Дъглас Кенеди
Специални връзки (10)

Десет

Съдията не погледна към мен, докато говореше. Сякаш адресираше думите си към незнайно място, разположено на пода точно отвъд бюрото му. Ала резкият му глас беше насочен право към мен.

„Присъдата“ му беше кратка и конкретна. След надлежно обмисляне не виждал причина да променя първоначалната ограничителна заповед и затова нареждаше тя да остане в сила през следващите шест месеца до „финалното изслушване“ относно попечителството. Прибавяше обаче няколко условия към оригиналния текст. Макар да бил съгласен, че безопасността на детето е първостепенна, нареждаше „на майката да бъдат позволявали седмични надзиравани визити в най-близкия до местоживеенето й контактен център“. Нареждаше също да се изготви доклад от Службата за децата и семейството пет седмици преди финалното изслушване, което той назначи за след шест месеца и на което „въпросът ще бъде решен веднъж завинаги“.

После се изправи и си тръгна.

Лусинда Форд се наведе и протегна ръка на Пол Халиуел. От краткостта на ръкостискането и липсата на разговор помежду им можех да съдя, че това е чиста формалност в края на изслушване. После тя и адвокатът забързано се отправиха навън след кратко кимване към Джини Рикс. Изслушването бе приключило, свършили си бяха работата, отиваха да се захванат със следващата човешка бъркотия. Моят пледиращ адвокат предприе подобен подход. Прибра си нещата в куфарчето, взе си шлифера и си тръгна, като измърмори „Ще държим връзка“ на Джини Рикс. Макар да бе включен в делото подобно на парашутист едва днес, той също изглеждаше подчертано сконфузен от изхода. Никой не обича да губи.

Диърдри Пепинстър също се изправи и се извини, като остави мен и адвокатката ми сами в съдебната зала. Именно тогава тя издаде тежка театрална въздишка и каза:

— Е, по-лошо от това нямаше накъде.

После добави:

— Ще кажа същото като Пол Халиуел за дела като това: мога да разиграя само картите, които са ми дадени. А се боя, че ти ми даде губещи карти. Ако знаех…

Щеше ми се да й отвърна, да й кажа точно какво мисля за нея. Но се сдържах.

— Искам единствено — изрекох с треперещ глас — превод на онова, което каза съдията.

Поредната въздишка на досада.

— Заповедта за попечителство означава, че съдът решава при кого ще живее детето и в този случай съдията реши да запази предписанието на предишната заповед. Тоест синът ти ще живее при съпруга ти и новата му партньорка през следващите шест месеца. Когато те изтекат, ще се проведе финално изслушване, на което ще имаш възможност да пледираш и евентуално да получиш по-благоприятна заповед за попечителство. За момента обаче, както той каза, имаш право само на контролирани посещения в контактен център — което по същество е стая в някой от офисите на социалните служби в Уондсуърт. Там ще прекарваш по един час седмично с детето си под надзора на социален работник, който ще присъства, за да се увери, че то няма да пострада. Докладът от Службата за децата и семейството, който той поръча, означава, че през следващите шест месеца ще бъдете проучени както ти, така и мъжът ти и партньорката му. И за да бъда напълно откровена, при всички тези доказателства срещу теб не виждам как ще си в състояние да промениш мнението на съда. Особено при положение че след всичкото това време детето вече ще се е установило трайно с баща си и партньорката му. Разбира се, ако желаеш ние да поемем делото…

Вдигнах глава и я погледнах право в очите.

— Изключено е това да стане.

Тя се изправи, отново сви пренебрежително рамене и заяви:

— Изборът си е ваш, госпожо Гудчайлд. Приятен ден.

Останах сама в съдебната зала. Не исках да мръдна от това място. Съдът ме бе обявил за негодна майка. През следващите шест месеца единственият ми контакт с детето ми щяха да са шейсетте минути седмично в присъствието на социален работник, който ще ме наглежда да не взема да превъртя. И Джини Рикс беше права: предвид всички факти срещу мен, противопоставени на богатството и свръхвисокия социален статут на госпожица Декстър, шансовете да ми бъде присъдено попечителство над Джак или дори да ми бъде позволено да го виждам редовно и без надзор, клоняха към нула.

Току-що бях изгубила сина си.

Опитах се да го осмисля, да го схвана с разума си.

Току-що бях изгубила сина си.

Продължавах да си повтарям наум тази фраза отново и отново. Все така ми бе невъзможно да възприема съкрушителния й смисъл.

След десет минути влезе съдебен пристав и ми каза, че трябва да напусна. Изправих се и излязох на улицата.

Стигнах до метростанцията Темпъл. Когато влакът приближи с грохот, притиснах се до стената и се вкопчих в кошче за боклук, за да съм сигурна, че няма да скоча пред него. Нямах спомен от пътуването в южна посока или как съм се прибрала в къщата. Помня как стигнах в спалнята, затворих всички щори, изключих телефона, съблякох си дрехите, пъхнах се под завивките и тогава осъзнах, че макар да се опитвах да изолирам света, той пак си беше там, зад прозорците на спалнята ми и нехаеше за моята катастрофа.

Без да имам представа какво да предприема, лежах в леглото с часове, завита през глава и копнеех за бягство в забравата, но не го получавах. Ала този път не се бях вкопчила в матрака, сякаш само той ме спираше да не пропадна в бездната. Този път, макар да изпитвах дълбока и отчаяна мъка, тя не бе придружена със сгромолясване надолу. Не знаех дали това е натрупаният ефект от медикаментите, или някакъв пробив в бронята на депресията. Съзнавах единствено, че вече не потъвам. Краката ми бяха на твърда земя. В главата ми вече нямаше мъгла. Гледката напред беше ясна — и повече от ужасяваща.

Насилих се да стана от леглото и да взема студен и топъл душ, впрегнах волята си да разтребя спалнята, която съвсем нетипично за мен през последните дни бе заприличала на бърлога. Когато ме връхлетя пристъп на плач, след като бях окачила в гардероба последния чифт захвърлени джинси, не изпаднах в ступор, просто бях обладана от дълбока тъга.

Към четири часа отново включих телефона. Той иззвъня моментално. Беше Санди. По тона ми се досети за изхода от делото. И направо се ужаси, когато й предадох в подробности думите на съдията и че са ми присъдили надзираван достъп до Джак.

— Господи боже мой, та ти не си някоя убийца с брадва.

— Така е, но те безспорно бяха снабдили адвоката си с достатъчно муниции, за да ме представи като човек на ръба на нервен срив. И със сигурност не си улесних живота, като…

— Да?

Тогава й разказах за пътуването си в провинцията през уикенда и й се извиних, че съм го премълчала до този момент.

— Не го мисли това — каза тя. — И все пак би трябвало да знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, ама всичко, и аз няма да изпадна в амок. Бих очаквала от съда да прояви съчувствие към потребността ти да видиш сина си, което далеч не е ненормален инстинкт, нали така? Не е като да си думкала на вратата им в три през нощта, въоръжена с едрокалибрена пушка. Просто си стояла до портата и си гледала, нали?

— Да, но и пледиращият ми адвокат не беше достатъчно въведен в курса.

— Това пък какво ще рече, по дяволите?

Разказах й за небрежното отношение на адвокатката. Санди побесня.

— Кой ти препоръча тази кучка?

— Мъжът на приятелката ми Маргарет Камбъл.

— Американската ти приятелка, която живееше в Лондон, а сега е обратно в Щатите?

Санди имаше плашеща памет.

— Да, същата.

— Добра приятелка, няма що.

