Брандън Сандърсън
Зарево (6)

5.

Излязох от сградата, докато войниците отваряха път за кметицата Бригс. Тя беше облечена в бял костюм с панталони и подходяща шапка, подобно на другите членове на градския съвет. Уникално облекло, много стилно. Това контрастираше с обикновените хора, които носеха… хмм, практически всичко.

В началото в Нюкаго беше шокиращо трудно да се добереш до облекло. Всичко, което не беше на гърба на хората, беше превърнато в стомана при Голямото Превръщане. С годините обаче снабдителните отряди на Стоманеното сърце бяха претършували предградията и бяха опразнили складовете, старите молове и изоставените домове. Тогава имахме достатъчно дрехи за носене, но те бяха в някаква причудлива смесица от разни стилове.

Ала висшата класа искаше да се откроява. Избягваха практичните дрехи като джинсите, които изтрайваха изненадващо дълго с по няколко кръпки тук и там. През управлението на Стоманеното сърце висшата класа поръчваше облеклото си и беше подбрала старовремски дизайн. Неща от по-класно време или поне те така говореха. Не бяха дрехи, които човек просто да намери да се търкалят някъде.

Бяхме решили, че аз ще съм връзката с Бригс и останалите. Само аз от Възмездителите бях родом от Нюкаго, а и искахме да ограничим достъпа до Проф. Ние, Възмездителите, не управлявахме Нюкаго — ние го пазехме. Това беше разделение, което всички смятахме за важно.

Пристъпих през тълпата, без да обръщам внимание на онези, които шептяха името ми. Вниманието беше смущаващо, честно. Всички тези хора ме обожаваха, ала те надали си спомняха хора като баща ми, които бяха загинали в бой с Епичните.

— Прилича на твоя работа, Чарлстън — рече кметицата Бригс и побутна с крак трупа на земята. — Убиецът на Стоманеното сърце прави още една резка на пушката си.

— Пушката ми е счупена — отговорих аз. Прекалено остро. Кметицата беше важна жена и бе направила чудеса, за да помогне за организирането на града. Само дето беше една от тях — висшата класа на Стоманеното сърце. Бях очаквал всички те да бъдат безцеремонно отстранени, ала някак — чрез поредица политически маневри, които не успях да проследя — Бригс се оказа начело на града, вместо да е в изгнание.

— Уверена съм, че можем да ти намерим нова пушка. — Тя ме изгледа, без да се усмихва. Обичаше да показва поведение „без глупости“. На мен това ми се струваше по-скоро поведение „без личност“. — Повърви малко с мен, Дейвид — рече Бригс и тръгна да се отдалечава. — Нямаш нищо против, нали?

Имах нещо против, обаче прецених, че това е от онези въпроси, на които не се предполага да отговаряш. Не бях напълно сигурен все пак. Не бях някой зубрач, така да знаете, но бях прекарал доста от младостта си в изучаване на Епичните, затова опитът ми в светското общуване беше ограничен. Смесвах се с обикновените хора горе-долу така, както кофа боя се смесва с торба джербили.

— Вашият водач — подзе Бригс, когато се отдалечихме малко от тълпата. — Не съм го виждала от известно време.

— Проф е зает.

— Мога да си представя. И трябва да кажа, че наистина оценяваме защитата, която ти и твоите хора предоставяте на този град. — Тя погледна през рамо към трупа, после вдигна вежда. — Не мога обаче да кажа, че разбирам целия замисъл на играта ви.

— Госпожо кмет? — попитах аз.

— Вашият водач позволи колелото на политиката да ме постави начело на Нюкаго, ала аз не знам почти нищо за целите на Възмездителите относно този град, всъщност относно цялата страна. Хубаво ще е да знам какво планирате.

— Лесно е — отговорих. — Да убиваме Епични.

— А ако се събере една банда от Епични и дойде да нападне внезапно града?

Аха. Това ще е проблем.

— Електричната — каза тя — ни тероризира в продължение на пет дни, докато вие трескаво планирахте. Пет дни е дълго време един град да се намира под ботуша на поредния тиранин. Ако петима или шестима могъщи Епични се обединят и дойдат с намерението да унищожават, не мога да си представя как бихте ни защитили. Сигурно можете да ги ликвидирате един по един, ала преди да свършите, Нюкаго ще се превърне в пустиня.

Бригс спря да върви и се обърна към мен. Останалите вече не можеха да ни чуят. Погледна ме в очите и аз съзрях нещо в изражението й. Това… страх ли беше?

— Затова питам — тихо рече тя, — какъв е вашият план? След години на криене и нападане само на средни по значение Епични, Възмездителите се разкриха и събориха не кого да е, а Стоманеното сърце. Това означава, че имате по-голяма цел, нали? Започнали сте война. Знаете тайната, с която да я спечелите, нали?

— Ъъ… — Какво бих могъл да кажа? Тази жена, която беше преживяла управлението на един от най-могъщите Епични в света — и която беше взела властта след неговото падане — ме гледаше с молба на устните и ужас в очите.

— Да — отвърнах аз. — Имаме план.

— И…?

— И може би сме намерили начин да спрем всички тях, госпожо кмет. Всеки Епичен.

— Как?

Усмихнах се — надявах се, уверено.

— Тайна на Възмездителите, госпожо кмет. Но ми вярвайте. Ние знаем какво правим. Никога не бихме подхванали война, която очакваме да загубим.

Тя кимна, видимо поласкана. Върна се към деловия тон и понеже вече я слушах, разполагаше с десетки неща, за които искаше да попитам Проф — повечето от тях приличаха на опити да определи къде са в политиката той и Възмездителите. Влиянието й сред елита на Нюкаго щеше силно да нарасне, ако успееше да покаже Проф като свой приятел. Отчасти по тази причина ние се държахме на разстояние.

Слушах я, обаче бях разсеян от онова, което й казах. Имаха ли Възмездителите план? Всъщност не.

Но аз имах.

Накрая се върнахме на мястото, където лежеше трупът на Електричната.

Бяха се насъбрали още хора, включително някои представители на прохождащата преса в града, които снимаха. За нещастие, снимаха и мен няколко пъти.

Минах през тълпата и коленичих до тялото.

Тя беше бясно куче, както се изрази Проф. Убийството й наистина беше проява на милост.

Тя дойде за нас, рекох си. И е третата, която избегна да влезе в бой с Проф. Митоза бе дошъл в града, докато Проф го нямаше. Инстабам опита да се отърве от Проф при преследването, когато целта му беше Ейбрахам. Сега Електричната беше хванала Проф и го беше оставила, за да гони мен.

Проф имаше право. Нещо ставаше.

— Дейвид? — попита Рой. Стоеше на колене, облечен в черно-сивата броня на Правоприлагането.

— Аха.

Рой подаде нещо в облечената си в черна ръкавица ръка. Венчелистчета в ярки дъги от нюанси — всяко преливаше в три или четири цвята, като смесена боя.

— Бяха в джоба й — каза Рой. — Не намерихме нищо друго у нея.

Махнах на Ейбрахам да приближи и му показах цветчетата.

— От Вавилар са — рече той. — Мястото, което беше познато като Ню Йорк.

— Там действаше Митоза, преди да дойде тук — тихо отвърнах аз. — Съвпадение?

— Надали — каза Ейбрахам. — Мисля, че трябва да идем да ги покажем на Проф.