Брандън Сандърсън
Зарево (47)

46.

Вече бях на две улици оттам, когато Регалия ме намери. Появи се върху водата до мен и се издигна. Очите й блестяха, а ръцете й бяха прострени настрани, все едно крепеше небето. Около нея се надигаха вълни като ръбчета на корона, изплуваща от водата.

Този път Регалия не се главоболи да разговаря. Под мен изригнаха струи вода. Първата ме шибна отстрани и проряза дрехите и кожата ми. Останах без дъх от болка, после почнах да маневрирам и да подскачам с помощта на ръчния двигател. Свърнах настрани, когато Регалия нагъна водата и вълната се издигна на пет метра. Подгони ме зад ъгъла, ала се разби в стената на сграда. Аз кацнах на покрива и хукнах през него. Минах край палатките и викащите хора и долових някаква особена миризма във въздуха. Дим?

Скочих от покрива и в същия миг някакво петно се стрелна край мен. С вик свих струите си и паднах точно под петното, което се хвърли към мен и остави диря от неоново червено.

Петното мина право над главата ми и кацна на отсрещната сграда. Там спря. Оказа се, че това е Нютън с катана в ръка. Тя измъкна и пистолет и се обърна към мен.

Искри! Трябваше да я очаквам. Спуснах се надолу, светкавично минах край етажите на сградата и ударих водата, тъкмо когато горе се разнесе пукането на пистолета.

Водата беше леден шок. Струите ме бяха хвърлили с лицето напред под повърхността. Да се хвърля във водата беше инстинктивното ми решение за избягване на стрелбата. Свърши работа — не бях застрелян. Но така се озовах в хватката на Регалия.

Водата около мен почна да се свива и да се сгъстява като сироп. Извъртях се, насочих крака надолу и пуснах спирила с пълна мощност.

Все едно водата се беше превърнала в катран. Всяко малко движение беше по-трудно от предишното. Когато издишвах, ставаха мехури, замръзнали като Джел-О. Усещах как спирилът на гърба ми се тресе жестоко. Обгради ме чернота.

Вече не се боях от нея. Гледал я бях в очите. Дробовете ми се напрегнаха, но сподавих паниката. Излязох на повърхността. Щом освободих ръцете си, спирилът ме изхвърли във въздуха с победоносна струя. Но водните пипала ме чакаха. Насочих поточния лъч право към тях.

Машината ми засмука пипалата като всяка друга вода, изстреля ги през струите и ме освободи в миг. Излетях във въздуха, замаян от липсата на кислород. Стигнах до един покрив и спрях струите. Търкулнах се през покрива, останал без дъх.

Добре, рекох си. Никакво гмуркане под водата повече, щом Регалия е наблизо.

Едва бях си поел дъх, когато водните пипала се покатериха на покрива като пръстите на огромен звяр. Нютън кацна до мен във вид на петно. От косите й оставаше цветна следа. Докато мигна, тя се озова до мен. Можах само да задействам спирила и да насоча струята към едно от пипалата на Регалия.

Мощната струя внезапно ме изхвърли през покрива, далеч от Нютън. Едва успя. А по-лошото беше, че се задейства само една от струите от краката. Не знаех дали е заради затъването долу, заради пипалата, които ме бяха грабнали след това, или заради тежкото кацане. Но машината си беше капризна и беше подбрала точно този момент да прави номера.

Нютън мина край мен и мечът й удари точно където бях лежал, хвърляйки искри. Тя стигна до края на покрива. Съседната сграда се издигаше близо, без разстояние между двете. Там Нютън спря.

И доколкото видях, спирането беше доста драматично. По моя преценка, тя прекъсна свръхбързото си движение като вдигна ръка и я опря в стената на съседната сграда. Ускорението й се предаде на постройката и, както беше при Епичните, напълно обърка физичните закони. Стената се взриви в дъжд от прах и тухли.

Нютън се обърна, захвърли меча, който вече беше назъбен и счупен, и измъкна друг от ножницата на кръста си. Развъртя меча, огледа ме и тръгна напред по-нормално. Около нас пипалата на Регалия продължаваха да обсаждат цялата сграда и да пъплят към небето, образувайки купол. Този покрив беше изоставен. Графитите по него се отразяваха във водата наоколо. През ръба на покрива почна да тече. Покривът се наводни на пет-шест сантиметра дълбочина и Регалия се появи до Нютън.

