Брандън Сандърсън
Зарево (20)

19.

Стоях на ръба на грамадния покрив, съсредоточено вдишвах и издишвах и се борех с леката паника, а Мизи и Ексел влязоха на партито.

Хора със светещи боядисани дрехи се движеха насам-натам във френетична бъркотия; някои танцуваха, други се гощаваха с разнообразните плодове, които бяха натрупани върху маси по краищата на покрива. Музиката се стоварваше върху всички ни — покоряващи звуци на ударни и струнни инструменти.

Приличаше на метеж. Ритмичен и добре снабден метеж.

И повечето от присъстващите бяха на моята възраст. Разбира се, познавах други тийнейджъри. Имаше ги много във Фабриката в Нюкаго, където живеех и работех от деветгодишен. Но Фабриката не устройваше партита, ако не се броят кино вечерите, когато гледахме стари филми. И аз не общувах много с другите. Свободното ми време беше посветено на бележките ми върху Епичните и плановете ми да погубя Стоманеното сърце. Не бях зубър, знайте. Просто бях от онзи тип момчета, които прекарват много време насаме със себе си и са съсредоточени върху един поглъщащ ги интерес.

— Хайде! — каза Мизи, която се появи от партито като семка, изплюта от устата на светещ тиквен фенер. Хвана ме за ръката и ме завлече в хаоса.

Вихрушката от светлина и звук ме обгърна. Нали на парти хората разговаряха? Аз едва чувах себе си насред това нещо тук при всичкия шум и музика. Тръгнах след Мизи и тя ме отведе до една от масите с храна, наобиколена от групичка вавиларци в боядисани дрехи.

Установих, че ръката ми е в джоба на якето и стиска пистолета на Меган. Да съм притиснат между тези тела беше още по-зле, отколкото да съм уязвим на открито. С толкова много хора наоколо не можех да държа всички под око и да следя за пистолети или ножове.

Мизи ме разположи пред масата и се включи в разговора на група по-големи тийнейджъри.

— Това — обяви тя и вдигна ръце, за да ме представи, все едно бях нова пералня със сушилня — е моят приятел Дейвид Чарлстън. Той не е от града.

— Нима! — възкликна един от хората около масата, високо момче със синя коса. — Никога нямаше да позная по скучните му дрехи и тъпата физиономия.

Начаса го намразих.

Мизи го ръгна в рамото и се ухили.

— Това е Калака — рече ми тя, после посочи другите трима — момиче, момче, момиче — по ред. — Инфинити, Марко и Лулу. — На практика трябваше да крещи, за да надвика шума.

— И откъде си, новако? — попита Калака и си взе светещ плодов сок. Не изглеждаше безопасно. — Предполагам, от някое малко местенце, като гледам ококорените ти очи и смачканото изражение.

— Аха — отвърнах. — Малко.

— Дрехите ти наистина са скучни — каза едно от момичетата, Инфинити. Тя беше руса и отракана. Взе кутия с нещо изпод масата и я разтърси. Спрей. — Ето, можем да поправим това.

Отскочих назад и рязко вдигнах лявата си ръка, докато с дясната стиснах по-стабилно пистолета в джоба. Всички останали в този смахнат град можеха да обикалят и да светят колкото си искат, обаче аз нямах намерение да ставам по-лесна мишена в нощта. Четиримата се свиха и ококорени се дръпнаха от мен. Мизи ме взе за ръката.

— Всичко е наред, Дейвид. Те са приятели. Отпусни се.

Пак тази дума. Отпусни се.

— Просто не искам никакъв спрей върху себе си — отвърнах аз и се помъчих да се успокоя.

— Твоят приятел е странен, Мизи — отбеляза Марко. Той беше нисък, а кестенявата му коса беше толкова къдрава, че изглеждаше като залепен за главата му мъх. Облегна се небрежно на масата и завъртя чашата си с два пръста.

— Харесва ми — обяви Лулу и ме огледа. — Тих тип. Висок, задълбочен, страстен.

Задълбочен?

Чакайте малко… страстен?

