Виктор Пелевин
Батман Аполо (25) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Симулакрум

Симулакрумът е фалшива същност, сянка на несъществуващ предмет или на събитие, която придобива качеството на реална при транслация. Например това е някакъв протест пред посолство или танц в църквата, които се организират само за да бъде заснет масово тиражиран видеоматериал и продължават толкова време, колкото се снима това „документално свидетелство за реално събитие“ (създателите на разглежданото понятие са живели в такива времена, когато протестите и танците са можели да имат и други цели).

С други думи, симулакрумът — това е манипулация пред очите на зрителя, принуждаваща го да включи в реалния пейзаж облак, езеро и кула, които всъщност са изрязани от хартия и хитро са му поднесени направо пред погледа.

Обаче какво е „реален пейзаж“?

Учението за симулакрума — въпреки своята „революционност“ — е основано върху подсъзнателната вяра в съществуването на истински, сериозни, фундаментални и постоянни същности и значения, доколкото самото понятие „симулация“ предполага съществуването на „настояще“. Проблемът е в това, че абсолютно всички същности, сред които човекът прекарва своето време, имат една и съща природа. Всички те в еднаква степен са имитации, така че „симулакрумът“ няма никаква опозиция, която би оправдала въвеждането на термина.

Това е просто обозначаване на този единствен способ, чрез който започва да съществува всичко, абсолютно всичко. Разликата е само в качеството на имитацията. Нещо е имитирано скоро, грубо и набързо — това са политическите симулакруми. Нещо е имитирано отдавна и работата е свършена малко по-добре — това са културните симулакруми. А фундаменталните симулакруми ги създава човешкият ум, опиращ се на езика. Това са езиковите конструкции, възприемани като външна (или вътрешна) реалност.

На човека му е разрешено да поставя под съмнение някои политически симулакруми, защото това го изисква „обществото на репортажа за пънк молебена“^[1] (бивше „общество на спектакъла“). Във всичко останало обаче той трябва неистово да вярва, ако иска да не умре от глад, а за някои лъжливи същности е длъжен да се хвърля в бой при най-малкия намек на държавата (своя или чужда, зависи от жизнените обстоятелства).

Но човекът е обречен да живее сред фантоми не заради това, че така е решила някоя тайна ложа. Работата е там, че неговата сърцевина, ядрото, самият негов Аз, също е лингвистично обусловен симулакрум. Него го няма никъде освен в огледалата на съзнанието, отразяващи думите. А там то се появява точно така — като нарисувани облак, езеро или кула, — с тази разлика, че вместо изрязани от хартия силуети пред очите ти незабелязано ти поднасят закрепена на игла думата „Аз“.