Измъкнах пистолета и стрелях. Знаех, че няма смисъл, но трябваше нещо да опитам. Задействах спирила, който само се закашля — вече и двете струи отказваха. Куршумите отскочиха от Нютън, рикошираха във водния купол, който се затваряше, и цопнаха. Нютън се наведе с ръка на земята, готова да тича, но Регалия вдигна длан и я спря.

— Искам да знам — каза ми тя — какво направи по-рано.

Сърцето ми препускаше. С усилие станах и се огледах в търсене на изход. Водният купол напълно затвори покрива, а от наводнения под се надигнаха нови пипала и опитаха да ме заловят. Отчаяно насочих поточния лъч към едното и опитах да задействам спирила. Струите на краката ми не работеха.

За мое облекчение обаче, ръчният двигател работеше. Успях да всмуча пипалото и го запратих на другата страна. Хванах друго, после трето. Накрая взех да ги изстрелвам към Нютън и заотстъпвах, подскачайки. Струите, с които я нападах, просто се отблъскваха от нея, ала тя явно се дразнеше.

Подгониха ме нови и нови пипала, обаче аз успявах да ги засмуча и да ги изстрелям навън.

— Престани да правиш това! — ревна с тътнещ глас Регалия. Изникнаха сто пипала, много повече, отколкото можех да улуча.

И изведнъж почнаха да се свиват.

Примигнах учудено, после погледнах Регалия, която беше не по-малко озадачена от мен. Нещо друго излизаше от водата наоколо. Растения?

Корени. Корени на дървета. Растяха адски бързо около нас, всмукваха водата, извличаха я от всеки източник, до който се доберяха, и се хранеха от нея. Зората гледаше. Обърнах се с усмивка към Регалия.

— Момчето пак театралничи — въздъхна Регалия, скръсти ръце и погледна Нютън. — Сложи край на това.

В миг Нютън се превърна в петно.

Не можех да я надбягам. Не можех да я нараня.

Можех само да рискувам.

— Ти си красавица, Нютън — викнах аз.

Петното пак стана жена, а в краката й се накъдриха растения. Устните й се свиха, тя ме изгледа с широко отворени очи. Държеше меча в скованите си пръсти.

— Ти си чудесна Епична — продължих аз и вдигнах пистолета. Нютън заотстъпва. — Очевидно затова и Разрушение, и Регалия винаги се стараят да ти правят комплименти. Разбира се, това не би могло да е, защото комплиментите са твоята слабост. — Тъкмо затова Нютън позволяваше на бандите си да са толкова груби и непочтителни. Не искаше по случайност да й направят някой комплимент.

Нютън се обърна и побягна.

Застрелях я в гръб.

Вътрешностите ми се свиха, когато тя падна по лице върху обраслия покрив. Но в същината си аз бях убиец. Да, убивах в името на справедливостта, премахвах само онези, които го заслужаваха, но накрая си оставах убиец. Бих застрелял някого в гърба. Каквото и да ми струваше.

Приближих се и пуснах още два куршума в главата й за всеки случай.

Погледнах Регалия, която стоеше със скръстени ръце сред избуяващата растителност. Филизите се превръщаха в дървета, плодовете завързваха, наедряваха и увисваха от клоните и ластарите. Фигурата на Регалия почна да се свива, понеже Зора пиеше водата за образа й. Куполът се разпадна и се посипа като дъжд върху мен и покрива.

— Виждам, че съм говорила твърде свободно, когато корях Нютън — рече Регалия. — Сгреших и издадох нейната слабост. Наистина си досаден, момче.

Вдигнах пистолета и го насочих към главата й.

— О, престани. Знаеш, че с това не можеш да ме нараниш.

— Идвам за теб — тихо казах аз. — Ще те убия, преди ти да убиеш Проф.

— Така ли било? — сопна се тя. — А даваш ли си сметка, че докато ти се разсейваше, Възмездителите вече изпълниха плана си? Че твоят идол Джонатан Федрус уби жената, която обичаш?

Потресох се.

— Използва я като стръв, за да ме привлече — продължи Регалия. — Благородният Джонатан я уби в опит да ме накара да се появя. И аз се появих, разбира се. За да може той да получи своите данни. Тъкмо в момента отрядът му щурмува предполагаемото ми скривалище.

— Лъжеш.

— Нима? А какво подушваш?

Усетил го бях и по-рано. В пристъп на паника изтичах до края на сградата и погледнах нещо, което едва успях да различа в тъмнината. Стълб дим се издигаше от една сграда наблизо. Мястото, където според Мизи Проф беше заложил клопката.

Огън.