Съсредоточих се върху нея. Беше заоблена, с тъмна кожа, пищна черна коса, която улавяше светлината. Ходенето по партита беше свързано преди всичко с това човек да се запознава с момичета, нали така? Създадях ли добро впечатление, можех да я попитам за Зората или Регалия.

— Такаа — каза Мизи, облегна се на масата и открадна питието на Марко. — Някой да е виждал Стив наоколо?

— Не мисля, че е тук — отговори Калака. — Поне не съм чувал да шамаросват някого наблизо.

— Струва ми се, че беше там — каза Инфинити и гласът й омекна. — Онзи ден. В града.

— Лоша работа — отбеляза Марко.

Другите кимнаха.

— Е — рече Калака. — Тогава май е добре да вдигнем чаши за стария Стив. Колкото и да беше мазен, ако Епичните са го пипнали, заслужава си подходящо сбогуване.

Марко посегна да си върне напитката, обаче Мизи се извърна настрани, чукна чашата в тази на Калака и отпи. Инфинити и Лулу също вдигнаха чаши. Сведоха глави, а Марко грабна малко светещо грозде от една чиния на масата и се върна. Аз също наведох глава. Не познавах тоя Стив, но той беше убит от Епичен. Това донякъде го правеше мой човек. Марко почна да мята зърната по останалите от групата. Хванах едно. Гроздето, от несветещия вид, беше голяма рядкост в Нюкаго. Във Фабриката не гладувахме, но повечето от храната беше такава, каквато трае дълго. Плодовете бяха за богаташите.

Метнах зърното в устата си. Вкусът му беше фантастичен.

— Тази вечер музиката си я бива — прецени Марко.

— Едсо задобрява — каза Инфинити и се ухили. — Според мен освиркванията свършиха работа.

— Чакайте — прекъснах ги аз. — Не се ли тревожите за Разрушение? След онова, което причини на приятеля ви? Просто ще пийнете и ще продължите напред?

— Че какво трябва да направим? — попита Марко. — Трябва да продължим да живеем.

— Епичните може да дойдат — съгласи се Калака. — Могат да те отнесат днес, могат да те отнесат утре. Но това важи и за сърдечния удар. Няма смисъл да не се веселим днес, докато можем.

— Снощи някой стреля по онзи — предпазливо подзе Мизи. — Някои хора отвърнаха.

— Идиоти — отсече Калака. — Само влошават нещата.

— Аха — съгласи се Инфинити. — Половината мъртви можеха още да са живи, ако оставяхме Епичните да правят каквото искат. Накрая винаги се отегчават и се махат.

Останалите закимаха, а Марко изруга под нос „проклетите Възмездители“.

Примигнах. Това някаква тъпа шега ли беше? Не, нямаше смях. Забелязах обаче, че Мизи видимо се отпусна. Явно макар и да бяхме отвърнали на удара, никой не я беше разпознал. Не се изненадах: в хаоса, причинен от Разрушение, новините какво точно се е случило и кой е бил замесен, надали щяха да са достоверни.

Групата продължи да обсъжда музиката, а аз просто си стоях и се чувствах неловко и потиснато. При подобно отношение не беше чудно, че Епичните побеждават. Поне им е приятно, отбеляза част от ума ми. Може би няма какво да направят. Защо ги съдиш толкова строго?

Просто смятах, че щом някои се стараем толкова много, всички би трябвало поне да признават работата ни. Ние се борехме за свободата на хора като тези тук. Ние бяхме техните герои. Нали?

В хода на разговора, Лулу се присламчи към мен с чаша светещ син сок в ръка.

— Скучно е — каза тя, като се надигна и се приведе близо до мен, за да говори в ухото ми. — Да потанцуваме, хубавецо.

Хубавец?

Дори не смогнах да отговоря, а Лулу вече подаваше чашата си на Марко и ме влачеше. Мизи леко ми помаха, но иначе ме изостави напълно, докато Лулу ме мъкнеше през тълпата. Към дансинга.

Предполагам, че така бихте го нарекли. Като че ли всички имаха буболечки под дрехите си и наистина много се стараеха да се отърват от тях. По филмите бях виждал танци и те ми се струваха много по-… координирани от това.

