намира жестоко и необичайно наказанието за отнемане на родния син от почтена и уважавана жена като мен, „изявен бивш журналист“, заради една гневна фраза, изтървана, „когато е била пленник в кошмарен психически лабиринт, какъвто представлява депресията“, лабиринт, от който вече се бях изтръгнала, за да стана отново „нормално функционираща личност“. А и как можело съдът да отдели детето от майка му при отсъствие на всякакво агресивно поведение от нейна страна?

Прецених го като доста добро изпълнение предвид факта, че ролята му бе възложена минути преди вдигането на завесата. Доволна бях, че подчерта жестоката крайност на отсъждането срещу мен. Несъмнено разумен и земен съдия като Мъртън би трябвало да съзре истината в такова твърдение.

Ала тогава се изправи пледиращият адвокат на Тони. Джини Рикс ми бе казала, че името й е Лусинда Форд и почти нищо друго. Може би тя вече знаеше нещо, неизвестно за мен… но което неизбежно щях да науча. Форд притежаваше хищническия инстинкт на питбул.

Въпреки това гласът й — както и цялото й поведение — излъчваха здрав разум и добро възпитание. Звучеше толкова овладяна, толкова загрижена, толкова убедена. И съкрушително прецизна в ударите си по мен.

— Милорд, моят клиент Тони Хобс ще е последният, който ще оспорва факта, че съпругата му някога е била изявен журналист във вестник „Бостън Поуст“. Нито би възразил, че е преживяла сериозно психическо заболяване, по време на което той я е подкрепял с огромно съчувствие и разбиране…

Хайде стига бе.

— Но нещата тук не опират до някогашната професионална позиция на госпожа Гудчайлд, нито до обстоятелството — ясно документирано от нейния психиатър — че тя постепенно реагира на фармакологичното лечение на следродилната й депресия. Не, въпросът на дневен ред е благосъстоянието на сина й Джак и фактът, че с действията си през последните няколко седмици госпожа Гудчайлд поражда сериозни съмнения и относно настоящата й психическа стабилност, и относно способността й да се справя с наскоро родено бебе, без да застраши безопасността му.

И тогава извади тежката артилерия.

— Милорд, ще установите от свидетелските показания на госпожа Джудит Крандъл, секретарка на господин Хобс в „Кроникъл“, че преди няколко седмици госпожа Гудчайлд е позвънила на съпруга си в службата му и е казала — цитирам дословно — „Предайте му, че не се ли върне до трийсет минути, ще убия сина ни“. За щастие госпожа Гудчайлд не е изпълнила заканата си и макар адвокатът й да излиза с аргумента, че такъв гнусен коментар е бил направен под въздействие на стрес, фактът, милорд, е, че всички майки на новородени страдат от недоспиване и преумора, но огромното мнозинство жени не заплашват да убият децата си, колкото и изтощени да се чувстват. И макар да е възможно да се прости един такъв изблик в състояние на изтощение и гняв, по-показателното е, че госпожа Гудчайлд е изрекла подобна забележка два пъти…

Чух се да казвам „Какво?!“. Мигом всички очи в съда се насочиха към мен и най-важното — тези на съдията, който ме огледа изпитателно.

Джини Риск скочи, преди той да е успял да каже нещо.

— Извиняваме се, милорд. Това няма да се повтори.

— Силно се надявам да не се повтори — натъртено изрече той. После се обърна към Лусинда Форд. — Можете да продължите.

— Благодаря, милорд — отвърна тя, самото олицетворение на спокойствието, особено сега, когато знаеше, че ме е спипала. — Както казвах, заплахата на госпожа Гудчайлд да убие детето си не е била просто единичен случай. Непосредствено след раждането на сина си госпожа Гудчайлд е лежала в болница „Матингли“, където поведението й ставало все по-смущаващо и се стигнало до момент една от сестрите в интензивното педиатрично отделение, където бил преместен синът й, да я чуе как казва на съпруга си — отново цитирам дословно от свидетелските показания, които имате пред себе си, милорд, — „Той умира… и аз не ща да знам. Ясно ли ти е това? Не ща да знам“.

