Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (5) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

I
Описание на остров Нуменор

Остров Нуменор

Описанието на остров Нуменор, което ще последва, е извлечено от описания и простички карти, съхранявани дълго в архивите на гондорските крале. Несъмнено те представляват нищожна част от написаното някога, тъй като нуменорските мъдреци са съставили множество природонаучни и географски съчинения; ала те, както и почти всички останали плодове от разцвета на науката и изкуството в Нуменор, са изчезнали при Падението.

Дори малобройните документи, съхранени в Гондор и Имладрис (където на Елронд били поверени оцелелите съкровища на нуменорските крале), са пострадали от загуби или унищожение поради небрежност. Защото, макар че шепата оцелели според собствените им слова „копнеели“ за низвергнатия Акалабет и никога, дори и след векове, не престанали да се смятат в известна степен за изгнаници, когато станало ясно, че Подарената земя е отнета отново и Нуменор е изчезнал навеки, то всички освен неколцина сметнали изучаването на последните остатъци от неговата история за безплодно занимание, носещо само безплодна скръб. И през сетнешните епохи останал широко известен единствено споменът за Ар-Фаразон и неговата нечестива армада.

По очертания земите на Нуменор напомняли петолъчна звезда или петоъгълник с централна част, която била широка около двеста и петдесет мили от север на юг и от изток на запад, а от нея се отделяли пет големи полуострова. Тия полуострови били смятани за отделни области и носели имената Форостар (Северни земи), Андустар (Западни земи), Хиярнустар (Югозападни земи), Хиярростар (Югоизточни земи) и Орростар (Източни земи). Централната част се наричала Миталмар (Вътрешни земи) и нямала друг достъп до морето, освен при земите около Роменския залив. Една малка област в Миталмар обаче била отделена от останалите и носела името Арандор, което ще рече Кралски земи. В Арандор били пристанището Ромена, Менелтарма и градът на кралете Арменелос; и по всички времена това била най-гъсто населената област на Нуменор.

Миталмар се издигал високо над полуостровите (ако не се броят планините и хълмовете по тях); бил покрит със степи и ниски ридове, а гори се срещали рядко. Недалеч от средата на Миталмар се извисявала планина, наречена Менелтарма, тоест Небесна колона, посветена на преклонението пред Еру Илуватар. Долните й склонове били полегати и обрасли е ливади, ала нагоре ставали все по-стръмни, а към върха — непристъпни; в тях обаче бил изсечен виещ се път, който започвал от южното подножие и стигал под ръба на върха откъм северната страна. Защото самият връх бил плосък и дори леко вдлъбнат, та можел да побере множество люде; но през цялата история на Нуменор останал недокоснат от човешки ръце. Ни сграда издигнали там, ни олтар, ни дори купчина камъни; и никакво друго подобие на храм не притежавали Нуменорците през блажените дни чак до идването на Саурон. Никога не донесли там инструмент или оръжие; и никой освен краля не дръзвал да изрече слово на онзи свещен връх. А дори и кралят проговарял само три пъти в годината: да се помоли за идната година на празника Ерукиерме през първите пролетни дни, да възхвали Еру Илуватар на празника Ерулаитале в средата на лятото и да му благодари на празника Ерухантале, с който привършвала есента. На тия тържества кралят се изкачвал по планината пешком, следван от велико множество люде, облечени в бели одежди и накичени с цветя, ала напълно безмълвни. По друго време всички имали право да идат догоре сами или на групи; според преданията обаче тишината била тъй величава, че дори чужденец, незапознат с Нуменор и неговата история, не смеел да проговори, ако случайно попаднел там. Никоя птица освен орлите не идвала над върха. Колчем се приближавал човек, три големи орли мигом излитали и се спускали върху три канари откъм западния ръб; ала по време на Трите молитви не кацали, а оставали в небесата и се реели над народа. Наричали ги Свидетелите на Манве и вярвали, че сам той изпраща могъщите птици от Аман да бдят над Свещената планина и цял Нуменор.

