Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (12) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

II
Кирион и Еорл и дружбата между Гондор и Рохан

1

Северняците и Колесарите

Хрониката на Кирион и Еорл^[1] започва едва с първата среща между Гондорския Наместник Кирион и Еорл, Владетел на Еотеода, която се състояла след като приключила битката сред Полето на Келебрант и нашествениците в Гондор били унищожени. Но както в Гондор, тъй и в Рохан се съхранили балади и легенди за славния поход на Рохиримите от Севера и от тези предания били взети описанията за по-късните Хроники^[2] заедно с още много подробности относно Еотеода. Тук сме ги събрали накратко под формата на летопис.

В увода на Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ се споменава, че това произведение (заедно с „Книга на Наместниците“ и „Акалабет“) е било сред летописите на Гондор, до които крал Елесар допуснал Фродо и Перегрин; тази забележка обаче се среща само в първото издание, а в преработеното е отпаднала.]

За пръв път Еотеодът станал известен под това си име през дните на гондорския крал Калимехтар (който умрял през 1936 г. на Третата епоха); по това време представлявал дребен народ, живеещ из Андуинската долина между Равноскал и Перуникови поля, предимно по западния бряг на реката. Тия люде били потомци на Северняците — някога могъщо и многобройно обединение на народи от просторните равнини между Мраколес и Тичащата река, ненадминати ездачи и коневъди, прославени със своето умение и издръжливост, макар че строели селищата си предимно из горските покрайнини, особено по Източната Щърбина, където земите били оголени от множество сечища^[3].

Тия Северняци били потомци на същия човешки народ, част от който минала през Първата епоха на запад из Средната земя, за да се съюзи с Елдарите във войната им срещу Моргот^[4]. Поради туй се падали далечни сродници на Дунедаините или Нуменорците и крепка дружба ги свързвала с гондорския народ. Всъщност земите им били истинска твърдина на Гондор и пазели от нашествия североизточните му граници; ала кралете разбрали туй едва когато тая твърдина загубила силата си и накрая изчезнала. Залезът на Северняците в Рованион се започнал със Страшната чума, що налетяла през зимата на 1635 година и скоро обзела Гондор. Мнозина измрели там, особено из градовете. Ала най-страшен мор се стоварил над Рованион, защото, макар че тамошните люде живеели на открито и нямали големи градове, Чумата дошла през мразовита зима, когато коне и хора се приютявали от студа в ниски дървени къщички; а освен туй те не познавали целителските изкуства от древната нуменорска мъдрост, що все още се съхранявала в Гондор. Казват, че когато Чумата отминала, повече от половината люде в Рованион били загинали заедно с конете си.

Трудно се възстановили те от страшната беда; ала дълго нямало кой да подложи силата им на изпитание. Без съмнение източните народи били пострадали също тъй тежко, затова враговете на Гондор идвали главно от юг или по крайбрежието. Ала когато започнало нашествието на Колесарите, що въвлякло Гондор в почти стогодишна война, Северняците поели най-страшния пръв удар. Крал Нармакил Втори повел могъща армия на север през равнините южно от Мраколес и сбрал каквото могъл от разпръснатите племена на Северняците; ала войската му била разбита и сам той паднал в сражението. Остатъците от армията се оттеглили през Дагорлад към Итилиен и тъй Гондор изоставил всички земи източно от Андуин с изключение на Итилиен^[5].

Колкото до Северняците, казват, че неколцина избягали отвъд Келдуин (Тичащата река) и там се претопили сред народа на Дейл под Еребор (с който още отпреди имали кръвно родство), други подирили убежище в Гондор, а трети били обединени от Мархвини, син на Мархари (който загинал охранявайки отстъплението след Битката в равнините)^[6]. Като минали на север между Мраколес и Андуин, те се заселили из Андуинската долина, където били дошли през гората и мнозина други бегълци. Тъй се зародил Еотеодът^[7], макар че дълги години в. Гондор не знаели нищичко за него. Повечето от Северняците паднали в робство и Колесарите завладели земите им^[8].

 

 

Ала подир време крал Калимехтар, син на Нармакил Втори, след като видял, че над страната не тегнат други заплахи^[9], решил да отмъсти за поражението при Битката в равнините. Точно тогава дошли вестоносци от Мархвини да го предупредят, че Колесарите възнамеряват да нахлуят в Каленардон през Плитчините^[10]; но съобщавали също така, че се подготвял бунт на поробените Северняци, който щял да избухне, ако Колесарите започнат война. Тогава Калимехтар незабавно повел армията си към Итилиен, като се постарал туй да стане известно на враговете. Колесарите излезли насреща с цялата сила, що можели да съберат и Калимехтар отстъпил, та ги отдалечил от домовете им. Накрая влезли в схватка сред Дагорлад и победата дълго се люшкала ту на едната страна, ту на другата. Но в самия разгар на сражението Калимехтар пратил конен отряд през Плитчините (оставени от врага без охрана) и към него се присъединил голям еоред^[11] начело с Мархвини, та с общи сили нападнали Колесарите изотзад и по фланга. Гондорската победа била съкрушителна, макар че в крайна сметка не се оказала решаваща. Когато противникът не издържал и се втурнал в безредно бягство на север към домовете си, Калимехтар благоразумно прекратил преследването. Над една трета от враговете били останали да лежат сред Дагорлад между костите на мъртъвци от други, по-благородни древни сражения. Но ездачите на Мархвини подгонили бегълците, та им нанесли още по-тежки загуби в дългото бягство през равнините, чак додето в далечината се появил Мраколес. Едва тогава ги изоставили с подигравателни викове: „Не на север бягайте, а на изток, Сауронови люде! Вижте, домовете, що ни откраднахте, вече са в пламъци!“ Защото наистина отпред се надигал дим от пожарища.

Вече бил избухнал бунтът, замислен и подпомогнат от Мархвини; групи отчаяни разбойници наизлезли от Гората, вдигнали робите на крак срещу Колесарите и заедно опожарили техните домове, складове, укрепления и колесници. Ала повечето загинали в битката; защото били зле въоръжени, а врагът не бил оставил домовете си без охрана — освен юношите и старците: насреща излезли и младите жени, които по тамошния обичай също се обучавали на военни изкуства, та сега захванали люта битка да защитят челядта и домашните си огнища. Тъй накрая Мархвини трябвало пак да отстъпи към своите земи край Андуин и Северняците от неговото племе вече не се завърнали в древната си родина. Калимехтар се оттеглил в Гондор и страната дълго живяла в мир (от 1899 до 1944 г.) чак до голямото нашествие, при което едва не се прекъснал древният род на кралете.

