Ан Филип
Докато въздъхнеш… (16)

XVI

Месеците, годините текат, годишните времена се нижат едно след друго. Ето пак настъпи пролет. Тя се носи из тихия въздух и внезапно ме докосва. Ту ми дава сила и надежда, ту отново ми ги отнема. Понякога не я усещам, а понякога е непоносимо тежка, но винаги прониква чак до мозъка на костите ми. Достатъчен е и най-малкият полъх на пролетта, примесен с внезапно захладял въздух, с цъфналото дърво в моя двор, с ромона на дъжда, с долетял през прозореца смях, за да изникнат отново безброй въпроси. Всичко — и душевното спокойствие, което мислех, че съм постигнала, и мъдростта, с която се гордеех, и взетите решения, и приетата действителност, и уталоженият бунт, и затънялата болка, — всички тези мои кули се оказваха въздушни. Бурята е стихнала само за миг, но тя ме дебне и е готова да ме връхлети, щом небето се избистри и около фиданките се появи нежното зелено сияние.

— Сега е пролет, ще си обуя белите чорапки, всичките ми другарчета носят бели чорапи — се провиква дъщеря ми.

Да, звярът е жив, той души, знае, има верен усет. Разумът ми отбелязва връзката между причината и следствието, но е безсилен пред тръпките, които ме обземат. Тялото ни никога не лъже, то винаги ни напомня кое е редно да се направи. Чувствувам се отпаднала, безсилна. Излизам от безчувствеността, за да се залутам между яростта и мъката. Възмутително е, че те няма. Често виждам да минават две стари жени. За да изминат оная част от улицата, която се вижда от прозореца ми, нужен им е близо час. Едната е прегърбена надве, другата я подкрепя; пристъпват, без да виждат някого, без да говорят, прилични на две механични кукли, облечени в черно, с безцветни лица, по които дори не може да се прочете какви са били. Дали знаят още, че има пролет? Това, че се движат и че сърцата им бият, достатъчно ли е, за да се каже, че живеят? А може би те държат на живота повече, отколкото хубавият юноша, готов да умре за онова, което обича, отколкото прекрасният млад човек, какъвто беше ти, когато казваше: „Искам да умра хубав.“

Пролетта ме измъчва. Иска ми се да я помоля за пощада. Всяка година се надявам да мога да я изживея или да забравя как изглежда. Нима не съм направила нито крачка напредък? Все още ли продължавам да се лутам като пате в решето? Все така свита на кълбо, наежена в леглото си ли трябва да стоя и това ли е единственото, което мога да сторя?

Сладостта на въздуха ме кара да мечтая за онова, което беше, и за онова, което би могло да бъде, ако ти беше тук. Оставям се на течението, без да се взирам много надълбоко и много надалеч. Чакам оня миг, когато ще се почувствувам отново силна. Този миг ще дойде. Зная, че животът все още може да ме въодушеви. Искам да се спася, без да се освободя от тебе.