Виктор Пелевин
Батман Аполо (11) (Свръхчовек — това звучи супергордо!)

Haute SOS

— Закъде пътуваме, кесарю? — попита от волана Григорий.

Седящият редом с Григорий Ез го погледна с недоумение, след което отправи питащ поглед към мен. Останалите двама французи разговаряха помежду си и нищо не забелязаха.

— Към клуба — отвърнах аз.

— Защо „кесар“? — попита Ез. — Да не би в Русия да е такъв обичаят?

Въздъхнах.

— Не, просто шофьорът ми е такъв. Той е професор по теология от Кишинев. Постоянно е зает със спасяване на души. Главно с моята.

Ез погледна накриво Григорий, сякаш до него стоеше гърмяща змия, и отново се обърна към мен.

— И за какво ти е всичко това?

— Той лекува от всякакъв стрес — отговорих аз. — Но винаги успява да създаде по-силен.

— Словото за истината достига до най-черното сърце — потвърди Григорий.

— Той какво, белята ли си търси? — попита Ез.

— Не си търся белята — откликна Григорий. — Усмирявам го. Това ми е работата.

— Достатъчно — казах. — Григорий, официално те моля, не ме наричай повече „кесар“. Отдавай на Бога божието в не толкова обременителна форма. Имаме гости от Франция. Недей да опозоряваш Русия. Ще си помислят, че живеем в робовладелска формация.

— По-скоро в родово-племенна — отвърна Григорий. — С елементи на кръвоизсмукващ феодализъм.

— Ето — въздъхнах аз, — така е по цял ден.

Ез се усмихна.

— Наскоро бяхме в Мексико. Там един стар вампир си направил екипаж като на император Хелиогабал. Разхождал се в имението си с каляска. Дърпали я голи жени, чиито хамути били съединени с кожените им сутиени. Сам вече нищо не можел да прави, та решил да ги дърпа за циците. Но ти, Рама, ти всичките ги надмина. Няма да се учудя, ако след време това излезе на мода. А засега кажи на своя шофьор, че ако още веднъж си отвори устата, ще го убия, ще му изпия ДНА и сам ще карам колата. Макар да не понасям това.

Колата леко се разклати. Григорий знаеше, че вампирите не се шегуват с тези неща.

Като измиха от себе си зелената пудра, Ез, Тет и Тар се подмладиха и заприличаха на трима ранни Мишел Фуко — гологлави, стилни, симпатични и очилати. В извънработно време те бяха като млади гламурни богове. Във веселите им нагли очи се четеше фундаментален разпад и изтънчено познаване на прояденостите на живота. Досещах се, че редом с тях аз изглеждам доста провинциално. Както обикновено бях с черно сако и панталон, свален от манекен в търговския салон на „Archetypique boutique“. А тяхното облекло издаваше истински шик. Носеха дрехи на уникални вампирски марки, които за всичките тези години така и не се научих да разпознавам.

— Започнал си да приличаш на Ул — заключи Ез.

— Благодаря — промърморих аз. — Да го чуя от телетъбис…

— Не — каза Ез, — исках да кажа, че си станал истински професионалист. Задълбочен. А ние все още летим като пеперудки. Насам-натам, насам-натам… Слушай, защо бричката ти е толкова странна? Ти да не си опрощенец?

— Нали сте опитвали от червената ми течност — отвърнах аз. — Нима не сте го видели?

— Кодекс, Рама, кодекс. Клетва сме дали. Зачитаме само онова, което излъчваме. Мислиш си, че това са празни приказки? Впрочем у вас в Русия всичко е другояче…

— Между другото, опрощението сега е на мода — заяви Тет. — Рама както винаги уцели десетката. Това е днешният топстайл — труд за благото на човечеството, подчертано безразличие към външното, даже нарочна разпуснатост. Най-стилните американски вампири са точно такива. Например Софи. — Той се обърна към мен: — Между другото, Рама, имаш подарък от нея.

Не очаквах, че сърцето ми ще подскочи толкова силно.

— Какъв?

— Отдалечена среща.

— А какво е това? — попитах.

— Писмо — препарат за шейсет минути. Нима друг път не си получавал?

Аз поклатих глава отрицателно.

— Това е привилегия undead. Можеш да се срещнеш с нея в лимбо. И всичко ще е като в живота…

Явно на лицето ми се изписа страх. И тримата се засмяха.

— Ти къде я видя? — попитах.

— В Ню Йорк — отвърна Тет. — Умрял някакъв баровец от Уолстрийт. Направили му аутопсия, а после тя внезапно се появи.

„Аутопсия“ на жаргона на телетъбисите означава току-що завършена процедура.

— Тя сама ли се сети за мен?

— Ами да — заяви Тет. — Защо се учудваш? Мислехме, че изненадата ще ти е приятна.

— Можехте да ме предупредите. Щях да се избръсна.

Тримата отново се засмяха. Аз се протегнах, за да се видя в огледалото за задно виждане, и предизвиках у тях нов пристъп на смях.

— Изглеждаш очарователно — отбеляза Тет. — Труженик от задгробните полета, сеяч и гробокопач. Софи от пръв поглед отново ще те обикне…

— Тя как ще разбере, че писмото й е пристигнало?

— Ще го почувства.

— А защо Ул нищо не ми каза?

— Каза ти — отговори Тет. — Вероятно по това време си висял в гардероба. Или си хъркал в ковчега. Ти можеш да се срещаш в лимбо с всеки undead точно така, както с анимограмата. Можеш да си поговориш без всякакви скайпове и прочие електронна гадост. И не само да си поговориш.

— А как ще разбера, че това е Софи? — попитах аз.

— А кой друг може да бъде? — учуди се Тет. — Не ми ли вярваш?

Реших да не го посвещавам в детайлите на моя личен живот.

— Ето, дръж — каза Тет.

В дланта си вече държах мъничък флакон във формата на сърце със звезда. Страхът ми се изпари. Едва ли французите щяха да ми организират такъв хитроумен сценарий. Аз пъхнах флакона в джоба си. Интересно, наистина ли приличам на Ул? Вероятно е преувеличено. Но в края на краищата във всяка шега има някаква доза неистина…

Приближавахме клуба. Изчезнаха последните борове, разтвориха се тъмните незабележими крила на вратите, преминахме през някакво КПП, после пътят се гмурна под земята и в далечината на подземния паркинг заблешукаха сини неонови думи:

HAUTE SOS

— Защо „високият СОС“? — попита ме Тар. — Ез каза, че това е на сто метра надолу в земята.

— Началата на дискурса — отговорих аз. — Долу е горе, а истинската светлина е тъмнината. Като се спускаме в подземния мрак, излизаме на светло и срещаме висшето общество… Трябва да отбелязваме такива моменти в емблемите и в имената.