И все пак не останал напразно съюзът между Калимехтар и Мархвини. Ако те не били пречупили силата на Колесарите в Рованион, скоро щял да последва мощен удар, който навярно би унищожил Гондорското кралство. Ала най-голямата заслуга на този съюз се таяла в далечното бъдеще, що по онуй време никой не подозирал — двата славни похода на Рохиримите за спасяване на Гондор, идването на Еорл сред Полето на Келебрант и роговете на крал Теоден из Пеленор, без които завръщането на краля щяло да завърши с гибел^[12].

 

 

Междувременно Колесарите ближели раните си и кроели замисли за отмъщение. В недостъпни за Гондор земи източно от езерото Рун, откъдето до краля не стигали никакви вести, техните сродници крепнели и се множали, та накрай зажаднели за плячка и нови владения, а в душите им запламтяла ненавист към Гондор, що стоял на техния път. Ала дълго време не предприели нищо. От една страна ги плашела мощта на Гондор, понеже не знаели какво става на запад от Андуин и си мислели, че кралството е далеч по-могъщо, отколкото било в действителност. От друга страна източните племена на Колесарите били минали на юг отвъд Мордор и подхванали сблъсъци с народите от Ханд и техните южни съседи. Най-подир тия врагове на Гондор сключили мир и съюз помежду си, та подготвили едновременно нападение откъм север и юг.

Разбира се, в Гондор не знаели почти нищо за тия ходове и кроежи. Онуй, що казваме тук, било разкрито от историците много подир събитията, а също тъй им станало ясно, че омразата към Гондор и съвместните действия на неговите врагове (за които самите те нямали ни достатъчно мъдрост, нито пък решимост) са били плод от Морготовите козни. Наистина, Фортвини, син на Мархвини, предупредил крал Ондохер (който заел престола след баща си Калимехтар през 1936 г.), че Колесарите в Рованион вече не са тъй слаби и боязливи; споделил също тъй подозренията си, че привличат нови сили от Изтока, тъй като по южните му земи често идвали набези както по реката, тъй и през Горските Теснини^[13]. Но по онова време Гондор не можел да стори друго, освен да събира и обучава колкото се може по-многобройна войска. Затуй когато най-сетне дошло нападението, то не заварило Гондор неподготвен, макар че силите му далеч не били такива, каквито трябвало да са.

Ондохер знаел, че южните му съседи се готвят за война и имал мъдростта да раздели силите си на южна и северна армия. Първата била по-малобройна, защото се смятало, че от онази посока заплахата не е тъй страшна, както от север^[14]. Предвождал я Еарнил, в чиито жили течала кралска кръв, понеже бил потомък на крал Телумехтар, бащата на Нармакил Втори. Гарнизонът му се разполагал в Пеларгир. Начело на северната армия стоял сам крал Ондохер. Според древните гондорски обичаи кралят можел да предвожда войската си в битки, стига да имал осигурен наследник с неоспорими права над трона. Ондохер произлизал от войнствен род и бил обичан от цялата армия, а освен туй имал двама синове, годни да носят оръжие — първородният Артамир и Фарамир, който бил с три години по-малък от брат си.

Вестта за вражеското нашествие стигнала до Пеларгир през деветия ден от месец Кермие на 1944 година. Еарнил вече имал готовност — бил прекосил Андуин с половината си войска и като оставил нарочно Бродовете на Порос без охрана, разположил лагера си на четирийсет мили северно оттам в Южен Итилиен. Крал Ондохер възнамерявал да поведе войската си през Итилиен и да я разгърне сред Дагорлад — местност, що носела лоши спомени за гондорските врагове. (По онова време укрепленията, изградени от Нармакил Първи покрай Андуин северно от Сарн Гебир, все още съществували; те били поправени и към тях пратили войска от Каленардон, за да се осуети евентуален вражески опит за минаване през Плитчините.) Но вестта за нападението от север стигнала до Ондохер едва сутринта на дванайсетия ден от месец Кермие, по което време врагът вече наближавал, а гондорската армия се придвижвала много по-бавно, отколкото ако би била предупредена навреме, тъй че челните й колони още били далеч от Портите на Мордор. Главният отряд се движел с краля и неговата стража, а подир тях идвали войниците от Лявото и Дясното крило, които щели да заемат местата си след като напуснат Итилиен и наближат Дагорлад. Там очаквали нападението да дойде от север или североизток, както станало някога при Битката в равнините и при победата на Калимехтар сред Дагорлад.

Ала не станало тъй. Колесарите били сбрали грамадна войска край бреговете на вътрешното море Рун, подсилена с бойци от техните съплеменници в Рованион и новите им съюзници от Ханд. Щом приключили подготовката, те поели срещу Гондор откъм изток, минавайки с цялата възможна бързина покрай Еред Литуи, тъй че идването им било забелязано твърде късно. И така се случило, че челните гондорски колони едва се изравнили с Портите на Мордор (Моранон), когато вятърът откъм изтока надигнал огромен облак прах — знак за идването на първите вражески орди^[15]. В тях били не само бойните колесници на Колесарите, но и далеч по-многобройна конница, отколкото се очаквало. Ондохер едва успял да завие и да пресрещне нападението с десния си фланг близо до Моранон и да прати назад вест до командира на Дясното крило Минохтар, че трябва час по-скоро да го прикрие отляво, когато колесници и конници връхлетели срещу объркания му строй. Тъй и не стигнали до Гондор ясни вести за хаоса и гибелта подир туй.

Ондохер бил съвсем неподготвен да срещне мощна атака на конница и колесници. Заедно със стражата и кралското знаме той набързо заел позиция върху една ниска могилка, ала вече нямало спасение^[16]. Силата на атаката се хвърлила срещу знамето и той бил пленен, почти цялата стража унищожена, а самият крал умъртвен заедно със сина си Артамир. Никой не знае що станало с телата им. Вражеското нападение прегазило могилата, нахлуло дълбоко сред обърканите нуменорски редици и ги отблъснало срещу войските отзад, та разпиляло мнозина и ги подгонило на запад към Мъртвите блата.

Начело на армията застанал Минохтар. Той бил мъдър и доблестен военачалник. Първият яростен набег приключвал за врага с далеч по-голям успех и по-малки загуби, отколкото можело да се очаква. Конницата и колесниците се отдръпнали, защото наближавала основната войска на колесарите. В малкото оставащо време Минохтар вдигнал собственото си знаме, сбрал оцелелите бойци от Центъра и всички други, които могъл. Незабавно пратил вестоносци при командира на Лявото крило Адрахил от Дол Амрот^[17], като му повелил час по-скоро да изтегли както своите войски, тъй и оцелелите от ариергарда на Дясното крило. С тия сили трябвало да заеме отбранителна позиция между Каир Андрос (в който имало гарнизон) и планините Ефел Дуат, където поради големия източен завой на Андуин местността била най-тясна, та тъй да удържи колкото се може по-дълго подстъпите към Минас Тирит. А за да спечели време за всичко това, сам Минохтар щял да изостане и да възпира основната войска на Колесарите. Адрахил трябвало незабавно да прати вестоносци при Еарнил да го уведомят за поражението край Моранон и за позициите на отстъпващата северна армия.