— Тя няма вина, нито пък съпругът й. Трябваше да направя известно проучване…

— Ще престанеш ли? — смъмри ме тя. — Откъде би могла да имаш представа за бракоразводните адвокати в Лондон?

— Вече със сигурност поназнайвам нещичко за тях.

По-късно вечерта телефонът позвъня и насреща беше Алегзандър Камбъл.

— Надявам се да не те улучвам в неудобен момент — каза той. — Сестра ти се обадила на Маргарет у дома днес и й казала какво се е случило и как се е държала тази жена… Вирджиния Рикс беше, нали? Само искам да ти призная, че съм ужасѐн. Наистина ужасѐн. И възнамерявам лично да се обадя утре в „Лорънс и Ламбърт“…

— Мисля, че пораженията вече са сторени, Алегзандър.

— Поражения, за които се чувствам отговорен.

— Откъде би могъл да знаеш?

— Трябваше да се допитам до други колеги в Лондон за най-добрите бракоразводни фирми.

— А аз не би трябвало да приема първия адвокат, с когото разговарях. Но… това е положението.

— А сега?

— Сега… мисля, че изгубих сина си.

Маргарет също се обади тази вечер да изкаже съчувствие и да сподели колко й е неудобно.

— Оскубаха ли те тези адвокати?

— Хей, омъжена си за адвокат, знаеш, че винаги те оскубват.

— Колко?

— Вече е без значение.

— Колко?

— Аванс от две хиляди и петстотин лири. Но съм сигурна, че крайната сметка ще възлиза на повече.

— И как ще я покриеш?

С топящите ми се средства, ето как.

Всъщност сметката от „Лорънс и Ламбърт“ пристигна още следващата сутрин. Права бях, че ще надхвърли аванса — цели хиляда седемстотин и трийсет лири над първоначалните две хиляди и петстотин — всичко описано подробно и по пера. Дойде и телефонно обаждане от Диърдри Пепинстър. Беше лаконична, както винаги.

— Исках да повдигна един въпрос вчера, но реших, че не ви е моментът за още лоши новини.

Божичко, какъв нов ад пък сега?

— Проверих в поземления регистър. Къщата се води на името на двама ви…

Е, и това беше нещо все пак.

— Но преди изслушването вчера адвокатите на мъжа ви се свързаха с нас. Явно той иска незабавна продажба.

— Може ли да направи това?

— По закон всяка от страните в съсобственост на къща може да натрапи продажба. Но отнема време и бракоразводният съд може да я спре. Ако ви бяха присъдили попечителство над детето, нещата щяха да са съвсем различни. Никой съд не би позволил къщата да бъде продадена през главата ви. Но в тази ситуация…

— Схващам — отговорих.

— Направиха предложение за споразумение.

— И какво е то?

— Ъъ… Джини Рикс каза, че няма да ви представляваме занапред.

— Точно така.

— Ами тогава ще ви го изпратя по факса.

То се появи няколко минути по-късно — дълго писмо от адвокатите на Тони, в което ме информираха, че клиентът им иска да ускори развода и да бъде възможно най-щедър при тези обстоятелства. Тъй като клиентът им щял „да запази попечителството над сина си“, не стоял въпросът за детска издръжка. Имала съм успешна журналистическа кариера преди преместването си в Лондон, така че клиентът им щял да оспорва и моето право на издръжка. Била съм напълно способна сама да си изкарвам прехраната. И тъй като клиентът им платил осемдесет процента от стойността на къщата, очаквал да получи и осемдесет процента от печалбата при продажбата (но при положение че сме притежавали къщата само седем месеца, печалбата нямало да е голяма). С желание обаче да прояви щедрост в този случай, той предлагал следната договорка: ако не оспорвам попечителството, при продажбата на къщата ще получа не само дела от двайсет хиляди лири, които съм инвестирала, но и седемте хиляди лири за преустройството на мансардата (тъй като тях бях платила лично аз), плюс допълнителни десет хиляди лири за цвят, плюс петдесет процента от печалбата, която се получеше при продажбата. Ако обаче не съм приемела това предложение, нямало да имат друг избор, освен да отнесат въпроса до съда, при което…

Схванах логиката. Бързо приемай споразумението или бъди готова да се изръсиш с още пари за правни разноски.

Имаше един малък светъл лъч в това иначе любезно формулирано, но по същество заплашително писмо: разполагах с двайсет и осем дни да отговоря на предложението, преди да последва съдебен иск. А това означаваше, че за известно време можех да отложа този въпрос. Особено при положение че имах по-належащи грижи, с които да се справям в момента. Като острата ми липса на пари. Макар да очаквах сума над първоначалната сметка, една част от мен се надяваше, че предвид негативния резултат от делото „Лорънс и Ламбърт“ можеше да са намалили цените си. Що за абсурдна идея? И ей така, за да сипят още сол в раната, бяха записали във фактурата си за допълнителните хиляда седемстотин и трийсет лири „Платими в срок до четиринайсет дни“. То се знае, искаше ми се да смачкам на топка тая фактура и да я пратя в най-близкото кошче. Или да намеря друг адвокат и да съдя Джини Рикс за пълна професионална некомпетентност. Но знаех, че не платя ли тази сметка, „Лорънс и Ламбърт“ не само щяха да ме погнат, но можеха да разпространят за мен как не само съм негодна майка, но и мошеничка, която не си плаща. Така че следобед отидох в банката, купих чек за хиляда седемстотин и трийсет лири и го изпратих на „Лорънс и Ламбърт“, след което седнах в едно кафе на Пътни Хай стрийт и се замислих над обстоятелството, че в момента разполагах с около две хиляди и петстотин лири — достатъчни да се издържам през следващите няколко месеца, стига да не наемех друг адвокат, за да оспорвам заповедта за попечителство.

Нямаше как да не се възхитя на адвокатите на Тони: офертата им беше невероятно стратегическа: приеми условията ни и ще се окажеш с малко пари, за да подхванеш отново живота си; а разочароваш ли ни, ще те въвлечем в съдебна битка, каквато не можеш да си позволиш, и пак ще се стигне до същия резултат — Джак ще остане при Тони и онази жена.

Разбира се, голяма част от мен искаше просто да се съгласи с гадните им условия и да се приключи — да взема парите и да се опитам да си намеря ново място, където да живея и работя, а след време да се боря за съвместно попечителство. Но това щеше да означава Джак да израсне с мисълта, че онази жена е неговата майка, а аз щях да съм негодният родителски материал и в един момент той щеше да започне да ме възприема като предателка спрямо него, защото съм била неспособна да се справя с майчинството. Ако се съдеше по поведението им до момента, Тони и онази жена щяха да положат всички усилия да го настроят срещу мен. Но дори и след време да станеха по-сговорчиви и справедливи, по закон щях да бъда възпрепятствана от тях да отглеждам сина си. А това беше съвършено неприемливо за мен.

— Не звучиш толкова покрусена, колкото очаквах — каза Санди вечерта, когато ми се обади.

— О, покрусена съм и още как — отвърнах. — На моменти избухвам спонтанно в плач. Но този път съм също така и гневна.

Санди се разсмя.

— Радвам се да го чуя — отбеляза.

Ала гневът ми бе охладен от реалността на ситуацията. Законово и финансово бях с вързани ръце. За момента не можех да сторя кой знае какво… освен да представям образцово лице пред света.

Това означаваше още от самото начало да възприема определена нагласа по отношение на социалните работници в контактния център, които сега се занимаваха с мен. Не можех да се показвам арогантна или вбесена, нито да демонстрирам увереност, че единствена аз имам неоспоримото право да отглеждам детето си. В техните очи временната съдебна заповед казваше всичко: бях обявена за опасна за благополучието на детето си. Нямаше значение, че фактите бяха манипулирани срещу мен от много хитър адвокат, нито че страдах от клинично състояние. Не можех да се хвърля да обвинявам наред. Дали ми харесваше, или не, сега бях оставена на тяхната милост.