— А… Разбрах.

Винаги е приятно да натриеш носа на французите с безсъдържателно празнодумие. За сетен път се чувстваш като свръхчовек.

Излязохме от колата.

— Сбогом, господа върколаци — тихо каза Григорий. — Господ да ви спасява.

Ез се обърна и се намръщи, сякаш размишляваше какво да стори с този шофьор простак, но реши да не се напряга.

Доближихме се до вратата с неоновия надпис и част от стената се плъзна встрани, като откри асансьор, изработен от респектираща тъмна стомана.

— Слушай — започна Тар, когато влязохме в асансьора, — чух, че тук са убили някакъв халдейски тузар. Откъснали му главата. Момиче богомолка.

— Имаше нещо такова.

— Истина ли е, че и досега принасяте жертви?

— Blood libel — отвърнах аз уморено.

— А нима тук пускат халдеи?

— Само прислугата — отговорих. — Халдейският асансьор е на другия паркинг. За тях направихме няколко зали, за да чувстват близостта на началството си. Те не могат да идват при нас. Обаче някои от нашите ги посещават. Заради свинствата. Там тече персийски разгул с хайвер и с кокаин. Русалки в басейна, пеещи кариатиди, амурчета. И даже атланти, които си изправят раменете…

Вратите на асансьора се отвориха и ние се озовахме в подземна галерия. Срещу нас стояха двама халдеи — пазачи със златни маски. Щом ни видяха, те едновременно се обърнаха към стената.

Минахме по дълъг коридор с ниши, в които се възправяха восъчни фигури на велики вампири от древността. Отдолу имаше табелки с двойни имена: божествените вампирски и нищо незначещите човешки. Сред тях нямаше нито един известен персонаж от човешката история.

Като забеляза в една от нишите свой съименник с фригийски калпак, Ез игриво се поклони. Аз също имах адаш с вид на руски търговец от края на XIX век с излъскани ботуши и с каскет. Но дори не си и помислих за въображаем контакт. Исках колкото е възможно по-бързо да разпечатам флакона сърце. Нямаше да е зле преди това да изпия нещо за смелост.

— Да отидем в бара? — предложих аз.

Ез ме измери с поглед.

— Ти какво, искаш да се напиеш преди Червената церемония?

— Ще имаме… Червена церемония?

— Ами да — потвърди Ез. — Вашият прилеп прояви щедрост. Така че — само чай.

— Не са ме предупредили — казах аз.

— Ето сега те предупреждаваме. Не се ли радваш?

— Не… Аз…

— Той вече е забравил кога за последно е смукал баблос — прекъсна го Тар. — Сега в наше присъствие ще го почерпят. Руските вампири се подмазват на оксиденталните и затова понякога стават добри един с друг. Но само докато са пред погледа ни.

Мълчаливо стиснах юмруци в джобовете на сакото си. Отвратително, но всяка току-що изречена дума бе истина.

Щом стигнахме до разклонението, Ез спря и погледна часовника си.

— Да влезем ли в главната зала? — попита той. — Имаме време.

Главната зала „Haute SOS“ изобразяваше огромна подземна пещера, осветена с разноцветни лампи. Впрочем думата „изобразявам“ не е особено подходяща. Защото това беше самата пещера. Разбира се, изкуствена, с внесени сталагмити и сталактити. Но всяка истинска пещера, напудрена с хайтек и скъп дизайн, би изглеждала по същия начин. И още. Тук, както можеше да се очаква, имаше климатик.

Не обичах това място по професионални причини. Напомняше ми мрачните пространства в „Тибетска книга на мъртвите“, където едва не се заблудих, докато съпровождах един влиятелен калмицки ръководител. Оттогава мъждивите светлинки под неравния свод ми се струваха като пътни знаци, показващи спускането в долните сфери. Макар че къде по-надолу…

В залата нямаше много хора. Основно се бяха струпали в далечния ъгъл, където във въздуха се мержелееше киноекран, който потреперваше върху дългия шлейф на водната пара.

Зрителите, които се търкаляха на широки източни дивани под висяща над тях правоъгълна лампа, предизвикваха у мен почти класова омраза. Това бяха нашите гламурни богове, вампири на моя възраст или малко по-големи, така наречената червена младеж, чието основно задължение бе красиво да пропилява живота си между ритуалното приемане на баблос. Гледаха последния „Здрач“. Понякога се чуваше кикот. Миришеше на марихуана и любовен секрет от човешко тяло — тук феромоните биваха специално разпръсквани, за да поддържат у пренаситените гости макар и вял интерес към празника на живота.

Всъщност работата им не беше по-лека от моята, понеже никой от тях не беше уверен, че пропилява красиво живота си. Те постоянно се нуждаеха от експертна оценка и одобрение — също като децата. Срещата им с французите (те не бяха тунеядци като нашите) бе нещо като изпит за тях — и французите го знаеха много добре.

Махнаха ни с ръка.

— Да отидем ли да поклюкарстваме? — попита Тет.

— Отивам в библиотеката — заявих аз. — Ще се срещнем след час.

— А, хубаво. — Той се усмихна и ме шляпна с длан по гърба, както правят хусарите.

Клубната библиотека беше семпла стая, където се заключваха желаещите да се усамотят. Имаше дивани и кресла, маса с бутон за повикване на келнерите и камина, в която винаги тлееха въглени.

Камината беше истинска. Нямах представа как става естествената циркулация на въздуха на такава дълбочина, но предположих, че от гледна точка на физическия аспект на този проблем са инвестирани страшно много пари. За да бъде оправдана думата „библиотека“, тук имаше и рафтове с книги. Но те бяха само две — „Фелацио за кроасан“ на Палена Биркин и „Двайсет години под немските кревати“ на Владимир Камарин.^[1] Първата вероятно я бяха избрали заради изискания й стил, а втората — заради фамилията на автора. Вампирите ценят всичко, което, макар и далечно, се асоциира с комар, нашия традиционен символ на мимолетната и неустойчива земна красота.

Според мен книгите бяха много. Бих оставил Камарин. Обаче Палена Биркин веднага бих изхвърлил с всичките й литературни достойнства. Но всъщност какво означава „литературни достойнства“? Нещо, което се определя в литературните кръгове? И трябва ли да се съобразяваме с мнението на пошли, грозни и завистливи хора за това какви комбинации от думи са естетически съвършени? Тяхната експертиза е ценна само в областта на професионалната специализация, организация на наногешефти, съпроводени от микроскандали.

Седнах в креслото, извадих от джоба си флакона сърце, разпечатах го и излях единствената капка в устата си. После затворих очи и зачаках. Нищо не се случваше.

Измина повече от четвърт час. За това време успях да премисля и да разбера много неща. Например как се чувства възрастен наркоман, постепенно осъзнаващ, че току-що е смъркал прах за пране, който му е продаден за кокаин.