Два часа подир пладне основната войска на Колесарите се приготвила за атака, а Минохтар бил отстъпил към големия Северен път на Итилиен, половин миля отвъд мястото, където пътят завивал на изток към Стражевите кули на Моранон. И от първата победа на Колесарите се зародила тяхната гибел. Без да знаят броя и позициите на отбраняващата се армия, те били предприели тази атака твърде рано — преди още цялата им войска да е излязла от теснините на Итилиен, та с първия набег на конницата и колесниците постигнали далеч по-бърза и съкрушителна победа, отколкото очаквали. Ала при туй твърде дълго забавили главния удар, та вече не можели да използват изцяло численото си превъзходство според първоначалния замисъл, както били свикнали да воюват из равнините. Редно ще е да предположим, че въодушевени от гибелта на краля и поражението на значителна част от Центъра, те са повярвали в разгрома на цялата армия, смятайки, че сега им остава само да напреднат още малко, за да завземат изцяло Гондор. Ако е тъй, горчиво са се лъгали.

Все още с възторг и победни песни, Колесарите се задали безредно, тъй като засега не виждали насреща си бранители, ала внезапно открили, че пътят за Гондор завива на юг през гориста теснина под сенките на мрачните планини Ефел Дуат, където армията им можела да се движи само по широкото шосе. Пред тях пътят навлизал между възвишенията…

Тук текстът внезапно прекъсва и черновата за неговото продължение е почти изцяло нечетлива. Все пак става ясно, че хората от Еотеода се сражавали заедно с Ондохер; а също така, че вторият син на Ондохер — Фарамир — бил задължен да остане като регент в Минас Тирит, защото законът не разрешавал двамата кралски синове да тръгнат едновременно на война (това е отбелязано и малко по-рано в повествованието). Но Фарамир не се подчинил; той участвал преоблечен в сраженията и загинал. Тук почеркът става напълно нечетлив, но изглежда, че Фарамир се е присъединил към Еотеода и бил нападнат заедно с група бойци, докато отстъпвали към Мъртвите блата. Водачът на Еотеода (от чието име може да се разчете само началото Марх-) се притекъл на помощ, но Фарамир издъхнал в ръцете му и едва когато го претърсили, открили знак, че това е принцът. Сетне водачът на Еотеода се присъединил към Минохтар край Северния път в Итилиен, тъкмо когато военачалникът давал заповед да се прати вест на принца в Минас Тирит, че вече е крал. Тогава станало известно, че принцът е тръгнал преоблечен на бой и е загинал.

Присъствието на Еотеода и ролята на неговия водач вероятно обяснява защо в разказа за началото на дружбата между Гондор и Рохиримите се включва толкова подробно описание на сражението между гондорската армия и Колесарите.

Заключителната част от чистия ръкопис оставя впечатлението, че войската на Колесарите би трябвало да загуби цялата си радост и въодушевление при сблъсъка на шосето в теснината; но бележките показват, че отбраната на Минохтар не задържала задълго противника. „Колесарите нахлули безмилостно в Итилиен“ и „привечер на тринайсетия ден от месец Кермие разгромили Минохтар“, който паднал, пронизан от стрела. Тук се споменава, че той бил сестрин син на крал Ондохер. „Бойците му го изнесли от схватката и всички оцелели от ариергарда избягали на юг да дирят Адрахил.“ Тогава главният военачалник на Колесарите повелил да спрат нападението и обявил празник. Нищо повече не може да се разчете; но краткото описание в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ разказва как Еарнил дошъл от юг и разгромил враговете:

През 1944 г. крал Ондохер и двамата му синове Артамир и Фарамир паднали в битка северно от Моранон и врагът нахлул в Итилиен. Но Еарнил, командир на Южната армия, спечелил славна победа в Южен Итилиен и разбил харадската войска, що прекосила река Порос. Сетне побързал на север, сбрал остатъка от бягащата Северна армия и връхлетял срещу лагера на Колесарите, докато те още пирували с вярата, че Гондор вече е рухнал и сега остава само да бъде разграбен. Еарнил атакувал стана им, подпалил колесниците и подир страховит разгром изхвърлил врага от Итилиен. Мнозина от онези, що бягали пред него, загинали из Мъртвите блата.

В „Разказ за годините“ победата на Еарнил е наречена Лагерната битка. След гибелта на Ондохер и двамата му синове край Моранон претенции за гондорската корона предявил Арведуи, последен владетел на северното кралство; претенциите му обаче били отхвърлени и една година след Лагерната битка Еарнил бил провъзгласен за крал. Негов син бил последният владетел на южното кралство Еарнур, който загинал в Минас Моргул, след като приел предизвикателството за двубой с предводителя на Назгулите.

2

Походът на Еорл

Още докато Еотеодът живеел в старата си родина^[18], гондорците добре познавали този народ като верен съюзник, от който получавали вести за всичко по ония места. Тамошните люде били потомци на Северняците, за които се смятало, че в древността имали общ произход с Дунедаините, а в дните на великите крале били техни съюзници и влели много от своята кръв в жилите на гондорския народ. Поради туй Гондор приел с дълбока тревога преселението на Еотеода към далечния Север по времето на Еарнил Втори, предпоследен владетел на южното кралство^[19].

Новите земи на Еотеода били разположени северно от Мраколес, между Мъгливите планини на запад и Горската река на изток. На юг се простирали до сливането на две малки реки, наречени Сивоструй и Дългоблик. Сивоструй извирал от Сивите планини Еред Митрин, а Дългоблик от Мъгливите планини и носел това име като извор на река Андуин, наричана от местните жители Дълготок след сливането си със Сивоструй^[20].

И след преселението вестоносци продължили да сноват между Гондор и Еотеода; но от сливането на Сивоструй и Дългоблик (където бил единственият им укрепен бург) до мястото, където Липосвет се вливал в Андуин, имало четиристотин и петдесет наши мили по птичи полет, а пътят бил далеч по-дълъг за ония, що се движели из пущинака; до Минас Тирит пък разстоянието надхвърляло осемстотин мили.

