Дъглас Кенеди
Сделката (22)

5

Две неща ме спряха да хукна още на следващата сутрин към Мег Питърсън в Олд Грийнуич. Първо, заглавието, което видях в „Ню Йорк Таймс“. Беше на трета страница от местните новини.

ДОМЪТ НА ПОЧИНАЛ МЕНИДЖЪР НА КОМПЮТЪРНА ФИРМА ОГРАБЕН ПО ВРЕМЕ НА ПОГРЕБЕНИЕТО

Само седмица след смъртта на Тед Питърсън, загинал под влака „Метро-Норт“ в Олд Грийнуич, разследването взе нов обрат, определен от полицията в Кънектикът като „силно подозрителен“. След като се върнали от погребението вчера, близките на господин Питърсън установили, че домът им в Олд Грийнуич е бил ограбен.

Според капитан Джеймс Хики от местното полицейско управление „злосторниците не са взели почти нищо ценно, но за сметка на това са претършували старателно дома“.

Вещи липсват основно от кабинета на господин Питърсън и от спалнята. Капитан Хики заяви, че или крадците са търсили нещо конкретно, или са проникнали в неподходящ момент и е трябвало бързо да се измъкнат, защото са чули опечалените да се прибират.

Проклетият му Джери. Що за безсърдечно копеле? Нямаше никакви скрупули. Интуицията на Лизи не я беше подвела. Притеснен, че Питърсън може да е държал вкъщи уличаващи документи, Джери бе решил да инсценира взлом в дома му. Само че вместо да вземат бижутата и семейното сребро, неговите хора бяха отмъкнали настолния компютър, дискети и документи. На всичкото отгоре бяха подбрали точно момента, в който близките са били на гробищата.

Край с идеята да се добера първи до госпожа Питърсън. Джери ме беше изпреварил.

Второто, което ме спря да тръгна за Олд Грийнуич, беше полицията. Около девет сутринта в понеделник, само няколко часа преди планирания ми полет за Лос Анджелис, в офиса ме потърси инспектор Том Флин от щатската полиция на Кънектикът. Съвсем случайно бил в Манхатън по работа и щял да се радва да се отбие да ми зададе няколко въпроса, свързани с Тед Питърсън. Обясних му, че възнамерявам да летя до Лос Анджелис следобеда и той каза:

— Няма проблем. Тъкмо си уговорих среща на Западна Четирийсет и осма улица. Мога да бъда в офиса ви до половин час.

— Сутринта днес ми е доста натоварена — излъгах.

— Ще ви отнема само петнайсет минутки от времето, не повече — отговори Флин и затвори, преди да успея да му откажа.

Инспекторът гонеше петдесетте, беше набит и жилав, с телосложението на боксьор лека категория и физиономия на улично хлапе, същински застаряващ Джими Кагни, забутан в предградията на Кънектикът.

— Благодаря за отделеното време — рече, настанявайки се на стола срещу бюрото ми.

— Няма проблем — отвърнах, мъчейки се да прикрия притеснението си.

— Нека предварително изясня нещо, господин Алън. Това не е официален разпит. И вие официално не сте заподозрян. Така че не сте длъжен да отговаряте на въпросите ми. Просто си приказваме.

— Благодаря ви за пояснението.

— За себе си ли работите? — попита той, оглеждайки малкия ми офис.

— До известна степен. Представлявам международен частен инвестиционен фонд за Северна Америка.

— Частен инвестиционен какво! — недоразбра той, вече беше отворил един малък черен бележник, за да си записва.

Набързо му описах начина на функциониране на частните инвестиционни фондове и как пътувам из страната в търсене на инвеститори за нови проекти. Изглежда, се върза на лъжата ми.

— Преди сте се занимавали с компютри, нали?

— Със списания за компютри. Бях регионален търговски директор на „Компю Уърлд“ за Североизточния регион.

— Кога приключихте с тази работа?

— В началото на януари. Закриха списанието.