Най-накрая почувствах около мен едва уловимо движение. Преглътнах и отворих очи. За малко да изпсувам. Пред мен коленопреклонно стоеше келнер халдей със златна маска. Подаваше ми менюто. Бях забравил да сложа знака „Моля, не ме безпокойте“.

Тази табелка с трогателното изображение на човек със забит в книгата нос така и остана на дръжката на вратата от вътрешната страна. Но обслужването беше твърде натрапчиво. Бях решил да отпратя келнера, когато до мен се чу тих женски глас:

— Поръчай сладкиш и чай.

Обърнах се.

На дивана седеше Софи. Не беше се променила през тези години. Даже тенът на лицето й бе същият — лек и едновременно плътен, какъвто обикновено е на човек, живеещ на безгрижно и щастливо място, където хората не търсят специално слънчевата светлина, а се крият от нея. Тя беше с лека къса рокля. Както се полагаше, в черно.

Келнерът все още чакаше.

Аз бях така объркан, че послушно се взирах в менюто. От него се излъчваше халдейска креативност. Наименованието на всяко блюдо беше изписано с кратък стих, набран с дребен шрифт.

Първият сладкиш, попаднал ми пред очите, беше тирамису. До картинката, изобразяваща нещо като рентгенограма на детски скелет в сейф, се чернееха строфи под формата на лъчи:

 

^[2]

 

Думата „тирамису“ беше подчертана с цвят, като бе добавен и грамажът с цел да покажат, че ще донесат тирамису, а не замръзнали детски сополи. Сигурно, помислих си аз, халдеите искрено вярват, че техните господари желаят всяка секунда да вдишват човешката болка. Или: не вярват, а знаят… Да търся с какво са римували „чай“, не се наех.

— Тирамису и чай — казах аз. — Не бързайте.

Когато келнерът излезе, със Софи се гледахме няколко дълги секунди. След това аз станах, приближих се до вратата и сложих табелката „Моля, не ме безпокойте“ на външната дръжка, затворих вратата и я заключих. Върнах се и не седнах на своето място, а на дивана — до Софи.

Тя приближи лицето си към моето. Аз рефлективно потръпнах. Но Софи само ме целуна по бузата. Устните й бяха живи. Топли. Истински.

— Ама че нрави имате! — удиви се Софи. — Двойни, тройни кръстосани ухапвания… Проверка за лоялност… Вие в кой век живеете?

Аз също я мляснах по бузата, което се получи малко рязко и сигурно изглеждаше нелепо, понеже го направих, когато вече бях изтървал момента. Точно както при първата ни среща. А сетне се целунахме без всякакви недоразумения и аз разбрах какво ще се случи. Онова.

— Келнерът видя ли те? — попитах аз.

Тя се засмя.

— Разбира се, че не. И тирамисуто няма да доям. Ще трябва сам да го изядеш…

— И аз няма да мога. Малкото момченце вече е затворило вратата и тук никой няма да влезе… Няма да има свидетели на неизбежното.

Софи се намръщи.

— Рама, умолявам те, само не в лимбо.

Аз обаче вече енергично се борех за своето щастие. С две ръце.

— Моля те, само не тук — прошепна Софи.

— Няма къде другаде — отвърнах аз. — Представяш ли си?

— Представям си — въздъхна тя.

Най-накрая я повалих на дивана.

Действах с удивително за мене нахалство, но в движенията ми все пак имаше известна стеснителност. Цялата работа беше в това, че аз постоянно успявах да се обърна така, че тя да не може да сложи коляното си в слабините ми, както учат младите вампиреси в курса „Изкуството на боя и любовта“. Имах опит с най-слабия от подобни удари, „предупредителен“, благодарение на Хера, а в списъка имаше още „спиращ“, „съкрушителен“ и „триумфален“. Не ме влечеше да разбера какво се крие зад този шифър. Софи видимо разбра това и до такава степен се развесели, че от смях се отпусна. Така моята задача се оказа много проста. И аз се справих с нея блестящо.

Обкръжаващата действителност ни напомни за себе си с вежливо почукване на вратата. Явно халдеят беше донесъл сладкиша.

— Идиот! — извиках аз. — Там виси табелка „Моля, не ме безпокойте“.

Софи отново се засмя. Смехът й беше удивителен, сребрист, щастлив и безгрижен. Само че всичко това, за щастие или нещастие, беше просто сън. Или подобно на сън. Какво от това, мислех си, гледаме съня заедно. А това вече е любов…

— Виж… — започнах аз. — А какво ще стане, ако се опитат да ни снимат с камера?

— Нас не могат да ни снимат — отвърна тя.

— Защо?

— Могат да снимат само тебе.

— И какво ще видят?

— Нищо хубаво. По време на такива срещи най-добре е да висиш в хамлета.

— Така е — съгласих се аз. — Но тогава ще се изтрие границата между работата и почивката.

Станах от дивана и два пъти нервно обиколих библиотеката в търсене на скрити камери. Никъде не се забелязваха. Когато се върнах при Софи, тя вече се беше оправила.

— Знам всичко — подхвана тя.

— За какво?

— За тебе. И за вашата Ищар…

— Чакай, чакай — вдигнах ръка. — Не продължавай. Това е някакво дежа вю. Много пъти си ми казвала, че знаеш всичко за нас. В действителност обаче това не си била ти, а тя…

— Знам за това. Но сега пред теб съм аз, не се съмнявай. Кажи ми, как общуваш с нея? Не питам за интимната страна, а за техническата.

— Обикновено. Както с всяка анимограма. Аз вися в нейната тронна камера. Разхождаме се, разговаряме. Понякога тя не помни, че е Ищар. В такива моменти е каквато беше до онзи ден…

— До кой ден?

— Когато й отрязаха главата. Тя си мисли, че е Хера. Че всичко едва сега започва. И че занапред имаме цяла вечност… Приспособявам се, макар че помня всичко. Тежко е. Но в това време тя е щастлива.

В очите на Софи затрепери влажно женско разбиране и аз побързах да продължа:

— Случва се да си спомни всичко за себе си. И тогава изпадам в ужас, защото аз забравям всичко. Не си спомням, че сме в лимбо. Не разбирам как го прави, но тя е по-силна. Претърсва цялата ми памет. И се преструва на такава, каквато на мен ми харесва. Обикновено се превъплъщава в теб. Това е най-светлият ми спомен. И тогава ми се струва, че се срещаме в онази стая и че всичко е като за първи път… И всеки път ти казвам колко ми е втръснал този стар и дебел прилеп и колко те обичам, а после… После тя ме събужда. Най-страшното е да се будя пред очите й. Тя не казва нищо. Само гледа. С такъв нежен присмех. Сякаш не съм я обидил. Е, какво да очаквам… И всеки път имам усещането, че си е изтрила краката в мен. Макар че тя отдавна няма крака…

— Нормално — каза Софи. — Всички велики undead така правят. Нали си Кавалер на Нощта. Хайде без комплекси. Такава ти е работата. А на нея й е необходимо за нормалния метаболизъм.