Хрониката на Кирион и Еорл не разказва за събития отпреди Битката в Полето на Келебрант; но според други източници можем да съдим, че се е случило следното:

Из обширните земи южно от Мраколес между Кафявите земи и езерото Рун нямало естествени препятствия за нашественици от Изтока преди да стигнат до Андуин и поради туй онази област пораждала най-много тревоги и безпокойства у гондорските владетели. Ала по време на Тревожния мир^[21] крепостите край Андуин, особено по западния бряг на Плитчините, били занемарени и оставени без гарнизони^[22]. Сетне Гондор бил нападнат както от орки откъм Мордор (над който вече отдавна нямало охрана), тъй и от Умбарските корсари, тъй че нямал нито достатъчно хора, нито възможност да опази бреговете на Андуин северно от Емин Муил.

Кирион станал Наместник на Гондор през 2489 година. Не го напускали мислите за заплаха откъм Севера и когато силите на Гондор почнали да западат, той дълго обсъждал как да осуети възможността за нашествие от онази посока. Настанил малобройни отряди в старите укрепления да бдят над Плитчините и разпратил съгледвачи по земите между Мраколес и Дагорлад. Тъй не след дълго узнал, че нови и твърде опасни врагове се задават потайно откъм далечния Изток отвъд морето Рун. Те избивали или прогонвали на север покрай Тичащата река и към горските дебри последните потомци на дружелюбните Северняци, що все още живеели източно от Мраколес^[23]. Ала с нищо не можел да им помогне, а обирането на новини ставало все по-опасно; мнозина от съгледвачите вече не се завръщали.

Затуй едва когато отминала зимата на 2509 година Кирион разбрал, че срещу Гондор се подготвя страховито нашествие — вражески орди се сбирали по южните покрайнини на Мраколес. Те били зле въоръжени и почти не разполагали с конница, понеже използвали конете си за теглене на грамадни каруци също като Колесарите (несъмнено техни сродници), които някога нападнали Гондор в сетните дни на Кралете. Ала доколкото можело да се съди, липсата на въоръжение не била пречка за несметните им пълчища.

Пред тази заплаха отчаяният Кирион най-сетне насочил мислите си към Еотеода и решил да прати вестоносци натам. Ала те трябвало да минат през Каленардон и Плитчините, а сетне през земите, що вече били наблюдавани и охранявани от Балхотите^[24], преди да достигнат Андуинската долина. Туй означавало четиристотин и петдесет мили до Плитчините и сетне още над петстотин до Еотеода, като след Плитчините пратениците трябвало да се движат предпазливо и най-вече нощем, додето отминат сянката на Дол Гулдур. Кирион почти не се надявал някой от тях да достигне целта. Призовал доброволци и като избрал шестима най-храбри и силни ездачи, пратил ги по двойки с един ден разлика. Всеки от тях бил научил посланието наизуст и носел малък камък с печата на Наместниците^[25], които трябвало да предаде лично на Владетеля на Еотеода, ако успеел да се добере дотам. Посланието било отправено към Еорл, син Леодов, понеже Наместникът знаел, че Еорл още шестнайсетгодишен заел мястото на баща си и макар че сега бил едва на двайсет и пет, до Гондор достигали хвалебствени вести за неговата храброст и удивителна мъдрост. Но Кирион не хранел големи надежди за отговор дори и ако някой от вестоносците успеел да достигне целта. Освен спомена за древната дружба, нямал с що друго да призове Еотеода на тъй далечен военен поход. Вестта, че Балхотите унищожават из Юга последните им сродници (ако още не им било известно), можела донякъде да подкрепи молбата му, стига самият Еотеод да не очаквал вражеско нападение. Кирион не казал нищо повече^[26] и подготвил цялата си военна сила, за да посрещне бурята. Сбрал многобройна войска и като застанал начело, се заел да я поведе час по-скоро на север към Каленардон. Сина си Халас оставил да управлява в Минас Тирит.

Първите двама вестоносци тръгнали през десетия ден от месец Сулиме; и в крайна сметка тъкмо един от тях се добрал до Еотеода, а всички други загинали. Казвал се Борондир и бил доблестен воин, а според преданията потеклото му идвало от северняшки пълководец на служба при древните крале^[27]. Никой никога не узнал що се случило с другите, освен със спътника на Борондир. Той бил пронизан със стрели от засада докато минавали край Дол Гулдур, а Борондир по чудо успял да се спаси благодарение на бързия си жребец. Враговете го преследвали на север чак до Перуникови поля и често насреща му връхлитали нападатели откъм Гората, та трябвало да се отклонява далече от правия път. Най-сетне достигнал до Еотеода след петнайсет дни, през последните два от които не бил хапвал и залък; и грохнал от изтощение, едва намерил сили да изрече вестта пред Еорл.

Бил двайсет и петият ден на месец Сулиме. Еорл мълчал и размишлявал; ала не задълго. Скоро се изправил и рекъл:

— Ще дойда. Рухне ли Мундбург, накъде ще бягаме от Мрака?

И в знак на туй обещание стиснал десницата на Борондир.

Сетне веднага свикал съвета на Старейшините и почнал да се подготвя за дългия поход. Ала това му отнело много дни, понеже трябвало да сбере и подреди войската, а и да се погрижи за реда и отбраната на земите си. По онова време Еотеодът живеел в мир и над страната не тегнела военна заплаха; но нещата можели да се променят, щом станело известно, че Владетелят е тръгнал на бран из далечния Юг. И все пак Еорл много добре разбирал, че не ще помогне другояче, освен с цялата си военна сила, та трябвало или да рискува, или да се отдръпне и да наруши дадената дума.

Най-сетне цялата войска била събрана; само няколкостотин бойци останали да подкрепят другите мъже, що не могли да потеглят на трудния поход поради юношеска или преклонна възраст. Настанал шестият ден на месец Виресе. През онзи ден несметният еохер поел напред, като загърбил страховете и се вкопчил в искрица надежда; защото не знаели ни що ги чака по пътя, ни какво ще заварят накрая. Казват, че Еорл повел седем хиляди въоръжени ездачи и няколкостотин конни стрелци. От дясната му страна препускал като водач Борондир, понеже наскоро бил минал из тия места. Но по дългия път през Андуинската долина могъщата войска не срещнала никакви заплахи. Щом я виждали да наближава, всички племена, били те добри или зли, бягали със страх надалеч от нейната мощ и великолепие. Когато напреднали на юг и минали край Южен Мраколес (срещу голямата Източна Щърбина), който гъмжал от Балхоти, пак не зърнали нито войска да се изпречи насреща, ни съгледвачи да дебнат придвижването им. Отчасти туй се дължало на неизвестни за тях събития, що се случили след потеглянето на Борондир; ала и други сили вече натегнали върху везните. Защото когато най-сетне войската наближила Дол Гулдур, Еорл завил на запад, тъй като се боял от мрачната сянка и облака, що извирал над нея; и тъй минал близо до Андуин. Мнозина конници отправили взор нататък едновременно със страх и надежда да зърнат отдалеч сиянието на Дуиморден — тая страховита земя, за която древните им легенди разказвали, че напролет грее като чисто злато. Но сега тя била забулена в искряща мъгла; и за техен ужас мъглата минала през реката, та заляла земите отпред. Ала Еорл не спрял.

