Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (18)

Глава 17

Холандеца прекара в „Хабания“ няколко часа повече, отколкото очакваше, така че Иън и момичето можеха да потърсят лекарска помощ. Шевовете на Иън бяха непокътнати, но от раната се процеждаше кръв. Лекарят го намаза с йод и смени превръзката.

В лявата ръка на Фатима обаче беше заседнало парченце немски метал.

— Не е кой знае какво — каза тя нетърпеливо, когато лекарят извади осколката с хирургически пинсети. — Костта не е засегната.

— Къде си се научила да стреляш така? — попита Иън.

Тя само повдигна хладно вежди и не обърна внимание на въпроса му.

Той излезе от болницата и откри Холандеца край самолета. Оглеждаше винта с един от механиците на базата.

— Откъде взе момичето?

— Познавах дядо й — отвърна Холандеца.

Иън обърна внимание на употребата на минало време. Новините за убийства се разпространяваха бързо.

— Къде се е научила да борави така с оръжие?

— В тренировъчния лагер на НКВД, разбира се — каза пилотът. — Имат много строга система — или ставаш добър, или те изхвърлят. Или улучваш целите, или загиваш, докато се опитваш.

— НКВД? Момичето? Че тя няма и двадесет години.

— Комунистите не вярват в детството — намръщи се Холандеца. — Опитай се да хапнеш или да поспиш, Бонд. Преди да тръгнем за Техеран, трябва да направя някои ремонти.

Иън отиде до салона на летците. Вратата откъм пистата беше отключена, но в три часа сутринта мястото беше напълно пусто. На бара имаше кана леденостудено кафе, което въпреки това миришеше на прегоряло. Той мина зад плота и започна да рови по горните рафтове със здравата си ръка. Имаше бира „Бас“ и „Гинес“. Полупразна бутилка бърбън и още една, изненадващо пълна с…

— Водка — каза Фатима зад него. — Бих искала мартини. Разбито, не разбъркано.

— Не мисля, че имаш някакъв избор — отвърна той, без да се озърта. — Тук няма шейкър. Да не говорим за лед.

— Тук бъркаш. Онзи садист лекарят използва шило за лед върху ръката ми.

Тя се усмихна криво. Под очите й чернееха тъмни кръгове, а детската й кожа беше почти прозрачна от изтощение и още нещо. Иън предположи, че е тъга. Говореше много правилен английски, макар и със силен акцент. Носеше взети назаем маскировъчни дрехи, които бегло приличаха на военни, но нямаха никакви опознавателни знаци. Полева униформа на момиче оперативен работник.

— Кой уби дядо ти? — попита я той внимателно.

— Не знам. Но когато открия… — тя извърна поглед към силуета на самолета на Холандеца.

— Не си била там?

— Бях отишла до пазара. Намерих тялото му, като се върнах. Беше на пода. Ти видя ли го?

Иън поклати глава.

— Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. Египтяните понякога правят така, когато принасят жертва, но това са овце или кози, не хора. Изтървах кошницата. Зеленчуци, портокали, хляб… Всичко се изсипа в кръвта по земята. Да ме прости Господ, но се опитах да ги вдигна…

Иън й подаде водката.

Тя надигна бутилката и започна да пие алкохола жадно, сякаш беше студена вода в горещ летен ден.

— После събрах едно-друго в малка чанта и излязох. Не побягнах, защото той ме е обучил за такива неща. Ако бягаш, привличаш внимание към себе си. Вървях много бързо през улиците на квартала ни и бях забулена като благоприлична египтянка. Завивах в странични улички и се насочвах в обратната посока, както ме беше учил, и не мисля, че някой ме следеше. Накрая отидох при Холандеца.

— Защо? — попита Иън. — Защо дойде до Иран, Фатима?

Тя остави бутилката водка внимателно на бара. Беше почти празна.

— Защото ти знаеш, а и аз знам, че дядо ми беше на лов за немски агент. Някой трябва да довърши работата му.

— И да отмъстиш за него.

— И това също.

— Той въвел ли те е в работата си? Не е ли било опасно?

Тя сви рамене и потрепна, когато болката в ръката я преряза.

— Изборът беше мой, не негов. А и аз не питам защо сте в самолета на Холандеца, господин…

— Бонд — отвърна той. — Джеймс Бонд.

— От мъжете се очаква да се бият, а на жените разправят, че било опасно. И ти го преследваш, нали?

— Фехтовача?

— Или Касапина. Както ти харесва. — Тя срещна погледа на Иън и сви рамене. — Той е убиец. Ако го наричаш по друг начин, му даваш сила. Даваш му история, която да разказва, мит, в който да се обвие. Превръща се в чудовище от страх и величие, става все по-трудно да се биеш с него. Но този Касапин? Просто е добър с ножа.

