Брандън Сандърсън
Зарево (44)

43.

Да, наистина беше Мизи. Преметнала торба през рамо, тя си мърмореше тихичко — несъмнено разговаряше с останалите Възмездители. Не личеше да ме е забелязала.

Искри! Толкова се бях съсредоточил да търся Вал, че не ми мина през ум, че най-сетне може да са разрешили на Мизи да е примамка.

Отвън се чу вик. Явно бандитите на Нютън бяха намерили един от недоволните.

Мизи нервно пристъпваше от крак на крак; не й се щеше да остави Нютън да й се измъкне. И обратно, аз бях намерил моята мишена и щях да съм съвършено доволен, ако Нютън иде да тормози някой друг.

Мизи ми трябваше сама, само за няколко минути, за да й обясня. Как да го направя, без тя веднага да се обади на Проф и останалите? Не се и съмнявах, че Вал ще стреля по мен без да пита — вече го беше сторила — а Проф щеше да се нареди на опашка след нея, ако силите му наистина почваха да му влияят. Мизи обаче… Можеше и да успея да убедя Мизи.

Първо трябваше да измъкна слушалката от ухото й. Почнах да се провирам през палатката, следвайки движенията на хората, когато някой отпред надзърна навън да види какво става. Успях да се наместя точно зад Мизи.

После с разтуптяно сърце извадих ножа — оставих го в канията, понеже не исках да я наранявам — и го притиснах в гърба й. В същия момент запуших устата й с ръка.

— Не мърдай — прошепнах аз.

Тя се скова. Пресегнах се под качулката й, хванах слушалката, почнах да я бърникам и я изключих.

Отлично. Оставаше ми само…

Мизи се извъртя, улови ръката ми и не знам какво стана после. Изведнъж излетях от задната страна на палатката, а светът около мен се завъртя. Паднах на покрива върху рамото си. Ножът се изплъзна от ръката ми.

След секунда Мизи се озова върху мен и замахна да ме удари. Светещата зелена качулка обграждаше лицето й. Видя ме и зяпна.

— О! — Мизи ме потупа по рамото. — Дейвид! Добре ли си?

— Аз…

— Чакай! — възкликна тя и затули устата си с длан. — Мразя те!

Пак замахна с юмрук и ме удари право в корема. А какъв удар имаше само. Изръмжах, сгърчих се — главно от болка — и я отблъснах. Успях някак да стана и посегнах за ножа, но Мизи ме хвана под мишница и…

Е, пак всичко се преобърна, аз внезапно се озовах по гръб и съвсем останах без дъх. Не се предполагаше да стане така. Бях много по-едър от нея. Не трябваше ли аз да победя в борбата? Вярно, нямах много опит в ръкопашния бой, а тя имаше… хмм, повече от „не много“.

В бъркотията Мизи беше оставила торбата си и сега бъркаше под дрехата за оръжие. Лошо. Успях отново да се изправя, като дишах със свистене, и скочих към нея. Можеше и да успее да ме налага още, обаче докато правеше това, нямаше да стреля по мен. На теория.

Но Мизи измъкна изпод дрехата си не пистолет, а мобилен. Почти толкова лошо — щеше да се обади на отряда. Блъснах се в нея и това я разсея. Мобилният отскочи нанякъде, а Мизи почна да се бори в хватката ми, измъкна ръката си и бръкна с палец в дясното ми око.

Извиках, метнах се назад и запримигвах от болка. Мизи се просна да вземе мобилния си. Затова го изритах.

Май прекалено силно. Той се плъзна от края на покрива. Мизи се хвърли нататък в напразен опит да го улови. Използвах момента да се огледам, като продължавах да държа едното си око затворено. Палатката, в която бяхме преди малко, се тресеше. Едно от колчетата беше паднало, когато Мизи ме изхвърли. Вдясно от нас една от приближените на Нютън минаваше по улиците между палатките — или търсеше нападателите, или просто пазеше периметъра. Свърнах настрани, пак придърпах качулката и опрях гръб в стената на някаква дървена барака.

Мизи, на ръба на покрива, ме изгледа гневно.

— Какво те прихваща? — просъска тя.

— Някой ми бръкна в окото — троснах се аз в отговор. — Това ме прихваща.