— Препускайте! — повелил той. — Няма друг път за нас. Подир тъй дълъг поход нима някаква си речна мъгла ще ни попречи да влезем в боя?

Щом наближили, станало ясно, че бялата мъгла прогонва сумрака на Дол Гулдур и скоро навлезли в нея, като изпървом яздели бавно и предпазливо; но под нейното було всичко било огряно в ясна светлина и предметите не хвърляли сенки, а наоколо бяла стена сякаш се грижела да опази пътя им в тайна.

— Изглежда, Владетелката от Златните гори е на наша страна — рекъл Борондир.

— Може би — отвърнал Еорл. — Във всеки случай, ще се доверя на мъдростта на Фелароф^[28]. Той не усеща зло. Ободри се сърцето му, а умората е изцелена; с нетърпение чака да го пришпоря. Тъй да бъде! Защото никога до днес не ми е била тъй потребна бързина и пълна тайна.

Тогаз Фелароф се втурнал напред и войската го последвала като буреносен вихър, ала наоколо паднала призрачна тишина и копитата не отеквали по земята. Тъй препускали цял ден и още един, свежи и бодри, сякаш току-що били потеглили; а призори на третия ден като се пробудили от краткия сън, мъглата била изчезнала и видели, че са навлезли далеч из равнината. Съвсем наблизо отдясно течал Андуин, но вече отминавали големия му източен завой^[29] и отпред се виждали Плитчините. Било утрото на петнайсетия ден от месец Виресе и войската достигала целта си далеч по-бързо, отколкото можел някой да се надява^[30].

Тук ръкописът приключва с бележка, че предстои описание на Битката в Полето на Келебрант. В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ са дадени кратки сведения за войната:

Огромни пълчища диви люде от Североизтока нахлули в Рованион и като се спуснали през Кафявите земи, прекосили Андуин със салове. По същото време, случайно или преднамерено, орките (що по онуй време преди войната си срещу джуджетата разполагали със страховита мощ) налетели от Планините. Нашествениците залели Каленардон и гондорският Наместник Кирион подирил помощ от север…

Когато Еорл и неговите Конници достигнали Полето на Келебрант

северната армия на Гондор била под заплаха. Победена във Волд, тя трябвало да отстъпи отвъд Липосвет, където ненадейно нападение на оркска войска я отблъснало към Андуин. Вече нямало надежда, когато изневиделица Конниците се задали от Севера и ударили врага изотзад. Тогава везните на битката се люшнали в обратна посока и противникът бил отхвърлен с тежки загуби оттатък Липосвет. Еорл повел бойците си подир врага и тъй велик ужас се носел пред Северните ездачи, че нашествениците откъм Волд също ударили на бяг и Конниците ги подгонили из равнините на Каленардон.

Подобно, но по-кратко описание се среща на още едно място в Приложение А. И двата откъса не изясняват напълно хода на битката, но без съмнение след минаването през Плитчините Конниците са прекосили и Липосвет (виж Бележка 27), за да нападнат врага изотзад в Полето на Келебрант; изразът „противникът бил отхвърлен с тежки загуби оттатък Липосвет“ очевидно означава, че Балхотите са били изтласкани обратно на юг към Волд.

3

Кирион и Еорл

Преди разказа има бележка за Халифириен, най-западния от сигналните хълмове на Гондор покрай планинската верига Еред Нимраис.

Халифириен^[31] бил най-високият от сигналните хълмове и също като малко по-ниския Ейленах сякаш стърчал самотен над горските дебри; защото зад него се тъмнеела тясната и дълбока Фириенска долина, прорязваща дългото северно разклонение на Еред Нимраис, над което се извисявал върхът. Откъм клисурата Халифириен бил като отвесна стена, но във всички други посоки, особено на север, се спускали равни и полегати склонове, обрасли с дървета почти до самия връх. Надолу горите ставали още по-гъсти, особено около потока Меринг (който извирал от клисурата) и на север край него из равнината, додето се влее в Ентомил. Големият Западен път минавал по широко сечище през гората, за да избегне мочурливите земи в северните й покрайнини; ала този път бил изграден в древни времена^[32] и след гибелта на Исилдур вече никой не сечал дърва из Фириенския лес освен Сигналните пазители, които имали задължението да поддържат големия път и пътеката към върха. Тази пътека се отделяла от Пътя малко след като навлизал в гората и лъкатушела нагоре додето излезе на открито, откъдето започвали древни каменни стъпала, водещи към огнището — широк равен кръг, изсечен от някогашните майстори на стъпалата. Освен Сигналните пазители из Гората живеели само диви твари; имало няколко къщички върху дърветата недалеч от върха, ала хората не се задържали там задълго, ако времето било добро, а иначе се редували да дежурят на смени. Повечето от тях с радост се завръщали у дома. Не че се бояли от зверове, нито че тегнела над Гората зла сянка от мрачните времена; но ако не се броял воят на вятъра, птичите крясъци и сегиз-тогиз забързаният конски тропот по пътя, наоколо царувала тишина, та людете неволно си говорели шепнешком, сякаш очаквали да дочуят ехото на могъщ глас, долетял от далечните бездни на миналото.

На езика на Рохиримите името Халифириен означавало „свещена планина“^[33]. Преди тяхното идване върхът бил известен със Синдаринското название Амон Анвар, сиреч „Хълм на Страхопочитанието“; но по каква причина — туй не знаел никой в Гондор, освен (както се оказало по-късно) властващият крал или Наместник. За малцината, що дръзвали да напуснат Пътя и да тръгнат из дебрите, самата Гора давала обяснение — на Общия език я наричали „Шепнещата гора“. През най-великите дни на Гондор по върха не пламтели огньове, тъй като палантирите поддържали връзка между Осгилиат и трите кули на кралството^[34], та не били потребни други известия и сигнали. В по-сетнешни времена нямало надежда за помощ от Севера, понеже Каленардон бил обезлюден, а и не отивали натам гондорски войски, защото за Минас Тирит ставало все по-трудно да отбранява Андуин и южното си крайбрежие. В Анориен все още имало многобройно население, натоварено със задачата да охранява северните подстъпи — както откъм Каленардон, тъй и през Андуин при Каир Андрос. За връзка с тамошния народ били изградени и поддържани трите най-древни сигнални хълма (Амон Дин, Ейленах и Мин-Римон)^[35], но макар че покрай потока Меринг имало укрепления (от непроходимите блата при сливането му с Ентомил до моста, по който Пътят минавал на запад от Фириенския лес), върху Амон Анвар не се разрешавал строеж на крепости или сигнални кули.