— Ти си по-добра с огнестрелното оръжие — каза Иън тихо.

Фатима се усмихна отново с онази сърцераздирателна крива усмивка.

Тя не приличаше на нито една друга жена, която беше срещал. Колко обаче познаваше добре, освен майка си, Ив? А не беше започнал да разбира дори Ив. В Женева за кратко беше обичал едно безстрашно момиче, а в Кицбюел се беше запознал с кой знае колко братовчедки. Старата му любовница Мюриъл, която караше ски като олимпийски шампион и управляваше мотора си през падащите над Лондон бомби, сякаш бяха капки дъжд. Привличаха го жени, които се надсмиваха над общоприетото. Които се надсмиваха над страха. Но той очакваше от тях да го желаят и да се нуждаят от него.

Фатима нямаше нужда от никого.

Нейната крехка невъзмутимост беше предизвикателство. Едновременно му беше интересна, но и го безпокоеше. Бруталните обстоятелства и безмилостните учители я бяха школували. Можеше да каже това-онова за издръжливостта. Но ето я тук, едва ли имаше и двадесет години, фина като есенна паяжина. С уморени очи, но не се предаваше. Можеше да го научи на онова, което нито една друга жена не беше успяла — как да рискува и да умре.

Час по-късно той вървеше зад нея по пистата. Резачката беше готова за полет. Чудеше се дали някой, изпил толкова много водка, ще може да се покатери по самолетно крило. Но алкохолът и превързаната й ръка явно не й се отразяваха и позволи на Холандеца да я повдигне. Тя пробяга по фюзелажа до мястото на картечаря и отново се скри зад очилата и якето си на летец. Иън стоеше на пистата и я гледаше, но тя не се обърна към него, а вече проверяваше картечницата. Зазоряваше се.

Три часа по-късно кацнаха в Техеран.

— Подробностите са откъслечни — каза Ейвърел Харимън, — но от тях може да ти настръхне косата. Нашите руски приятели ми казват, че преди около три седмици отряд немски командоси е скочил с парашути в подножието на планините край града. Съветските сили по сигурността хванали всичките без шестима. Молотов казва, че са фанатици като всички в Специалните части на нацистите. Решени са до смърт да завършат мисията си. Местонахождението им в момента е неизвестно.

Бяха се събрали около масата за закуска в американската легация, а пред тях бяха струпани празни чаши за кафе и мръсни чинии. Харимън, Шварц, Хъдсън и ФДР. Елиът Рузвелт и Джон Боутингър не присъстваха, тъй като бяха членове на семейството, а не на персонала. Джил Уинънт вече беше в британското посолство. Генерал Джордж Маршал беше оставен сам и си играеше с препечена филийка. Изражението му беше скептично. Отдясно на Рузвелт седеше Хари Хопкинс. Не беше ял нищо, но беше изпушил три цигари.

В средата на масата имаше купа с нарове. Повечето от хората никога не бяха виждали нар преди и нямаха никаква представа какво да правят с плодовете. Майкъл Хъдсън беше изключение. Беше разцепил един нар и изчопляше зърната с върха на ножа.

— Тази мисия е…? — попита Маршал.

Харимън сви рамене.

— Предполагам целта е да се обърка конференцията. Да се създаде малък ад. Молотов не ми каза точно.

— Можем ли да разговаряме с пленниците? — настоя Сам Шварц. — Да разберем какво са планирали.

— Трябваше да се изразя по-ясно — рече Харимън и си сипа още една чаша кафе. — Когато казах, че швабите са били хванати, имах предвид, че са били избити.

— Или екзекутирани — вметна Хъдърс. — След като са ги накарали да изкопаят собствените си гробове.

Хари Хопкинс се изкашля да прочисти гърлото си.

— Това звучи като съчувствие към врага, господин Хъдсън.

— Наистина ли? Моите извинения, сър. Но мисля, че си струва да помним, че си имаме работа със Съветския съюз. Онези ще заколят и собствените си майки, ако Сталин им каже.

— Мисля, че това е малко… — започна Харимън.

— Така си е, така си е — кимна Маршал.

Хъдсън изчака другите да млъкнат.

— Защо да сме толкова внимателни, преди още да сме повярвали на думите на руснаците? Кой знае дали тези немски командоси дори съществуват? Не са ни показали нито един пленник. — Той погледна Рузвелт. — Господин президент, струва ми се дяволски удобно, че нито един не е оставен жив за разпит. Молотов е хванал в капана един дявол знае какво и само ни плаши.

— Но защо? — попита Рузвелт замислено. Той се беше разположил удобно в количката си и крепеше внимателно чинийка и чаша върху кръстосаните си крака. — Ейв, ти го познаваш най-добре. Да имаш някакви идеи?