Той се консултира с бележника си.

— И тогава сте нападнали шефа си, господин Клаус Креплин.

Сепнах се. Явно инспектор Флин внимателно беше разследвал миналото ми.

— Да, имахме известни разногласия с господин Креплин след продажбата на компанията.

Погледът му се върна към тефтера.

— И той влезе в болницата, а вас ви арестуваха?

— Обвиненията отпаднаха.

— Информиран съм за това, господин Алън. Освен това съм наясно и че не сте се разбирали с покойния господин Тед Питърсън.

— Не го харесвах особено.

— Това не е ли меко казано? Според секретарката му…

Божичко, тази чаровница.

— … двамата сте имали сериозен спор точно преди Коледа. А инспектор Дебра Кастър от полицейското управление на Хартфорд ни информира, че сте обвинили Питърсън за самоубийството на ваш колега. Така ли е?

Спри да избягваш погледа му.

Втренчих се в инспектор Флин и отвърнах:

— Да, точно така беше.

— И след това, разбира се, стигаме до разправията ви на публично място с господин Питърсън на коктейла тук, в Манхатън, в нощта, преди той да почине.

— Да, онази вечер беше първият ми контакт с него, откакто… ами от Коледа насам.

— И въпреки че са минали няколко месеца, вие пак сте избухнали.

— Той беше нанесъл огромни професионални щети както на мен, така и на починалия ми колега Айвън Долински.

Погледът му се върна върху бележника.

— Това е мъжът, който се е самоубил в Хартфорд през март тази година ли?

Кимнах.

— Значи, сте мразили Питърсън?

Тук трябва да стъпвам внимателно.

— Признавам си, че не го харесвах…

— С две думи, се радвате, че е умрял?

Зададе ми въпроса просто ей така, между другото. Но аз се вцепених за миг и едва успях да измънкам:

— Никой не заслужава да преживее това, което преживях аз.

— Можете ли да ми кажете къде сте били в нощта на убийството?

— Да, бях в Маями. По работа.

— Както споменах в началото, това не е официален полицейски разпит. Не сте длъжен да ми давате подробни сведения за това къде сте били. Но ако имате доказателство за пътуването до Маями, ще е добре да ми го предоставите, за да ви премахнем от списъка със…

— С удоволствие ще ви помогна — прекъснах го аз. Дръпнах едно чекмедже на бюрото, извадих няколко папки и отворих тази с надпис „Маями“. Подадох му самолетния билет и бележката за кола под наем. Инспектор Флин ги прегледа, записа си нещо в бележника и ми ги върна.

— Значи пътувате често?

— Няколко пъти седмично, но рядко отсъствам за повече от една нощ.

— Ако се наложи да ви потърся пак…

— Тук ще съм.

Той се изправи.

— Благодаря за отделеното време.

— За мен беше удоволствие.

Обърна се, но после се спря и ме погледна през рамо.

— И едно последно нещо — рече, посягайки към куфарчето си. — Имате ли представа кой може да е този тип?

Държеше в ръка фоторобота на мъжа, вечерял последно с Питърсън.

— Никога не съм го виждал.

— Сигурен ли сте, че не ви се струва познат?

— Вероятно познавам десетки подобни на него. Стандартно лице.

Инспекторът ме огледа внимателно и кимна.

— Да, така е.

 

 

Този следобед, преди да се кача в самолета за полета в 15:00 ч. до Лос Анджелис, позвъних на Лизи. За нея беше първи работен ден в офиса в Манхатън, звучеше притеснена.

— Нямам много време за приказки, Нед. Знаеш, че се върнах в града едва снощи.

— Как е апартаментът?

— Стерилен.

— Кога мога да дойда да го видя?

— Никога не ме чуваш какво ти говоря, нали?

— Много добре те чух какво каза. Но няма да те оставя да си тръгнеш просто ей така.

— Стига, Нед, аз вече съм си тръгнала. Приеми го.