По времето на Наместника Кирион страната била застрашена от неудържимо нашествие на Балхотите, които се съюзили с орките, минали през Андуин във Волд и тръгнали да завладеят Каленардон. Само идването на Еорл Млади и Рохиримите спасило кралството от тая гибелна заплаха, що би унищожила Гондор.

Когато войната приключила, хората се питали е какви ли почести и награди ще удостои Наместникът своя спасител и очаквали туй да се разкрие на славно празненство в Минас Тирит. Но Кирион не споделял решенията си с никого. Когато изтощената гондорска армия се отправила на юг, той бил придружен от Еорл и един еоред^[36] Северни конници. А като достигнали потока Меринг, Кирион се обърнал към Еорл и за всеобща почуда изрекъл:

— Сбогом сега, Еорл, сине Леодов. Прибирам се у дома, где ме чакат много дела. Засега оставям Каленардон под твоя закрила, ако не бързаш да се завърнеш в собственото си кралство. Подир три месеца пак ще се срещнем тук и тогава ще поговорим.

— Ще дойда — отвърнал Еорл; и тъй се разделили.

Щом се прибрал в Минас Тирит, Кирион призовал неколцина от най-верните си служители.

— Идете сега в Шепнещата гора — рекъл им той. — Там трябва да разчистите древната пътека към Амон Анвар. Отдавна е обрасла тя; ала началото й все още личи по един побит камък край пътя, там, где Гората става най-гъста в северния си дял. Ту насам лъкатуши пътеката, ту натам, но на всеки завой има побит камък. Тъй ще напуснете най-сетне дърветата и ще намерите каменна стълба, що води нагоре. По-натам не отивайте. Свършете всичко колкото се може по-бързо и веднага елате при мен. Не сечете дървета; само разчистете път колкото неколцина пешаци лесно да минат нагоре. Само край Пътя не пипайте нищо, та да не се изкуши някой странник да тръгне нататък преди мен. Никому не доверявайте къде отивате и що сте свършили. Ако ви питат, кажете, че господарят Наместник иска да се подготви място за срещата му с Повелителя на Конниците.

Подир време Кирион потеглил заедно със сина си Халас, Владетеля на Дол Амрот и двама свои съветници; и край брода на потока Меринг срещнал Еорл. Съпровождали го трима военачалници.

— Да вървим сега на мястото, що съм подготвил — рекъл Кирион.

Сетне оставили Конници да охраняват моста, върнали се по сенчестия път и стигнали до побития камък. Там слезли от конете и разположили силна охрана от гондорски бойци; и като застанал до камъка, Кирион се обърнал към своите спътници и рекъл:

— Отивам сега към Хълма на Страхопочитанието. Последвайте ме, ако желаете. С мен и Еорл ще тръгнат двама оръженосци да носят мечовете ни; всички други, нека дойдат обезоръжени, та да станат свидетели на нашите слова и дела върху онуй възвишение. Пътеката е подготвена, макар че никой не е минавал по нея откак дойдох тук преди време с баща си.

Навлезли тогава Кирион и Еорл между дърветата, а другите ги последвали един по един; и след като отминали първия вътрешен камък, гласовете им стихнали, а стъпките им станали предпазливи, сякаш не смеели да издадат нито звук. Тъй стигнали най-подир до горните склонове на Хълма, минали през кръг от бели брези и зърнали каменна стълба да води към върха. След сенките на Гората слънцето им се сторило ясно и жарко, понеже бил месец Уриме; ала горе върхът се зеленеел като през месец Лотесе.

В подножието на стълбата имало малка площадка, оградена от ниски тревисти насипи. Там седнали за малко да си починат, додето Кирион се изправил и взел от оръженосеца белия жезъл и бялата мантия на гондорските Наместници. Сетне застанал на първото стъпало и изрекъл сред безмълвието с тих, ала ясен глас:

— Сега ще обявя с правото си на кралски Наместник какво съм решил да предложа на Еотеодския Владетел Еорл, син Леодов в знак на почит към доблестния му народ и благодарност за неоценимата помощ, що оказа на Гондор в тежък час. На Еорл дарявам целия Каленардон от Андуин до Исен. Ако желае, нека бъде крал над ония земи, както и всичките му потомци след него, а народът му да живее на воля докато трае властта на Наместниците и докато се върне великият крал^[37]. Нищо не ще ги обвързва извън собствените им закони и воля, освен едно: да живеят във вечна дружба е Гондор, а нашите врагове да са и техни додето съществуват двете кралства. Ала със същото да се обвърже и гондорският народ.

Тогава Еорл се изправил, ала дълго не смогнал да изрече нито дума. Понеже бил смаян от великодушния дар и благородните условия, с които му се предлагал; и прозрял мъдростта на Кирион както като гондорски владетел, що дирел да съхрани остатъците от кралството, тъй и като приятел на Еотеода, в чиито потребности бил вникнал. Защото техният народ вече бил твърде многоброен за земите из Севера и копнеел да се завърне към древната южна родина, ала не смеел поради страха от Дол Гулдур. Но в Каленардон щели да намерят необятни простори и същевременно да са далеч от сенките на Мраколес.

Но дори извън мъдростта и политиката Кирион и Еорл се затрогнали по онуй време от великата дружба и истинска мъжка обич, що обединила двата им народа. От страна на Кирион тая обич била като любовта на престарял от тежки грижи баща към син в разцвета на младежките си надежди и сили; а Еорл виждал в Кирион най-благородния, възвишен и мъдър човек на този свят, осенен от величието на древните Човешки крале.

И когато всичко туй минало през мисълта му, Еорл продумал:

— Господарю Наместник на великия крал, дара ти ще приема за себе си и своя народ. Той далеч надхвърля всичко, що бихме могли да заслужим с делата си, ако те самите не бяха чистосърдечен дружески дар. Ала сега ще скрепя тая дружба с клетва навеки.

— Тогаз нека отидем нагоре — рекъл Кирион — и пред тия свидетели да дадем обет, какъвто сметнем за уместен.

 

 

Сетне Кирион и Еорл тръгнали по стъпалата, а другите ги последвали; и когато достигнали върха, зърнали просторна овална ливада — равна и без ограда, ала в източния й край се издигала ниска могила, по която растели цветчетата на белия алфирин^[38] и залязващото слънце ги обливало със златни лъчи. Тогава Владетелят на Дол Амрот, като най-знатен в свитата на Кирион, пристъпил към могилата и видял сред тревата да лежи черен камък, недокоснат от времето или растенията. И рекъл на Кирион:

— Гроб ли е туй? Ако е тъй, то кой ли прославен мъж на древността лежи тук?