— Аз…

— Тихо! Една от гангстерките на Нютън идва насам.

Надникнах иззад ъгъла на бараката и тутакси се прибрах с ругатни. Вече и Нютън беше тук. Двете вървяха към нас.

Искри, рекох си аз, и затърсих укритие. Беше невъзможно да се скрием в сенките на тъпия град, защото нямаше сенки. Боядисаната земя под краката ми светеше с ярки лъскави цветове.

Вратата на една от бараките пред мен беше открехната. Хукнах натам. Мизи изруга и ме последва с торба през рамо. Вътре намерих стъпала. Това, което бях взел за барака, се оказа част от небостъргача. Много от сградите имаха малки постройки на покрива, където свършваше стълбището или пък имаше някакъв склад. Тук стълбите водеха към последния етаж. Смъкнах наметалото и го смотах, а Мизи се навря в помещението зад мен. Затвори вратата и опря пистолет в ребрата ми.

Страхотно.

— Не мисля, че има някаква връзка — говореше женски глас отвън. — Беше просто съвпадение.

— Стават неспокойни. — Това беше гласът на Нютън. — За да се подчинява, населението трябва да се сплашва. Не биваше Регалия да ме спира.

— Ба — възрази първият глас. — Да не мислиш, че ти щеше да се справиш по-добре, Нютън? Точно за две седмици щеше да изгубиш контрол над града.

При тази забележка се замислих, ала едва тогава осъзнах, че гласовете се засилват. Стъписан от собствената си глупост, тръгнах към стълбището надолу. Мизи ме стисна за рамото и навря пистолета в тялото ми по-здраво. В светлината от качулката й видях устните й, които изрекоха:

— Не мърдай!

Посочих навън и прошепнах:

— Ще влязат тук!

Мизи се поколеба и аз рискувах да се измъкна от хватката й, после забързах надолу по стъпалата възможно най-тихо. Тя ме последва неохотно. Идването на Нютън не беше съвпадение; тя търсеше тъкмо тази сграда.

И наистина, чух как вратата над нас се отваря. Опитах да се движа възможно най-тихо надолу по стълбището, но скоро се озовах пред стена от растения. Искри! Нямаше как да мина. Стълбището беше напълно обрасло. Обърнах се и опрях гръб в растенията. Сърцето ми щеше да се пръсне. Мизи, все още със светещата дреха, застана до мен.

— Скрих се — отекна тихо гласът на Нютън отгоре. — Да, съвсем сигурна съм, че ме следят. Искаш ли да продължа?

Мълчание.

— Да, добре — рече Нютън. — Тогава какво да правя?

Пак мълчание. Нютън разговаряше с Регалия и искаше да се скрие някъде, докато го прави, за да може онези, които я следят, да не подслушват или да разчетат думите по устните й. Умно в общия случай, само дето беше избрала място, където имаше двама Възмездители.

Добре де, един Възмездител и половина.

— Да, предполагам — каза Нютън.

Тишина.

— Добре. Обаче не ми е приятно да служа за стръв. Помни това.

Счупената врата горе се отвори, люшна се и се затвори. Нютън си беше тръгнала.

— Какво й каза? — попита Мизи, отдръпна се от мен и пак насочи оръжието, без да сваля торбата от рамо. — Знае ли, че я следим? Колко си предал?

— Нищо и всичко — въздъхнах аз и се отпуснах да седна, опрял гръб в обраслата стена. Напрегнатият момент беше отминал и осъзнах точно колко ме боли от това, че Мизи ме подмяташе насам-натам. Бях започнал да приемам за даденост, че от такива неща няма да боли, защото отдавна не бях изпитвал болки. Силовото поле на Проф си вършеше работата добре.

— Какво искаш да кажеш? — настоя Мизи.

— Регалия вече знаеше за нашите планове. Тя се появи пред мен в базата.

— Какво? — Мизи изглеждаше отвратена. — Ти си пуснал вода в базата?

— Да, обаче това не е важната част. Тя се появи там. Мизи, предполагаше се, че базата е извън нейния обсег. Регалия ни разиграваше през цялото време, а нашият план е сериозно застрашен.