— Вече ми обясниха — въздъхнах аз. — Само не ми казаха, че е за метаболизма.

— Ако не беше способен на измяна, не се съмнявай, че щяха да ти помогнат.

— Не се съмнявам. Нямаш представа как контролират всичко. Вампонавигатора го зарежда специална комисия. Дават ти го преди срещата, да не би да добавиш нещо.

— Не вярват? — усмихна се Софи.

— За всичко отговаря комитет от трима пръдливи старци. Балдер, Локи и Мардук, ако ги познаваш. Тримата следят нищо да не изплаши богинята. Така че подръка имам само букети с цветя и приятни изненади. Даже при най-голямо желание не мога да й разваля настроението. А с вампотеката в този навигатор вече втора година не мога да се справя. Работи само буквата „С“. И затова всичките ни умни разговори се въртят около тази буква… Но най-ужасното е, че тя постоянно се превръща в теб. Постоянно…

— Можеш да се отпуснеш, понеже действително съм аз — усмихна се Софи. — Не възразявам. Обратно, ще ми бъде приятно.

На вратата се почука. При това твърде настойчиво.

— Сега вече ще убия тоя келнер — ядосах се аз. — И ще изпия неговата ДНА…

Станах, приближих се до вратата и я открехнах така, че никой да не може да надникне в библиотеката. Което беше глупаво, понеже никой не можеше да види Софи при цялото му желание. Със закъснение разбрах собствената си глупост и от езика ми едва не се отрони твърде неприлична фраза, но на прага не стоеше келнерът. Беше Ез.

— Идваш ли да смучем баблос? — попита той. — Само тебе чакаме.

— Още пет минути, имам важен разговор — казах умолително аз и затворих вратата под носа му.

— Кой е? — попита Софи.

— Телетъбисите. Викат ме за Червената церемония.

— Трябва ли да вървиш?

Седнах до нея и погледнах часовника.

— Имам още време.

Софи сложи длан върху ръката ми и аз разбрах, че иска да поговорим за нещо важно.

— Спомняш ли си втория комар с ДНА на Дракула? Който взе за спомен?

— Разбира се — потвърдих аз.

— У теб ли е?

— Не. Взеха ми го след първото контролно ухапване.

Софи въздъхна разочаровано.

— Защо им го даде?

— А как да не им го дам? Казаха, че е най-ценният паметник на националната култура. Трябвало да се пази в специално хранилище. Помислих си, че за награда ще ми дадат баблос. Друг път… Получих морално поощрение.

— Какво?

— Някаква награда от Съвета на Нечестивите. Нарича се „Сумрак и блаженство“. Или „Блаженство и сумрак“.

— А какво е това?

— Даже не знам — отговорих аз. — Намекнаха ми, че е в добрия тон да не ходя на връчването й. Е, не отидох.

— Едва ли си загубил, мое бедно момче… — Тя прокара ръка по косата ми.

— Аз не съм момче и ти много добре знаеш.

Софи се засмя. Но аз видях, че се разстрои при известието за комара с ДНА на Дракула.

— А защо ти е вторият комар? — попитах аз.

— С тези комари е свързано нещо съвършено непостижимо.

— Какво по-точно?

— Тези комари в действителност са от лимбо. Но по някакъв начин може да ги вземем с нас във физическото измерение.

— Как става това?

— Не знам. Дракула отдавна е изчезнал от този свят. Но мъртъв в човешкия смисъл не можем да го наречем. Явно е наскърбен, че голяма част от неговите велики знания са недостъпни за живите. И е намерил начин да изпраща покани от лимбо. За да го навестяват…

— От своята червена течност?

— От своята ДНА — поправи ме Софи.

— Извинявай. Но как става това, след като тялото му е умряло? Откъде го взема?

— Нали ти казвам, необяснимо е.

— Откъде знаеш, че тези комари са от лимбо, а не просто от стената на неговата спалня?

— Нали си спомняш спалнята му?

— Разбира се.

— Тогава учуди ли те нещо?

— Учуди ме — казах аз и сложих ръка на бедрото й.

Софи се намръщи.

— Не говорех за това. Помисли. Подземният механизъм премества пода и го превръща в стълба. Залива я с боя. От стената излиза скрита картина… Ако са можели в изминалия век да направят такъв подземен механизъм, в което лично аз се съмнявам, днес той едва ли би работил. При това безотказно. Рама, всичко е било сън. Ние бяхме в лимбо.

— Но нали изцяло повторихме ритуала на съблазняването на Дракула. Следователно някога това наистина е работело?

Софи се усмихна.

— Дракула е бил велик undead и е можел да превърне всеки човек в призрак. За какво му е било да строи някакви гигантски машини, чрез които да премества някакъв си под? За него по-просто е било да внуши на гостенката си, че стаята се променя и че я залива червена течност. Ние с теб видяхме как е изглеждало това за неговата жертва… Исках да кажа за неговата любима.

— А защо аз видях онова, което е виждала тя? Дори не изпробвах нейната ДНА.

— Защото бяхме в лимбо. Там се пазят преживяванията и мислите на всички хора, живеещи на Земята. Аз повтарях думите на Дракула, които неговата жер… неговата любима е слушала в тази стая. И ти видя ехото на нейната памет. И не само видя, но и попадна в нея. Заедно с мен.

— Искаш да кажеш, че в спалнята всичко беше измислено?

— Всичко беше истинско — каза Софи, — но в лимбо. В замъка на Дракула границата между реалността и лимбо е размита. Това не е съвсем физическо пространство. Почти както Хартланд. Именно затова там изпращат за инициации.

— А дали другите са получавали тези комари?

Софи кимна.

— Те много пъти са се появявали в света. Но не от тази спалня. Връщайки се от замъка, вампирът понякога е донасял оттам ДНА на Дракула. Спомнял си е някаква история, но тя е била просто сън. Само комарът с ДНА е бил истински. И вампирът би могъл да се срещне с Дракула в лимбо.

— Искаш да кажеш, че там не беше задължително да правим любов?

Софи се усмихна.

— Не беше задължително. Но аз реших да се презастраховам. И това помогна. Намерихме два комара. Подобно нещо рядко се случва.

— С удоволствие бих ти дал моя — предложих аз. — Но го нямам. Може би някой ще донесе?

— Комарите вече престанаха да се появяват.

— Защо?