Затова когато жена на име Кларис Чеймбърс ми телефонира от социалната служба в Уондсуърт, за да предложи първата ми визита под надзор да бъде след два дни, се съгласих веднага с предложения от нея час и се появих петнайсет минути по-рано.

„Контактният център“ беше разположен в строга модерна сграда съвсем близо до Гарат Лейн в Уондсуърт. Намираше се до грозна жилищна страда, наречена Арндейл Сентър, известна сред местните като най-лесното място да се сдобиеш с дрога.

Останалите негодни майки в Контактния център до една изглеждаха, сякаш са били свидетелки на всевъзможни домашни ужасии, без да броим травмата от това, че бяха по закон отделени от децата си. Бяхме четири, чакащи на пейка в коридор със захабен линолеум и мръсни бетонни стени. Всичките ми три съседки по пейка бяха млади. Едната не изглеждаше на повече от петнайсет години. Другата имаше очи на зомби и се държеше като зашеметена, което ме накара да се зачудя какви ли лекарства със специална рецепта пиеше. Третата жена беше със сериозно наднормено тегло и като че щеше да ревне всеки момент. Не си казахме нищо, докато чакахме да ни извикат по име.

След десет минути от рецепцията се показа жена, каза „Сали Гудчайлд“ и ме насочи към стая 4, направо по коридора, втората врата вдясно. Докато вървях към помещението, ме обзе страх. Защото не знаех как ще реагирам при вида на сина си.

Но него го нямаше там, когато влязох. Вместо това се озовах лице в лице с Кларис Чеймбърс — едра и внушителна афро-карибски тип жена със здраво ръкостискане и строга усмивка. Мигом забелязах, че помещението беше обзаведено като детска стая — с меки играчки, с кошарка, с тапети, изрисувани с животни, които изглеждаха някак нелепо под острата флуоресцентна светлина и изпочупените плочки на тавана.

— Къде е Джак? — попитах и усетих, че си пролича колко съм нервна.

— Ще бъде с нас след минута — каза тя и ми направи знак да седна на пластмасов стол срещу нейния. — Нека поговорим малко преди първата среща със сина ви, за да ви обясня правилата.

— Добре, добре — избъбрих и се помъчих да се успокоя. Кларис Чеймбърс отново ми отправи съчувствена усмивка и съобщи, че занапред трябва да смятам този ден и час — сряда, единайсет часа — като моето време с Джак. Баща му бил информиран за този факт и бавачката на Джак щяла да го довежда тук всяка седмица. Тя нямало да присъства на визитите, щели сме да бъдем само аз и Кларис. Ако съм имала желание, можело да назова приятел или роднина като надзорник за тези визити, но, естествено, този индивид първо трябвало да бъде одобрен от социалната служба в Уондсуърт като подходящ за ролята.

— Все още съм нова в Лондон и не познавам никой, който би могъл…

Млъкнах, неспособна да довърша.

Кларис докосна ръката ми.

— Ами добре тогава. Аз ще бъда вашият надзорник.

Тя продължи с обяснения как можело да нося играчки и дрешки за Джак. Можело да играя с него, да го държа на ръце. Можело просто да го гледам как спи. Можело и да го храня с биберон, а Кларис щяла да действа като посредник между бавачката и мен, за да разбере каква точно марка бебешка храна поема и какви са часовете му за хранене.

— Единственото, на което нямате право, е да излизате от стаята с него без придружител. Както и, боя се, не можете да оставате насаме с него в нито един момент.

Още една усмивка в смисъл „ще се разбираме отлично, нали така?“.

— Знам, че звучи доста изкуствено и трудно за вас. Но нека се постараем да извлечем най-доброто от ситуацията. Става ли?

Кимнах.

Тя изчезна в съседна стая и се върна миг по-късно с познатото бебешко кошче за пренасяне.

— Ето го и него — промълви тихо и ми го подаде.

Погледнах надолу. Джак беше дълбоко заспал. Но онова, което ме порази, беше колко много е пораснал за тези три седмици. Беше се позакръглил, личицето му изглеждаше по-оформено, с повече характер. Дори пръстчетата му изглеждаха по-дълги.

— Можете да го вземете на ръце, ако желаете — каза тя.

— Не искам да смущавам съня му — отговорих. Затова поставих столчето на земята до себе си, посегнах и с десния си показалец помилвах стиснатото му юмруче. Ръчичката му се опусна, пръстите му се обвиха около моите и той ме стисна, все така потънал в сън.

И тогава изгубих битката, която водех още от самото си пристигане тук. Разплаках се и притиснах ръка към устата си, за да приглуша риданията и да не го събудя. Очите ми се стрелнаха веднъж към Кларис Чеймбърс и я видях да ме наблюдава с хладен професионален поглед.

— Съжалявам — прошепнах. — Всичко това ми идва малко…

— Не е нужно да се извинявате — каза тя. — Знам, че е тежко.

— Просто толкова е хубаво да го видя отново.

Той не се събуди през целия час… макар че юмручето му се отпусна след около десет минути, така че само седях до него, люлеех го в столчето му, милвах личицето му и си мислех колко спокоен е и колко отчаяно копнея да бъда непрекъснато с него.

Кларис не продума през целия един час, макар да усещах, че ме наблюдава — за да види каква е връзката ми с Джак, как се справям със силно емоционалната ситуация и дали изглеждам като стабилен и уравновесен индивид. Но аз не се опитвах да се вместя в образ или да разигравам впечатляваща сценка на майчинство. Просто седях до него, щастлива от временния контакт.

А после, преди да се усетя, Кларис изрече тихо:

— Боя се, че вече е време.

Преглътнах и усетих сълзи да парят по лицето ми.

— Добре — казах.

Тя ми даде още една минута, после се приближи до нас. Докоснах личицето му с ръка, наведох се и го целунах по главичката, като вдишах мириса му на бебешка пудра. Изправих се и отидох в другия ъгъл на стаята, където се загледах през мръсното стъкло на прозореца към осеян с боклуци вътрешен двор, докато тя взе столчето и излезе. Когато се върна, приближи се до мен и попита:

— Добре ли сте?

— Опитвам се да бъда.

— Първият път винаги е най-трудно.

Не, помислих си. Всеки път ще е трудно.

— Помнете, следващата сряда може да му донесете дрешки и играчки — каза тя.

Сякаш беше кукла, която можех да преобличам на игра в продължение на час.

Затворих очи. Кимнах. Тя ме докосна по рамото.

— Ще става по-лесно.

Отидох си у дома. Седнах на леглото и плаках. Ала този път плачът не бе придружен с физическото усещане за пропадане, което бележеше началото на продължителен пристъп на депресия. Беше просто силна изява на скръб — и то такава, над която нямах контрол.

Казват, че нищо не облекчава така насъбраната мъка, както да се наплачеш хубаво. Ала когато най-сетне се овладях и с несигурни стъпки отидох до банята, за да наплискам лицето си с вода, се улових, че мисля: „Никаква полза не ми донесе“.

И още: „Ако завинаги остана отделена от него, ще спре ли някога това? Ще намеря ли начин да се помиря?“.

