Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (6) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

II
Алдарион и Ерендис

Моряшката съпруга

Менелдур бил син на четвъртия нуменорски крал Тар-Елендил. Той бил трета рожба на краля, тъй като имал две сестри, наречени Силмариен и Исилме. По-голямата станала съпруга на Елатан от Андуние и техен син бил Валандил, владетел на Андуние, от когото след векове произлезли кралските родове на Гондор и Арнор в Средната земя.

Кротък и скромен по нрав, Менелдур предпочитал полета на човешката мисъл пред подвизите и приключенията. От все сърце обичал земите на Нуменор, ала морската шир не го вълнувала; защото в мислите си достигал много по-далеч от Средната земя — влюбен бил в звездите и небесата. Изучавал всичко, що можел да събере от древните премъдрости на Елдарите и Едаините за Еа и мрачните бездни около царството на Арда, а най-голяма наслада откривал в наблюденията на звездите. Той изградил кула във Форостар (северната област на острова), където въздухът бил най-чист, та от нея нощем да изучава небесните светила и движението им по небосвода^[1].

Когато получил кралския скиптър, Менелдур трябвало да напусне Форостар и да се пресели в Арменелос. Той управлявал като добър и мъдър крал, макар че вечно мечтаел за деня, в който ще може отново да обогатява познанията си за небесата. Съпруга му станала прелестната Алмариан. Тя била дъщеря на Веантур, Капитан на всички кралски кораби по времето на Тар-Елендил; и макар че както повечето нуменорски жени не изпитвала влечение към морето и корабите, синът й се метнал повече на дядо си Веантур, отколкото на Менелдур.

Синът на Менелдур и Алмариан бил наречен Анардил, а по-късно станал крал на Нуменор под името Тар-Алдарион. Имал две по-малки сестри — Айлинел и Алмиел, и по-голямата от тях се омъжила за Орхалдор, син на Хатолдир от Хадоровия род, който бил близък приятел с Менелдур; а синът на Орхалдор и Айлинел бил наречен Соронто и за него ще стане дума по-късно в нашия разказ^[2].

Алдарион, защото така го наричат във всички предания, бързо израснал и станал снажен мъж, силен и пъргав както телом, така и духом, русокос като майка си, вечно засмян и великодушен, ала по-горделив и по-упорит от баща си. От малък обикнал морето и мечтаел да овладее изкуството на корабостроител. Не обичал северните земи и прекарвал цялото си свободно време по крайбрежието, особено около Ромена, главното нуменорско пристанище с най-големите корабостроителници и най-опитните майстори. Дълги години кралят дори не помислил да му попречи, тъй като бил доволен, че Алдарион сам намира приложение за буйните си младежки сили и храна за неуморния си ум.

Алдарион бил любимец на дядо си Веантур и често живеел в неговия дом край южния бряг на Роменския залив. Този дом имал собствен пристан, край който винаги стояли на котва няколко лодки, защото Веантур пътувал по суша само дотам, където не можело да се стигне по вода; там малкият Алдарион се научил да гребе, а по-късно и да управлява платноходка. Още като юноша вече бил способен да командва плаването на истински кораб от пристанище до пристанище.

И веднъж се случило тъй, че Веантур рекъл на своя внук:

— Анардилия^[3], пролетта наближава, а с нея и твоето пълнолетие. — (Защото през април Алдарион щял да навърши двайсет и пет години.) — Наумил съм си да го отпразнуваме както подобава. Много станаха вече годините ми и не вярвам, че още дълго ще намирам в сърцето си дързостта да напускам уютния дом и блажените брегове на Нуменор; ала поне още веднъж ще обяздя вълните на Великото море, за да се изправя срещу Изтока и северния вятър. Тази година ще дойдеш с мен и ще поемем към Митлонд, та да видиш високите сини планини на Средната земя и зелените равнини на Елдарите в тяхното подножие. С радост ще те посрещнат там крал Гил-галад и Кирдан Корабостроителя. Трябва да поговориш за това с баща си^[4].

Когато Алдарион споменал за това начинание и поискал от своя баща разрешение да потегли щом напролет повеят попътни ветрове, Менелдур дълго се колебал. Хлад натегнал в сърцето му, сякаш предчувствал, че тук се крие нещо повече, отколкото умът човешки съзира. Ала като погледнал пламналото от нетърпение лице на сина си, той потиснал тревогата и рекъл:

— Постъпи както сърцето ти повелява, ония. Тежко ще ми бъде без теб; но с капитан като Веантур и с благословията на Валарите ще живея в надежда пак да те видя. Само недей да обикваш Големите земи, защото един ден ще бъдеш крал и баща на този остров!

 

 

И тъй се случило, че в едно слънчево и ветровито утро през ведрата пролет на седемстотин двайсет и първата година от Втората епоха синът на нуменорския престолонаследник^[5] отплавал от бреговете; и още преди денят да отмине, видял как искрящите земи потъват далече в морето, а най-последен изчезнал връх Менелтарма, възправен пред залеза като черен показалец.

Разказват, че Алдарион собственоръчно водил дневник за своите пътешествия и този дневник дълго се съхранявал в Ромена, преди да изчезне, За първото му плаване не се знае почти нищо, освен че станал приятел с Кирдан и Гил-галад, че пътувал надалеч из Линдон и на запад от Ериадор, и всичко видяно го изпълвало с изумление. Не се завърнал цели две години и дълбока тревога обзела Менелдур. Преданията твърдят, че закъснял, понеже жадувал да узнае от Кирдан колкото се може повече както за строежа и управлението на корабите, тъй и за градежа на стени, способни да устоят пред яростта на морето.

Велика радост настанала в Ромена и Арменелос, когато хората зърнали големия кораб „Нумерамар“ (що означава „Западни криле“) да се задава откъм морето с позлатени от залеза платна. Лятото вече привършвало и наближавал празникът Ерухантале^[6], Когато Менелдур посрещнал сина си в дома на Веантур, сторило му се, че е израснал на снага и очите му блестят още по-ярко; ала надалеч се реел техният взор.

— Какво си видял в своите пътешествия по далечни земи, ония, та още е живо в паметта ти?

Но Алдарион гледал на изток към нощта и мълчал, Най-сетне продумал, ала тъй тихо, като че говорел на себе си:

— Прекрасният народ на елфите? Зелените брегове? Планините в облачни мантии? Земите, обгърнати в непроницаеми мъгли и сенки? Не знам.

Сетне замлъкнал, а Менелдур разбрал, че туй далеч не е всичко. Защото Алдарион се бил влюбил във Великото море, в самотата на кораба надалеч от всяка земя, понесен от ветровете с пяна край вълнореза към незнайни брегове и пристанища; и този копнеж не го напуснал до края на дните му.

Веантур повече не напуснал Нуменор; но подарил „Нумерамар“ на Алдарион. Подир три години Алдарион отново помолил за разрешение да отпътува и се отправил към Линдон. Три години останал по чужбина; а не след дълго предприел още едно пътешествие, що траяло четири години, защото разказват, че вече не се задоволил само да отплава до Митлонд, а почнал да изучава южните брегове покрай устията на Барандуин, Гватло и Ангрен, заобиколил мрачния нос Рас Ангрен и съзрял огромния залив Белфалас и планините в страната на Амрот, гдето още живеят елфи от племето на Нандорите^[7].

През трийсет и деветата си година Алдарион се завърнал в Нуменор с дарове от Гил-галад за баща си; защото през следващата година, както отдавна бил обявил, Тар-Елендил преотстъпил скиптъра на сина си и Тар-Менелдур станал крал. Тогава Алдарион обуздал копнежите си и останал у дома за утеха на своя баща; и в тия дни приложил на дело знанията по корабостроителство, що бил усвоил от Кирдан, като и сам добавил немалко новости, а освен туй пратил мнозина да се трудят за обновяването на кейове и пристанища, понеже вечно жадувал да строи нови и по-големи кораби. Но страстта по морето го обзела отново, та пак и пак отплавал от Нуменор; и умът му сега се насочил към пътешествия, що не можели да се осъществят само с един екипаж. Затуй създал Гилдията на Дръзновените, която подир време си спечелила заслужена слава; към това братство били привлечени най-храбрите и най-страстни мореплаватели, а младите идвали с молба да ги приемат дори от най-вътрешните области на Нуменор; и всички единодушно нарекли Алдарион с титлата Великия капитан. По онова време, тъй като не желаел да живее на сушата в Арменелос, той заръчал да му построят голям кораб наместо дом; нарекъл го „Еамбар“ и понякога пътувал с него от едно до друго нуменорско пристанище, ала най-често го държал на котва край Тол Уинен — малко островче в Роменския залив, сложено там от Уинен, Повелителка на моретата^[8]. Върху „Еамбар“ бил Домът на Дръзновените и там съхранявали описанията на храбрите си пътешествия^[9]; защото Тар-Менелдур не одобрявал начинанията на своя син и не желаел да слуша разкази за неговите пътувания, смятайки, че чрез тях се зараждат кълновете на недоволство и стремеж за овладяване на чужди земи.

По онова време Алдарион се отчуждил от баща си и престанал да говори открито за своите планове и копнежи; ала кралица Алмариан подкрепяла сина си във всяко негово начинание и Менелдур го оставял да върши каквото желае, макар и не твърде охотно. Защото растял броят на Дръзновените, растяла и човешката почит към тях, та ги нарекли Уинендили, сиреч Любимци на Уинен; и вече дори за краля не било лесно да упрекне или възпре техния Капитан в каквото и да било. Все по-големи и мощни ставали нуменорските кораби в ония дни, додето накрая вече нямало пречка да извършват далечни плавания с многоброен екипаж и тежък товар; и Алдарион задълго оставал далеч от Нуменор. Тар-Менелдур вечно възпирал сина си и наложил възбрана над изсичането на дървета за корабостроителниците; затуй Алдарион замислил да подири дървен материал от Средната земя и да изгради там пристанище за поправка на своите кораби. При тия пътешествия покрай бреговете гледал той с изумление към вековните дъбрави; и в устието на онази река, която Нуменорците нарекли. Гватир, сиреч Река на Сянката, създал Винялонде, що означава Ново пристанище^[10].

 

 

Ала когато отминали почти осемстотин години от началото на Втората епоха, Тар-Менелдур повелил на сина си да остане в Нуменор и временно да прекрати пътешествията на изток; защото желаел да провъзгласи Алдарион за кралски наследник, както било според обичая след навършването на тази възраст. Тогава Менелдур и синът му сложили край на разприте и помежду им настанал мир; на своя стотен рожден ден, сред всенародна радост и пиршества, Алдарион бил обявен за кралски наследник и получил от баща си титлата Повелител на нуменорските кораби и пристанища. За празненствата в Арменелос пристигнал от западните области някой си Берегар, а с него дошла и дъщеря му Ерендис. Кралица Алмариан забелязала нейната хубост, каквато рядко се срещала в Нуменор; защото по потекло Берегар бил от Беоровия род, макар и не пряк потомък на Елрос като кралете, затуй Ерендис била тъмнокоса, изящна, стройна и имала ясносиви очи както всички от този род^[11]. А Ерендис видяла Алдарион да минава край нея и тъй се прехласнала по неговата красота и доблест, че вече не забелязвала нищо друго. По-късно тя влязла в свитата на кралицата и си спечелила благосклонност от краля; ала рядко виждала Алдарион, който по онова време много се грижел за горите, та в бъдните дни да не липсва дървен материал. Не след дълго мореплавателите от Гилдията на Дръзновените станали неспокойни, тъй като вече не се задоволявали да плават само на кратки пътешествия с неопитни капитани; и шест години след като бил обявен за кралски наследник, Алдарион решил отново да отплава към Средната земя. Твърде неохотно дал разрешението си кралят, тъй като синът му вечно отказвал да се засели в Нуменор и да си подири съпруга; щом настанала пролет, Алдарион вдигнал платна. Ала когато отишъл да каже сбогом на майка си, зърнал в нейната свита Ерендис; и като видял хубостта й, усетил каква сила се таи в нея.

Рекла тогаз Алмариан:

— Алдарион, сине мой, трябва ли пак да потегляш? Няма ли що да те удържи в тази най-прекрасна земя на света?

— Не още — отвърнал той, — ала в Арменелос се срещат красоти, каквито човек не би открил нийде другаде, дори и по земите на Елдарите. Но морякът има две души и вечно воюва със себе си; а копнежът по морето все още ме държи в плен.

Повярвала Ерендис, че тия слова са отправени и към нея; и оттогава отдала всецяло сърцето си на Алдарион, макар и без голяма надежда. В ония дни нямало нито закон, нито обичай кралският наследник да си дири съпруга единствено сред потомството на Елрос Тар-Миниатур; Ерендис обаче смятала, че Алдарион стои твърде високо над нея. И все пак от онзи миг насетне не погледнала с благосклонност нито един мъж, а всеки поклонник пропъждала.

Седем години отминали, преди Алдарион да се завърне с товар от златна и сребърна руда; и разправил на баща си за своите подвизи и пътешествия. Но Менелдур му рекъл:

— Да бе стоял тук, до мен, повече щеше да ме зарадваш, отколкото с каквито и да било вести и дарове от Мрачните земи. Туй е дар, достоен за търговци и мореплаватели, ала не и за един кралски наследник. Що да сторя със златото и среброто, освен да ги употребявам от горделивост там, гдето други метали биха ми свършили същата работа? Не от тях се нуждае кралският дом, а от мъж, що знае и обича тая страна и народа, над който един ден ще властва.