Смених темата. Бързо.

— Видя ли вчерашния „Ню Йорк Таймс“?

— Направо не повярвах. Да ограбят къщата на Питърсън по време на погребението.

— Точно както предположи. Джери се е опасявал, че Питърсън може да държи нещо уличаващо в дома си.

— На твое място бих отишла да се видя с жена му — подметна тя.

— Защо?

— Може да знае нещо.

— Какво например?

— Не зная. В момента не се сещам.

— И аз така. И на всичкото отгоре, тази сутрин ме търсиха ченгетата.

— Как мина? — попита загрижено Лизи.

— Справих се. Показах му фалшивото си доказателство, че съм бил в Маями.

— Той хвана ли се?

— Май да.

Високоговорителят до мен обяви, че полет номер 11 на „Американ Еърлайнс“ се подготвя за излитане.

— Трябва да вървя.

— Ти ли си дежурен днес?

— Опасявам се, че да.

— Как, по дяволите, се замеси в това?

— Както човек се спъва в нещо, което не е видял.

— Пази се — промълви тихо тя.

 

 

Слязох от самолета на международното летище в Лос Анджелис. В залата за пристигащи дадох куфарчето с компютъра на представител на господин Тарик Исак. Той изчезна за няколко минути, върна се и седна на пейката до мен, като сложи куфарчето на пода между двама ни.

— Шестстотин и дванайсет хиляди — пошепна в ухото ми.

Убих няколко часа на летището, преди да се кача на нощния самолет за Маями. Заспах, гушнал куфарчето. В 6:00 кацнахме в Маями. В 7:00 се качих на черупката за Насау. Парите депозирах в банката преди 9:30 (122 400 долара по сметката на Джером Д. Шуберт, а останалите 489 600 в тази на фонд „Екскалибур“) и преди 16:00 ч. бях обратно в Ню Йорк. Хванах такси до Устър стрийт и извадих компютърната чанта, която криех в килера с метлите във фоайето на сградата. Качих се в апартамента и извадих от нея печата и кочана с разписки, написах разписка за депозит от 612 000 долара, отбелязах ФОНД ЕКСКАЛИБУР, добавих датата, натиснах печата върху тампона с мастило и го ударих върху разписката. След това откъснах разписката от кочана и я оставих върху кухненската маса.

После взех от чантата плика, където събирах разписките, и пъхнах двете истински в него. Реших, че няма да връщам чантата в килера долу. Скривалището не беше сигурно, ако портиерът я намереше и тръгнеше да чука по вратите в търсене на собственика й, дните ми на тая земя щяха да се окажат преброени.

Взех такси до книжарницата за канцеларски материали на Петдесет и пета и Лексингтън и наех пощенска кутия. Платих 20 долара депозит и още 20 наем за първия месец, в замяна на което ми връчиха ключ за кутия номер 242, където прибрах съдържанието на компютърната чанта, а самата нея изхвърлих в улично кошче за боклук.

На влизане в сградата на офиса видях Джак Балантайн да излиза заедно с две горили. Единият го разпознах веднага. Беше онзи, дето ми каза, че идвал „отгоре“.

— Ха, моят партньор по тенис. — Балантайн ми протегна ръка.

— Радвам се да ви видя, господин Балантайн — отговорих тихо аз.

— Трябва да си уредим една игра скоро.

— Когато кажете.

— Джери ми разказа колко добре се справяш с работата — подхвърли той.

Стрелнах с поглед горилата. Онзи се извърна на другата страна.

— Щом той е доволен, значи всичко е наред.

— Зная, че не си представяше точно така нещата.

Пак погледнах телохранителя.

— Някои аспекти на работата ме… хм… изненадаха.

— Уверявам те, наясно съм какви усилия влагаш и веднага след като приключа с турнето за новата си книга, ще те поканя на обяд и ще обсъдим бъдещето ти в нашата компания. Какво ще кажеш?

— Ще очаквам срещата ни с нетърпение, господин Балантайн.