Следващите шест дни бяха угнетяващи. Сънят ми беше накъсан, въпреки че постоянно пиех приспивателни. Нямах почти никакъв апетит. Излизах от къщата от време на време, колкото да прескоча до магазина на ъгъла или до „Маркс енд Спенсър“. Усещах се напълно изцедена от енергия, дотолкова, че когато отидох до болницата „Сейнт Мартин“ за консултацията си с доктор Родейл, тя веднага обърна внимание на посърналата ми външност.

— Не бяха леки седмици — обясних.

— Да — кимна тя, — чух за съдебната заповед. Искрено съжалявам.

— Благодаря — отвърнах, макар вътрешно да й се ядосвах заради нейната професионална резервираност, заради нежеланието й да ми каже колко възмутително зле са постъпили с мен, особено след като беше наясно, че не съм способна да нараня физически детето си и че бях жертва на чудовищно заболяване, при което…

Не, не. Нямаше да разигравам отново картата „не обвинявайте мен“. Просто щях да посрещна реалността и…

… но толкова ли, по дяволите, доктор Родейл не можеше да ми каже онова, което нямаше как да не знае: че решението на съда е отявлено несправедливо?

— И как се чувстваш психически в момента?

Бързо ни беше пренесла в сферата на фармакологичния въпросник. Добре тогава, щом искаш недвусмислени отговори, ще ги получиш. Така че срещнах погледа й и отвърнах:

— Много плача. През повечето време изпитвам силен гняв. Мисля, че случилото се с мен беше нечестно и незаслужено.

— А онези „спираловидни спускания“, които преди описваше?

— Не са толкова чести. Не че нямам моменти на потиснатост, имам ги постоянно, но като че намирам сили да избегна черното блато. Ала това в никакъв случай не значи, че съм щастлива…

Устните на доктор Родейл се извиха в суха усмивка.

— Че кой е щастлив? — промълви тихо.

В края на разговора ни тя отново съобщи, че е доволна от развитието на нещата при мен и че антидепресантите са се оказали толкова ефикасни.

— Както ти казах от самото начало, на тези медикаменти им трябва време да се натрупат в организма. Но фактът, че избягваш „черното блато“, показва стабилното им въздействие. Може да не си щастлива, но поне отново си функционираща. Което е добра новина. Колкото до въпроса за чувството на нещастие, държиш ли връзка с Елън Картрайт?

Всъщност тя ми се обади в деня след посещението ми при доктор Родейл и надълго и нашироко ми се извини, че не е била на линия, когато асистентката на адвоката ми я е търсила за свидетелски сведения.

— Съобщението на телефонния ми секретар беше твърде лаконично — обясни тя, — затова не разбрах докрай по какъв повод ми иска свидетелски сведения. Било във връзка с някакво съдебно дело…

Информирах я за характера на делото и резултата от него. Беше поразена.

— Но това е скандално — коментира тя. — Особено след като бих могла да им кажа… Боже мой, чувствам се ужасно. Но ти как си?

— От зле по-зле.

— Би ли искала да продължим сеансите ни?

— Мисля, че ще е добра идея.

— Чудесно. Но ти знаеш, че провеждам сеанси по здравна каса само в „Сейнт Мартин“ и само за лежащи в отделението пациенти. Така че ако искаш да се виждаме, ще бъде на частна основа.

— И каква е цената?

— Седемдесет лири на сеанс, боя се. Но ако си към частен застрахователен здравен фонд…

— Бяхме към BUPA, но съм почти сигурна, че вече съм заличена от договора.

— Все пак трябва да им се обадиш и ако договорът ти още е в сила, ще ти кажат колко седмични сеанса са готови да покрият и за какъв срок. Ще ти трябва и писмо от доктор Родейл, но това няма да е проблем.

Веднага щом приключих разговора с Елън, се обадих в BUPA. Служителката насреща се осведоми за името, адреса и номера на договора ми. След минута потвърди онова, което вече подозирах:

— Уви, договорът ви вече е невалиден. Били сте застрахована по договора на съпруга си, който е бил в рамките на групов служебен договор. Обаче след като е напуснал работата си, договорът му е прекратен. Съжалявам.

Направих някои сметки. Дори да се ограничах до един сеанс седмично от този момент до финалното изслушване след шест месеца, бих платила хиляда шестстотин и осемдесет лири за психотерапевтичните услуги на Елън — невъзможна сума, при положение че не работех. Така че очевидно трябваше да се справя някак само с помощта на антидепресантите и с трансатлантическите разговори със Санди.

— Трябва да си намериш нов адвокат — каза ми тя вечерта, след като бях установила, че съм отпаднала от системата на здравната каса. — Особено при положение че скоро ти предстои да решаваш въпроса с къщата.

— Може би трябва да приема предложението му.

— Изключено…

— Но аз не мога да спечеля в тази ситуация, каквото и да направя. Тони също го знае. И има зад себе си онази жена с всичките й пари, за да ме разгромят. А те несъмнено точно това се опитват да направят. Колкото и да ми се иска да си повтарям окуражаващи фрази от сорта „няма да им се дам да ме съсипят“, истината е, че те го могат и ще го направят.

— Каквото и да правиш, не се съгласявай с нищо, преди да си намерила нов адвокат.

— В момента не мога да си позволя адвокат.

— Ами значи трябва да започнеш работа.

— Аз искам да започна работа и ми се налага при това. Преди напълно да съм откачила.

Същите чувства изразих пред госпожа Джесика Лоу, представител на Службата за децата и семейството, която ме посети у дома за предварителен разговор, както се изрази. Беше приблизително на моята възраст, семпло облечена, с очила с телени рамки и директен подход. Още в мига, щом отворих вратата, почувствах, че ме преценява и се опитва да ме разтълкува, за да види отговарям ли на впечатлението, което се създаваше в разните сведения за мен. Насилената любезност, с която тръгна още от влизането си — от типа „да се опитаме да отхвърлим това неприятно дело по възможно най-разумния начин“, подсказваше, че е очаквала фурия, все още в плен на тежко психологическо разстройство. Долавях също, че следи внимателно всичко в поведението, маниера, облеклото ми (грижливо изгладени джинси, черен пуловер с поло яка, черни мокасини), както и в обстановката. Забеляза колекцията ми от книги и дискове с класическа музика, както и факта, че сервирах приготвено в машина еспресо.

После бързо даде да се разбере, че посещението й е напълно делово.

— Знам, че ситуацията никак не е лесна за вас — подхвана, докато слагаше захар в кафето си.

— Не, не е — отвърнах и си отбелязах как всички от сферата на социалните служби, с които се бях срещнала, използваха все същата фраза — „надали ви е лесно“. Но осъзнаваха ли така наречената ми „болка“, или това бе начинът им да ми съобщят: „само че предстоят още неприятности“?

— Възнамерявам да се срещнем още два или три пъти, преди да предам доклада си. В обичайния случай бих направила първата среща съвместно със съпруга ви, но предвид деликатността на конкретната ситуация реших, че няма да е уместно. С него ще се видя отделно. Искам да изтъкна, че в никакъв случай не бива да гледате на беседите ни като на кръстосан разпит. Тук не сте подсъдима. Целта ми е просто да представя пред съда цялостна картина на обстоятелствата около вас.

Тук не сте подсъдима… само ще си побъбрим. Колко очарователно по английски. Нямаше и капка съмнение, че тук бях на подсъдимата скамейка, и двете го знаехме.

— Разбирам — отговорих.

— Много добре — кимна тя. Отхапа джинджифилова бисквита, помисли за миг, преди да я преглътне, после попита: — От „Маркс енд Спенсър“ ли са?

— Точно така — отвърнах.

— Така си и помислих. Прекрасни са. И така… разбирам от досието ви, че сте се преместили в Лондон преди близо година. Затова предполагам, че е разумно първо да ви попитам: как намирате живота в Англия?