Лулу ме замъкна в центъра и аз не смятах да призная, че никога преди не бях танцувал. Затова се размърдах и направих всичко по силите си да се слея с останалите като подражавах на движенията им. Макар да се чувствах като кексче в чиния за пържоли, останалите танцьори бяха толкова погълнати от заниманието си, че може би нямаше да ме забележат.

— Ей! — провикна се Лулу. — Добър си!

Така ли?

Тя беше по-добра, все се движеше, явно предусещаше музиката и се носеше с нея. По средата на едно движение тя се хвърли към мен, обгърна ме с ръце и се придърпа близо. Беше неочаквано, но не и неприятно. Очакваше ли се от мен някак да се движа заедно с нея? Доста разсейващо беше да е така близо до мен. Тя едва ме познаваше. Възможно ли е тя да е убиец?, чудеше се част от мен.

Не. Тя беше просто обикновено момиче. И явно ме харесваше, което беше удивително. Единственият ми истински опит с момичета беше с Меган. Как се очакваше да реагирам на момиче, което не изглеждаше като че иска да ме застреля?

Малка част от мен преценяваше, че би трябвало да я питам за Зората и Регалия, но щеше да стане прекалено очевидно, нали? Реших, че засега ще е най-добре да се държа естествено, а по-късно да се помъча да я накарам да се разкрие пред мен.

Затова само танцувах. Лулу ме нарече мълчалив. Това можех да го докарам, нали така. Продължихме да танцуваме — достатъчно дълго, та по челото ми да потече пот, докато се мъчех да отгатна правилните движения. Не личеше да има някаква формула; Лулу ту ме обикаляше, ту се притискаше много близо до мен, за да можем да танцуваме заедно. Минаха няколко песни — всяка беше различна, но въпреки това някак еднаква с останалите.

Явно всички други много се забавляваха. За мен беше стресиращо. Исках да го направя както трябва и да не издавам, че не съм го правил никога преди. Лулу беше привлекателна: топло лице, разкошни коси, заоблена, точно където трябва. Не беше Меган, ни най-малко, но беше тук. И беше близо. Трябваше ли да говоря с нея? Да й кажа, че е хубава?

Понечих да й кажа нещо, но коментарът замря на устните ми. В този миг открих, че наистина не искам да говоря с друго момиче. Глупаво беше — Меган беше Епична. През цялото време, което прекара с Възмездителите, тя навярно се беше преструвала. Беше ни лъгала. Аз дори не я познавах наистина. Но все още имаше възможност да е била искрена, нали? Съмнявах се, че Лулу носи гранати в сутиена си, колкото и да беше пищен. Надали познаваше оръжията колкото Меган. Не беше достатъчно корава да побеждава Епични, а и усмивката й беше твърде подканваща. А Меган беше трудна за разгадаване, трудно беше човек да я накара да се усмихне. И затова всички усилия си струваха, когато тя се усмихнеше. Престани, казах си аз. Проф е прав. Трябва да избиеш Меган от главата си. Радвай се на това, което имаш сега.

Някакъв тип наблизо улови Лулу за ръката и я дръпна при себе си. Тя се разсмя, а тълпата възвря от ангажиращата музика. Ей така. И вече я нямаше.

Спрях на място. Затърсих сред тълпата полусветещи фигури и най-сетне отново видях Лулу. Танцуваше с някой друг. Искри. Очакваше ли да я последвам? Това някакво изпитание ли беше? Или отхвърляне? Защо в училището към Фабриката не преподаваха такива важни уроци, например как да се държим на парти?

Както си стоях там и се чувствах глупаво сам на дансинга, зърнах нещо друго. Едно лице, което ми се стори, че познавам. Азиатка, с пънк облекло, като от едно време. И…

Това беше Нютън. Водачката на бандите във Вавилар. Епична. Стоеше встрани от дансинга, до отрупана маса с плодове, която осветяваше лицето й.

О, благодаря ти, помислих аз и ме заля вълна на облекчение. Танците бяха стресиращи, но с полубогове убийци можех да се справя.

С ръка върху пистолета в джоба тръгнах през тълпата, за да видя по-добре.