— Не знам. Може би защото твоя си го дал в чужди ръце. Дракула не обича такова отношение към своите дарове.

— Не съм виновен — оправдах се аз. — Ако знаех, нямаше да го взема. Щях да ти го оставя…

Софи не отговори.

— Виж какво, аз ревнувам. С какво толкова ти е интересен Дракула?

Тя се усмихна.

— Все едно, няма да разбереш.

— Може и да разбера.

— Той е най-великият от всички. The undead…

Никога не съм изпитвал доверие към смислови нюанси с помощта на английския определителен член.

— Ето защо Стокър е искал да озаглави своя роман „The Undead“ — продължи Софи. — Като халдей от висок ранг той все пак нещо е знаел. Дракула действително е бил исполин… И не само е бил, а все още е. Някои казват, че е надминал състоянието undead.

— Искаш да кажеш, че Дракула все още е жив?

— Той и досега е the undead. Както вашият Ленин например. Но не искам безкрайно да говоря за Дракула. Колко време сме тук?

Погледнах часовника.

— Петдесет и осем минути. Как сме по отношение на неизбежното?

— Няма време. Сега часовникът ще пробие полунощ и моята карета ще се превърне…

— В тиква. Знам. Кога ще се видим? — попитах аз.

— Ще се опитам да го уредя — отвърна тя. — Обещавам.

Реших да не губя повече време за разговори и я прегърнах. По-скоро исках да я прегърна. Но не успях.

Тя изчезна. Но не така, сякаш се разтваря във въздуха, а много по-безнадеждно. Приличаше на изтрезняване след пиянство. Просто разбрах, че пред мен няма нищо. И вероятно така е било от самото начало. Единствената реалност бяха непристойните следи, оставени от мен на дивана.

Вдигнах от земята флакона сърце и с всичка сила го запратих в стената. Той се счупи, а аз се ядосах, че нищо не ми остана за спомен от тази фалшива среща…

На вратата отново се почука.

— Рама — недоволно изкрещя Тар, — още дълго ли ще те чакаме?

За първи път в живота ми не ми се ходеше на Червена церемония. Ако преди една година ми бяха казали, че ще изгубя вкус към живота, едва ли щях да повярвам. Но това беше самата истина.

Пред вратите на библиотеката стояха Ез, Тар и Тет и няколко бонвивани на смъртта, както обичаха да се наричат гламурните богове, за да не се идентифицират със златната младеж на човечеството. В ръцете си държаха чаши с червен „Tomato Virgin“, хита на сезона. От което следваше, че никой от тях не е поканен на Червената церемония. Преди баблос не се пие водка.

Ез спореше с един от нашите гламурни глупаци (май се казваше Аргус), а останалите внимателно ги слушаха, като се стараеха да не изтърват нито капка от безценния френски дискурс. Впрочем Аргус явно побеждаваше в спора, защото Ез изглеждаше смутен и ядосан.

— Великият вампир не е педераст — повтори Аргус.

— А митът за Ганимед? — попита Ез.

— Не е педераст. Мога да го докажа като две и две.

— Ще бъде интересно — каза Ез. — И как точно ще го направиш?

— Неотдавна бях в Лондон. Там едни религиозни хора искаха да сложат реклама върху двуетажните автобуси: че при добро желание може да се излекуваш от хомосексуализъм. А кметът забранил. Защото педерастите щели да се обидят.

— И какво?

— А преди това някаква атеистична кантора пуснала обява върху същите автобуси: „There’s probably no God“^[3]. И нищо. Кметът не възразил.

— И каква е връзката? — попита Ез.

— Пряка. Ако Великият вампир беше педераст, лондонският кмет щеше да се насере, ако напишеха подобно нещо на автобусите. Не разбирате ли?

Ез се задълбочи в обмислянето на аргумента, който ми се стори неочаквано дълбок, при това именно на метафизично равнище. Буквално усетих как неговият лек френски ум се прегъна под чудовищния натиск на руския дискурс.

Тар потупа Ез по рамото.

— Да вървим на церемонията. Ще просветиш варварите следващия път.

Това беше удобна възможност да прекратим дискусията и Ез се възползва от нея. Той любезно кимна на нашата червена младеж, обещавайки да ги изслуша при следваща среща, и се обърна към церемониалмайстора, халдей с маска на комар. Маската беше много стара, от златна сърма, с перлени очи и нос като кинжал.

— Готови сме — заяви той.

Церемониалмайсторът се обърна и ни поведе през залата. Минахме масивна врата, от двете страни на която стояха два черни атланта с главите надолу (посетителите незнайно защо ги наричаха „узбекски йоги“), и започнахме да се изкачваме нагоре по спираловиден коридор, осветен от скрити в стената лампи.

Когато стигнахме до златната черта, пресичаща пода, церемониалмайсторът застана на коляно и удари с десен юмрук своето ляво рамо. От това енергично движение пришитите към хламидата му прозрачни криле шумно се издигнаха и се спуснаха, за секунда показвайки, че са живи.

По-нататък можеха да вървят само вампирите.

Ние бавно тръгнахме по последния отрязък на коридора.

— Между другото, Рама — каза Тет, — знаеш ли, че можеш да надникнеш в бъдещето си, когато приемаш баблос?

— Не зная — отвърнах аз. — А как става това?

— С усилие на волята. Просто гледаш нататък. Но трябва да пожертваш някаква фаза от насладата. Затова никой не го прави.

— Ами ако вампирът има голямо количество баблос? — попитах аз.

— Онези вампири, които притежават голямо количество баблос, и без това си знаят какво им предстои. Същото, а после смърт.

Не беше трудно да се съглася с това.

— Никой не иска да знае кога ще настъпи тя — продължи Тет, — затова висшите вампири не гледат натам.

— А ти? — попитах го.

— Пробвах веднъж.

— И какво видя?

— Като искаш да разбереш, погледни сам.

— Така и така няма да разбера какво ще се случи с теб — казах аз.

— Ще разбереш — отвърна Тет. — Понеже те видях там.

— А там страшно ли е?

— Не знам. Зависи как гледаш.

— По време на Червената церемония какво ли не ти се привижда — отбелязах аз. — Как да разбера, че това е бъдещето?

— Няма гаранции — сви рамене Тет. — Същото е като при гадаенето върху дамски превръзки, както и във всичко останало в нашата черна съдба.

Дойде ми наум, че той нарочно говори със сугестивни загадки, за да ми развали Червената церемония, но най-важното — отровното семе бе вече посято. Опитай се пет минути да не мислиш за бялата маймуна^[4]…

За щастие, пристигнахме.

Червената зала „Haute SOS“ беше малка и приличаше на кабина на звезден кораб, проектирана от дизайнер гей за сапунена опера за галактическия мултикултурализъм. До стените стояха масивни електрифицирани кресла със сложен и тромав механизъм, а на сводестия таван имаше златно слънце с вълнисти лъчи, задължително за този тип помещения. Слънцето беше с лице и то се усмихваше.