Когато по-късно вечерта казах на Санди за въпроса й, тя възкликна:

— Занасяш ме! Наистина ли това те попита?

— А казват, че американците не умеели да схващат иронията.

— Предостави ли й подходящия ироничен отговор?

— Нищо подобно. Бях много любезна и умерено искрена. Казах й, че не ми е било особено лесно да се приспособя, но тъй като съм била болна през последните месеци, не бих могла да дам реална преценка за мястото от позицията на някой, който реално функционира в него. И тогава тя ме попита дали възнамерявам да стана „функционираща част от Англия“, на което отсякох убедено: „Категорично да“. Припомних й, че бях журналист преди идването си в Англия и че съм работила като кореспондент тук, преди кръвното ми налягане да ме лиши от поста ми.

— Би трябвало да успея да си намеря място тук — казах. — В Лондон има толкова много работа за журналисти.

— Значи, ако спечелите попечителство над сина си — попита тя — или ако съдът даде съгласие за съвместно попечителство, планирате да го отгледате в Англия?

— Да — отвърнах, — това възнамерявам да направя. Така би имал достъп и до двамата си родители.

— Умен отговор — похвали ме Санди. — Социалната служителка одобри ли го?

— Така мисля. Освен това ми се стори, че не остана с лоши впечатления от мен. Все пак е някакво начало. Но критичният момент сега е да намеря работа и да покажа, че отново мога да бъда „функциониращ“ член на обществото.

— Но мислиш ли, че си готова да работиш? Все пак…

— Знам какво ще кажеш. И отговорът е: нямам избор. Трябват ми пари и да покажа на властимащите, че съм в състояние да работя.

Но да си намеря работа се оказа сложна задача. Първо, професионалните ми контакти в Лондон бяха минимални — двама или трима редактори във вестници, с които се бях срещала по време на краткия ми стаж като кореспондент тук, и продуцент в Си Ен Ен на име Джейсън Фарели, с когото бях в умерено приятелски отношения по време на четиримесечния му престой в Кайро преди две години. След него той слезе в йерархията, като го пратиха в гетото на „Бизнес новини“ в лондонското бюро. Но пък беше старшият продуцент на „Бизнес новини Европа“, а това означаваше, че да се осъществи телефонен контакт с него не беше лесно, тъй като всички старши новинарски продуценти гледат да се изкарат твърде заети и не ти връщат обажданията. След като оставих пет съобщения, реших да си опитам късмета с една редакторка от вестник, с която се бях запознала преди няколко месеца. Казваше се Изобел Уолкот. Беше заместник главен редактор на „Дейли Мейл“. Бях я завела веднъж на обяд, когато работех над репортаж за упадъка на лондонските маниери, а тя бе написала хумористично книжле по темата. Спомнях си я най-вече с това, че съчетаваше изряден изговор със склонност да ръси сквернословия в неангажиращ разговор; че прекаляваше с чашите „Совиньон блан“, но и с факта, че към края на обяда ми подхвърли: „Ако някога имаш материал на злободневна тематика, подходящ за нас, обади ми се“.

И точно това реших да направя сега. Дори успях да открия визитката, която ми беше дала с директния й телефонен номер. Ала когато се обади и чу името ми, попита рязко:

— Познаваме ли се?

— Бях кореспондент на „Бостън Поуст“ и обядвахме заедно преди няколко месеца, помните ли?

Изведнъж от рязък тонът й стана пренебрежителен.

— О, да, вярно. В момента не мога да говоря…

— Може ли да ви се обадя по-късно? Имам една-две идеи за репортажи, а казахте, че ако някога искам да пиша за „Мейл“…

— Боя се, че в момента сме затрупани с материали. Но може да ми нахвърляте идеите си в имейл и ще видим, става ли? Сега трябва да бягам. Дочуване.

Изпратих й двете си идеи по имейл, но не очаквах тя да ми се обади.

Очакванията ми излязоха правилни.

Направих опит също да позвъня на човек, който работеше в списание „Сънди Телеграф“. Казваше се Едуард Дженсън и познаваше Тони от престоя им във Франкфурт като кореспонденти. Отново имах директния му номер. Отново не бях приета добре. Само че за разлика от Уолкот, той не беше рязък, беше по-скоро нервен.

— Боя се, че ме хващаш в лош момент — каза. — Как е Тони?

— Ами…

— О, господи, колко глупаво от моя страна. Бях чул…

— Какво чу?

— Че вие двамата… ъъ… ужасно съжалявам. Доколкото разбрах, боледувала си.

— Сега съм по-добре.

— Хубаво. Виж, всеки момент трябва да влизам в заседание. Може ли да ти позвъня по-късно?

Дадох му номера си, като знаех, че няма да ме потърси.

И той не го направи.

Ако съдех по смутения му тон, новината за разрива ни вече се беше разчула из медийните среди в Лондон. Тъй като Тони беше този с всички контакти, светът чуваше историята от неговата гледна точка. А това означаваше, че Едуард Дженсън вероятно е бил осведомен как съм превъртяла и съм отправила заплаха срещу живота на детето ни… и как на всяка цена трябва да бъда избягвана.

Поне Джейсън Фарели най-сетне ми се обади. И поне външно се държеше дружелюбно, макар да побърза да изясни, че а) адски е ангажиран и б) в момента няма никаква надежда за вакантно място в неговия отдел.

— Знаеш на какви съкращения бяхме подложени след сливането. Аз самият се броя за късметлия, че още имам работа, а повярвай ми, „Бизнес новини“ не са идеята ми за приятно прекарване. Все пак, много се радвам да те чуя. Как ти се струва в Лондон?

Това беше американският подход към съобщаване на лоша новина: свръхдружелюбен, свръхентусиазиран, свръхпозитивен тон, макар съдържанието, което предаваш, да е свръхнегативно. Докато английският подход за сервиране на нелицеприятно известие беше или да те заковат по най-нетактичен начин, или направо да са груби. Поне човек знаеше пред какво е изправен и надеждите му не се окриляваха от изблик на фалшива сърдечност… като онази, демонстрирана от Джейсън Фарели.

— Но, повярвай, много ще се радвам да се видим, Сали. Пък, знае ли човек, току-виж сме успели да намерим нещичко за теб тук.

Проявих силни подозрения към последната му забележка, но тъй като беше кажи-речи първият положителен намек към мен от доста време, исках да повярвам, че евентуално би могъл да ми помогне.

— Би било прекрасно, Джейсън.

— Само един проблем има — добави той. — Пращат ме да завеждам парижкото бюро за три седмици. На тамошния шеф му се е наложило спешно да замине за Щатите поради смърт в семейството. Така че съм тук още само два дни, а графикът ми е абсолютно запълнен.

— Е, моят пък е съвсем празен, така че ако можеш да намериш половин час…

— Става ли утре сутринта в девет и петнайсет?

— Къде?

— Знаеш ли го ресторант „Банк“ на Олдуич? Предлагат закуска. Няма да имам много време. Най-много половин час.

Занесох единствения си приличен черен костюм на химическо чистене и похарчих скъпоценни трийсет лири за подстригване и сешоар в салон на Пътни Хай стрийт. Появих се в „Банк“ петнайсет минути по-рано. Беше от онези много шик заведения — навсякъде хромирани повърхности и стъкло, добре облечени шумни клиенти, които разговаряха на твърде висок глас, макар да бяха на закуска. Джейсън беше запазил маса на негово име. Заведоха ме до нея, аз поръчах капучино, заех се да чета „Индипендънт“ и зачаках.