Джини Рикс ме погледна стъписана и отвратена. Наведох глава.

— Ала тя не само на всеослушание е обявила липсата си на интерес към това дали синът й ще живее, или ще умре, но е била видяна от сестра в болницата да откъсва рязко сина си от гърдата си по време на кърмене с жест, който накарал сестрата сериозно да се притесни, че госпожа Гудчайлд може да запокити бебето на пода. Отново, милорд, това е документирано в свидетелските показания на въпросната медицинска сестра, госпожица Шийла Макгуайър, която работи в болница „Матингли“ от пет години. Моля да обърнете внимание и на свидетелските показания на уважавания консултант по акушерство господин Томас Хюс, който недвусмислено твърди, че непрестанните емоционални изблици на госпожа Гудчайлд в болницата са пораждали у него растяща загриженост. Господин Хюс ясно заявява в показанията си следното: „От самото начало ми беше ясно, че психическото състояние на госпожа Гудчайлд бързо се влошава до степен, че аз и колеги от болницата изразихме гласно съмненията си за способността й да се справя с приливите и отливите при грижите за новородения й син“.

С приливите и отливите при грижите за новородения й син… Бях изкормвана със смъртоносна лекота.

— Уви, тревогите на господин Хюс и колегите му са се оказали оправдани, когато скоро след изписването й от болницата заедно със сина й, са й били предписани транквиланти от личната й лекарка, за да се пребори с безсънието, от което страдала напоследък. Лекарката изрично я предупредила да не кърми бебето, докато приема тези медикаменти. Ала ето че почти веднага синът й бил откаран по спешност в болница в състояние на безсъзнание, след като поел транквиланти чрез кърмата на майка си. При пристигането на госпожа Гудчайлд в болница „Сейнт Мартин“ персоналът бил до такава степен разтревожен от душевното й състояние, че тя била незабавно приета в психиатричното отделение, където останала почти шест седмици. През първите пет дни на престоя си там отказала да проговори и дума, а също и да приема храна.

Усетих се, че съм похлупила с длани вече наведената си глава като човек, който се предпазва от валящи върху него удари.

Нататък тя премина към хвалби за Тони и описа господин Хобс като изтъкнат чуждестранен кореспондент на „Кроникъл“, който току-що бил напуснал поста си на завеждащ външния отдел, за да поеме пълните грижи за сина си.

Отново ми идеше да викна „Какво?!“, но се сдържах. И бездруго ситуацията ми вече бе твърде тежка.

След това тя обясни как госпожица Декстър била основател и председател на една от най-престижните маркетингови компании във Великобритания, която скоро щяла да излезе на Лондонската стокова борса. Изброи притежаваните от нея недвижими имоти, участието й в управлението на редица известни компании и посочи, че тя планира да се омъжи за господин Хобс веднага след финализирането на развода му.