— Та нима не изучавам людете всеки ден? — запитал Алдарион. — Знам да ги водя и управлявам както желая.

— Само някои люде, що са съгласни с теб — отвърнал кралят. — В Нуменор има и жени почти колкото са мъжете; а освен майка ти, коя друга можеш да водиш както желаеш и какво знаеш за тях? И все пак един ден трябва да си намериш съпруга.

— Да, един ден! — рекъл Алдарион. — Ала не преди да се наложи; а може би и по-късно, ако ли някой опита да ме подтикне към женитба. Други, по-срочни дела ме чакат и към тях съм насочил ума си. „Студен е животът на моряшката съпруга“, тъй казва пословицата; а онзи моряк, що има една-единствена цел и не се обвързва с брега, стига по-надалеч и по-добре знае как да се бори с морето.

— По-надалеч не означава по-плодотворно — рекъл Менелдур. — А и ти ме се „бориш с морето“, сине мой. Забрави ли, че Едаините живеят тук по благата воля на Западните властелини, че Уинен е благосклонна към нас и Осе удържа своето буйство? Корабите ни са под закрила и не само твоите ръце ги насочват по пътя. Затуй не бъди горделив, та да не отблъснеш благата воля; и не си въобразявай, че тя ще се разпростре над ония, що рискуват без нужда по канарите на чужди брегове и по земите на мрачни люде.

— Защо ни е тогаз тая закрила над нашите кораби — отвърнал Алдарион, — щом не ще плават към далечни брегове и не ще дирят невиждани гледки?

Повече не проговорил за тия дела пред баща си, ала задълго оставал на „Еамбар“ заедно с други Дръзновени и почнал строежа на нов кораб, по-голям от всички, градени дотогава; нарекъл го „Паларан“ що означава „Скиталец“. Ала вече често се срещал с Ерендис (а затуй допринасяла кралицата); и кралят като узнал, малко се разтревожил, макар да не бил недоволен.

— По-разумно и милосърдно би било да изцелим Алдарион от страстта към пътешествия — рекъл той, — преди да е завоювал сърцето, на която и да било жена.

— Та как другояче ще го изцелиш, освен чрез обич? — възразила кралицата.

— Ерендис още е млада — рекъл Менелдур.

Но Алмариан отвърнала:

— Родът на Ерендис не е тъй дълголетен като потомците на Елрос; а сърцето й вече е завоювано^[12].

 

 

И когато бил построен огромният кораб „Паларан“, Алдарион пожелал да отплава отново. Разгневил се тогаз Менелдур, макар че по настояване на кралицата не прибягнал към кралската власт, за да го удържи. Тук трябва да споменем за един обичай: когато нуменорски кораб потеглял през Великото море към Средната земя, някоя жена, най-често сродница на капитана, закрепвала върху носа му Зелената вейка на завръщането; а вейката се отсичала от дървото ойолайре, що означава „вечно лято“ — туй дърво им били подарили Елдарите^[13], като заръчали да кичат с него корабите си в знак на дружба с Осе и Уинен. Листата му били вечнозелени, лъскави и благоуханни; и най-добре растяло под соления морски вятър. Но Менелдур забранил на кралицата и сестрите на Алдарион да отнесат вейка от ойолайре в Ромена, където бил закотвен „Паларан“, като рекъл, че не ще благослови сина си, понеже потегля против неговата воля; а като чул за това, Алдарион продумал:

— Щом трябва да тръгна без вейка и благословия, то така и ще сторя.

Наскърбила се тогава кралицата; ала Ерендис й рекла:

— Тариния, ако отсечеш вейка от елфическото дърво, с твое разрешение ще я отнеса до пристанището; защото на мен кралят не е забранил.

Моряците смятали за зла поличба капитанът да потегли така; ала когато всичко било готово и вече се готвели да вдигнат котва, Ерендис пристигнала, макар че не обичала шумната суетня по големите пристани и крясъка на чайките. С изненада и радост я посрещнал Алдарион; а тя му рекла:

— Нося ти Вейката на завръщането, господарю; от кралицата е.

— От кралицата ли? — загинал Алдарион с променен глас.

— Да, господарю — отвърнала тя, — но само помолих за разрешение да го сторя. Не само на своите близки ще донесеш радост, ако се върнеш час по-скоро.

В онзи ден Алдарион за пръв път погледнал Ерендис с обич в очите; и докато „Паларан“ бързал напред през морето, той дълго стоял на кърмата и се взирал в брега. Разказват, че ускорил завръщането си и отсъствал далеч по-малко, отколкото бил замислил; а на връщане донесъл дарове за кралицата и нейната свита, ала най-прекрасен подарък дал на Ерендис — безценен елмаз. Хладна била срещата между краля и неговия син; упрекнал го Менелдур, че не подобава на един кралски наследник да дава подобен дар, освен ако е в знак на годеж, и настоял Алдарион да разкрие сърцето си.

— От благодарност го носех — отвърнал Алдарион, — задето срещнах топло сърце сред студенината на други.

— Студено е онуй сърце, що вечно броди насам-натам, та не разпалва топлина у другите — рекъл Менелдур; и отново призовал Алдарион да се замисли за сватба, макар че не изрекъл името на Ерендис.

Но Алдарион не желаел да слуша, защото вече за всичко се възпротивявал срещу ония, които го тласкали към каквото и да било; взел да се държи по-хладно към Ерендис и решил да напусне пак Нуменор, за да осъществи плановете си във Винялонде. Дразнел го сухоземният живот, защото на кораба не трябвало да се подчинява на ничия воля, а Дръзновените, що го придружавали, изпитвали само обич и възхищение към Великия капитан. Но сега Менелдур му забранил да потегли; а Алдарион още преди края на зимата вдигнал платната на флотилия от седем кораба и пряко кралската воля отплавал заедно с повечето Дръзновени. Кралицата не посмяла да се възправи срещу гнева на Менелдур; но късно през нощта една жена, загърната с плащ, слязла в пристанището със зелена вейка, дала я на Алдарион и преди да изчезне в мрака, изрекла:

— Туй ти изпраща дамата от Западните земи (защото тъй наричали Ерендис).

Пред този открит бунт на Алдарион кралят му отнел титлата Повелител на нуменорските кораби и пристанища; освен туй повелил да затворят Дома на Дръзновените върху „Еамбар“, закрил корабостроителниците в Ромена и забранил всякаква сеч за изграждане на кораби. Тъй отминали пет години; и Алдарион се завърнал с девет кораба, защото още два бил построил във Винялонде и всички били натоварени с най-добър дървен материал от крайбрежните гори на Средната земя. Велик гняв го обзел, като узнал що се е случило, та рекъл на баща си:

— Ако не срещам ни приветствие в Нуменор, ни работа за ръцете си, а корабите ми не бъдат поправени в тукашните пристанища, то тогава ще си замина час по-скоро; защото ветровете бяха немилостиви^[14] и работата по корабите не търпи отлагане. Нима един кралски син няма какво друго да върши, освен да се взира в женските лица и да си дири съпруга? Взех присърце всички горски дела и бях внимателен в тях; подир мен в Нуменор ще има повече дървен материал, отколкото през твоето царуване.

И верен на думата си, още същата година Алдарион отплавал с три кораба и най-храбрите от Дръзновените, ала вече без благословия и вейка; защото Менелдур разпрострял възбраната не само над жените от своя род, но и над всички моряшки съпруги, а освен туй разположил стража около Ромена.

Този път Алдарион отсъствал тъй дълго, че народът се разтревожил за него; и дори сам Менелдур изпитал безпокойство въпреки благата воля на Валарите, що винаги закриляли нуменорските кораби^[15]. Когато отминали десет години подир отплаването му, Ерендис най-сетне се отчаяла, та решила, че е погинал или се е заселил завинаги в Средната земя; поради туй, а и за да избегне множеството си обожатели, тя измолила разрешение от кралицата, напуснала Арменелос и се върнала при роднини в Западните земи. Ала след още четири години Алдарион най-подир се завърнал и корабите му носели тежки следи от гнева на морската стихия. Най-напред бил отплавал към Винялонде, а оттам предприел голямо пътешествие покрай южните брегове далеч отвъд местата, до които били достигали нуменорските кораби; ала на връщане срещнал неблагоприятни ветрове и страховити бури, та едва се отървал от корабокрушение край брега на Харад, а когато все пак се добрал до Винялонде, заварил го опустошен от вълните и разграбен от враждебни племена. Три пъти мощни ветрове откъм Запада осуетявали опитите му да прекоси Великото море, а веднъж мълния унищожила мачтата на собствения му кораб; и само с цената на много труд и страдания над морската бездна успял най-сетне да стигне в заливите на Нуменор. Голяма утеха било неговото завръщане за Менелдур; ала все пак сурово го упрекнал задето се разбунтувал срещу своя баща и крал, като чрез туй загубил благоволението на Валарите и рискувал пред гнева на Осе не само себе си, но и мъжете, що вярно му служели. Усмирил се тогаз Алдарион и приел кротко прошката на Менелдур, който му възвърнал титлата Повелител на нуменорските кораби и пристанища, а към нея добавил и званието Защитник на горите.

Наскърбил се Алдарион, като узнал, че Ерендис е напуснала Арменелос, ала от гордост не пожелал да я търси; пък и не можел да го стори за друго, освен да поиска ръката й, а все още не искал да се обвързва. Заел се с всичко, що бил занемарил през дългото си, почти двайсетгодишно отсъствие; и по онова време извършил големи дела по пристанищата, най-вече в Ромена. Открил, че много дървета били изсечени за строежи и изработка на най-различни неща, ала всичко се вършело безразборно и без мисъл да бъде възстановено, онуй, що се отнема; тогава обиколил надлъж и шир цял Нуменор, та да види оцелелите гори.

Както яздел един ден през дъбравите на Западните земи, зърнал жена, чиято черна коса се веела по вятъра, а зеленият й плащ бил закопчан на шията със скъпоценна брошка; помислил, че е от Елдарите, що понякога посещавали тия места. Ала като наближила, той разпознал Ерендис и видял на брошката камъка, който й подарил; тогава открил в сърцето си обичта към нея и усетил колко празни са дните му. Щом го зърнала, Ерендис пребледняла и понечила да препусне назад, но той я изпреварил и рекъл:

— С право бягаш от мен; туй съм заслужил задето бягах тъй често и тъй надалеч! Ала прости ми сега и остани.

После поели заедно към дома на баща й Берегар и там Алдарион разкрил копнежа си да се сгоди с Ерендис; но сега Ерендис се колебаела, макар че според обичая на нейния народ вече й било време да се задоми. Не била помръкнала обичта й към него, нито пък го отблъсквала от суетност; ала дълбоко в сърцето си се бояла, че не ще победи Морето в борбата за Алдарион. А никога нямало да приеме трохи от обич и предпочитала да загуби всичко; и понеже се бояла от морската шир и упреквала корабите за изсичането на любимите си гори, тя твърдо решила да победи веднъж завинаги Морето и корабите, или сама да бъде победена.

Но Алдарион искрено закопнял за Ерендис и я следвал навсякъде; занемарил пристанищата, корабостроителниците и Гилдията на Дръзновените, не изсичал вече дървета, а само засаждал нови гори и през онези дни открил повече радост, отколкото в целия си предишен живот, макар да разбрал това едва на стари години, когато се озърнал назад. Най-сетне се опитал да склони Ерендис да отплава заедно с него на пътешествие около острова с кораба „Еамбар“; защото вече били отминали сто години откакто Алдарион основал Гилдията на Дръзновените и предстояли големи празненства във всички нуменорски пристанища. Ерендис се съгласила, прикривайки страха и неодобрението си; потеглили от Ромена и пристигнали в Андуние на западното крайбрежие. Там Валандил, владетел на Андуние и близък сродник на Алдарион^[16], устроил славно празненство; и на трапезата вдигнал наздравица за Ерендис, като я нарекъл Уинениел, Щерка на Уинен и нова Владетелка на Морето. Ала Ерендис, която седяла до жената на Валандил, изрекла високо:

— Не ме наричай с подобно име! Не съм дъщеря на Уинен, а нейна съперница.

Подир туй нови съмнения обзели Ерендис, защото Алдарион пак отправил мислите си към делата в Ромена, та се заел да гради могъщи вълноломи и висока кула върху Тол Уинен — Калминдон я нарекли, що означава Светлата кула. Но когато всичко привършило, Алдарион се върнал при Ерендис и поискал ръката й; а тя още не се решавала и му рекла:

— Пътувах на кораб с теб, господарю. Преди да ти отговоря, не ще ли дойдеш и ти с мен по сушата из местата, които обичам? Твърде малко познаваш страната за човек, комуто предстои някой ден да стане неин крал.

Потеглили тогава заедно и стигнали до полегатите тревисти хълмове на Емерие, където били най-хубавите пасища и най-добрите овчи стада в Нуменор; видели там белите къщички на земеделци и пастири и чули блеенето на стадата. И рекла Ерендис на Алдарион:

— Тук бих могла да живея на воля.