Лицето на Мизи, осветявано единствено от дрехата й, се сгърчи от тревога. Тя прехапа устни, но когато помръднах, Мизи опъна ръката с пистолета и хватката й не отслабна. Беше млада и неопитна, обаче не беше некомпетентна. Болките в рамото и окото ми го доказваха.

— Трябва да се свържа с останалите — каза тя.

— Затова и дойдох при теб.

— Ти опря нож в гърба ми!

— Исках да ти обясня, преди да доведеш Възмездителите при мен. Виж, мисля, че Регалия планира да убие Проф. Подвеждала ни е през цялото време, залагала е капан за него. Знае, че само той може да сложи край на господството й, затова иска да го премахне.

Мизи потръпна.

— Ти работиш за нея.

— Регалия?

— Не. Зарево.

О.

— Да, така е — тихо отговорих аз.

— Признаваш?

Кимнах.

— Тя уби Сам!

— Гледах записа. Сам извади оръжие срещу нея, Мизи, а тя е опитен стрелец. Той опита да я застреля, затова тя стреля първа.

— Та тя е зла, Дейвид — умоляващо рече Мизи и пристъпи напред.

— Меган спаси живота ми. Когато Разрушение опита да ме убие. Така се измъкнах от него. През това време ти беше заета с друго.

— Проф каза, че тя те разиграва — възрази Мизи. — Каза, че си компрометиран от своята… привързаност към нея. — Мизи ме гледаше така, сякаш се молеше това да не е истина. — Дори и Проф да греши, Дейвид, тя е Епична. А нашата работа е да убиваме Епичните.

Седях в тъмното стълбище, окото ми смъдеше — още виждах с него, за щастие, обаче си болеше. Мизи добре ме беше наредила. Седях и се чудех, припомнях си. Мислех за себе си като момче — как изучавах всеки Епичен. Как мразех всички тях. Как кроях планове за убийството на Стоманеното сърце.

Знаех какво изпитва Мизи. Навремето бях същият. Лудост беше, но ми се струваше, че вече не съм същият човек. Промяната беше започнала в деня, когато победих Стоманеното сърце. Отлетях в коптера с черепа му в ръце, бях смазан. Убиецът на баща ми беше мъртъв, но само с помощта на друг Епичен.

В какво всъщност вярвах? Порових в джоба си и измъкнах верижката от Ейбрахам. Тя улови светлина от някъде, може би отблясък, отразен в някой метален парапет горе, и светна. Символът на Верните.

— Не — отвърнах аз, понеже най-сетне разбрах. — Ние не убиваме Епични.

— Ама…

— Ние убиваме престъпници, Мизи. — Вдигнах ръце и си сложих верижката, после станах. — Ние носим правосъдие на убийците. Не ги убиваме заради това какви са. Убиваме ги заради живота на останалите, който те застрашават.

Цял живот бях мислил за това неправилно.

Мизи гледаше верижката със стилизирания символ, която висеше вън от дрехата ми.

— Тя си остава престъпник. Сам…

— Ще я екзекутираш ли, Мизи? — попитах аз. — Ще натиснеш ли спусъка, ако знаеш, че си неутрализирала силите й и тя не може да направи нищо? Ще гледаш ли онзи миг на осъзнаване в очите й? Понеже аз съм го правил и ще ти кажа: никак не е толкова лесно, колкото звучи.

Срещнах погледа й в приглушената светлина. После тръгнах нагоре по стълбите.

Мизи задържа пистолета насочен към мен още малко. Ръката й трепереше. После тя отклони поглед и свали оръжието.

— Трябва да предупредим останалите — казах аз. — И понеже имах глупостта да унищожа мобилния ти, трябва да се добера до подводницата. Знаеш ли къде е?

— Не — отвърна Мизи. — Някъде наблизо, струва ми се.

Продължих да се качвам.

— Планът му е да я убие — обади се Мизи. — Докато ние следим Нютън, Проф ще подмами Зарево и ще я убие.

Продължих по стъпалата, а по челото ми се стичаше студена пот.

— Трябва някак да се добера до него. Да му попреча да…

— Няма да стигнеш навреме — рече Мизи. — Поне не без това.

Застинах на място. Долу Мизи свали торбата от рамото си и я разкопча.