В основата си Менелтарма постепенно се сливала с околните равнини, но от нея тръгвали като корени пет невисоки и дълги хребета към петте полуострова на страната; наричали ги Тармасундар, тоест Корени на колоната. Възходящият път се приближавал към планината по билото на югозападния хребет; а между този хребет и югоизточния имало плитка долина. Наричали я Ноиринан, Долина на гробниците; защото там, в подножието на планината, били изсечени скални подземия, където намирали сетен покой кралете и кралиците на Нуменор.

Но по-голямата част от Миталмар била покрита с обширни пасища. На югозапад се простирали ниски тревисти хълмове; и там, в Емерие, се намирало сборището на Пастирите.

Областта Форостар била най-неплодородна — камениста и почти без дървета; горички от ела и борика се тъмнеели само по западните склонове на високите бърда, обрасли с буйна папрат. Към Северния нос се издигали скалисти чукари и там величавата канара Соронтил надвисвала на шеметни висоти над морето. По нея виели гнездата си много орли; и в тази област Тар-Менелдур Елентирмо съградил висока кула, от която да наблюдава движението на звездите.

В северната си част Андустар също бил скалист и обрасъл с елови гори, обърнати към морето. Откъм запада три малки залива се врязвали във възвишенията му; ала там канарите най-често се издигали далеч над вълните, а в тяхното подножие се гушели скалисти площадки. Най-северният залив носел името Андунийски, понеже в него било голямото пристанище Андуние (Залез) с многолюден град покрай брега и множество къщички, накацали по стръмните склонове зад него. Но почти цялата южна част на Андустар била плодородна, по възвишенията растели гъсти брезови и букови гори, а из закътаните долини се спотайвали горички от дъб и бряст. Между полуостровите Андустар и Хиярнустар се простирал големият залив, наречен Елдана, тъй като гледал към Ересеа; защитени от северните ветрове и открити към западните морета, земите около него се радвали на мек климат и над тях най-често падали дъждове. Насред Елданския залив било най-красивото от всички пристанища на Нуменор, наречено Елдалонде; и в древните времена натам най-често прииждали бързоходните бели кораби на Елдарите от Ересеа.

Покрай целия залив, по склоновете около него и далече навътре из областта растели ароматните вечнозелени дървета, донесени от Запада; и тъй пищна била тяхната зеленина, та Елдарите казвали, че тия места са почти толкова красиви, колкото и пристанищата на Ересеа. Гордост и радост били тия дървета за Нуменорците, а споменът за тях се съхранил в множество песни дълго след като били изчезнали навеки, защото само отделни фиданки успели да разцъфтят на изток от Подарената земя, та останали единствено имената им: ойолайре, лайрелосе, несамелда, вардариана, таниквеласе и яванамире с неговите кръгли алени плодове. Цветовете, листата и кората на тия дървета пръскали нежно благоухание, тъй че цялата област била изпълнена със смесените им аромати; затуй я наричали Нисималдар, което означава Ароматните дървета. Макар и не тъй изобилно, много от тях били засадени и по други краища на Нуменор; ала единствено там растяло могъщото златно дърво малинорне, достигащо подир пет века растеж почти същата височина, както и в Ересеа. Кората му била сребриста и гладка, а клоните устремени нагоре като на бук; но стволът никога не се раздвоявал. Листата също напомняли тия на бука, ала били по-големи, бледозелени отгоре и сребристи отдолу; наесен не падали, а ставали бледозлатисти. Напролет короната се отрупвала с гроздове от златни цветове, които цъфтели чак до края на лятото; а щом се отваряли цветовете, листата падали, тъй че през пролетта и лятото горите от малинорни били като дворци със златен под, златни сводове и колони от старо сребро^[1]. Плодът на това дърво бил като орех със сребърна черупка; и шестият нуменорски крал Тар-Алдарион подарил няколко плода на крал Гил-галад от Линдон. Те не пуснали корен по онези земи; Гил-галад обаче дал част от тях на своята сродница Галадриел и под нейните грижи прекрасните дървета расли и процъфтявали из потайната страна Лотлориен отвъд река Андуин чак докато елфите напуснали Средната земя; ала по ръст и обхват не можели да се мерят с малинорните във величавите гори на Нуменор.

Река Нундуине се вливала в морето край Елдалонде, а малко по-нагоре по нея било езерото Нисинен, наречено тъй заради изобилието от благоуханни храсти и цветя по бреговете му.