— Като съпруга на кралския наследник ще живееш където поискаш — отвърнал Алдарион. — А като кралица ще имаш толкоз прекрасни къщи, колкото пожелаеш.

— Когато станеш крал, аз ще съм стара — промълвила Ерендис. — А къде ще живее кралският наследник дотогава?

— При съпругата си, когато има свободно време — рекъл Алдарион, — ако тя не може да вземе участие в неговите дела.

— Не ще деля съпруга си с Господарката Уинен — възразила Ерендис.

— Зле говориш сега — отвърнал Алдарион. — Все едно аз да река, че не ще деля съпругата си с Горския властелин Ороме, понеже тя обича дивите дебри.

— И наистина не ще я делиш — рекла Ерендис, — защото ако ти хрумне, с радост би изсякъл всички гори в дар на Уинен.

— Посочи ми дърво, което обичаш, и никой не ще го докосне додето е живо — казал Алдарион.

— Обичам всичко, що расте по този остров — отвърнала Ерендис.

Сетне дълго яздили мълчаливо; а подир този ден се разделили и Ерендис се върнала в дома на баща си. С него не споделила нищо, ала пред майка си Нунет разправила какви слова стояли между нея и Алдарион.

— Всичко или нищо, Ерендис — рекла Нунет. — Значи си се държала детински. Ала ти обичаш този мъж, а той е велик по доблест, да не говорим, за положението му; и не ще го изхвърлиш тъй лесно от своето сърце, без да си причиниш велики страдания. Жената трябва да дели любовта на съпруга си с неговата работа и огнения му дух, или да го превърне в нещо, недостойно за обич. Но не ми се вярва някога да проумееш подобен съвет. И все пак скърбя, понеже отдавна ти е време да се задомиш; и след като съм родила красива рожба, надявах се да доживея и хубави внуци; нито пък бих имала нещо против, ако тяхната люлка е в кралския палат.

И наистина този съвет не поколебал решението на Ерендис; все пак тя открила, че сърцето не й се подчинява, а дните й са пусти — по-пусти, отколкото през годините, когато Алдарион се скитал по чужбина. Защото той все тъй живеел в Нуменор, ала дните се нижели един подир друг, без той да дойде отново на запад.

А кралица Алмариан, след като узнала от Нунет какво се е случило и понеже се бояла да не би Алдарион пак да подири утеха в далечните пътешествия (защото вече отдавна живеел на брега), пратила вест на Ерендис с молба да се завърне в Арменелос; и Ерендис се подчинила както поради настояването на Нунет, тъй и по зова на сърцето си. Там двамата с Алдарион се помирили; и напролет, щом дошъл празникът Ерукиерме, заедно с кралската свита се изкачили до върха на Менелтарма, свещената планина на Нуменорците^[17]. Когато всички отново слезли, Алдарион и Ерендис останали горе сами; взрели се към остров Задмория, що се простирал под тях в своята пролетна хубост и съгледали нейде далече на запад тръпнеща светлина, где бил недостижимият Авалоне^[18], а видели и сенките на изток над Великото море; а Менел се синеел над тях. Не разговаряли, защото никой освен краля нямал право да изрече слово върху Менелтарма; ала когато слезли, Ерендис спряла за миг, загледана към Емерие и по-нататък, където били горите на нейния роден край.

— Не обичаш ли Йозаян? — запитала тя.

— Обичам го от все сърце — отвърнал той, — макар че ти сигурно се съмняваш. Защото мисля и за бъдните му времена, за надеждите и величието на неговия народ; и вярвам, че един дар не бива да лежи без полза в съкровищницата.

Ала Ерендис му възразила с такива слова:

— Даровете, що са дошли от Валарите, а чрез тях от Единствения, трябва да бъдат обичани заради самите тях сега и навеки. Не са ни ги дали за да търгуваме, да печелим и губим. Колкото и да са велики, Едаините си остават простосмъртни люде, Алдарион — не можем да живеем заради незнайните бъднини, инак ще загубим днешното заради някакъв призрак, що сами сме сътворили. — Сетне тя изведнъж свалила от гърдите си скъпоценната брошка и го запитала: — Би ли желал да я продам, за да си купя нещо, което харесам?

— Не! — рекъл той. — Ала и ти не я криеш в ковчеже. И все пак мисля, че я цениш прекомерно високо; помръква нейната хубост пред блясъка на очите ти.

После я целунал по очите и в този миг тя прогонила страха си и го приела; и тъй се обрекли един на друг в подножието на Менелтарма.

Върнали се след туй в Арменелос и там Алдарион представил Ерендис на Тар-Менелдур като невяста на кралския наследник; възрадвал се кралят и настанали празненства както в града, тъй и по целия остров. Като годежен дар кралят дал на Ерендис обширни земи в Емерие и там изградил бяла къща за нея. Алдарион пък й рекъл:

— Много безценни камъни съм сбрал в съкровищниците си — дарове от крале по далечни земи, на които нуменорските кораби донесоха помощ. Има сред тях и зелени, досущ като слънчев лъч по листака на любимите ти дървета.

— Не! — отвърнала Ерендис. — Имам си вече годежен дар, макар и да го получих преждевременно.

Тогава Алдарион видял, че е заръчала да вградят неговия елмаз като звезда в тънка сребърна лента; и по нейна молба закрепил лентата около челото й. Дълги години носила тя този камък, чак додето я сполетяла скръбта; и тъй станала известна надлъж и шир като Тар-Елестирне, Звездочелата владетелка^[19]. Тъй за известно време мирът и радостта се възцарили в Арменелос, в кралския палат и на целия остров, а древните книги разказват още, че небивало плодородие белязало златното лято на онази година, осемстотин петдесет и осма от началото на Втората епоха.

 

 

Ала сред целия нуменорски народ единствено моряците от Гилдията на Дръзновените били недоволни. Вече цели петнайсет години Алдарион живеел в Нуменор, без да поведе експедиции по чужбина; и макар да имало храбри капитани, обучени лично от него, без богатството и властта на кралския син пътешествията им намалели и станали по-кратки, та рядко отивали по-далеч от земите на Гил-галад. Освен туй дървеният материал не достигал за корабостроителниците, защото Алдарион занемарил горското дело; и Дръзновените го замолили пак да подеме прежната работа. Алдарион склонил и изпървом Ерендис го придружавала из горите; но дълбоко се наскърбила като видяла как секачи повалят могъщи дървета, а подир туй ги окастрят и режат на трупи. Не след дълго Алдарион почнал да обикаля сам и двамата все по-рядко оставали заедно.

Ето че дошла годината, в която всички очаквали сватбата на кралския наследник; защото по обичай годежът не бивало да трае повече от три години. През едно пролетно утро Алдарион напуснал залива Андуние и потеглил към дома на Берегар; защото трябвало да му гостува, а Ерендис вече била пристигнала там от Арменелос по преките пътища. Когато достигнал върха на възвишението, що укривало залива откъм север, той се обърнал и хвърлил взор към морето. Както често ставало по това време, духал западен вятър, обичан от мореплавателите, що се отправяли към Средната земя, и срещу брега препускали белите гребени на вълните. Тогаз изведнъж го обзел тъй могъщ копнеж по морето, че сякаш грамадна ръка го стиснала за гърлото, дъхът му спрял и сърцето му заподскачало. С непосилна мъка се овладял, обърнал гръб и продължил по пътя; и нарочно избрал да мине през гората, където някога бил видял да препуска Ерендис, прекрасна като елдарска девойка; ала тя не била там и желанието отново да зърне лицето й го накарало да побърза, та още преди вечерта достигнал дома на Берегар.

Тя го посрещнала с радост и Алдарион се развеселил; не казал обаче ни дума за сватба, макар всички да мислели, че тъкмо затуй е дошъл по Западните земи. Дните минавали и Ерендис забелязала, че той все по-често замлъква сред всеобщото веселие; и ако се случело рязко да погледне към него, срещала угрижения му взор. Изтръпнало тогава сърцето й; защото сините очи на Алдарион сега й се стрували сиви и хладни, ала въпреки туй в тях сякаш долавяла неутолима жажда. Твърде често била виждала преди този поглед и се бояла от онова, което вещаел; но не казвала нищо. А Нунет забелязала какво става и била доволна; защото, както казвала, „словата отварят рани“. Не след дълго Алдарион и Ерендис заедно отпътували за Арменелос и колкото по-далеч отивали от морето, толкова повече се завръщало прежното му веселие. Ала все тъй не споделял нищо за безпокойствата си; защото наистина се борел и не знаел що да реши.

Тъй отминала годината, а Алдарион не продумвал ни за морето, ни за сватба; но често посещавал Ромена и оставал задълго при Дръзновените. Най-подир, когато почнала следващата година, кралят го призовал в покоите си; а сега помежду тях царял покой и нищо не помрачавало обичта им.

— Сине мой — рекъл Тар-Менелдур, — кога ще ме дариш с дъщерята, за която отдавна копнея? Вече минаха над три години, а туй е премного. Чудя се как можа да изтърпиш толкова дълго.

Не отвърнал веднага Алдарион, но накрая изрекъл:

— Пак ме споходи старата болка, татко мой. Много са осемнайсет години въздържание. Не намирам вече покой ни в постелята, ни върху коня и мъка е да усещам под нозете си твърдата суша.

Наскърбил се Тар-Менелдур и съжалил сина си; ала не разбирал болката му, понеже сам той никога не бил влюбен в корабите и затова му рекъл:

— Уви! Вече си обвързан. А по нуменорските закони и според почтените обичаи на Елдарите и Едаините един мъж не бива да има две съпруги. Не можеш да се обречеш на Морето, щом си сгоден за Ерендис.

Ожесточило се тогаз сърцето на Алдарион, понеже тия слова му напомнили за разговора с Ерендис в Емерие; и си помислил (макар и погрешно), че тя се е наговорила с баща му. А бил упорит, та винаги се отдръпвал, колчем му хрумнело, че другите го тласкат по нежелан път.

— Дори и женен, ковачът кове, ездачът препуска, а миньорът копае — рекъл той. — Тогава защо да не плава морякът?

— Ако ковачът стоеше край наковалнята по пет години, малцина биха избрали този занаят — отвърнал кралят. — Рядко се женят моряците и търпят този живот, защото тъй им се налага да си печелят хляба. Но кралският наследник не е моряк по задължение и има правото да избира.

— Не само за препитание се бори един мъж — рекъл Алдарион. — А и занапред има още много години.

— Не е тъй — възразил Менелдур. — Ти смяташ, че всички са щастливци като теб; по-кратък живот има Ерендис и по-бързо текат годините й. Тя не е от потомците на Елрос и твърде дълго вече те чака.

— Тя устоя цели дванайсет години, докато копнеех за нея — отвърнал Алдарион. — Сега искам само една трета от това време.

— Тогава не бяхте сгодени — рекъл Менелдур. — Ала вече нито ти си свободен, нито тя. И ако е устоявала, струва ми се, че е било от страх пред онуй, що сега вероятно ще стане, ако не се овладееш. Сигурно някак си успокоил страховете й; и макар че не си казал нищо открито, в моите очи си обвързан.

Тогава Алдарион гневно изрекъл:

— По-добре да говоря сам с моята годеница, а не чрез посредник.

И напуснал баща си. Скоро подир туй разказал на Ерендис за копнежа си отново да отпътува по морската шир, като добавил, че е загубил сън и покой. А тя седяла безмълвна и бледа. Накрая продумала:

— Мислех, че си дошъл да говорим за сватба.

— Ще го сторя — отвърнал Алдарион. — Още щом се завърна, стига да ме изчакаш. — Ала видял скръбта по лицето й, та се трогнал и му хрумнало нещо друго. — Нека е още сега — рекъл той. — Ще се оженим преди края на тази година. А сетне ще изградя кораб, какъвто Дръзновените още не са строили — дворец за теб над вълните. И ти ще отплаваш с мен, Ерендис, под закрилата на Валарите, на Явана и Ороме, които обичаш; ще достигнем земи, където ще ти покажа гори, каквито никога не си виждала — в тях и днес пеят Елдарите; гори, по-просторни от цял Нуменор, волни и диви от самото начало на дните, из които още се чува мощният рог на Владетеля Ороме.

Но Ерендис заплакала.

— Не, Алдарион — рекла тя. — Радвам се, че на света все още има чудеса, за каквито разказваш; ала аз никога не ще ги видя. Защото не го желая — на нуменорските гори съм отдала сърцето си. И уви, ако от обич към теб тръгна с кораб, вече не ще се завърна. Туй е непосилно за мен; ще умра надалеч от бреговете. Морето ме ненавижда; и сега си отмъщава задето те откъснах от него, без да съм твоя. Върви, господарю! Но имай милост и не се бави тъй дълго, както преди.

Смаял се тогава Алдарион; защото както бил отговорил с безсмислен гняв на баща си, тъй му говорела сега Ерендис, ала от обич. Не отплавал тази година; но не намирал ни покой, ни радост.

— Надалеч от земите тя ще умре! — казвал той. — Аз пък ще умра, ако остана на суша. Щом е тъй, за да бъдем някога заедно, трябва да отпътувам сам и то час по-скоро.