Девет и петнайсет дойде и отмина. Девет и трийсет дойде и отмина… На този етап вече бях сериозно разтревожена, тъй като трябваше да съм се върнала в Уондсуърт в единайсет за седмичната ми надзиравана визита с Джак. Това означаваше, че до девет и четирийсет и пет трябваше да съм си тръгнала от ресторанта. На няколко пъти попитах келнерката дали не са получили съобщение от него. Не, нищо.

И тогава, тъкмо когато дадох знак, че искам да платя сметката, той се появи. Беше девет и четирийсет и три. Изглеждаше малко запъхтян, обясни, че стоковият индекс на банка „Ханг Сенг“ най-неочаквано отбелязал фантастичен скок, било голяма новина… „е, ти знаеш какво е, нали“.

Знаех, но знаех също, че не мога да остана. В същото време нямах желание да му обяснявам защо си тръгвам и как сега ми са разрешени само надзиравани свиждания със сина ми. Знаех, че имам само този единствен шанс евентуално да получа назначение, което бе жизненоважно и за да си осигуря прехрана, и за да докажа на социалните служби в Уондсуърт, че съм отговорен човек, на когото може да се разчита, че ще отглежда както трябва сина си и ще удовлетворява нуждите му.

Така че избрах да рискувам и да се метна на някое бързо такси директно до Гарат Лейн след срещата. Обясних на Джейсън, че трябва да си тръгна в десет и петнайсет и нито минута по-късно. Той поръча кафе, направих му компания с второ капучино. През първите двайсет минути от времето ни заедно той говори безспирно — разправяше ми за кошмарната политика на Си Ен Ен от сливането насам, за многото съкращения, как никой от съкратените в Атланта не успял да си намери работа в „новинарския информационен сектор“, как бившият му шеф продавал книги в местния клон на „Бордърс“, дотолкова било зле положението. Ситуацията в Си Ен Ен Европа обаче била малко по-добра, тъй като всичките им бюра имали известна независимост и можели да наемат журналисти на свободна практика с краткосрочни договори.

Изпуснах въздишка на облекчение и си помислих: сега ще ми предложи нещо. Но тогава той рязко смени темата и изтърси:

— Знаеш ли, с Джейни сме на път да се разделим.

Джейни беше съпругата му от четири години. Също като Джейсън и тя беше само на трийсет. Руса, наперена, агресивна и (когато се запознах с нея в Кайро) вече изразяваше гласно недоволство колко малко печелели журналистите (преди да се оженят, беше работила като брокер на недвижими имоти в Атланта).

— Като се запознахме, беше на двайсет и пет, девойче от Джорджия, което си мислеше, че е много бляскаво да има приятел, завършил престижен университет и вече журналист. Но ненавиждаше местенията, помниш я как вечно се оплакваше в Кайро, после, когато бяхме в Париж, мразеше французите от душа. Но сега мога да го кажа, тя е от типа американци, които по принцип мразят французите. Дойде назначението в Лондон, надявах се, че като я върна в света на англоговорещите, ще спасим брака си. Боже, колко заблуден съм бил. Французите били като сънародници конфедерати, сравнени с британците. „Най-депресиращите, невъзпитани и вонящи хора, които съм имала злощастната съдба да срещна“ и, моля, извини ме за акцента тип Скарлет О’Хара.

— Ама тя наистина ли каза „вонящи“? — попитах в желанието ми да симулирам учтив интерес, но все по-разтревожена заради изтичащото време. Погледнах часовника си. Десет и десет. Трябваше да го прекъсна и някак да осъществя маневрата си. Но той вече разказваше как съвсем наскоро тя се върнала от двуседмично посещение в Атланта и го информирала, че се влюбила наново в бившето си гадже от гимназията…

— Не, името му не е Бъба. Но е Брад. От най-едрите строителни предприемачи в Атланта, луд по голфа, от типа, дето карат голям бял мерцедес и…

Прочистих гърло.

— О, по дяволите — изруга той. — Ама и аз как ти надух главата само.

— Просто трябва да тръгвам след две минути.

— А при теб как са нещата?

— С мъжа ми скъсахме.

— Занасяш ме. Не ви ли се роди дете току-що?

— Да. Виж, Джейсън… знаеш, че съм много адаптивен журналист. Писала съм статии, отразявала съм войни, била съм шеф на бюро…

— Сали, не е нужно да ме убеждаваш. Та ти ме научи на толкова неща през месеците, които прекарах в Кайро. Проблемът е липсата на бюджет. Наредиха ми да смаля персонала с двама души…

— Но нали току-що каза, че Си Ен Ен Европа наема журналисти на свободна практика…

— Така е. Но за момента не и в Лондон. Ако искаш да се пробваш за шест месеца в Москва или във Франкфурт, сигурен съм, че имаш добри шансове.

— Не мога да напусна Лондон — отговорих.

— Тогава наистина не мога да направя нищо.

— Джейсън, моля само за почасов ангажимент. Два-три дни седмично. И повече, стига да можеш. Въпросът е там, че много ми е нужна работа.

— Разбрах те, Сали. Бог ми е свидетел, че много бих искал да помогна. Но Атланта ми е вързала ръцете в това отношение. Утре отивам да управлявам парижкото бюро за един месец…

Погледнах часовника си. Десет и осемнайсет.

— Джейсън, трябва да тръгвам.

— Няма проблем. И искрено съжалявам. Но хайде да държим връзка, а? Не зачезвай отново.

— Няма — казах и хукнах към вратата.

Навън автомобилите по Олдуич се движеха свободно. Но имаше проблем. Не можах да намеря такси. Поне десетина от черните чудовища минаха покрай мен — всичките с угасена светлина. Махах им отчаяно с надеждата, че все някой случайно е забравил лампичката си изключена. Никакъв шанс. В десет и двайсет и пет осъзнах, че се налагат извънредни мерки и затичах към метростанцията Ембанкмънт — десетминутно ходене в най-добрия случай. Надеждата ми беше да открия такси в посока надолу по Странд и да му поръчам да кара с пълна газ. Черните коли ме отминаваха една след друга, всичките с пътници в тях. Продължих на бегом и в движение набрах Телефонни справки, за да взема номера на Контактния център към община Уондсуърт. Само че операторът не можа да открие да е вписан Контактен център и ми даде номератора на община Уондсуърт. Минаха дванайсет минути, докато най-сетне някой вдигна и ме остави на изчакване. В този момент вече бях в метрото на Ембанкмънт, костюмът ми беше пропит от пот, скъпата ми прическа беше в пълен безпорядък и разполагах само с петнайсет минути да стигна до Гарат Лейн. Дори да ме чакаше готов за излитане хеликоптер, надали бих успяла да стигна навреме. Нямах избор, освен да се метна на Дистрикт Лайн, изпаднала в неистова тревога през цялото пътуване до Ийст Пътни. Ругаех Джейсън за закъснението му, задето ми изгуби времето, вместо да ми каже по телефона онова, което вече му беше известно: в Си Ен Ен Лондон свободни места за работа нямаше.

А сега… сега… Щях да съм безнадеждно закъсняла за седмичното ми свиждане с Джак. През цялото пътуване с метрото се опитвах да използвам телефона си и успях да се свържа с общината в Уондсуърт за миг, когато влакът за кратко излезе над земята при Южен Кенсингтън. Ала след това линията прекъсна.