Тези слънчеви лица ужасно ме дразнеха вече от много години. В голямата Червена зала на вилата на Ваал Петрович, където обикновено се събираха рубльовските вампири, слънцето приличаше на Хрушчов^[5]. Тук подобна прилика не се забелязваше — слънчевият лик беше анонимно-условен. Затова пък дискът му, стиснат между сводовете, напомняше набръчкан анус с голяма практика. Този анус наистина се усмихваше, но вампирите рядко се радват на чуждото щастие…

Докато сядахме в креслата, аз споделих с Тет своите наблюдения, за да сме квит заради неговата сугестивна атака: по време на цялата Червена церемония щяхме да гледаме слънцето и сега той имаше шанс за разнообразие да види и нещо друго.

За мое учудване Тет яростно закима с глава.

— Аз също ненавиждам гей дизайна — каза той. — Особено в облеклото. Неотдавна се опитах да намеря в своя бутик прилични плувки и всички имаха еднакви огромни връвчици на пояса. Сигурно е особено занимателно да ги развържеш със зъби, когато си на кристален метамфетамин и порочно гледаш партньора отдолу. Но в останалото време това е нефункционално и плувките постоянно падат. Което може би също влиза в концепцията. Всички дрехи, изработени от гейове, са такива. Функционални са в крайно специфичен диапазон. Но други май не вземат в дизайна — мафия. Затова не ги и обичаме. Имам предвид дизайнерите на облекла…

Тет видимо се перчеше със свободомислието си или показваше колко безстрашно умее да наднича в бездната на новия европейски дискурс. Всички знаеха, че тримата анимационни герои са педали, и аз най-накрая съобразих, че именно по тази причина Аргус встъпи в спор с тях за сексуалната ориентация на Великия вампир. За мен беше загадка в какви отношения бяха един с друг. Навярно някакъв триъгълник на Ешер^[6]. Впрочем не е моя работа.

— Той се опитва да ти развали Червената церемония, Тет — обади се Ез. — По същия начин, както и ти на него… Момчета, peace.

Ез беше най-умен от всички. Убеждавах се в това при всяка наша нова среща.

— Грешиш — каза Тет. — Това относно бъдещето е истина. Пробвал съм.

— А защо ни е да надничаме в бъдещето, ако трябва да се отказваме от радостите в настоящето? — попита Ез. — За да разберем дали ще има радост и след това? Глупаво е. Пропада смисълът, който виждам в процедурата. Все едно секс без наслада… Най-мъдрите казват, че Червената церемония не ни е необходима. Както дори и на Великия прилеп. Нужна била само на Великия вампир. Обвързва се с нея чрез удоволствието. Точно както хората при съвкуплението. Ако нямаше удоволствие, кой щеше да плоди деца? Така и ние, кой би се клатил в тия кресла?

— А за какво му е на Великия вампир Червената церемония? — попита Тар.

— Ние не знаем — отвърна Ез. — Може би просто участваме в храносмилането му…

— Не богохулствай — напомни му Тар.

— О, да — отвърна Ез, — извинявай. Забравих, че сме в Русия…

— Стига сте остроумничили — прекъснах ги аз. — Бъдете сериозни и тържествени. Спомнете си за милионите кротки труженици, които направиха възможно нашето днешно щастие…

Французите се закискаха и аз разбрах, че този път съм успял да ги развеселя. Но изведнъж се чу нежен звън — сякаш вятър разлюля завеса със сребърни звънчета, и смехът стихна.

Церемонията започна.

Меки пластмасови фиксатори щракнаха на китките и на глезените ми. После откъм гърба на стола върху гърдите и корема ми се спусна пластина. Всичко това трябваше да ме защити от травми, в случай че тялото ми започне произволно да се смалява по време на приемането на баблос.

Креслото бавно се наклони назад и аз вече не виждах французите. Пред очите ми остана само слънцето, сияещо на тавана, и аз с усмивка се сетих, че на телетъбисите им е осигурен асоциативен коридор за цялото време на тайнството, ако някой от тях реши да си отвори очите.

Случилото се по-нататък винаги ми напомняше за зъболекарска процедура. Чу се тихо жужене и върху главата ми се спусна прозрачна решетка на шлем с меки подплънки. Две гумени валячета притиснаха бузите ми и когато устата ми се отвори, от черен метален чучур точно върху езика ми падна малка студена капка, която инстинктивно притиснах към небцето…

Помня, че първата Червена церемония ми се стори грандиозна, неземна. Но после, след множество сходни преживявания, започнах да се отнасям скептично към нея. Чудото изчезна, остана само жаждата, както в нашия кръг наричат непоносимата тъга на вампира. Отначало ти се струва, че това е тъга по баблоса, но всъщност никакво количество не може да я удовлетвори.

С годините разбираш, че Червената церемония изобщо не утолява жаждата. Напротив, разпалва я.

След като капката баблос попадне върху езика, вампирът я притиска към небцето, на мястото, където магическият червей може да я докосне. Между магическия червей, баблоса и езика не може да има никакви чужди елементи. Иначе е опасно. Затова първата част от процедурата не е претърпяла никакви качествени промени през последните десет хиляди години.

Баблосът не може да бъде скрит в желатиново хапче, както е невъзможно по какъвто и да било друг начин тази фаза да се модернизира. Червената капка пада в устата на вампира както в древните времена, когато с въжета са ни завързвали за креслата или за ложето по време на церемонията. Само че някога на вампира са му слагали специално дръвце между зъбите, като на епилептик. Днес заради съвременните фиксатори подобно нещо не е необходимо.

Ако се замислим, още в първата секунда на Червената церемония се проявява нейното естетическо саморазобличаване: рефлекторното движение на езика, поглъщащ капката, е твърде конвулсивно и нервно, за да има отношение към божественото. По-скоро напомня за наркотично робство.

След това започва дълга и неприятна халюцинация, по време на която ти се струва, че със страшна скорост се преместваш в пространството. Тялото започва да се гърчи и затова е необходимо да бъде фиксирано. После се случва най-мъчителното — сякаш се докосваш до хиляди, даже милиони човешки умове и със страшна скорост успяваш да надникнеш във всеки от тях. Както е казал един от простоватите руски вампири, сякаш събираш картофи, но те карат да работиш все по-бързо и по-бързо… Независимо от селскостопанския израз сравнението е точно. Най-непоносима е нечовешката скорост. Имаш усещането, че си свръхзвукова нажежена игла, която прокарва през чуждите глави невидима нишка, като ги съединява в гирлянди и продължава в матовочерната непостижимост. Някои вярват, че това е непостижимост. Ищар и другите смятат, че е самият Велик вампир. (Лично аз съм равнодушен към този спор.) С падането в безкрайната тъмнина завършва първата част от церемонията.