— Молотов просто е изкаран на преден план — каза Харимън. — Вече знаем, че Чичо Джо отказва дори да престъпи прага на посолството си. Господин президент, персийците и руснаците въобще не се обичат, има за какво да си връщат и това не е само заради тази окупация. Така нареченият нацистки заговор помага на Сталин да избегне унижението.

— С други думи, той иска да се преместим в неговото посолство — намеси се Шварц. — Да приемем гостоприемството му. Неговото или на Чърчил.

— И да вбесим онзи, на когото ще откажем танца — включи се и Маршал. — Не заставай между Мечката и Лъва, Франклин. Това е игра за глупаци. Да останем тук.

— Моите уважения, господин президент, но съм съгласен — бързо каза Хъдсън. — Ако се преместите в посолството на Сталин, оставате изцяло в ръцете на руснаците.

— Нещо не понасяш руснаците, а, господин Хъдсън? — По лицето на ФДР играеше привичната му усмивка на акула. Зъбите му бяха оголени, но в очите му не личеше никаква емоция. Лицето му беше набръчкано от изтощение, не можеше да спи добре в непознатите легла, в които му се налагаше да нощува напоследък. — Уинстън ме притиска да приема неговото гостоприемство. Но никак не искам Чичо Джо да остане с впечатлението, че се наговаряме срещу него.

— На Джил Уинънт няма да му хареса, ако обидите Чърчил — каза Хари Хопкинс намръщено. Той харесваше британския премиер също като Джил.

— Уинстън ще разбере — отвърна Рузвелт. — Той е като вярно куче, винаги отстъпва. А вас какво точно ви плаши в резиденцията на Сталин, господин Хъдсън?

— Плашат ме горилите, които ще следят всяка ваша крачка — каза честно Майкъл. — Ако Лаврентий Берия е в съветското посолство, там ще бъде и най-смъртоносната разузнавателна мрежа в света. Господин президент, Сталин не е избрал случайно Техеран за тази конференция.

— Тоест?

— Тук е една от най-добрите шпионски мрежи на НКВД в света. Синът на Берия е част от нея през последните две години.

Шварц вдигна ръка и Рузвелт му кимна.

— Ако съветското разузнаване е толкова добро, колкото казва Хъдсън — започна шефът на Секретните служби, — не би ли трябвало да се доверим на това, което руснаците ни казват за немците?

Този неочакван обрат накара всички да млъкнат. Маршал изгледа Харимън, а той се обърна към Рузвелт.

— Господин Хъдсън? — настоя Рузвелт.

— В момента, господин президент, те се интересуват от вас повече от всеки друг на света. Вие се срещате с маршал Сталин за пръв път. Вие трябва да преговаряте за нападението в Европа. За бъдещето на Балканите. За съдбата на Полша. Той иска да знае какво мислите, докато лежите сам в спалнята си. Нито един президент на ваше място не би се оставил в ръцете на такъв противник.

— Той е наш съюзник, господин Хъдсън — напомни му Рузвелт.

Този път тишината около масата беше още по-дълбока.

В правителствените кръгове беше въпрос на вяра дали Сталин наистина беше приятел на Съединените щати и дали беше човек, с когото президентът би могъл да работи. Прозорлив и способен тип. Но Хъдсън беше свидетел на Голямата чистка от 1938 година. Лаврентий Берия беше направил така, че съперниците на Сталин да бъдат обвинени, съдени и застреляни за престъпленията си. Хиляди изчезваха само за една вечер, пратени в лагерите. Пред момчетата на Сталин Гестапо изглеждаше като девически манастир. Хъдсън се съмняваше, че Рузвелт има дори бегла идея за това, а сега не беше подходящ момент да му обяснява. Президентът все още изучаваше лицето на Майкъл.

— Приятелят ви Флеминг съгласен ли е с вас?

Хъдсън бързо вдигна поглед.

— Не бих могъл да кажа, сър. Никога не сме обсъждали господин Сталин.

— Прочетох последната му телеграма. Съвпада с историята на руснаците. Той смята, че тези немски командоси искат да ни избият до един.

Мъжете около масата се размърдаха неспокойно.

— Смятам, че е допустимо командер Флеминг да я е написал, когато не е бил съвсем на себе си, сър — каза Хъдсън. — Наскоро е бил ударен по главата, да не говорим, че са го промушили и в гърба. Загубил е доста кръв. Няма как да е мислел ясно. А историята му е… ами… малко фантастична. По мое мнение.

— Каква история? Каква телеграма? — настоя Харимън.

Той избута стола си назад и хвърли салфетката си на масата като владетел, чиято империя е била отнета.

— И кой, по дяволите, е командер Флеминг?