В западната си част Хиярнустар бил планинска област, с високи канари по западното и южното крайбрежие; но на изток се простирали топли и плодородни земи, покрити с необятни лозя. Полуостровите Хиярнустар и Хиярростар били раздалечени и по дългите брегове между тях земите плавно се спускали към морето както нийде другаде в Нуменор. Тук течала най-голямата нуменорска река Сирил (защото всички останали, освен Нундуине на запад, всъщност били къси и буйни потоци, устремени към морето), която извирала от подножието на Менелтарма в долината Ноиринан и слизала на юг през Миталмар, където постепенно ставала бавна и лъкатушна. Накрая се вливала в морето сред блата и тръстикови низини, а множеството й разклонения криволичели между високите дюни; на много мили от двете страни се простирали бели плажове и ниски каменисти брегове, където живеели предимно рибари, чиито селца се гушели по възвишенията над блата и езера, най-голямото от които се наричало Ниндамос.

Из Хиярростар растели в изобилие най-различни дървета, между тях и едно, наречено лауринкве, което хората обичали заради цветовете му и не го използвали за нищо друго. Наричали го така заради дългите провиснали гроздове от жълти цветове; и онези, що били чували от Елдарите за Златното дърво Лаурелин във Валинор, вярвали, че лауринкве е негов потомък, чиито семена са донесени от Елдарите; ала не било тъй. По времето на Тар-Алдарион в Хиярростар създали големи разсадници, откъдето идвал дървен материал за корабостроителниците.

Орростар бил по-прохладен, но възвишенията по западния край на полуострова го опазвали от студените североизточни ветрове; из вътрешните му области сеели предимно пшеница, особено по границите с Арандор.

Целият остров Нуменор изглеждал тъй, сякаш бил изтласкан нагоре от морето и леко наклонен на югоизток; навсякъде, освен по южните му краища, над морето надвисвали стръмни канари. В несметно множество се срещали морските птици по ония места. Моряците казвали, че дори и да ослепеят, по тяхната глъчка пак биха разбрали кога наближават към Нуменорските брегове; а когато някой кораб се зададял към острова, огромни птичи ята литвали да го посрещнат с радост и кръжали над него, защото никой никога не им причинявал зло. Някои придружавали мореплавателите в дългите пътешествия чак до Средната земя. Също тъй неизброими били и сухоземните птици из Нуменор — от мъничките киринки (дребни като орехчета, но с алена перушина и пронизително пискливи гласчета) до огромните орли, почитани като птици на Манве, срещу които никой не дръзвал да вдигне ръка чак до злощастните дни, когато се възцарила ненавист към Валарите. Цели две хиляди години — от дните на Елрос Тар-Миниатур чак до царуването на Тар-Анкалимон, син на Тар-Атанамир — просъществувало орловото гнездо върху най-високата кула на кралския палат в Арменелос; и винаги имало в него двойка орли, закриляна от самия крал.

Всички Нуменорци пътували на коне; защото в Нуменор и мъже, и жени яздели с удоволствие, целият народ обичал конете и се отнасял към тях с грижите, които заслужават. Обучавали ги да чуват зов отдалеч и старите легенди разказват, че когато имало голяма обич между коня и господаря му, животното можело да бъде повикано при необходимост дори и само с мисъл. Затова повечето от пътищата в Нуменор не били покрити с камъни или плочи — изграждали ги най-вече за конници, тъй като в ранните векове рядко използвали каруци и каляски, а тежките товари се пренасяли по море. Главният и най-древен път, който бил пригоден и за каруци, водел от голямото източно пристанище Ромена към престолния град Арменелос, а оттам към Долината на Гробниците и Менелтарма; по-късно, но все още през ранните епохи, този път бил продължен към Ондосто в областта Форостар, а подир това и на запад към Андуние. По него превозвали най-добрия строителен камък от Северните земи и дървен материал, който се намирал в изобилие из Западните земи.