С годините измислих няколко хитринки, които позволяват да се облекчи неприятната фаза. Може да се съсредоточиш върху някоя мисъл или да броиш наум от едно до десет. Но най-ефективен и прост е методът да се закачиш за нечие чуждо съзнание и да задържиш вниманието си колкото е възможно по-дълго, като позволиш процесът да се развива без твое участие. Трябва да се вгледаш в мъглата на една-единствена избрана душа, като се изолираш от нажежените вълни на връхлитащата в теб информация. Мисля обаче, че това поведение не е твърде достойно. Все едно да се скриеш в окопа, докато приятелите ти от церемонията тръгват в атака. Но тук никой не съзира страха.

Ако Ез беше прав и от Червената церемония се нуждаеше само Великият вампир, това вероятно е бил моят начин да се отклоня от работата на неговата нива. Но както е известно, за всеки хитър кръвопиец има космическа справедливост. Подозирам, че толкова рядко попадах на Червената церемония заради навика ми да хитрувам по време на сакралния ритуал. И че Великият вампир не ми изпращаше баблос, защото не желаех да свърша работата си. Както и че всички перипетии във вампирската ми съдба бяха следствие от това обстоятелство — оттук и ненавистта на Великия прилеп и черната завист на събратята ми…

Впрочем така може да се плъзнеш към лутеранството или към психоанализата. На нас обаче това не ни трябва.

Първият опит да се прикрепя към чужд ум не ми се получи. Проврях се през грипозния кошмар на някакъв политтехнолог, който сънуваше, че работи в дома на Бурбоните. Но после много удачно се захванах за ума на десетгодишен хлапак, играещ с малка ръчна конзола с размерите на парче шоколад. Не бях виждал такива: аз имах стандартните „PlayStation“ и „Xbox“. Детето се бореше с някакъв леден гигант, като управляваше воин мечоносец.

Конзолката подло помагаше на ледения гигант, като задържаше момчето в най-решителните моменти на боя, така че то отново и отново да умира малко преди победата и да започва битката отначало. Момчето имаше дълбока бръчка на челото си, съвсем неприсъща на дете. То чувстваше цялата несправедливост на случващото се и не разбираше кой и защо е измислил този малък и фалшив свят, създаден толкова нечестно и подло. Това чувство, необходимо е да се каже, ми беше твърде познато от собствения ми опит в играта.

Най-поразителното в тази трудна детска игра (родителите я смятаха за приятно забавление) бе не самата хазартност. В действията на детето имаше смъртна тъга, не по-малка от тъгата на воин, отиващ на бой. Но за разлика от войника малчуганът играч бе убиван отново и отново. Най-накрая той намери начин да пребори гиганта, но това, за съжаление, не можах да го видя, понеже да се държа за съзнанието му, бе станало невъзможно. Твърдо решен да си купя същата микроконзола, аз рухнах в засмукващата черна мъгла, където нищо не остана от мен.

Първата фаза на церемонията завърши.

Ако в нашата памет оставаше само тя, със сигурност не бихме искали да я повторим отново. Но всичко се свежда до случващото се по-нататък, когато — ако се вярва на халдейските учени — мощният невротрансмитер, излизащ от магическия червей, променя химията на нашия мозък, като съединява и затваря в него контурите на незнайно за хората наслаждение. Едновременно с това в паметта се извършва редакция на преживяното вече страдание. (Мнозина вампири са убедени, че ние забравяме голяма част от първата фаза, което ми се струва възможно.)

Но как да опишеш онова кратко и неизразимо нещо, което се случва впоследствие? Дори не мога да кажа колко дълго продължава. И в кой момент забелязваме, че се случва…

                Аз винаги съм бил.

Аз винаги ще бъда.

Първата ми мисъл, преминала леко през вечността, доказваше очевидното. Това не бе просто щастие. Беше нещо повече, съвършено непознато за човешкото същество. Всемогъщество и всезнание. Аз можех всичко, но не се стремях към нищо. Аз знаех всичко и затова не желаех да знам повече. Беше неразбираемо как може да искаш нещо.

Освен това — да останеш завинаги тук.

Щом в съзнанието ми изникна тази мъничка пукнатина, невъзможното и неизразимото престанаха да бъдат част от мен и започнаха да се отдалечават. И аз не можех да бъда същият. Не можех, защото вече исках. Исках да се върна в онази секунда, когато нищо не исках.

По-рано ми се струваше, че в този миг може да се направи някакво душевно усилие и да се промени ситуацията. Сега имах голям опит и знаех, че нищо не мога да направя до следващата Червена церемония. И колкото по-надалеч от вечността ме отнася вятърът на мисълта, толкова по-силна ще бъде моята жажда. Но това беше само част от онзи вихър от преживявания, с които завършваше всяка Червена церемония. Има и други неща, които е трудно да се обяснят на хора без необходимия опит.

Всичко се свежда до един трик, който извършва паметта. Тя подсказва: преди миг е завършило нещо неизразимо, прекрасно, дивно. И макар да знаеш, че нищо особено не е станало и всичко остава така, както си е било (и това е най-важното), паметта твърди, че се е случило чудо. И ти се поддаваш на тази сладка лъжа, разбирайки в един озарен от неземна ирония миг колко ограничен е човекът и колко захаросано измамен е вътрешният му свят и всичко, което той мисли и помни.

Божественото на тази секунда е, че забелязваш как пред очите ти се случва лъжа, която се приема от хората за реалност… Това обаче може да го види единствено Бог през дупката на служебния люк, оставена в човешкото съзнание. В името на този миг вампирите търпят всички мъки на първата фаза. Понякога той се разтяга и завръщането към реалността се оказва дълго и плавно. Понякога всичко става бързо, но това не е важно. Възможността да се изкачиш отново на този връх, е единственото, което има значение. Невъзможно е да се откачиш от кукичката.

Този път обаче се случи нещо странно. След като в моята вечност се появи първата пукнатина на страданието, аз си спомних думите на Тет, че можеш да надникнеш в бъдещето, вместо да се опитваш да удължиш този миг. И неочаквано за себе си се опитах да го направя, като използвам остатъците на своето изплъзващо се всемогъщество.

Видях нещо, приличащо на откъслек от сън.

Пред мен имаше бурно море. Полегати мълнии режеха мъглата над него. В морето плуваше кораб. Толкова голям, че вълните нищо не можеха да му сторят. Беше прекалено голям, за да се клати от техните удари. Корабът беше абсолютно черен, с гладка горна палуба, върху която нямаше нито надстройка, нито хора. По-скоро приличаше на огромен черен ковчег. (Разбирам, че ставам смешен, но казвам чистата истина.)