— Нима не разчете писмената? — запитал Кирион.

— Разчетох ги — отвърнал Принцът^[39], — и тъкмо поради туй съм изумен; защото писмената са ламбе, андо, ламбе, ала Елендил няма гроб, а отподире никой не е дръзнал да вземе отново неговото име^[40].

— И все пак тук е неговият гроб — рекъл Кирион, — и поради туй са обгърнати в страхопочитание както този връх, тъй и горите под него. От Исилдур, що е издигнал тази могила, през неговия наследник Менелдил и тъй нататък през родословието на кралете и техните Наместници, та чак до самия мен гробът е съхраняван в тайна по повеля на Исилдур. Защото той рекъл: „Тук е средната точка на Южното кралство^[41] и тук ще почива Елендил Верни под закрилата на Валарите додето съществува кралството. Този хълм ще е светиня и нека никой не нарушава покоя и тишината му, освен ако е наследник на Елендил.“ Доведох ви тук, та дадените клетви да са още по-свещени за нас и потомците ни.

Тогава всички помълчали с приведени глави, а накрая Кирион рекъл на Еорл:

— Ако си готов, изречи сега клетвата както намериш за уместно според обичая на своя народ.

Излязъл напред Еорл, взел копието си от оръженосеца и го забил в земята. Сетне изтеглил меча, подхвърлил го да заблести в слънчевите лъчи и като го хванал, пристъпил напред, та положил острието върху могилата, без да изпуска дръжката. Сетне изрекъл с мощен глас Клетвата на Еорл. Тя била на езика на Еотеода и ето как се превеждала на Общия език^[42]:

Чуйте сега вси люде, що не се прекланяте пред Сянката на Изтока — поради щедростта на Владетеля от Мундбург идваме да се заселим по земите, що той нарича Каленардон, и затуй давам обет от свое име и от името на Северния Еотеод за вечна дружба между нас и Великия народ на Запада; техните врази ще са и наши, тяхната болка ще споделяме и каквито и злини, заплахи или нашествия да ги сполетят, ние ще им помагаме до сетни сили. Този обет ще се предава на всички мои потомци, що дойдат подир мен по тия земи и нека вярно му служат, та да не натегне Сянката върху тях и да не бъдат прокълнати навеки.

Сетне Еорл прибрал меча и с дълбок поклон се завърнал при пълководците си.

Тогава му отговорил Кирион. Като възправил снага, той положил ръка върху могилата, а в десницата си стиснал белия жезъл на Наместниците и изрекъл слова, що изпълнили всички наоколо със страхопочитание. Защото както стоял, слънцето залязло сред огнени багри на запад, та сякаш подпалило белите му одежди; и след като дал обет Гондор да се обвърже със същата дружба и помощ в тежък час, той повишил глас и произнесъл на староелфически:

Ванда сина термарува Еленна-норео алкар ениялиен ар Елендил Ворондо воронве. Най тирувантес и харар махалмасен ми Нумен ар и Еру и ор илие махалмар еа тенойо^[43].

И пак го повторил на Общия език:

Тази клетва ще се съхрани като памет за славата на Звездната земя и верността на Елендил Верни и ще се опазва от ония, що седят върху троновете на Запада под закрилата на Единствения, що стои навеки над всички тронове.

Не била чувана такава клетва в Средната земя откак сам Елендил дал обет за съюз с Гил-галад, крал на Елдарите^[44].

Когато всичко свършило и паднали вечерните сенки, Кирион и Еорл заедно с придружителите си слезли безмълвно през притъмнялата Гора и се върнали в лагера край потока Меринг, где вече им били подготвили шатри. След като се нахранили, Кирион и Еорл седнали заедно с Принца на Дол Амрот и Еомунд, първия военачалник на Еотеода, за да определят границите между владенията на Еотеодския крал и Наместника на Гондор.

Границите на Еорловото кралство щели да се простират: на запад по река Ангрен от нейното сливане с Адорн и подир туй северно до външните подстъпи на Ангреност, сетне на север и запад покрай гората Ветроклин до река Липосвет; и по тая река минавала северната граница, понеже Гондор никога не бил претендирал за земи отвъд нея^[45]. На изток кралството граничело с Андуин и западните чукари на Емин Муил надолу към блатата около устието на Онодло, а отвъд тази река с потока Гланхир, що минавал през гората Анвар, за да се влее в Онодло; на юг пък граничели с Еред Нимраис чак до края на северното им разклонение, но всички открити на север тамошни долини щели да принадлежат на Еотеода, както и земите южно от Хисаеглир между реките Ангрен и Адорн^[46].

От всички тия области Гондор запазвал под своя власт единствено твърдината Ангреност, където била третата Гондорска кула — непристъпният Ортанк, в който се съхранявал четвъртият от палантирите на южното кралство. По времето на Кирион в Ангреност все още имало гондорски гарнизон, ала той се бил превърнал в малко селище, управлявано от капитан, чиято власт се предавала по наследство, а ключовете на Ортанк се съхранявали у Наместника. Споменатите „външни подстъпи“ представлявали крепостен вал и стена на около две мили южно от портите на Ангреност — между хълмовете, с които завършвали Мъгливите планини; зад тях се простирали нивите на народа от крепостта.

Споразумели се също така, че Големият път, що някога минавал през Анориен и Каленардон към Атрад Ангрен (Бродовете на Исен)^[47], а оттам продължавал на север за Арнор, в мирно време трябва да бъде открит безпрепятствено за пътници от всички народи, а за поддръжката му от потока Меринг до Бродовете на Исен да се грижи Еотеодът.

Според този договор във владенията на Еорл влизала само малка част от гората Анвар, западно от потока Меринг; ала Кирион обявил, че Анварският хълм става свещено място за двата народа и занапред Еорлингите и Наместниците ще го поддържат и охраняват с общи усилия. Но в по-късни дни, когато Рохиримите ставали все по-многобройни и мощни, а Гондор западал и вечно бил под заплаха откъм Изтока и крайбрежието, охраната на Анвар се осигурявала изцяло от Източния предел, а Гората се превърнала по древен обичай в част от личните владения на кралете на Пределите. Тогава Хълмът бил прекръстен на Халифириен, а Гората — на Фириенхолт^[48].

В сетнешни времена денят на Клетвата се смятал за ден първи на новото кралство, когато Еорл приел титлата крал на Ездитните предели. Но всъщност минало известно време преди Рохиримите да овладеят новите си земи, тъй че приживе Еорл бил известен като Владетел на Еотеода и крал на Каленардон. Названието Предели означавало гранични земи, особено като охрана за вътрешността на дадено кралство. Синдаринските названия Рохан и Рохирими били изречени за пръв път от Халас, син и наследник на Кирион, ала често се използвали не само в Гондор, а и от самия народ на Еотеода^[49].