— А, и един скромен съвет: прави, струвай, ама си върни съпругата. Много впечатляваща жена. А и — приведе се към мен и зашепна в ухото ми — мога да ти кажа със сигурност, че има хора, които не си губят времето с нея…

Кимнах.

— Между другото, Нед, надявам се, че не си споменавал пред Лизи за нашите, хм, отношения, нали?

— Естествено.

— Радвам се да го чуя. Продължавай в същия дух!

Той ме тупна по рамото, както треньор тупва състезателя си, и се насочи към колата. Бодигардът му мина покрай мен, без да ми обърне внимание.

Има хора, които не си губят времето с нея. Всъщност ставаше дума за вездесъщия ми шеф, който лесно можеше да ме командирова за две седмици извън града, докато активно преследва жена ми. И точно това и направи. Сутринта, след като се натъкнах на Балантайн, Джери ми подаде тесте самолетни билети с подробни инструкции, които ме накара да препиша, за да не останат при него никакви доказателства. Графикът беше доста изтощителен. Мемфис, Далас, Лос Анджелис, Маями, Детройт, Маями, Денвър, Лос Анджелис, Хюстън, Ню Орлиънс, Маями, като след всяка от тези спирки трябваше да отскачам до Насау.

— Няма ли да е по-евтино да ми пратят парите по куриер? — пошегувах се.

— Наистина ли очакваш инвеститорите ни да се доверят на някоя куриерска фирма? А и когато ти лично вземаш средствата, се създават добри връзки с клиентите. Освен това гарантираш, че пратката ще стигне до банката на Бахамите без издънки. Така инвеститорите ни ще знаят, че с нас са в добри ръце.

Инвеститорите ни. Трябва да му се признае на Джери — даваше вид на човек, който наистина си вярва на глупостите. Понякога ми идеше да му кажа: Между нас да си остане, ама защо не играем с открити карти и не си признаеш, че се правиш на банкер на шайка долнопробни мафиоти? Защото, благодарение на Фил и приятелите му, бях започнал да трупам доста солидно досие на нашите „инвеститори“.

— Така, да вземем например оная отрепка Тарик Исак — каза Фил, когато му звъннах от Маями между два полета. — Роден в Ливан, живее в Лос Анджелис и е едра риба в нелегалния трафик на оръжие.

Седмица по-късно, когато му се обадих от Денвър, вече разполагаше с информация и за инвеститора ни в Хюстън.

— Мани Ругоф е независим търговец на петрол с големи интереси в Гватемала, Еквадор и Венесуела. Говори се под сурдинка, че е особено гъст с мафиотите зад граница.

— Страхотно!

Докато пътувах, поддържах редовни контакти и с Лизи. Джери наистина не си губеше времето.

— Офисът ми заприлича на мафиотско погребение — каза ми тя един следобед, когато й звъннах от летището в Маями.

— В смисъл?

— Всеки ден пристигат букети от господин Шуберт.

— Божичко…

— Не може да се отрече, че е упорит.

— Покани ли те вече на среща?

— Само няколко десетки пъти.

— И?

— Накрая се предадох и се съгласих да вечерям с него утре.

— Прекрасно.

— Неблагодарник.

На следващата вечер, когато нощувах в хотела на летището в Далас, звъннах на Лизи в апартамента й.

— Да не си ми баща? — ядоса се тя.

— Просто бях загрижен…

— Един през нощта е, Нед.

— Сама ли си?

— Ще ти затворя.

— Просто исках да се уверя…

— В какво? Че не съм му пуснала?

— Ами…

— Ти си пълен тъпак.

— Но загрижен тъпак.

Засмя се.

— Не бих си простила, ако преспя с Джери Шуберт.

— Защо? Той е симпатичен.

— Също и убиец, което, ако щеш ми вярвай, някак си не го прави мой тип.

— Сериозно? Изненадан съм. Пробва ли се да те омае?