Приготвил се тогава да отплава напролет; и Дръзновените се възрадвали, макар че никой друг на острова не подозирал какво ще се случи. Сбрали екипаж за три кораба и през месец Виресе поели на път. Ерендис сама закрепила зелена вейка от ойолайре върху носа на „Паларан“ и крила сълзите си чак додето корабът се изгубил отвъд големия нов вълнолом.

Шест години отминали преди Алдарион да се завърне в Нуменор. Дори и кралица Алмариан го посрещнала по-хладно от друг път, а Дръзновените били загубили хорската почит; защото народът смятал, че се е отнесъл зле към Ерендис. Ала той наистина бил отсъствал по-дълго, отколкото възнамерявал, тъй като заварил пристанището Винялонде напълно опустошено и морската стихия осуетила всичките му опити да го възстанови. Хората по крайбрежието вече се бояли от Нуменорците, а някои дори не криели своята неприязън; и Алдарион дочул мълва за някакъв владетел в Средната земя, който ненавиждал пришълците от корабите. А когато пожелал да се завърне към родния край, от юг налетял могъщ вихър, та го отнесъл далече на север. Задържал се известно време в Митлонд, но когато корабите отново поели през морето, вихрите пак ги помели на север, към страховити ледени пущинаци, където дълго страдали от люти студове. Най-сетне вълните и ветровете се смилили над пътниците, ала когато Алдарион погледнал с копнеж от носа на „Паларан“ и зърнал в далечината Менелтарма, взорът му паднал върху зелената вейка и видял, че е повехнала. Ужас го обзел, понеже никога не се било случвало клонче от ойолайре да повехне, додето го ръси морската пяна.

— Замръзнало е, капитане — рекъл морякът, който стоял до него. — Прекалено студено беше. Радвам се, че най-подир видяхме Колоната.

Когато Алдарион подирил Ерендис, тя била благосклонна, но не изтичала да го посрещне; дълго стоял пред нея и не намирал що да каже.

— Седни, господарю — рекла Ерендис, — и най-напред ми разкажи за делата си. Сигурно много си видял и сторил през тия дълги години.

Заговорил Алдарион колебливо, а тя слушала и мълчала, докато той разправял за всички пречки и изпитания; а като свършил, му рекла:

— Благодаря на Валарите, по чиято милост най-сетне се връщаш. Но им благодаря и за туй, че не тръгнах с теб; защото щях да повехна далеч преди зелената вейка.

— Не по своя, нито по моя воля попадна тя в лютия студ — отвърнал той. — Ако сега ме пропъдиш, хората няма да те упрекнат. И все пак не бива ли да се надявам, че твоята обич е по-издръжлива дори от прекрасните вейки на ойолайре?

— Тъй изглежда, наистина — рекла Ерендис. — Още не е смразена до смърт, Алдарион. Уви! Как да те пропъдя, като те виждам отново да се завръщаш, прекрасен като слънце подир дългата зима!

— Тогава нека отсега бъде само пролет и лято! — отвърнал той.

— И зимата да не се завръща — добавила Ерендис.

А сетне за радост на Менелдур и Алмариан сватбата на кралския наследник била насрочена за идната пролет; така и станало. През осемстотин и седемдесетата година на Втората епоха Алдарион и Ерендис се венчали в Арменелос и из всички домове бликнала музика, а по улиците пеели мъже и жени. Сетне кралският наследник и неговата съпруга тръгнали без да бързат из Нуменор и в средата на лятото стигнали до Андуние, където местният владетел Валандил им устроил последното празненство; и всички жители на Западните земи се сбрали там от обич към Ерендис и от гордост, че бъдещата кралица на Нуменор е избрана измежду тях.

В утрото преди празненството Алдарион надникнал през прозореца на спалнята, който гледал на запад към морето.

— Виж, Ерендис! — провикнал се той. — Кораб идва в пристанището; и не е нуменорски, а такъв, на който нито ти, нито аз ще стъпим някога, колкото и да искаме.

Тогава Ерендис също погледнала и видяла висок бял кораб, а в слънчевите лъчи над него кръжали ята бели птици; платната му искрели като сребро и пяна кипяла пред вълнореза, докато се носел към кея. Тъй Елдарите идвали да почетат сватбата на Ерендис от обич към людете по Западните земи, с които ги свързвала най-крепка дружба^[20]. Корабът им бил натоварен с цветя, за да разкрасят празненството и когато настанала вечерта, всички гости били накичени с венци от еланор^[21] и нежен лисуин, чието благоухание носи покой на сърцето. Освен туй довели песнопойци, що помнели песни на елфи и люде от древните времена на Нарготронд и Гондолин; и мнозина снажни и прекрасни Елдари насядали сред гостите на трапезата. Ала людете от Андуние, като гледали тая блажена компания, казвали, че никой там не е по-прелестен от Ерендис; и казвали още, че очите й греят тъй ярко, както сияел някога взорът на Морвен Еледвен^[22], или дори като очите на пришълците от Авалоне.

А и много дарове били донесли Елдарите. На Алдарион поднесли фиданка с белоснежна кора и право, гъвкаво като стомана стъбло; ала още нямало лист по нея.

— Благодаря ви — рекъл Алдарион. — Сигурно ще да е безценна неговата дървесина.

— Може и тъй да е, ала не знаем — отвърнали те. — Никой никога не е отсичал такова дърво. Лете неговите листа носят прохлада, а зиме цвят отрупва клоните му. Заради туй го ценим.

На Ерендис пък дали две сиви птици със златни крачета и човки. Те пеели нежно една до друга с безброй прекрасни трели, що не се повтаряли и в най-дългата песен; ала щом ги разделяли, мигом пак политали една към друга, инак преставали да пеят.

— Как да се грижа за тях? — попитала Ерендис.

— Пусни ги да летят на воля — отвърнали Елдарите. — Защото ние вече поговорихме с тях и им казахме твоето име; и те ще останат там, където живееш. Обичта помежду им остава за цял живот, а те живеят дълго. Може би някой ден много такива птици ще пеят в градините на децата ти.

 

 

Тази нощ Ерендис се събудила и през прозорчето я облъхнал нежен аромат; ала нощта била светла, защото пълната луна още слизала по западния небосклон. Тогава Ерендис станала от постелята, надникнала навън и видяла земите да дремят, облени в сребро; а двете птички били кацнали върху перваза една до друга.

Когато приключило празненството, Алдарион и Ерендис отишли за малко в нейния дом; и птиците пак се заселили върху перваза й. Накрая двамата се сбогували с Берегар и Нунет, а сетне потеглили обратно към Арменелос; защото по волята на Менелдур там щял да живее кралският наследник и вече им бил приготвен дом сред градина с високи дървета. Там засадили елфическата фиданка и двете птици пеели в нейните клони.

 

 

Две години по-късно Ерендис заченала и през следващата пролет родила на Алдарион дъщеря. Красиво било детето от самото начало и хубостта му растяла ден подир ден; и древните предания казват, че нямало по-голяма красавица в рода на Елрос, освен последната — Ар-Зимрафел. Когато дошло време да й дадат име, нарекли я Анкалиме. Възрадвало се сърцето на Ерендис, понеже си мислела: „Сигурно сега Алдарион ще пожелае и син, за да си има наследник; и тъй още дълго ще остане при мен“. Защото тайно продължавала да се бои от Морето и властта му над сърцето на нейния възлюбен; и макар че се мъчела да укрие това, макар да разговаряла с него за някогашните му приключения, надежди и планове, ревниво дебнела дали няма пак да отиде на кораба-къща, или да се задържи по-дълго при Дръзновените. Веднъж Алдарион я помолил да дойде на „Еамбар“, ала веднага видял неохота в очите й, та повече не настоявал. И ненапразно се бояла Ерендис. Когато отминали пет години, откакто бил слязъл на брега, Алдарион пак се захванал с делата си като Защитник на горите и често оставал дълги дни надалеч от дома. Наистина, в Нуменор вече имало предостатъчно дървен материал (най-вече благодарение на неговата предвидливост), ала тъй като и хората ставали повече, вечно трябвала дървесина за нови строежи, а и за изработка на най-различни предмети. Защото, макар че в ония древни дни мнозина да умеели изкусно да обработват камъни и метали (тъй като някога Едаините били узнали много неща от Нолдорите), Нуменорците обичали всичко изваяно от дърво — както във всекидневните си потребности, тъй и за всевъзможни украшения. По онова време Алдарион отново положил големи грижи за бъдещето, неизменно засаждал на мястото на отсеченото и създал млади гори на всяко свободно място, като подбирал къде кое дърво ще е най-подходящо. Точно тогава станал известен с името Алдарион, както го запомнили и сред носителите на нуменорския скиптър. Ала не само Ерендис, а и мнозина други усещали, че той не обича дърветата и се грижи за тях единствено за да осигури дървесина за своите замисли.

Не по-различно било и с Морето. Защото както отдавна била рекла Нунет на Ерендис: „Нека обича корабите, дъще моя, нали са сътворени от човешки ум и човешка десница; ала ми се струва, че не от ветровете на морската шир изгаря сърцето му, нито пък от гледките на далечни земи, а пламъкът е в самата му мисъл или в някакъв сън, що го преследва.“ И навярно ще да е имало истина в нейните думи; защото Алдарион бил прозорлив мъж и мислел за дните, когато людете му ще се нуждаят от повече място и по-големи богатства; и може би с ясна мисъл, или пък съвсем неусетно, мечтаел за славата на Нуменор и мощта на неговите крале, та търсел твърдини, от които да обгърнат по-просторни владения. Тъй се стигнало до това, че не подир дълго от горските дела пак се насочил към градежа на кораби и го обзела мечта за могъща ладия като замък с високи мачти и платна като облаци, що да носи безброй хора и запаси за цял град. Заработили неуморно чукове и триони в корабостроителниците на Ромена, та сред множеството по-дребни кораби бавно взели да се оформят ребрата на величав корпус; и людете гледали с изумление. Туруфанто го наричали, що означава Дървен кит, ала не това било името му.

Макар че Алдарион не й говорел за тия дела, Ерендис узнала и я обзела тревога. Затуй един ден му рекла:

— Защо са ти всички тия грижи около корабите, Повелителю на пристанищата? Нямаме ли си предостатъчно? Колко прекрасни дървета рухнаха в разцвета си само тази година?

Говорела шеговито и дори се усмихвала.

— Макар и да има прекрасна съпруга — отвърнал Алдарион, — един мъж не бива да стои със скръстени ръце. Така е с дърветата — раснат и сетне падат. А аз садя повече, отколкото изсичам.

Той също говорел уж на шега, ала не я поглеждал в очите; и повече не си продумали за тия дела.

Но когато наближило време Анкалиме да навърши четири години, Алдарион разкрил пред Ерендис желанието си пак да отплава от Нуменор. Тя мълчала, защото в туй нямало нищо ново за нея; и всички слова били излишни. Той изчакал рождения ден на Анкалиме и на празника дълго играл с нея. Тя се смеела весело, макар че другите били нажалени; а преди да си легне му рекла:

— Къде ще ме отведеш това лято, татания! Искам да видя бялата къща с много овчици наоколо, за която разказва мамил.

Алдарион не отговорил; а на другия ден напуснал дома си и изчезнал за няколко дни. Когато всичко било готово, той дошъл да се сбогува с Ерендис. Неволно бликнали сълзи в очите й. Туй го наскърбило, ала и го раздразнило, понеже вече бил решил твърдо, та обуздал сърцето си.

— Хайде, Ерендис! — рекъл. — Осем години останах при теб. Даже с най-нежни окови не ще обвържеш навеки кралския син, в чиито жили тече кръвта на Туор и Еарендил! А и не съм тръгнал на гибел. Скоро ще се завърна.

— Скоро ли? — отвърнала тя. — Ала годините са безмилостни и не ще ги завърнеш със себе си. А моите са далеч по-кратки от твоите; где са чедата ми, где е и твоят наследник? Твърде често и твърде задълго изстива леглото ми напоследък^[23].

— Аз пък напоследък твърде често си мислех, че тъй предпочиташ — рекъл Алдарион. — Ала нека не се гневим, ако и да не мислим еднакво. Виж се в огледалото, Ерендис. Хубава си и възрастта още не е хвърлила сянка по твоя лик. Предостатъчно време имаш, та да прежалиш мъничко и за мен. Две години! Само за две години те моля!

А Ерендис му отговорила:

— Кажи по-скоро: „Две години ще взема, искаш или не искаш.“ Вземи ги тогава! Ала не повече. Щом в жилите ти тече кръвта на Еарендил, значи трябва да бъдеш верен на думата си.

На другата сутрин Алдарион потеглил набързо. Вдигнал Анкалиме от постелята и я целунал; но макар че се вкопчила в него, той я оставил и препуснал по пътя. Скоро големият кораб вдигнал платна от Ромена. „Хирилонде“ било името му, що означава Търсач на пристанища; ала напуснал Нуменор без благословията на Тар-Менелдур; а Ерендис нито дошла на пристанището да закрепи Зелената вейка на завръщането, нито пратила някого да стори туй вместо нея. С мрачно и тревожно лице стоял Алдарион на носа на „Хирилонде“, където жената на неговия заместник била закрепила клон от ойолайре; но не погледнал назад чак додето Менелтарма изчезнала надалеч сред здрача.