После разбрах, че съм вече на кораба. Пред мен изникна дълго, полутъмно помещение, което приличаше на вътрешност на гардероб. Сравнението ми дойде, понеже вътре, в няколко редици, висяха тъмни костюми… После разбрах, че не са костюми. Бяха хора. По-скоро вампири. Видях нещо, наподобяващо на огромен комунален хамлет. Разказваха ми, че след революцията през 1917-а е съществувало нещо подобно, докато не израснало ново поколение халдеи. Но това тук беше нещо различно.

Вампирите висяха върху тесен триъгълен прът, който приличаше на закачалка. Може би затова в началото ми се привидя, че са закачени дрехи. Пълната им неподвижност плашеше. Сякаш всички спяха. Но не така, както дремят в хамлета, когато тялото все пак извършва непроизволни движения, а при много дълбок сън. Или просто бяха мъртви.

После забелязах, че повечето от тях бяха странно облечени. Някои с расо, гащеризони, някакъв древен slim fit с дантели, с куртки, сюртуци, фракове. Всички бяха в черно, затова странността на това съжителство се забелязваше постепенно.

Имаше малко жени. Сред вампирите те по принцип са малобройни, понеже всяка жена е потенциален конкурент на Великия прилеп, но тук те бяха по-малко от обичайното. Краката им целомъдрено бяха обвити с дълги рокли, поради което те приличаха на провесени бинтовани мумии.

Другата странност бяха дългите бради на повечето вампири мъже. Колкото по-дълга беше брадата, толкова по-старомодно бе облеклото им. Най-дългата брада, завита няколко пъти около кръста, принадлежеше на дребничък плешив мъж, както ми се стори отначало, завит с одеяло. (Впоследствие по златната нишка на рамото разбрах, че това е черна тога.)

След това видях Ез.

Очите му бяха леко притворени, а на брадичката и бузите бе порасла дълга и рядка четина. До него висеше Тет. След два дебели вампира — Тар. А по-нататък…

По-нататък бях аз.

Не виждах лицето си. Но беше достатъчно да видя прегърбената си фигура и познатите кичури коса, за да изпитам студената тръпка на разпознаването. Бях облечен с черен костюм, смъкнат от манекен в бутик.

Не бих могъл да сгреша.

Уплахът ми беше толкова голям, че престанах да виждам дългите редици с висящите в полутъмнината вампири. Пред погледа ми се мярнаха другите помещения на черния кораб. В едни боботеха някакви сумрачни машини, в другите — като в музейно хранилище — стояха древни статуи и саркофази, в трети блестеше оръжие. Каютите бяха безлюдни. Хората, които бодърстваха (или вампирите — всички бяха целите в черно), бях ги виждал само два пъти. Те преминаваха по тръбообразен коридор, в кутии, наподобяващи хоризонтално движещ се асансьор.

После усетих къде се намира центърът на тежестта на тази огромна ладия. Там имаше живо същество. Усещането, което то предизвика у мен, ми напомни за Великия прилеп, но съществото бе по-старо и по-могъщо. (По-рано не си бях представял, че такова нещо е възможно.) А след това го видях… Наподобяваше крилат октопод (точно така), чиито пипала се бяха проврели през борда и плуваха в морето около кораба като израснали корени. Съществото знаеше, че го виждам. То ми показваше себе си. По-точно не показваше, а само даваше да се разбере, че това е то. Но нищо не искаше от мен.

Или всъщност искаше аз да мисля така.

В последната секунда разбрах още нещо. Софи беше до мен. Но не в трюма с вдървените вампири, а някъде на кораба.

Тя ми изпращаше поздрав. Искаше да ме види.

Всичко беше толкова странно… Сякаш в някакво тайно кътче на кораба зеленееше малък филиз. И този филиз почти ме обичаше…

Не помнех кога за последен път очите ми се бяха пълнили със сълзи.

— Рама! Жив ли си?

Отворих очи. Телетъбисите вече ставаха от креслата си. Червената церемония беше приключила.

— Жив съм, жив съм — казах аз, станах от мястото си и се запътих след тях към изхода.

Когато се оказахме в коридора, улових погледа на Тет. В него се четеше въпрос. Аз кимнах. Тогава той се приближи до мен и ме хвана под ръка.

— Видя ли?

Отново кимнах.

— Корабът?

— Да — отговорих аз. — Видях всички ни. Какво е това?

— Бъдещето. И то близкото.

— Ние наистина ли сме там? Като в „Матрицата“?

— Не — заяви Тет. — Ние сме тук. Но ще бъдем там. А може би след това ще се върнем в света. Нищо повече не знам, Рама. Ти видя ли батмана?

— Не — отвърнах аз. — Видях някакъв Ктхулу^[7].

Тет се засмя.

— Батманът и Ктхулу са едно и също. Просто припокриващите се легенди. Неговият маскировъчен мит.

— Кого него? — попитах аз.

Тет ме погледна с недоумение.

— На нашия повелител — отвърна той.

— На кой повелител?

— Ако не знаеш, почакай, докато ти обяснят.

— Не говори със загадки — помолих го аз.

— Хайде да сменим темата — предложи Тет и махна с ръка.

Стигнахме до арката с преобърнатите атланти, където чакаше церемониалмайсторът на комарите. Ез се обърна към мен.

— Беше ми приятно да те видя.

— Къде отивате? — попитах аз.

— Утре летим за Рио. А сега ще ни водят на развлечение. Лов на мечка в чувал. Някакво древно руско забавление. После от мозъка й ще направят култова каша с лук.

— А кой ще е в чувала? — попитах аз. — Вие или мечката?

Ез се намръщи.

— Не се натоварвай. Сякаш ти беше малко. — Той кимна към арката, зад която остана Червената зала. — До нови срещи, Рама.

Аз се сбогувах с телетъбисите (Тет избягваше погледа ми) и седнах на близката празна маса. Мислите вихрено се блъскаха в главата ми. Софи е била на кораба. Какво ли е правила? Или усещането за нейното присъствие беше просто ехо от срещата ни? В крайна сметка така и не я видях… Тя обеща да си уредим среща. Но как? Кога? Къде? Нещо тежко се приземи на масата до мен и аз потреперих.

Пред мен стоеше силно умалено копие на стар съветски хладилник тип „ЗиЛ“-бонзай, около четирийсет сантиметра. Върху него бе лепнато миниатюрно магнитче — калинка, която притискаше към вратата микроскопична бележка с размери на нокът. Отзад с мъртва усмивка просветна маската на халдейския келнер.

— Какво е това? — намръщих се аз.

— Тирамису, ваша низост — отвърна келнерът, подреждайки приборите за чай. — Тирамису и чай.