— Най-показателен е фактът, че от самото начало на тази семейна криза госпожица Декстър се е нагърбила с отговорността да гарантира сигурността на Джак и неговото благополучие. За тази цел е наела за него бавачка на пълен работен ден, за да помага на баща му, който, както споменах, демонстрира дълбоката си отдаденост на бащинството, като се отказа от поста си в „Кроникъл“, за да бъде със сина си при неговия старт в живота. Няма никакво съмнение, че господин Хобс и госпожица Декстър ще предоставят любяща и сигурна среда за Джак, в която той ще се развива чудесно. Също така няма никакво съмнение, че макар госпожа Гудчайлд да реагира добре на фармакологичното лечение, настоящата й психическа стабилност все още е под голям въпрос, което се доказва от факта, че само преди два дни тя се е появила неканена пред портата на вилата на госпожица Декстър в Източен Съсекс — извънредно тревожещо посещение, което също така е в нарушение на ограничителната заповед, издадена срещу нея преди две седмици. В заключение искам да подчертая, че нито господин Хобс, нито госпожица Декстър желаят злото на госпожа Гудчайлд. Тъкмо обратното, разделеният й с нея съпруг е силно разтревожен от настоящото й неадекватно състояние. Няма никаква злоба и отмъстителност зад решението му да издейства ограничителна заповед срещу жена си, а е бил воден единствено от стремеж да защити детето им от по-нататъшни посегателства. Вече е имал установена връзка с госпожица Декстър, преди да вземе решението си. Просто е чувствал, че не отстрани ли сина си от директен физически контакт с госпожа Гудчайлд, той може отново да бъде изложен на риск. Госпожица Декстър не само е предоставила подслон на Джак, а и денонощни грижи. Предвид, че тя не е майка на детето, поведението й в този критичен момент може да бъде наречено единствено образцово.

И тогава неочаквано всичко свърши. Или поне Лусинда Форд благодари на Негово благородие и си седна. Съдията съобщи, че се оттегля да обмисли решението си и ни покани да се върнем след двайсет минути, когато ще обяви присъдата си. Диърдри Пепинстър ме сръчка да се изправя, когато той стана и напусна залата. Но аз едва успях да се надигна на крака.

Лусинда Форд и адвокатът тръгнаха по пътеката от дясната страна на залата, като избегнаха погледа ми на минаване. Пол Халиуел ги последва.

— Съжалявам — каза ми. — Мога да разиграя само картите, които са ми дадени.

После и той излезе.

Отпуснах се отново на мястото си. Настана много дълга пауза. И тогава Джини Рикс попита:

— Наистина ли си отишла в къщата на онази жена през уикенда?

Не казах нищо.

— И защо не ни уведоми за инцидента с приспивателните? За заплахите, които си отправяла към детето си?

Чух как Джини Рикс намеква: „Ако беше открита с нас, бихме могли…“.

Изправих се.

— Трябва да отида до тоалетната.

Тръгнах към изхода, но коленете ми се подгънаха. Диърдри Пепинстър се притече да ме подкрепи.

— Дръжте се — каза.

— Придружи я — поръча Джини Рикс с толкова пренебрежителен тон, че беше ясно как вече са ме отписали от сметката. Щях да напусна живота им след двайсет минути, когато целият тази конфузен епизод щеше да остане зад гърба им.

Исках да й кажа каква некомпетентна нафукана кучка е. Да й припомня как въобще не намери време да изслуша всички факти от мен, как третира случая ми като израстък в ултразаетия си живот, как инструктира пледиращия адвокат едва десет минути преди изслушването (и хич да не ми разправя как станал заместник в последната минута, можеше да открие заместник снощи), как се опитваше да хвърли върху мен вината за мърлявото си нехайство.

Но не казах нищо и се оставих Диърдри Пепинстър да ми помогне да стигна до тоалетната, където се заключих в кабинка, отпуснах се на колене и прекарах пет дълги минути да опразвам стомаха си от цялото му съдържание.

Когато излязох в общото помещение, Диърдри Пепинстър ме стрелна нервно и с погнуса, погледна часовника си и каза:

— Най-добре да се връщаме обратно.

Успях да изплакна устата си с малко вода от крана, преди да излезем. Когато стигнахме в съдебната зала, видях Диърдри и Джини Рикс да си разменят погледи.

Тогава съдебният служител обяви пристигането на съдията. Всички се изправихме. Страничната врата се отвори и съдията влезе. Седна. Ние също. След като прочисти гърло, той заговори. Приказва, без да спре, в продължение на пет минути. Когато приключи и съдебната зала вече беше празна, Джини Рикс се наведе към мен и заяви:

— Е, по-лошо от това нямаше накъде.