През целия този ден Ерендис се затворила насаме със скръбта; ала дълбоко в сърцето си усещала новата болка на хладен гняв, що наранила жестоко любовта й към Алдарион. Ненавиждала Морето; а сега не искала да погледне дори и дърветата, които обичала някога, защото й напомняли за корабни мачти. Затуй не след дълго напуснала Арменелос и се преселила насред острова в Емерие, където вятърът вечно разнасял надлъж и шир кроткото блеене на овцете.

— По-сладък е за ушите ми този звук от грозния крясък на чайките — рекла тя, като спряла пред прага на бялата къща, подарена от краля; а къщата била върху полегат склон, обърнат на запад и наоколо се разстилали просторни ливади без зид или ограда, която да ги дели от пасищата.

Със себе си водела Анкалиме и двете заживели самотно. Защото Ерендис не пожелала да доведе в новия дом никого, освен няколко слугини; и все се стараела да внуши на детето собствените си мисли, напоени с дълбоко огорчение от мъжете. И наистина, Анкалиме рядко виждала мъж, понеже Ерендис не държала чифлик, а за малцината селскостопански работници и пастири имало дом далече настрани. Други мъже не идвали, освен някой кралски пратеник от време на време; и всеки пратеник гледал да тръгне назад час по-скоро, защото за мъжете в къщата сякаш се таял хлад, що ги заставял да бягат, а докато били там, смеели да говорят само шепнешком.

Една сутрин, малко след пристигането си в Емерие, Ерендис се събудила от птичи песни и съзряла върху перваза двете елфически птици, които била забравила в Арменелос.

— Бягайте, сладки глупачета! — рекла тя. — Няма тук място за вашата радост.

Секнала тогаз песента им и птиците литнали над дърветата; три кръга описали над покрива и се отдалечили на запад. Същата вечер кацнали в бащиния й дом върху перваза на стаята, където били преспали двамата младоженци на връщане от празника в Андуние; и там ги открили на следващото утро Нунет и Берегар. Ала когато Нунет протегнала ръце към тях, птиците плеснали с криле и отлетели, а тя гледала подир тях, додето се превърнали в точици под слънчевите лъчи далеч над морето, устремени обратно към земите, откъдето били дошли.

— Значи пак я е изоставил — промълвила Нунет.

— Тогава защо не ни е пратила вест? — запитал Берегар. — Защо не е дошла при нас?

— Стига ни и тази вест — отвърнала Нунет. — Тя е прогонила елфическите птици, а туй не е на добро. Беда предвещава. Защо, защо, дъще моя? Нима не си знаела каква съдба те очаква? Но нека я оставим на мира, Берегар, където и да е днес. Този дом не е вече неин и не ще й дари изцеление. Алдарион ще се завърне. И дано тогаз Валарите да й дадат мъдрост… или поне мъничко женска хитрост!

 

 

Когато дошла втората година от заминаването на Алдарион, по молба на краля Ерендис заповядала къщата в Арменелос да бъде подготвена и украсена; но самата тя не показвала с нищо, че смята да се завърне. А на краля пратила следния отговор: „Ако ми повелиш, ще дойда, атар арания. Но длъжна ли съм сега да бързам? Не ще ли имам предостатъчно време, когато зърнат платната му далече на изток?“. А за себе си добавила: „Нима кралят иска да чакам на кея като моряшко момиче? Бих желала, ала отдавна вече не съм такава. Свърши тази песен и не ще се запее отново.“

Но годината отминала, а платната не се появили; превалила и следващата година, та дошла есента. Тогава Ерендис станала мрачна и мълчалива. Заповядала да затворят къщата в Арменелос и вече никога не напускала своя дом в Емерие за повече от няколко часа. Колкото обич запазвала още, отдавала я на дъщеря си и тъй се вкопчвала в нея, че не желаела да пуска Анкалиме на гости дори при Нунет и други роднини в Западните земи. Сама се заела с цялото възпитание на детето; и Анкалиме се научила от Ерендис да чете, да пише и да говори елфическия език, както бил обичаят на всички високопоставени люде в Нуменор. Защото по Западните земи този език бил широко разпространен в родовете на знатни хора като Берегар и Ерендис рядко говорела на нуменорски, макар че Алдарион го предпочитал. Освен туй Анкалиме узнала много за Нуменор и древните времена от книгите и свитъците, що се съхранявали в техния дом; а без да знае Ерендис, слугините разказвали на детето и други неща за далечни земи и хора. Ала в тия приказки удържали езиците си, понеже се бояли от своята господарка; и рядко намирала Анкалиме на какво да се смее в бялата къща сред Амарие. Тихо било там и не звучала музика, сякаш още почитали духа на скъп покойник; защото по онова време в Нуменор само мъжете свирели на инструменти и единствената музика, която чувала Анкалиме, звучала в песните на жените, когато се трудели извън дома, надалеч от слуха на Бялата господарка. Ала Анкалиме вече била седемгодишна и при всеки удобен случай се измъквала към просторните ридове, където можела да тича на воля; а понякога срещала пастирка със стадо и обядвала при нея под открито небе.

 

 

Един ден през това лято някакво момченце с година-две по-голямо от нея пристигнало в дома им със заръка от далечен чифлик; и Анкалиме го видяла в задния двор с къшей хляб и чаша мляко. Момчето я погледнало с пренебрежение и продължило да пие. После оставило чашата.

— Зяпай, щом толкова ти се иска — рекло то. — Хубавичка си, но твърде мършава. Искаш ли да похапнеш?

И извадило погача от торбата си.

— Махай се Ибал! — викнала една старица от прага на млекарната. — И тичай по-бързо с тия дълги нозе, инак додето стигнеш, току-виж си забравил какво заръчах да предадеш на майка си!

— Дето си ти, бабо Замин, няма нужда от куче! — викнало хлапето, после изджавкало, хукнало през вратата и се отдалечило надолу по хълма.

Старата Замин била местна жена устата й опърничава, та не се плашела лесно дори и от Бялата господарка.

— Що за шумно създание беше това? — попитала Анкалиме.

— Момче — отвърнала Замин, — ако разбираш що означава тая дума. Знаят само да трошат и да ядат. Ама че юнак ще завари баща му, когато се върне; но ако се позабави още, може и да не го познае. Туй бих го рекла и на някои други.

— Значи момчето има и баща, така ли? — пак попитала Анкалиме.

— Ами да — рекла Замин. — Улбар се казва и беше пастир при един от владетелите далече на юг — наричаме го Владетеля на пастирите и е сродник на краля.

— Тогава защо бащата на туй момче не си е у дома?

— Затуй, херинке — отвърнала Замин, — че чу за ония Дръзновени, отиде при тях и замина с баща ти, господаря Алдарион; но накъде и защо, само Валарите знаят.

Същата вечер Анкалиме изведнъж рекла на майка си:

— Наистина ли наричат баща ми господаря Алдарион?

— Така е — рекла Ерендис. — Но защо питаш?

Говорела тихо и хладно, ала всъщност тръпнела от съмнения и тревога; защото дотогава нито веднъж не си били продумвали за Алдарион.

Вместо да отговори, Анкалиме пак я запитала:

— А кога ще се върне?

— Не ме питай! — рекла Ерендис. — Не знам. Може би никога. Ала не се безпокой; имаш си майка и додето я обичаш, тя не ще те напусне.

Повече Анкалиме не проговорила за баща си.

Дните се нижели, отминала година, после още една; напролет Анкалиме навършила девет години. Агънца се родили и израснали; минало стригането на стадата; жарко лято изсушило тревите. Дошла дъждовна есен. Тогава откъм Изтока под буреносен вятър се задал „Хирилонде“ и през мъгливото море довел Алдарион в Ромена; и вестта стигнала до Емерие, ала Ерендис мълчала. Нямало кой да посрещне Алдарион на кея. Дълго яздил той под дъжда към Арменелос; и заварил дома си затворен. Мъка го обзела, но не подирил вести от никого; най-напред искал да види краля, защото имал много неща да му каже.

Не очаквал топло посрещане и наистина тъй се оказало; и Менелдур му заговорил като крал на капитан, чиито дела са под съмнение.

— Дълго те нямаше — рекъл студено кралят. — Цели три години отминаха от датата, що сам бе определил за завръщане.

— Уви! — отвърнал Алдарион. — Дори и на мен ми омръзна морето, та душата ми отдавна се стремеше на запад. Ала бях задържан против своята воля — много имаше да се върши. Всичко пропада там, където ме няма.

— Не се и съмнявам — рекъл Менелдур. — Боя се, че ще го откриеш и тук, в родната си страна.

— Туй не е беда непоправима — рекъл Алдарион. — Ала светът пак се променя. Навън са отминали близо хиляда години откакто Западните властелини пратиха своята мощ срещу Ангбанд; и сред людете в Средната земя ония дни са забравени или обгърнати в смътни легенди. Смут ги обзема пак и страх е натегнал в душите им. Силно желая да се посъветвам с теб, да ти разкажа що съм извършил и що смятам, че трябва да бъде направено.

— Тъй да бъде — продумал Менелдур. — Друго не съм и очаквал. Ала смятам, че първо има по-важни дела. Поговорката казва: „Нека кралят внесе ред в собствения си дом, преди да поглежда към чуждите.“ Сега ще ти дам съвет, сине Менелдуров. Ти имаш и свой живот. Половината от него си занемарил. Затуй ти казвам днес: върви си у дома!

Алдарион изведнъж застинал и лицето му станало сурово.

— Ако знаеш, кажи ми — рекъл той. — Къде е моят дом?

— Където е съпругата ти — отвърнал Менелдур. — Волно или не, ти наруши своята дума пред нея. Сега тя живее в свой дом сред Емерие, далеч от морето. Натам трябва да тръгнеш час по-скоро.

— Ако ми бе оставила вест, натам щях да тръгна още от кея — рекъл Менелдур. — Ала добре поне, че сега не ще трябва да разпитвам чужди люде. — Обърнал се да излезе, но изведнъж спрял и добавил: — В бързината капитан Алдарион забрави за нещо, свързано с другата му половина, а то несъмнено е важно. Носи писмо със заръка да го даде на краля в Арменелос.

Подал писмото на Менелдур, поклонил се и напуснал покоите; и преди да е минал час, взел коня си и поел на път, макар че падала нощ. Водел само двама спътници от екипажа на своя кораб — Хендерх от Западните земи и Улбар, който бил родом от Емерие.

Препускали с всичка сила, та привечер на другия ден стигнали до Емерие, макар и грохнали от умора. Студена и бяла изглеждала къщата върху хълма под сетните лъчи на облачния залез. Щом я зърнал в далечината, Алдарион засвирил с рога си.

Когато навлязъл в двора и скочил от седлото, видял Ерендис — облечена в бяло стояла тя на стъпалата между колоните пред вратата. Изглеждала невъзмутима, ала като пристъпил към нея, Алдарион забелязал, че е бледа и в очите й пламти трескав огън.

— Късно идваш, господарю — продумала тя. — Отдавна вече престанах да те очаквам. Боя се, че не ще завариш тук онуй посрещане, що ти готвех, когато бе време.

— На моряк не му трябва много — отвърнал той.

— Добре тогава — рекла тя; сетне му обърнала гръб и се прибрала.

След малко по стъпалата слезли две млади жени и една старица. Докато Алдарион пристъпвал напред, бабичката рекла на спътниците му високо, та да чуе и той:

— Няма тук място за вас. Вървете в мъжкия дом долу под хълма!

— Не, Замин — рекъл Улбар. — Не ще остана. Ако ми разреши господарят Алдарион, ще побързам към къщи. Добре ли са там?

— Не са зле — отвърнала тя. — Синът ти те е забравил. Но върви и сам ще узнаеш! Повече топлина ще намериш, отколкото има тук за твоя капитан.

 

 

Ерендис не дошла на късната трапеза и жените поднесли вечеря на Алдарион в отделна стая. Но преди да е свършил, тя влязла и рекла пред всички:

— Сигурно си уморен след толкова бързане, господарю. Ако желаеш да отпочинеш, подготвили сме ти гостната стая. Жените ще се погрижат за теб. А ако ти е студено, заръчай да накладат огън.

Алдарион не отговорил. Рано се прибрал в спалнята и тъй като наистина бил изморен, проснал се на леглото и скоро в дълбок сън забравил за сенките на Средната земя и Нуменор. Ала по първи петли се събудил с тревога и гняв. Скочил веднага и решил безшумно да напусне дома; искал да намери конете и своя моряк Хендерх, а подир туй да замине за Хиярасторни, където живеел неговият сродник, владетелят на пастирите Халатан. По-късно щял да призове Ерендис с детето в Арменелос, вместо да се бори с нея тук, където била господарка. Ала докато излизал навън, срещнал Ерендис. Тя не била лягала тази нощ и сега стояла пред него на прага.

— Тръгваш си по-бързо, отколкото дойде, господарю — рекла тя. — Дано (след като си моряк) този женски дом да не ти се е сторил чак толкоз досаден, та да го напускаш тъй, преди да си свършиш работата. Всъщност какво те доведе насам? Може ли да го узная, преди да си тръгнеш?

— Чух в Арменелос, че съпругата ми била тук заедно с дъщеря ми — отвърнал той. — За съпругата явно съм сбъркал, но нямам ли и дъщеря?