— Заведе ме в много хубав ресторант.

— Кой?

— „Джоджос“ на Източна Шейсет и четвърта.

— Ходили сме там веднъж, нали?

— Да, на втората ни годишнина.

— Беше много романтична нощ.

— Няма да се впускам в спомени.

— Знаеш ли, има два основни вида тактики за прелъстяване. Първата е, когато мъжът разсмива жената цяла вечер и така си проправя път към леглото й. А втората е, когато мъжът се държи искрено и трогателно, а след това рязко взема завоя. Обзалагам се, че Джери е заложил на втората тактика…

Тя пак се засмя.

— Лека нощ, Нед.

Три дни по-късно, когато се прекачвах (както обикновено) в Маями, успях да се свържа с нея, докато беше на работа.

— Надявах се да се обадиш — каза Лизи.

— Това звучи обещаващо.

— Колко бързо можеш да се върнеш тук?

— Следващите два дни съм зает.

— Видя ли последния брой на „Ню Йорк Таймс“?

— Не още.

— Отново са разбили къщата на Тед Питърсън.

— Мамицата му! Взели ли са нещо?

— Май не, макар че според статията направо са я разпердушинили.

Замислих се. После отбелязах:

— Хората на Джери явно не са намерили каквото търсят.

— И на мен така ми се струва. Което означава, че или госпожа Питърсън е преместила доказателствата другаде, или…

Бинго!

— Самият Питърсън ги е покрил на сигурно място — обадих се аз.

— На сигурно място извън страната — додаде тя.

— Най-вероятно.

Купих си „Ню Йорк Таймс“ от първата вестникарска будка и се втурнах към самолета. След два часа влязох в Бахамската търговска банка.

— Знаете ли, вие наистина станахте най-добрият ни клиент — рече господин Макгуайър и спря погледа си върху куфарчето, което сложих на плота.

— Бизнесът върви добре.

— Четири милиона и двеста хиляди за по-малко от две седмици е доста повече от добре. Особено ако, както господин Шуберт, и вие взимате двайсет процента комисиона.

— Да, той сигурно има почти милион в сметката си до момента.

— Завиждате ли?

— Той си ги заслужава — отвърнах ледено.

— Не се и съмнявам — подхвърли управителят и изви вежди. — Е, колко ни носите днес?

— Сто четирийсет и една хиляди.

— Доста скромно този път.

Е, да, въпросният „инвеститор“ (Бил Пърл, мастит търговец на скрап в Денвър) вероятно беше само дребен рекетьор.

Мюриъл отнесе парите, за да ги преброи. Метнах „Ню Йорк Таймс“ на бюрото на Макгуайър.

— Вижте какво има на пета страница.

— Новината за втория обир в дома на господин Питърсън?

— Пак сте крачка пред мен.

— Шокираща работа, нали? Какво, за бога, смятате, че са търсили?

— Вие не знаете ли?

— Откъде да знам?

— Нали сте неговият задграничен банкер. Той не само е имал сметка при вас, а е държал и сейф.

— Това е само ваше предположение.

— Да, но бих заложил доста пари, стига да ги имах, че съм прав.

— Господин Алън, не бих могъл да коментирам тази информация.

— Но можете да я потвърдите пред вдовицата на господин Питърсън, нали?

— В случай че тя ми представи необходимите документи.

— Значи наистина има такъв сейф.

Той въздъхна и се втренчи в мен с леко раздразнение.

— Напомнете ми никога да не играя покер с вас, господин Алън.

— Какви документи ще й трябват?

— Брачно свидетелство, удостоверение за смъртта на съпруга й и валидно завещание, в което да е посочено, че тя е негов наследник.

— Това ли е всичко?

— И още нещо: ще сме ви задължени, ако в някакъв удобен за вас момент ни върнете печата и кочана с разписки, които „заехте“ от нас.

— Дайте ми още няколко дни.

— Имате късмет, че сте толкова добър клиент.