Следващият път, когато имах сигнал, беше при излизането ми от метростанция Ийст Пътни. Беше единайсет и двайсет. Хукнах по стълбите, свих вдясно и изтичах директно до мърляв диспечерски офис за минитаксита помежду редицата магазини на съседната улица. Диспечерът малко се стъписа от лудешкото ми бързане, но ми намери шофьор (с очукан воксхол), който не можеше да вдигне кой знае каква скорост с оглед на строителните работи по Ъпър Ричмънд Роуд и в резултат най-сетне се добрах до Гарат Лейн в единайсет и четирийсет и пет.

Рецепционистката като че ме очакваше.

— Един момент — каза и набра номер по телефона. След минута по коридора се зададе Кларис Чеймбърс.

— Нямам думи да ви кажа колко съжалявам — избъбрих, докато я следвах към стаята за контакт. — Бях на интервю за работа в Уест Енд, човекът закъсня, не можах да хвана такси…

Само че вместо да влезем в стаята за срещи, завихме наляво и тя ме въведе в малък офис.

— Моля, затворете вратата и седнете — каза ми.

Направих каквото бях помолена, мигом обзета от тревога.

— Случило ли се е нещо? — попитах.

— Да, случи се нещо — отговори жената. — Вие закъсняхте с четирийсет минути.

— Но нали това се опитвах да ви обясня…

— Разбрах, интервю за работа. И ако съдя по облеклото ви, сигурна съм, че казвате истината. Но този един час е единственият ви шанс да общувате със сина си през седмицата. И фактът, че пропуснахте втората визита…

— Не съм я пропуснала. Тук съм…

— Да, но аз изпратих сина ви у дома с бавачката му преди десет минути.

— Не биваше да правите това.

— Само че вас ви нямаше, а детето имаше пристъп на колики…

— Тежък пристъп ли?

— Коликите са си колики. Но беше малко неспокоен и тъй като не бяхте тук… видя ми се най-разумно да ги пратя у дома.

— Но аз се опитвах да звъня.

— Не съм получила никакво съобщение. Съжалявам.

— Не съжалявате колкото мен.

— Следващата седмица ще дойде много бързо.

— Не може ли да уредим друго свиждане преди това?

Тя поклати глава.

— Ще е в противоречие със съдебната заповед. А никой от нас тук няма право да я нарушава.

Затворих очи. Наругах се за този си провал.

— В бъдеще — тихо изрече Кларис — е най-добре напълно да освобождавате сряда сутрин от ангажименти. Налага се да сте тук.

Това изискване ми бе подчертано отново два дни по-късно, когато Джесика Лоу ме посети у дома — беше ми позвънила половин час преди пристигането си да ме попита ще възразя ли да се отбие при мен следобеда. Знаех какво следва — вербално шамаросване, назидаване. Но Джесика не влезе в ролята на строга даскалица.

Тъкмо обратното, прие чаша кафе и няколко джинджифилови бисквити, а после каза:

— Сигурно сте наясно защо реших да направя това твърде внезапно посещение.

— Ако може да обясня…

— Кларис вече ми описа ситуацията. И аз разбирам. По никой начин не се опитвам да ви порицавам за нещо, което е очевидна грешка.

— Работата е там — подхванах, — че имах интервю за работа, а човекът не разполагаше с никакво друго свободно време, при това ужасно закъсня и…

— Прочетох доклада на Кларис.

Загубих ума и дума.

— Написала е доклад за това? — ахнах.

— Боя се, че да. Не сте осъществили свиждане под надзор със сина си, както предписва съдебната заповед. И вие, и аз знаем, че се е случило поради обстоятелства извън ваш контрол. Проблемът е, че черната точка за вас си остава, а съпругът ви и адвокатите му може да се опитат да я използват срещу вас на финалното изслушване… Само че това не сте го чули от мен, нали?

— Не, не съм. Но какво мога да сторя да поправя щетите?

— Никога повече не закъснявайте за свиждане. А аз самата ще напиша доклад, в който ще упомена този ни разговор и че сте закъснели поради задържане на интервю за работа. Ще изразя мнение, че този единичен случай на закъснение не бива да бъде класифициран като „безотговорно поведение“, особено след като е плод на опитите ви да си намерите работа. Впрочем, как мина интервюто?

Поклатих унило глава.

— Продължавайте да търсите — настоя тя, с което ми казваше, че без работа шансовете ми на финалното изслушване щяха да са силно намалени. А при положение че вече достатъчно много обстоятелства бяха в моя вреда…

Само че опитите ми да си намеря работа бяха безплодни. Ако си аутсайдер с малко контакти, огромен град като Ню Йорк или Лондон се превръща в непристъпна крепост, когато се опитваш да си пробиеш път в икономическата му структура. Това важи особено много, когато си прекарал професионалния си живот дотук в дишане на разредения въздух на печатната журналистика, а внезапно се озоваваш извън кръга си от контакти, че отгоре на това извън страната си. А простата логика, от която се ръководят всички евентуални работодатели в медиите, е: когато имаш съмнения, отказвай.

Така или иначе, през следващите няколко седмици се сблъсквах с неизменни откази. Пробвах се във всички големи американски вестници и телевизионни мрежи, като използвах малкото си контакти в Ен Би Си, Си Би Ес и Ей Би Си. Нищо. Опитах с „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“ и дори с бившата ми територия „Бостън Поуст“. Отново техни щатни служители управляваха бюрата им. И когато се обадих на Томас Ричардсън, главния редактор на „Поуст“, секретарката му ме уведоми, че е ангажиран, но ще се свърже с мен. Той го направи няколко дни по-късно с любезен и конкретен имейл.

Драга Сали,

Тъй като отдавна не си се обаждала, предполагам, че няма да приемеш предложението ни за място в Бостън. Естествено, лично аз съм разочарован, че няма да се върнеш при нас, но ти желая успехи във всички бъдещи начинания.

Веднага щом получих имейла, му написах отговор, в който обяснявах, че както и преди, новороденият ми син ме задържа в Лондон, но не биха ли искали да ми предложат по няколко материала месечно в качеството ми на журналист на свободна практика? Изиграх коза с дългите години лоялна служба, които бях отдала на вестника, и уточних, че не настоявам за щатна длъжност, а също така намекнах (възможно най-деликатно), че работата ми е крайно нужна.

Томас Ричардсън не беше човек, който си пада по отлагането, така че отговорът му пристигна на компютъра ми до часове.

Драга Сали,

Ако опираше до моето желание, ти още щеше да си наш кореспондент в Лондон. Но ръцете ми са вързани от финансистите, а те са непоколебими: никакви нещатни сътрудници и хора на свободна практика в нито едно от чуждестранните ни бюра.

Искрено съжалявам.

И с това се приключи. Нямах избор, освен отново да правя опити с британските вестници. Но тук проблемът беше, че никой не ме знаеше коя съм (а нямах ни най-малкото намерение да залагам на картата „съпругата на Тони Хобс, която вече не живее с него“, тъй като това можеше да има обратен ефект). И все пак, след цяла седмица неспирно звънене, редакторите, до които успях да се добера в „Гардиън“ и „Обзървър“, поискаха идеи, изпратени с имейл, и образци от работата ми. Изпратих материали от реквизита ми и няколко идеи. Мина една седмица. Предприех съответните обаждания за проверка. Редакторите бяха заети. Изпратих подсещащи имейли. Никакъв отговор. Точно това и очаквах — такива са принципите в журналистиката. Особено ако си никой в очите на хората, на които се опитваш да продадеш идея. Дори Алегзандър, съпругът на Маргарет, проведе няколко презокеански разговора от мое име и провери дали нямат нещо за мен в „Съливан и Кромуел“ в Лондон. Усещах, че е гузен, задето ме е насочил към „Лорънс и Ламбърт“, и това стимулираше усилията му да ме устрои на работа (плюс, че Маргарет вероятно му крещеше да си оправи кашата, като ми помогне). Но, както казах на Алегзандър, не притежавах умения, които да са от полза в юридическа фирма. Колегите му в Лондон бяха на същото мнение. Не бях нито правна секретарка, нито владеех юридическите термини, за да работя по писмени документи. Така че можех само да благодаря на Алегзандър за добрата му воля и да му кажа да престане да се чувства виновен по повод некомпетентната Джини Рикс. Вината не беше негова.