— Имаше преди години — рекла тя. — Ала моята дъщеря още не се е събудила.

— Тогава я събуди докато доведа коня — рекъл Алдарион.

 

 

Ерендис много искала да осуети срещата му с Анкалиме; но се бояла да не би да прекали и да загуби кралското благоволение, а и Съветът^[24] отдавна изказвал недоволство, че детето се отглежда сред пущинака. Затуй когато Алдарион се завърнал, следван от Хендерх, Анкалиме стояла на прага до майка си. Била също тъй напрегната и неподвижна; нито помръднала, нито се поклонила, докато слизал от коня и крачел по стъпалата към нея.

— Кой си ти? — запитала. — И защо ме караш да ставам тъй рано, преди къщата да се е събудила?

Взрял се в нея Алдарион; и макар лицето му да било сурово, в душата си се усмихвал; защото въпреки всички старания на Ерендис, виждал пред себе си не нейно, а свое дете.

— Някога се познавахме, лейди Анкалиме — рекъл той, — но това няма значение. Днес съм само пратеник, дошъл от Арменелос да ти напомни, че си щерка на кралския наследник и (поне доколкото виждам сега) един ден на свой ред ще наследиш престола. Невинаги ще живееш тук. А сега ако искаш, господарке моя, върни се в постелята да поспиш додето те събуди прислужницата. Аз бързам да ида при краля. Сбогом!

Той целунал ръка на Анкалиме и слязъл по стъпалата; после яхнал коня, размахал ръка и препуснал.

Седнала сама до прозореца, Ерендис го гледала как слиза по хълма и забелязала, че се отправя не към Арменелос, а към Хиярасторни. Тогаз заридала от скръб, ала и от гняв. Била очаквала покаяние, та дълго да отказва прошка и накрая да се смили подир дълги молби; но той се отнесъл с нея тъй, сякаш сама била виновна и я пренебрегнал пред дъщеря й. Твърде късно си спомнила някогашните слова на Нунет и сега виждала Алдарион като нещо могъщо и неукротимо, тласкано от свирепа воля, а най-страховито, когато изглежда спокойно. Изправила се, обърнала гръб на прозореца и се замислила за всичките си страдания.

— Страховито! — рекла си тя. — Ала и аз съм крепка като стомана. Скоро ще го открие, та дори и да стане крал на Нуменор.

 

 

Алдарион поел към дома на братовчед си Халатан в Хиярасторни; защото възнамерявал да си отдъхне там и да поразмисли. Когато наближил, дочул музика и заварил пастирите да се веселят за завръщането на Улбар с много чудесни дарове и още по-чудесни разкази; а съпругата на Улбар, цялата в цветя, танцувала с мъжа си под звуците на флейти. Изпървом никой не го забелязал и той останал да ги гледа с усмивка от седлото; но изведнъж Улбар се провикнал: „Великия капитан!“ и син му Ибал се втурнал да хване юздата на коня.

— Господарю капитан! — трепетно възкликнало момчето.

— Какво има? Не виждаш ли, че бързам? — рекъл Алдарион; защото настроението му изведнъж се променило, та се почувствал гневен и огорчен.

— Исках само да питам — рекло момчето — на каква възраст трябва да е човек, за да тръгне с кораб по морето като баща ми.

— По-стар трябва да е от хълмовете и без друга надежда в живота — отвърнал Алдарион. — Или пък когато му хрумне! Ами майка ти, сине Улбаров — няма ли да ме посрещне?

Когато съпругата на Улбар пристъпила към него, Алдарион хванал ръката й.

— Ще приемеш ли туй от мен? — рекъл той. — То е само нищожна отплата подир шестте години вярна служба, за които ми даде мъжа ти. — Сетне извадил от кесията под дрехата си златен обръч е огненочервен камък и като го сложил върху дланта й, добавил: — Дар е от краля на елфите. Ала и той ще се радва, като му кажа кому съм го дал.

После Алдарион се сбогувал с народа и продължил по пътя, защото не му се оставало в онзи дом. Когато узнал за тая странна случка, Халатан се удивил и зачакал други новини от областта.

Щом се отдалечил от Хиярасторни, Алдарион спрял коня си и рекъл на Хендерх:

— Не знам какво посрещане те чака на запад, приятелю, ала повече не ще те задържам. Тръгвай си с моята благодарност. Искам сам да пътувам.

— Не е подобаващо туй, господарю капитан — рекъл Хендерх.

— Не е — отвърнал Алдарион, — но тъй ще бъде. Сбогом!

После поел сам към Арменелос и кракът му вече никога не стъпил в Емерие.

 

 

Когато Алдарион напуснал кралските покои, Менелдур погледнал писмото, що донесъл синът му и се зачудил; защото видял, че е от крал Гил-галад. Било запечатано и имало герб с бяла звезда върху син кръг^[25]. От външната страна било написано:

Получено в Митлонд собственоръчно от Алдарион, кралски наследник на Нуменоре, да бъде доставено лично на върховния крал в Арменелос.

Сетне Менелдур строшил печата и прочел:

От Ерейнион Гил-галад, син Фингонов, до Еарендиловия потомък Тар-Менелдур, привет; нека Валарите те закрилят и да не пада сянка над Острова на кралете. Отдавна ти дължах благодарност, че тъй често ми пращаш, своя син Анардил Алдарион — според мен най-големия приятел на елфите сред човешкия род. Сега те моля за прошка, ако съм го задържал предълго на служба при себе си; защото крайно се нуждаех от познанията за людете и техните езици, с които едничък той можеше да ми помогне. Срещу много заплахи застана той, за да ми услужи със съвет. За бедата ми ще узнаеш от него; ала понеже е млад и изпълнен с надежди, той дори не се досеща колко е страшна. Поради туй пиша тези редове, предназначени само за взора на нуменорския крал.

Нова сянка се възправя откъм Изтока. Не е тирания на зли люде, както си мисли синът ти; Морготов слуга се надига и злите твари се будят отново. Година подир година сянката набира сили, понеже мнозина от людете са узрели за скверната й цел. Смятам, че не е далеч денят, когато тя ще стане прекомерно могъща, за да я отблъснат Елдарите без чужда помощ. Затуй ми олеква на сърцето, колчем зърна някой от високите кораби на кралските хора. А сега се осмелявам да те помоля за помощ. Ако имаш свободни бойци, умолявам те да ми ги пратиш.

Ако желаеш, синът ти ще изложи пред теб всички причини за това. Но в крайна сметка сам той смята (и мисълта му е мъдра), че когато ни връхлети неизбежната атака, трябва да удържим западните земи, където още живеят Елдари и люде от твоя народ, чиито сърца не са помрачени. Или поне да опазим Ериадор около дългите реки западно от планината, която наричаме Хисаеглир — нашата най-сигурна защитница. Ала тази планинска верига има широк пролом на юг, в областта Каленардон; и по този път трябва да дойде нашествието от Изтока. Врагът вече се прокрадва покрай бреговете нататък. Бихме могли да отбраняваме пролома и да отблъснем щурма, ако имахме някаква крепост по близкото крайбрежие.

Туй отдавна бе разбрал Алдарион. Дълго се труди той във Винялонде край устието на Гватло, за да изгради пристанище, укрепено както откъм морето, тъй и откъм сушата; ала нахалост отиде трудът му. Алдарион има обширни познания по тия въпроси, тъй като дълго е учил при Кирдан и най-добре знае от какво се нуждаят големите кораби. Ала хората вечно не му достигаха; а и Кирдан не успя да отдели нито майстори, нито зидари, та да му помогне. Кралят сам знае най-добре що му е потребно; ала ако изслуша благосклонно Алдарион и го подкрепи с каквото може, по-голяма надежда тогава ще има за целия свят. Спомените за Първата епоха помръкват и всичко бавно изстива по Средната земя. Дано не повехне също тъй и древната дружба между Елдари и Дунедаини.

Виж! Мракът, що се задава, е изпълнен с ненавист към нас, но и вас ненавижда не по-малко. Не ще възпре крилете му даже Великото море, ако му позволим да се въздигне.

Манве да те закриля по волята на Единствения и да праща попътен вятър в платната ти.

Менелдур отпуснал пергамента в скута си. Тежки облаци влачели ветровете откъм Изтока, рано паднал мрак и високите свещи до краля сякаш се смалили сред здрача, що изпълнил покоите му.

— Дано Еру ме призове, преди да настанат таквиз времена! — провикнал се той. Сетне добавил по-тихо: — Уви! Твърде дълго ни е делила преградата на неговата горделивост и моето пренебрежение. Ала сега най-мъдро ще е да му предам Скиптъра по-рано, отколкото възнамерявах. Защото тия дела са непосилни за мен. Когато ни отстъпиха Подарената земя, Валарите не ни направиха свои наместници — власт имаме само над Нуменорското кралство, не и над целия свят. Те са Властелините. Ние трябваше да прогоним омразата и войната; защото войната бе свършила и Моргот бе прокуден от Арда. Тъй поне мислех и тъй ни учеха. Ала ако светът отново помръква, Властелините трябва да знаят; а не ми пратиха знак. Освен ако туй е поличбата. И тогава какво? Нашите прадеди бяха възнаградени за своята помощ в битката срещу Могъщата сянка. Бива ли техните звуци да стоят настрана, ако злото отново надигне глава? С тия тежки съмнения вече не мога да властвам. Да се готвя, или да изчакам? Да се готвя за битка, що днес е само догадка; насред мира да обучавам орачи и занаятчии за кръвопролитна рат; да сложа желязо в ръцете на алчни капитани, що любят единствено завоеванията и смятат купищата убити за своя слава? Ще рекат ли те един ден на Еру: Поне и твоите врагове бяха сред тях? Или да скръстя ръце, додето люта смърт коси наши приятели; да оставя людете в мир и неведение чак докато гибелта стъпи на прага? Що да сторят тогава — да се възправят с голи ръце срещу желязото и да умрат напразно, или да бягат, чувайки женски писъци зад гърба си? Ще рекат ли един ден на Еру: Поне нямам кръв по ръцете? Колко струва изборът, ако и двата пътя могат да водят към злото? Нека Валарите управляват по волята на Еру! Аз ще отстъпя Скиптъра на Алдарион. Ала туй също е избор, защото добре знам по кой път ще поеме. Освен ако Ерендис… — Тук мислите му с тревога се стрелнали към Ерендис в Емерие. — Но там почти няма надежда (ако изобщо си струва да се надявам). Той не ще се пречупи в тъй важни дела. Знам нейния избор — макар че дълго ще трябва да слуша, преди да разбере. Защото сърцето й няма криле отвъд Нуменор и не се досеща що става далеч от нашите брегове. Ако нейният избор води към гибел, тя ще я посрещне храбро. Но какво може да стори с живота и чуждата воля? Както аз, тъй дори и Валарите ще го узнаят само когато се случи.

 

 

Алдарион се завърнал в Ромена на четвъртия ден откакто „Хирилонде“ бил спрял в пристанището. Прашен и изнурен, той веднага се отправил към „Еамбар“, където смятал да се засели. Както бил открил с огорчение, вече много езици го одумвали из града. На другия ден сбрал своите люде от Ромена и ги отвел в Арменелос. Там им заръчал да отсекат в неговата градина всички дървета освен едно и да ги пратят в корабостроителниците; на други наредил да разрушат къщата до основи. Само бялото елфическо дърво пощадил; а когато секачите си тръгнали, погледнал го как стои сред опустошението и за пръв път видял, че е красиво. В своя бавен елфически растеж то било само четири метра^[26] високо — стройно, крехко и младо, с напъпили зимни цветове по устремените нагоре клони. Напомнило на Алдарион за дъщеря му и той промълвил:

— И тебе ще нарека Анкалиме. Дано и двете тъй да сте задълго в живота — волни и неподвластни на вихър или чужда воля.

На третия ден след като се завърнал от Емерие, Алдарион посетил краля. Тар-Менелдур седял неподвижно на трона и чакал. Страх го обзел, като видял сина си; защото Алдарион бил променен — лицето му било мрачно, студено и недружелюбно като морската шир, когато внезапен облак забули слънцето. Изправил се той пред баща си и заговорил, а в гласа му вместо гняв звучало високомерие.

— Сигурно най-добре знаеш каква роля си изиграл във всичко това — рекъл той. — Ала един крал би трябвало добре да разбира докъде стига търпението човешко, дори този човек да му е поданик и син. Ако ще ме приковаваш към този остров, зле си избрал веригата. Вече не ми остана ни съпруга, ни обич към тия земи. Ще напусна тоя злощастен остров на празни мечтания, где вироглави жени желаят мъжете да лазят в нозете им. Другаде ще оползотворя дните си — там, където не ме пренебрегват, а ме посрещат достойно. Друг наследник гледай да си намериш, по-угоден и по-покорен. От наследството си само едно бих искал — кораба „Хирилонде“ и люде колкото може да побере. Дъщеря си също бих взел, ако бе по-голяма; но засега я поверявам на майка си. Не вярвам да възпрепятстваш туй, освен ако в старческа глупост си обикнал безмерно овцете; едва ли желаеш детето да затъпее, отгледано сред неуки жени и възпитано в хладно високомерие и пренебрежение към своя род. Тя е потомка на Елрос и друга рожба не ще дочакаш от своя син. Чу каквото имах да кажа, А сега ще се заема с по-плодотворни дела.