Едаините донесли със себе си в Нуменор познания за множество занаяти, а освен че съхранявали своите умения и премъдрости, мнозина от техните майстори били изучили изкуствата на Елдарите. Но материали могли да пренесат само колкото за инструменти; и дълго време всеки метал в Нуменор се смятал за скъпоценен. На корабите си носели съкровища от злато, сребро и безценни камъни; нищо подобно обаче не открили в Нуменор. Обичали накитите заради тяхната красота и тъкмо тая обич за пръв път разбудила в сърцата им алчност през късните епохи, когато попаднали под властта на Сянката, та станали високомерни и несправедливи в общуването си с по-изостаналите народи от Средната земя. В дните на своята дружба с елфите от Ересеа, получавали в дар злато, сребро и прекрасни камъни; но през ранните векове тези скъпоценности си оставали голяма рядкост чак додето кралете разпрострели властта си над бреговете на Изтока.

Все пак те намерили метални залежи в Нуменор и тъй като ковашките и миньорските им умения се развивали бързо, скоро сечивата от мед и желязо получили широко разпространение. Сред едаинските занаятчии имало мнозина оръжейни майстори, които с помощта на Нолдорите били станали извънредно изкусни в създаването на мечове, секири, копия и кинжали. За да съхрани занаята, Гилдията на Оръжейниците продължавала да кове мечове, макар че посвещавала много повече труд и умения за сътворяването на мирни инструменти и сечива. Кралят и велможите притежавали мечове като наследство от дедите си^[2]; понякога и самите те подарявали мечове на своите потомци. За деня, в който кралският син получавал титлата престолонаследник, винаги се изработвал нов меч. Ала в Нуменор никой не носел оръжие и в течение на векове малцина майстори изковавали бойни остриета. Топори и кинжали се срещали по-често, а стрелбата с лък (пеш или върху кон) била любимо развлечение на Нуменорците. По-късно, по време на войните в Средната земя, враговете най-много се бояли от нуменорските лъкове. „Морските хора — казвали те, — пращат пред себе си страховит облак като дъжд от змии или градушка от стоманени остриета“; и през онези дни бойните отряди на кралските стрелци използвали кухи стоманени лъкове, а черноперите им стрели били дълги от върха на пръстите до отсрещното рамо.

Но дълго време екипажите на могъщите нуменорски кораби слизали невъоръжени сред людете от Средната земя; и макар че имали на борда секири и лъкове, за да цепят дърва и да ходят на лов по дивите, незаселени брегове, те не ги носели със себе си, когато тръгвали да дирят човешки селища. Дълбока скръб ги обзела, когато Сянката надвиснала над крайбрежието и сред техните приятели плъзнал страх да не би онези, на които са разкрили тайната на желязото, сега да го употребят срещу тях.

От всичко на света снажните Нуменорци най-много обичали Морето — да плуват из него, да се гмуркат или да се надпреварват с гребни лодки и платноходки корабчета. Най-храбри сред тях били рибарите; риба имало в изобилие край всички брегове и тя винаги заемала почетно място на нуменорската трапеза; и всички многолюдни градове се изграждали по крайбрежието. Измежду най-добрите рибари били избирани моряците, които век подир век печелели все повече признание и почит. Разказват, че когато Едаините за пръв път вдигнали платна над Великото море и поели подир Звездата към Нуменор, сам Кирдан пратил по един Елдар за кормчия на всеки от елфическите кораби, що ги носели; и след като елфическите кормчии си заминали, откарвайки повечето кораби, минали дълги години, додето Нумеиорците дръзнали сами да поемат навътре в морето. Но сред тях имало корабостроители, обучени от Елдарите; с много труд и усърдие те доразвили познанията си, та накрая се осмелили да плават надалеч над морските дълбини. Когато отминали шестстотин години от началото на Втората епоха, по времето на Тар-Елендил, Капитанът на всички кралски кораби Веантур пръв извършил пътешествие до Средната земя. С помощта на пролетните ветрове откъм запада той отвел своя кораб „Ентулесе“ (тоест „Завръщане“) чак до Митлонд; а през есента на следващата година се завърнал в родината. Оттогава мореплаването станало мечта за най-храбрите мъже в Нуменор; и Менелдуровият син Алдарион, съпруг на Веантуровата дъщеря, създал Гилдията на Търсачите, която обединявала всички изпитани нуменорски моряци, както ще бъде разказано в следващата история.