Но ако търсенето ми на работа не се увенча с никакъв успех, то поне оставих отлични впечатления у служителите на Контактния център към община Уондсуърт. Появявах се за седмичните свиждания с петнайсет минути по-рано. Кларис ме похвали, че установявам добра връзка с Джак, а той за щастие беше буден при всичките ни срещи, което означаваше, че можех да го храня, да му сменям памперса, да събуждам интереса му към различни бебешки играчки и да го прегръщам. От цялото си сърце копнеех да не се налагаше да го връщам в края на единия час. Бях взела твърдо решение да не плача повече по време на свижданията, а да демонстрирам известна стабилност и уравновесеност пред Кларис, за да докажа, че се справям с наложената ми раздяла с моя син, колкото и мъчителна да беше. Ала веднага щом свиждането свършеше, излизах бавно от сградата с наведена глава и с несигурна крачка поемах по заритата с боклуци Гарат Лейн, докато откриех най-близката стена, в която да опра глава и да рева като глупачка в продължение на минута-две, а после се овладявах и се мъчех някак да избутам остатъка от деня.

По същество скръбта се корени в осъзнаването, че никога не можеш да избягаш от сполетялата те покруса. Може да има моменти, когато успяваш да се справиш с остротата й; когато болката временно утихва. Но истинският проблем със скръбта е нейната трайност. Тя не си отива. И макар че на едно ниво плачеш заради понесената загуба, плачеш още и защото знаеш, че няма спасение от тази загуба — каквото и да правиш, тя се е превърнала в неразделна част от теб и завинаги променя светогледа ти.

Не споменавах за тези плачливи моменти след свиждане пред Джесика Лоу. Казвах й само:

— Намирам ситуацията отчайващо трудна.

Тя ме поглеждаше със смесица от професионална дистанцираност и лично съчувствие и отвръщаше:

— Наясно съм с това.

Какво друго би могла да каже? Че също като при мъчителна мигрена болката ще утихне с времето? Нямаше да се случи. И двете го знаехме. Също както и двете знаехме, че при тези факти срещу мен най-доброто, на което можех да разчитам при финалното изслушване, бе някакъв вид съвместно попечителство.

— Надявам се, че поддържаш очакванията си за бъдеще с Джак реалистични — каза тя по време на третото ни „бъбрене“.

— С други думи, няма да си го върна обратно.

— Не казах това, Сали. Много може да се случи за четири месеца и половина. Но истината е…

Тя замълча, докато се мъчеше да намери точните неутрални фрази.

Реших да мина открито на въпроса.

— Бях обявена за негодна майка, а бъде ли ти лепнат този етикет, трудно се заличава.

— Да, боя се, че е точно така. Но това не означава, че не може да се стигне до споразумение със съда. Може да не е идеалното. Може да не ти даде достъпа, който искаш. Но ще е по-добре от сега.

След този разговор усетих, че по нейния заобиколен начин тя намекваше, че не ме смята непригодна за майчинството. А също внимателно ме подтикваше да схвана реалността на ситуацията си. Докато Санди ми повтаряше да не губя надежда, за да мога да се движа напред, Джесика Лоу преобръщаше наопаки това изречение: за да можеш да вървиш напред, трябва да изгубиш надежда.

Докато се прибирах у дома след четвъртото надзиравано свиждане с Джак и се тътрех под дъжда надолу по Уест Хил, американката у мен не желаеше да приеме прагматичния песимизъм, внушаван от Джесика Лоу, който ми се струваше отчайващо английски. Исках да прегърна прочутия американски боен дух. Нищо чудно, че англичаните хранеха такава интимна привързаност към пасторалното. Беше антидот за всичкия този упорит реализъм — признаването, че Елисейските полета са просто елемент от фолклора, мит, разклатен от безпощадната реалност на класови и личностни ограничения, от смазващото безсмислие на живота, с което някак трябва да се справиш, за да внесеш ред във всекидневието си.

Аз, от друга страна, като повечето американци, бях възпитана в духа на отживялата митологична идея, че с упорит труд и безграничен оптимизъм можеш да постигнеш всичко — че в света има неограничени възможности, стига да успееш да ги грабнеш.

За да можеш да вървиш напред, трябва да изгубиш надежда.

Цялата абстрактна логика на това твърдение беше анатема за мен. Завих по Сефтън стрийт и погледнах спретнатите редове от къщи на средната класа. После зърнах бавачка да намества повереното й бебе на столчето му в ландроувър. Припомних си как Джак притискаше главичка до бузата ми само преди десет минути и в този момент си дадох сметка, че искам или не, ще трябва да взема отношение по писмото, което в момента почиваше в задния джоб на джинсите ми (писмо от адвокатите на Тони, информиращо ме, че двайсет и осем дневният гратисен период е приключил и в рамките на седем дни те ще предприемат юридически стъпки за предлагане на къщата на пазара, освен ако не приема финансовото им предложение). Тогава спрях да вървя напред. И внезапно изгубих всяка надежда.

Приседнах на капака на кола, паркирана пред къщата ми, и отново се разплаках с пълното осъзнаване, че плача на улицата, където живея, неспособна да се добера до входната врата и да вляза в дома, който скоро щеше да ми бъде отнет.

— Сали?

Трябваше ми момент да проумея, че някой ме беше извикал по име. Защото не бях свикнала да ме викат по име на Сефтън стрийт. Не познавах никого тук. Освен…

— Сали?

Вдигнах очи. Видях Джулия Франк — жената, която преди месеци бях срещнала в магазинчето за вестници. Сега стоеше до мен с ръка на рамото ми.

— Сали… добре ли си?

Поех дълбоко дъх и изтрих очи.

— Просто лоша сутрин, това е.

— Мога ли да помогна?

Поклатих глава.

— Ще се оправя. Но благодаря.

Станах да си вървя.

— Чаша чай?

— Да, моля.

Тя ме заведе в къщата си, минахме по коридора и влязохме в кухнята. Включи чайника. Помолих за чаша вода. Видях я, че ме наблюдава, когато извадих шишенцето с антидепресанти от джоба на якето си, взех едно хапче и го глътнах с вода. Не каза нищо. Не направи опит да подхване разговор. Просто приготви чай. Подреди чашите и чиниите, захарта и млякото, чиния с бисквити. Наля ми чаша чай и попита:

— Не че искам да любопитствам, но… случило ли се е нещо?

— Да… случи се нещо.

Пауза.

— Ако ти се говори за това…

Поклатих глава.

— Добре — отвърна тя. — Мляко? Захар?

— И двете, моля.

Тя ми наля малко мляко и постави една бучка захар. Подаде ми чашата. Аз я разбърках. Оставих лъжичката встрани. После казах:

— Преди седем седмици ми отнеха сина.

Тя ме погледна със загриженост. Тогава й разправих всичко. Тя не каза нищо. Просто седеше и ме слушаше. Когато приключих, чаят беше студен. Настана дълго мълчание. После Джулия попита:

— Нима ще оставиш да им се размине?

— Не знам какво да предприема.

Тя го обмисли за момент и заяви:

— Ами тогава хайде да ти намерим някой, който знае какво трябва да се предприеме.