Дотогава Менелдур седял търпеливо с приведена глава и без да трепне. Ала сега въздъхнал и вдигнал очи.

— Алдарион, сине мой — скръбно изрекъл той, — кралят би отговорил, че ти също показващ хладно високомерие и пренебрежение към своя род, та тъй осъждаш другите, без да ги изслушаш; ала бащата, що те обича и страда за теб, ще преглътне тия слова. Нямам друга вина, освен че не бях разбрал досега твоите замисли. Но колкото до онова, що изстрада (и за което, уви, мнозина вече говорят), аз съм невинен. Обичах Ерендис и тъй като сърцата ни клонят в една посока, мислех си, че е понесла незаслужени страдания. Сега целта ти е ясна за мен, макар че ако си склонен да чуеш друго освен похвали, бих рекъл, че отначало те е водила и лична прищявка. И може би всичко щеше да е другояче, ако отрано ми бе заговорил открито.

— Краля може и да съм засегнал — викнал Алдарион още по-гневно, — ала не с туй, за което говориш! На нея поне всичко разказвах отдавна и често — в глухи уши и студено сърце чезнеха словата ми. Все едно палав хлапак да разправя как се е катерил по дърветата пред стара бавачка, загрижена само за скъсаните дрехи и изстиналата вечеря! Обичам я, инак не бих страдал толкоз. Миналото ще скътам в сърцето си; бъдещето е мъртво. Тя не обича ни мен, ни когото и да било. Обича единствено себе си като безценен камък, турен в златния обков на Нуменор, а мен — като кротко псе, сгушено край огнището додето й скимне да го изведе из полето. Ала понеже днес дори псетата й се струват груби и недодялани, иска Анкалиме да бъде като птиче в клетка. Но стига толкоз. Разрешава ли кралят да си вървя? Или ще повели нещо?

— Кралят — отвърнал Тар-Менелдур — дълго размишлява над тия дела през безкрайните дни, откакто за сетен път те видя в Арменелос. Той прочете писмото на Гил-галад, пълно със загриженост и тревога. Уви! На молбата му и на желанието ти нуменорският крал трябва да отговори с не. Друго не може да стори, виждайки колко заплахи крият и двата пътя: да се готви за битка или да не се готви.

Алдарион свил рамене и понечил да си излезе. Но Менелдур властно вдигнал ръка и продължил:

— Въпреки туй кралят, макар да властва над Нуменор вече сто четирийсет и две години, не е уверен, че проумява напълно нещата, за да стори правилен избор в тия въпроси на живот и смърт.

Той помълчал, вдигнал един пергамент изписан с неговия почерк и зачел с ясен глас:

Затуй: първо от почит към своя любим син; и второ за по-добро управление на кралството в делата, що синът му по-ясно разбира, кралят реши: от днес преотстъпва Скиптъра на сина си, който да бъде наричан крал Тар-Алдарион.

— Когато се огласи тая повеля — продължил Менелдур, — всички ще узнаят що мисля за днешните времена. Тя ще те извиси над хорския упрек; и ще ти развърже ръцете, та дано по-леко понесеш другите скърби. Щом станеш крал, ще отговориш на Гил-галад както сметнеш, че е най-достойно за Скиптъра.

Алдарион дълго мълчал от изумление. Готвел се да устои на кралския гняв, що сам бил разпалил, а сега не знаел що да каже. Сетне, като покосен от внезапен вихър, рухнал на колене пред баща си; но подир малко вдигнал преклонената си глава и се разсмял — тъй правел от радост сърдечна, колчем чуел за нечие великодушно деяние.

— Татко — рекъл той, — моля те, кажи на краля да прости моето високомерие. Защото той е велик крал и със смирение се въздигна над моята гордост. Победен съм — падам всецяло в нозете ти. Немислимо е такъв крал да се откаже от Скиптъра в разцвета на своята сила и мъдрост.

— И все пак тъй е решено — отвърнал Менелдур. — Съветът ще се сбере да го узнае.

 

 

Когато подир седем дни се сбрал Съветът, Тар-Менелдур съобщил за решението си и показал свитъка. Всички се смаяли, понеже още не им било известно за какви събития става дума; и единогласно го замолили да размисли, само Халатан от Хиярасторни се въздържал. Защото отдавна се възхищавал от своя сродник Алдарион, макар да били съвсем различни по нрав и намерения; и смятал кралското решение за достойно, навременно и дори може би хитроумно.

А на другите, що го призовавали да се отметне, Менелдур отговорил:

— Не без дълги размисли стигнах до този избор и сам си изложих всичките ви мъдри възражения. Днес и само днес е най-уместно да оглася своята воля по причини, що никой тук не изрече, ала навярно се догаждате за тях. Затуй нека стане известен кралският указ. Но ако желаете, няма да влезе в сила преди пролетния празник Ерукиерме. Дотогава ще задържа Скиптъра.

 

 

Когато до Емерие стигнала вест за кралския указ, Ерендис дълбоко се наскърбила; защото в него усетила упрек от краля, на чиято благосклонност разчитала. Имала право, ала не подозирала, че зад всичко туй се спотайва нещо далеч по-важно. Не подир дълго пристигнало и послание от Тар-Менелдур — всъщност повеля, макар и облечена в красиви слова. Заръчвало й се да дойде в Арменелос заедно с малката Анкалиме и да остане там поне до Ерукиерме и обявяването на новия крал.

Тогава пратила отговор на Тар-Менелдур: „Кралю и татко мой, дъщеря ми Анкалиме несъмнено ще дойде, щом повеляваш. Моля те, вземи предвид нейната възраст и се погрижи да я настанят на тихо място. Колкото до мен, моля те да ме извиниш. Узнах, че домът ми в Арменелос е бил опустошен; а точно сега не бих желала да бъда гостенка, особено пък на плаващ дом между моряци. Позволи ми затуй да остана тук в самота, освен ако кралят възнамерява да ми отнеме и тази къща.“

С тревога прочел Менелдур това писмо, ала не трепнало сърцето му. Показал го на Алдарион, за когото всъщност било предназначено, Изчел Алдарион редовете; и гледайки сина си право в лицето, кралят изрекъл:

— Без съмнение си наскърбен, Но какво друго очакваше?

— Не заради туй скърбя — рекъл Алдарион, — а защото на повече се надявах от нея. Станала е дребнава; и ако е по моя вина, значи заслужавам най-суров упрек. Но нима едно голямо сърце се смалява в бедата? Не е такъв пътят дори за ненавист и отмъщение! Трябваше да поиска нов величав дом, кралска свита и да се завърне в Арменелос прелестна като кралица със звезда на челото; тогава би омаяла едва ли не целия остров Нуменор и би привлякла людете към себе си, та да ме сметнат за груб и недодялан безумец. Валарите са ми свидетели, бих предпочел да е тъй — по-добре прекрасна кралица да ме надвие и унижи, отколкото да царувам на воля, докато лейди Елестирне гасне в собствения си здрач.

После с горчив смях върнал писмото на краля и рекъл:

— Е, тъй да бъде, Но ако някой се гнуси да живее на кораб между моряци, то нека простим другиму, че не желае да се засели в кошарата между слугини. Не искам обаче тъй да възпитат и дъщеря ми. Тя поне ще може да избере по своя воля.

По-нататъшният ход на повествованието

От момента, когато Алдарион прочита писмото с отказа на Ерендис да се завърне в Арменелос, историята може да бъде проследена само на части, отразени в случайни и набързо надраскани записки — а дори и те не представляват откъси от едно цялостно и свързано повествование, тъй като са съставяни по различно време и често влизат в противоречия помежду си.

 

 

Изглежда, че когато станал крал на Нуменор през 883 година, Алдарион незабавно решил да посети още веднъж Средната земя и отплавал за Митлонд същата или следващата година. Записано е, че върху носа на „Хирилонде“ закрепил не вейка от ойолайре, а изображение на орел със златен клюн и очи от скъпоценни камъни, което му бил подарил Кирдан.

Тъй майсторски бил изработен, че стоял там, сякаш готов да излети безпогрешно към някаква само нему известна цел в далечината.

— Този знак ще ни води напред — рекъл Алдарион. — А за обратния път нека се осланяме на Валарите… ако делата ни не ги разочароват.

Споменава се също така, че „днес не е оцеляло нищо от собственоръчните записки на Алдарион за последните му пътешествия“, но от друга страна „знае се, че много пътувал както по море, тъй и по суша, та стигнал покрай река Гватло чак до Тарбад и там се срещнал с Галадриел“. Тази среща не е спомената никъде другаде; но по онова време Галадриел и Келеборн са живеели в Ерегион, недалеч от Тарбад (виж „Относно Галадриел и Келеборн“).

Ала напусто останали всички усилия на Алдарион. Строежите, що подхванал отново във Винялонде, тъй и не били довършени, а морето ги глозгало неумолимо^[27]. И все пак той положил основа за успехите на Тар-Минастир в първата война против Саурон подир много години; без неговите дела — точно както предвиждал — нуменорският флот не би успял да пренесе навреме своята мощ където била необходима. Вече растяла враждебността към нуменорците и мрачните хора от планините нахлували в Енедваит. Но по времето на Алдарион още не били потребни задморски владения и Дръзновените си оставали сравнително малобройни, тъй че макар и да предизвиквали възхищение, малцина им подражавали.

Не се срещат сведения за разширяване на съюза с Гил-галад или за изпращане на помощта, която упоменава в писмото си до Тар-Менелдур; дори се казва, че

Алдарион бил закъснял и подранил едновременно. Закъснял — защото вече се разбуждала оная мощ, що ненавиждала Нуменор, И подранил — защото още не било назряло времето Нуменор да разкрие своята сила и да влезе в сражение за света.

В Нуменор настанал смут, когато през 883 или 884 година Тар-Алдарион решил да се завърне в Средната земя, тъй като дотогава нито един крал не бил напускал острова и Съветът не знаел на какво да се позове. Изглежда, че на Менелдур било предложено да поеме регентството, но той отказал и тогава регент станал Халатан от Хиярасторни, упълномощен или от Съвета, или от самия Тар-Алдарион.

Не съществува категоричен вариант за историята на Анкалиме през тези години. Малко по-ясно е отразен нейният двойствен характер и влиянието от страна на майка й. Тя не била плаха като Ерендис и още от малка обичала блясъка, накитите, музиката, похвалите и всеобщата почит; но проявявала тия склонности само от време на време и често използвала посещенията при майка си в бялата къща сред Емерие, за да избяга от суетата. Изглежда, че одобрявала както хладината на Ерендис при късното завръщане на Алдарион, така и неговия непреклонен гняв, с който я прогонил от живота и сърцето си. Изпитвала дълбока неприязън към задължителния брак и в това отношение не желаела да приеме каквото и да било насилие над волята си. Майка й непрестанно говорела против мъжете и е съхранен един типичен откъс от нейните поучения:

Нуменорските мъже са наполовина елфи (казвала Ерендис), особено по-високопоставените; не спадат ни към единия народ, ни към другия. Дареното им дълголетие ги подлъгва, та по ум си остават деца и се залисват из този свят, додето възрастта изведнъж ги догони — и мнозина тогаз изоставят игрите навън само за да си играят по домовете. Сетне превръщат игрите във важни дела, а важните дела — в детски игри. Искат наведнъж да са майстори, мъдреци и герои; а жените за тях са като пламък в огнището — друг да го подклажда, додето се върнат привечер, грохнали от игри. Сякаш всичко заради тях е създадено — хълмовете за каменни кариери, реките за лодки и воденици, горите за дървен материал, жените за телесните им потребности или да красят дома и трапезата им; а децата за забавление, ако нямат с що друго да си играят — ала също тъй биха играли с малките кученца. Към всички са мили и великодушни, весели като утринни чучулиги (ако слънцето грее); защото се гневят само когато е неизбежно. Мъжът трябва да бъде весел, смятат те, и безрезервно щедър, да дава с широка ръка онуй, що не му е потребно. Гняв проявяват само когато внезапно усетят, че на този свят има и друга воля, освен тяхната. Тогава стават немилостиви като морския вятър, дръзне ли нещо да се изпречи насреща им.

Тъй е, Анкалиме, и нищо не можем да променим. Защото мъжете са създали Нуменор; мъжете, тия древни герои, за които се пее — за жените им рядко се чува друго, освен че ридаели подир гибелта им. След войните Нуменор е трябвало да намери покой. Ала омръзне ли им да почиват и да си играят на мир, те скоро пак подхващат любимата си игра — война и кръвопролитие. Тъй е; а на нас ни остава да живеем сред тях. Но не сме длъжни да мълчим в знак на покорство. Щом обичаме Нуменор, нека му се порадваме преди да го съсипят. Ние също сме дъщери на великите и знаем що е храброст и воля. Затуй не се превивай, Анкалиме. Впий корен дълбоко в скалата и храбро стой срещу вятъра, дори и да обрули листата ти.