В Маями изпуснах връзката си и се наложи да пренощувам в хотела на летището. Обадих се в офиса да си прослушам съобщенията. Имаше само едно.

„Инспектор Флин от полицейското управление в Грийнуич. Моля, свържете се с мен незабавно у дома или в офиса. Телефоните са…“

Погледнах си часовника. Беше точно 21:15. Набрах домашния номер на инспектора.

— Благодаря ви за обаждането, господин Алън. В Ню Йорк ли сте?

— В Маями.

— Кога ще се върнете в града?

— След не по-рано от седмица — излъгах аз.

— Не можете ли да ускорите нещата?

— Не, освен ако не искам да ме уволнят.

— Ще говоря направо. Трябва да ви видим.

— Защо?

— Искаме да се явите за разпознаване.

— Разпознаване ли? — Думата заседна в гърлото ми. — Мислех, че сте ме изключили от подозрение.

— Бяхме. Но след това получихме снимки, правени на приема на СОФТУС. От СОФТУС са били наели фотограф, за да снима гостите, предполагам, че са възнамерявали да използват снимките в рекламна брошура. На някои от тях се вижда как „дискутирате“ доста разпалено с господин Питърсън. Не са много добри, определено не са на фокус, но днес ги показахме на господин Мартин Алгар, управителя на ресторанта в „Хаят Риджънси“. И той заяви, господин Алън, че според него вие сте човекът, напуснал ресторанта заедно с Питърсън.

Едва се сдържах да не хукна. Вместо това поех дълбоко дъх и се опитах да звуча спокойно.

— Но това е абсурд. Аз бях в Маями. Показах ви билета.

— Наясно съм. Освен това съм наясно, че снимката не е на фокус, както и че господин Алгар не е напълно сигурен, че вие сте мъжът, когото е видял с Питърсън. Освен това фактът, че ми се обаждате вкъщи тази вечер също показва, че сте склонен да сътрудничите на разследването.

— Не съм човекът, когото търсите.

— Радвам се да го чуя, господине. Но предвид, че господин Алгар на практика ни даде основание да се усъмним в твърденията за вашата невинност, ще трябва да ви помолим да се явите за очна ставка. С това всичко ще приключи веднъж завинаги. Ако той не ви разпознае, никога повече няма да ви потърсим. И така, кога можете да се върнете?

Печелѝ време, печелѝ време.

— Във вторник.

— Не става, господин Алън, това е чак след една седмица.

— Както ви казах, имам уговорени срещи из цялата страна…

— А аз имам да водя разследване на убийство. Ако господин Алгар беше заявил категорично, че сте вие, щях веднага да издам заповед за арестуването ви. Но предвид обстоятелствата, мога да ви дам срок от четирийсет и осем часа, считано от утре сутринта, да се явите в управлението. И ако не дойдете до 9:00 сутринта в петък, действително ще издам заповед за арестуването ви. Ясен ли съм?

— Да, пределно ясен сте.

— И последно, няма да е зле да вземете със себе си и адвокат. За всеки случай.

Той затвори. Отпуснах се немощно на хотелското легло. След това скочих и грабнах телефона, за да поискам от „Справки“ домашния номер на Едуард Питърсън. Но след това си помислих, че ако Джери праща биячите си да разбиват къщата на Питърсън вече два пъти, то най-вероятно подслушва и телефона. А понеже разполагах едва с четирийсет и осем часа, имах право само на един опит, така че…

Обадих се на Лизи.

— Лизи, здраво съм загазил…

— Аха — измънка.

— Добре ли си?

— Да, но в момента не мога да говоря.

— Как така „не можеш да говориш“? Ситуацията е кризисна!

— Наистина не мога да говоря.

Присви ме под лъжичката.

— О, господи!

— Трябва да затварям.

— Да не би той да е при теб?

— Обади ми се утре.

— Джери е там, нали?

— Да.

— Страхотно.

— Довери ми се — прошепна тя.

И затвори.