Много повече и далеч по-успешни усилия полагала Ерендис, за да привикне малката Анкалиме единствено с женското общество — с безстрастния, тих и уютен живот сред Емерие без премеждия и тревоги. Момчетата като Ибал вършели пакости и крещели. Мъжете идвали по необичайно време, надували роговете си и се хранели шумно. Те създавали деца и ако грижата за тях се окажела досадна, оставяли я на жените си. И макар по онова време раждането да не било свързано с толкова болести и заплахи, Нуменор не бил „земен рай“ — в него имало и умора, и мъки, и тежък труд.

Също като баща си, Анкалиме била непоколебима в избраната цел; и досущ като него с твърдо упорство обръщала гръб на настоятелните съвети. От майка си донякъде наследила хладното високомерие и чувството за накърнено достойнство; а дълбоко в душата си тъй и не забравила твърдостта, с която Алдарион се изтръгнал от прегръдките й и я положил в леглото, когато бързал да си замине. От все сърце обичала родните ридове и никога през живота си (както сама твърдяла) не би могла да заспи спокойно далеч от шума на стадата. Но не се отказала от правото на наследство и твърдо решила, че когато настане време, ще стане могъща кралица; и тогава ще живее където и както си пожелае.

Изглежда, че през осемнайсетте години след своето възкачване на престола Алдарион често отсъствал от Нуменор; и през това време Анкалиме живеела ту в Емерие, ту в Арменелос, тъй като кралица Алмариан я обикнала и угаждала на всичките й капризи, както някога глезела и малкия Алдарион. В Арменелос я почитали всички, дори и Алдарион; и макар отначало да тъгувала за просторите на Емерие, подир време тази печал отминала и тя открила, че людете се прехласват по нейната хубост, що вече навлизала в своя разцвет. С годините тя станала още по-своенравна и вече я дразнели срещите с Ерендис, която се държала като че съпругът й е починал и не искала да бъде кралица; но все пак продължавала да се завръща в Емерие — както за да избяга от суетата на Арменелос, тъй и за да уязви Алдарион. Хитра била и лукава, та си мислела, че нейните родители се борят единствено от горделивост и заради лично надмощие.

 

 

Когато през 892 година навършила деветнайсет години, Анкалиме била обявена за кралска наследница (на много по-ранна възраст, отколкото ставало дотогава, за сравнение виж в началото получаването на титлата от Алдарион); и по същото време Тар-Алдарион наредил да се промени законът за наследяване на кралската власт в Нуменор. Изрично е споменато, че Тар-Алдарион сторил това „не толкова по политически причини, колкото от лична загриженост“ и заради „своята твърда решимост да победи Ерендис“. За промяната на закона се споменава във „Властелинът на Пръстените“, Приложение А:

Шестият крал (Тар-Алдарион) оставил само едно дете, дъщеря. Тя станала първата властваща кралица (а не съпруга на крал); защото тогава бил издаден закон за кралския род, според който право над скиптъра получавало първородното дете на краля, независимо дали е момче, или момиче.

Но другаде новият закон се описва не точно така. В най-ясното и пълно изложение е изтъкнато преди всичко, че „старият закон“, както го наричали насетне, всъщност не бил нуменорски „закон“, а наследствен обичай, който дотогава не влизал в противоречие с обстоятелствата; според този обичай първородният син на владетеля наследявал Скиптъра. Подразбирало се, че ако кралят няма син, наследник трябвало да стане най-близкият мъжки сродник по мъжка линия от потеклото на Елрос Тар-Миниатур. При това положение, ако Тар-Менелдур нямал син, негов наследник щял да стане не племенникът му Валандил (син на сестра му Силмариен), а братовчед му Малантур (внук на Еарендур, който бил по-малък брат на Тар-Елендил). Но според „новия закон“ (първородната) дъщеря на владетеля наследявала Скиптъра (което, разбира се, не влиза в противоречие с казаното във „Властелинът на Пръстените“). По препоръка на Съвета било добавено, че тя има правото да откаже^[28]. В такъв случай според „новия закон“ наследник ставал най-близкият мъжки сродник, независимо дали по мъжка, или женска линия. Така например, ако Анкалиме се откажела от Скиптъра, наследник на Тар-Алдарион би станал Соронто, син на сестра му Айлинел; пак той би станал наследник и ако се случело тя да умре бездетна.

Пак по настояване на Съвета било узаконено положението, че жена-наследница губи титлата, ако не се омъжи до определена възраст; Тар-Алдарион пък добавил, че кралските наследници трябва да сключват бракове само в рода на Елрос и всеки, който наруши това изискване, губи правата си над престола. Казват, че това изискване се дължало на дългите му размисли за пагубните последици от брака с Ерендис; защото тъй като не била от потомците на Елрос, тя имала по-кратък живот и той смятал, че в това се крие коренът на всичките им беди.

Безспорно тия наредби на „новия закон“ са описани тъй подробно, понеже е трябвало да окажат влияние върху по-нататъшната история на тогавашната епоха в Нуменор; за жалост днес знаем твърде малко за нея.

По-късно Тар-Алдарион отменил закона, според който властващата кралица трябвало да се омъжи или да напусне престола (а това несъмнено се е дължало на нежеланието на Анкалиме да избере, която и да било от двете възможности); но завинаги останал обичаят наследниците да сключват бракове единствено с потомци на Елрос^[29].

 

Пунктирът бележи родова линия, в която е имало мъжки наследници по времето, когато се променя законът; д. = дъщеря.

 

Така или иначе, скоро към Емерие заприиждали поклонници да искат ръката на Анкалиме — не само заради новото й положение, но и защото по целия остров била плъзнала мълва за нейната хубост, надменност и горделивост, както и за странния начин, по който била отгледана. По онова време хората почнали да я наричат Емервен Аранел, що означава Принцеса Пастирка. За да избяга от досадниците, Анкалиме, с помощта на старата Замин, се укрила в един чифлик досами границите на Халатан от Хиярасторни, където дълго живяла като проста пастирка. Описанията (които всъщност не представляват нищо друго, освен набързо надраскани бележки) си противоречат относно реакцията на нейните родители към това положение на нещата. Според една от тях Ерендис знаела къде е Анкалиме и одобрявала причината за нейното бягство, а Алдарион възпрепятствал Съвета да я потърси, понеже смятал, че дъщеря му трябва да свиква на независимост. Според друга обаче, Ерендис била разтревожена от бягството на Анкалиме, а кралят се разгневил; и тогава Ерендис опитала да се помири с него, поне що се отнася до Анкалиме. Но Алдарион не отстъпил и обявил, че кралят няма съпруга, но има дъщеря и наследница; и че не вярва Ерендис да е в неведение за нейното скривалище.

Сигурно е обаче, че Анкалиме се сприятелила с един пастир, който водел стадата си по същите места; и пред нея този мъж се назовал. Мамандил. Анкалиме не била свикнала с подобна компания и го харесала най-вече защото имал вълшебен глас; пеел й песни от древните дни, когато Едаините пасели стадата си из Ериадор, още преди да срещнат Елдарите. Тъй се срещали все по-често из пасищата и той взел да променя древните песни за влюбени, като вмъквал в тях имената Емервен и Мамандил; а Анкалиме се преструвала, че не разбира накъде бият словата му. Ала когато накрая открито заговорил за любовта си, тя се отдръпнала и му отказала, като рекла, че съдбата лежи между тях, защото е кралска наследница. Но вместо да посърне, Мамандил се разсмял и отвърнал, че истинското му име е Халакар, син на Халатан от Хиярасторни и потомък на Елрос Тар-Миниатур.

— Та как инак бих могъл да пристъпя към теб като поклонник? — добавил той.

Разгневила се тогаз Анкалиме, понеже я бил измамил, знаейки от самото начало коя е всъщност; но той отговорил:

— Вярно е отчасти. Наистина се изхитрих, за да видя дамата, чиято странност бе възбудила любопитството ми. Ала сетне обикнах Емервен и не ме интересува коя е в действителност. Не мисли, че съм се впуснал в гонитба на трона; далеч по-силно бих желал да си единствено Емервен, Само едно ме радва — че и аз съм от потеклото на Елрос, инак не бихме могли да се оженим.

— Бихме — рекла му Анкалиме, — ако имах желание за подобно нещо. Мога да се откажа от трона и да бъда свободна навеки. Ала сторя ли го, ще съм свободна да взема когото желая; и тогава над всички други бих предпочела Унер (що означава Никой).

 

 

В крайна сметка обаче Анкалиме се омъжила за Халакар. Според един от вариантите изглежда, че упорството на отблъснатия Халакар, заедно с настояването на Съвета Анкалиме да се омъжи, довело до сватбата им само няколко години след първата среща сред стадата на Емерие. Но другаде се казва, че тя останала неомъжена толкова дълго, че братовчед й Соронто, като разчитал на новия закон, я призовал да се откаже от титлата и тогава Анкалиме напук се омъжила за Халакар. В трета кратка бележка се твърди, че Алдарион вече бил отменил тази поправка и Анкалиме се омъжила за Халакар само за да осуети надеждите на Соронто да стане крал, ако тя умре бездетна.

Както и да е, от разказа личи, че Анкалиме не желаела обич, а още по-малко син; и казвала:

— Трябва ли да стана като кралица Алмариан и безразсъдно да треперя над него?

Животът й с Халакар не бил щастлив, тя ревнувала от него сина си Анарион и поради това често се карали. Искала да го подчини, като изтъквала, че е истинската владетелка на неговите земи и му забранявала да живее по тях, понеже, както казвала, не искала да има за съпруг някакъв си предводител на чифликчии. От онова време идва и последният писмен разказ за тия злощастни събития. Анкалиме не разрешавала на никоя от подчинените си жени да се омъжи и макар повечето от тях наистина да се въздържали поради страха пред нея, те били местни момичета и имали любовници, за които желаели да се омъжат. А Халакар тайно уредил сватбите; и обявил, че преди да напусне родния си дом, ще устрои за сбогом голямо празненство. На това празненство поканил и Анкалиме, като рекъл, че ще е в дома на негови близки, които искат да го изпратят достойно.

Анкалиме дошла заедно с жените от свитата си, понеже не обичала да я обслужват мъже. Заварила къщата грейнала и накичена като за голям празник, а мъжете с гирлянди от цветя като за сватба и всеки държал по още един венец за младоженката.

— Хайде! — рекъл Халакар. — Сватбите са подготвени и брачните стаи чакат младоженците. Но тъй като е немислимо кралската наследница лейди Анкалиме да легне с някакъв си предводител на чифликчии, то, уви, тази нощ ще й се наложи да преспи сама.

И Анкалиме трябвало да остане там, защото мястото било твърде далече, за да поеме обратно, а и не искала да тръгва без придружители. Мъжете и жените не криели усмивките си; и Анкалиме не пожелала да дойде на празника, а лежала в постелята, слушала далечните смехове и мислела, че са отправени срещу нея. На другия ден си заминала с безсилна ярост, а Халакар пратил трима мъже да я съпроводят. Тъй си отмъстил, защото тя вече не се завърнала в Емерие, където сякаш дори и овцете й се надсмивали. Но оттогава насетне дълбоко намразила Халакар.

 

 

За последните години на Тар-Алдарион вече не можем да кажем нищо, освен че навярно е продължил своите пътешествия до Средната земя и неведнъж оставял Анкалиме за своя наместница. Последното му плаване се състояло около края на първото хилядолетие от Втората епоха; а през 1075 година Анкалиме станала първата властваща кралица на Нуменор. Споменава се, че след смъртта на Тар-Алдарион през 1098 година Тар-Анкалиме занемарила бащините си планове и престанала да подпомага Гил-галад. Синът й Анарион, който по-късно станал осмият владетел на Нуменор, отначало имал две дъщери. Те изпитвали страх и неприязън към кралицата, отказали да приемат наследството и останали неомъжени, тъй като за отмъщение кралицата не им разрешила да сключат брак^[30]. След тях се родил Анарионовият син Сурион, който станал деветият владетел на Нуменор.

За Ерендис казват, че на стари години, забравена от Анкалиме и останала съвсем самотна, тя отново закопняла за Алдарион; и като узнала, че е напуснал Нуменор (вероятно за последното си пътешествие), но го очакват да се завърне наскоро, тя най-сетне изоставила Емерие и неразпозната от никого тръгнала към пристанището Ромена. Там навярно е срещнала съдбата си; ала само словата „Ерендис загинала от вода през 985 година“ са останали днес, за да ни подскажат как се е случило.

Хронология

Анардил (Алдарион) бил роден през 700 година от Втората епоха, а първото му пътешествие до Средната земя се състояло през 725–727 година. Баща му Менелдур станал крал на Нуменор през 740. Гилдията на Дръзновените била основана през 750, а Алдарион бил обявен за кралски наследник през 800. Ерендис се родила през 771. Седемгодишното пътуване на Алдарион е било през годините 806–813, първото плаване на „Паларан“ през 816–820, пътешествието със седемте кораба въпреки забраната на Тар-Менелдур през 824–829, а веднага след това дошло четиринайсетгодишното пътуване през 829–843.

Алдарион и Ерендис се сгодили през 858; пътешествието на Алдарион след годежа траяло от 863 до 869, а сватбата им била през 870. Анкалиме се родила през пролетта на 873. „Хирилонде“ отплавал през пролетта на 877, а завръщането на Алдарион, последвано от раздялата му с Ерендис било през 882; той получил Скиптъра на Нуменор през 883.