На другия ден подир Клетвата Кирион и Еорл се прегърнали и неохотно се разделили. Защото Еорл казал:

— Господарю Наместник, много дела имам да свърша час по-скоро. Тая страна сега е очистена от врагове; ала те не са изтребени до корен, а отвъд Андуин и под сводовете на Мраколес дебнат незнайни заплахи. Снощи пратих на север трима храбри и опитни ездачи с надеждата поне един от тях да стигне преди мен. Защото сега трябва да се завърна и то със сила; земите ми останаха под охраната на шепа юноши и беловласи старци; ако жените и децата ни трябва да предприемат тъй дълго пътуване заедно с най-потребното, длъжни сме да ги охраняваме, а те ще последват единствено Владетеля на Еотеода. Ще оставя тук колкото е възможно повече бойци — почти половината от войската, що сега лагерува из Каленардон. Между тях ще има отряди от конни стрелци, та да се придвижват бързо и да изтребват колкото врази се спотайват още по тукашните места; но основната сила ще остане на североизток, за да опази най-вече мястото, где Балхотите прекосиха Андуин откъм Кафявите земи; защото оттам още дебне най-голяма заплаха, ала там е и главната ми надежда, ако се върна успешно, да въведа народа си в новите земи с колкото се може по-малко скърби и гибел. Ако се върна, казвам; но непременно ще се завърна да удържа на клетвата, освен ако ни сполети такава беда, че загина с народа си по дългия път. Защото ще трябва да минем по източния бряг на Андуин под заплахата на Мраколес, а накрая да прекосим долината, где тегне злокобната сянка на хълма, наричан от вас Дол Гулдур. Дори и да пренебрегнем гъмжащите от орки Планини, по западния бряг няма път за конници, още по-малко за толкоз много народ с претоварени каруци; а и малцина да бяхме, пак не ще можем да минем през Дуиморден, где Бялата Владетелка тъче мрежи, що ни един смъртен не е способен да преодолее^[50]. По източния път ще дойда, както стигнах до Келебрант; и дано ония, що призовахме за свидетели на нашата клетва, ни помогнат да я изпълним. Нека се разделим с надежда! Разрешаваш ли ми да си вървя?

— Охотно ти разрешавам — отвърнал Кирион, — понеже виждам сега, че другояче не може да бъде. Осъзнавам, че загрижен за нашите беди, не съм помислил през какви заплахи е трябвало да минеш и по какво чудо преодоля толкова левги по дългия път от Севера. Малка ми изглежда днес наградата, що ти предложих от радост сърдечна за избавлението. Ала вярвам, че ако и да не бях обмислил нищичко, преди да изрека клетвата, нейните слова не са вложени напразно в устата ми. Тъй да е, нека се разделим с надежда.

По обичая на летописците много от приписаните на Еорл и Кирион слова при раздялата несъмнено са били изречени още предната вечер; но е сигурно, че на прощаване Кирион споменал за вдъхновението, с което изрекъл клетвата, тъй като той бил скромен, храбър и великодушен мъж — най-благородният от гондорските Наместници.

4

Заветът на Исилдур

Казват, че когато се завърнал от Войната на Последния съюз, Исилдур останал известно време в Гондор, за да уреди занемарените дела на кралството и да обучи своя племенник Менелдил, преди да поеме властта над Арнорското кралство. Заедно с Менелдил и неколцина доверени приятели тръгнал на пътешествие по границите на всички гондорски земи; и когато се връщали от север към Анориен, стигнали до високия хълм, що тогава носел името Ейленаер, ала отпосле бил наречен Амон Анвар, сиреч Хълм на Страхопочитанието^[51]. А туй било близо до средата на гондорските земи. Проправили си пътека през гъстите гори по северния склон и тъй стигнали до върха, който бил открит и зелен. Изравнили там малка площадка и вдигнали могила в северния й край; а в могилата Исилдур положил ковчежето, що носел със себе си. Сетне продумал:

— Туй е гроб в памет на Елендил Верни. Тук ще стои насред Южното кралство под закрилата на Валарите додето кралството съществува; свещено да е това място и никой да не го оскверни. Никой да не нарушава тук тишината и покоя, освен ако е наследник на Елендил.

После изградили каменна стълба от последните дървета до върха на хълма; и Исилдур рекъл:

— По тая стълба никой да не се качва, освен краля и ония, що го съпровождат, ако им повели да дойдат.

Подир туй всички се заклели да пазят тайна; ала Исилдур дал такъв съвет на Менелдил: кралят да посещава светилището от време на време, особено ако му бъде потребна мъдрост в дни на заплахи и изпитания; и когато наследникът му възмъжее, също да го отведе натам, да разкаже как е сътворено светилището и да му разкрие тайните на кралството и всичко друго, що трябва да знае.

Менелдил изпълнил Исилдуровия съвет, същото сторили и всички крале подир него чак до Ромендакил Първи (петият владетел след Менелдил). По негово време Гондор за пръв път бил нападнат от източни пришълци^[52]; и за да не се наруши заветът поради война, внезапна гибел или друга някоя беда, той повелил „Заветът на Исилдур“ да бъде съхранен в запечатан свитък заедно с други неща, що трябвало да знае един нов крал; и този свитък бил връчван от Наместника на краля преди коронацията^[53]. Тъй свитъкът неизменно се предавал от поколение на поколение, макар че и без него почти всички гондорски крале спазвали обичая да посещават с наследниците си светилището върху Амон Анвар.

Когато свършило времето на кралете и властта над Гондор преминала у Наместници от потеклото на Хурин, наместника на крал Минардил, било прието те да разполагат с всички кралски права и задължения „додето великият крал се завърне“. Но що се отнася до „Завета на Исилдур“, трябвало да решават сами, тъй като никой друг не знаел за него. Решили, че със словата „наследник на Елендил“ Исилдур е имал предвид всеки коронован потомък на Елендил, ала не е могъл да предвиди управлението на Наместниците. А щом като Мардил бил поел цялата власт в отсъствието на краля^[54], то и неговите потомци, що наследили Наместничеството, имали същите права и задължения до завръщането на краля; поради туй всеки Наместник можел да посещава светилището когато желае и да води със себе си колкото люде сметне за подобаващо. Колкото до словата „додето кралството съществува“, казвали, че макар и управляван от регенти, Гондор си остава кралство и словата трябва да бъдат тълкувани в смисъл „додето съществува Гондор като държава“.

Въпреки туй, донякъде от страхопочитание, а донякъде и поради многото си държавни задължения, Наместниците рядко посещавали светилището върху хълма Анвар, а някои дори отивали там само веднъж, колкото да отведат своя наследник според обичая на кралете. Често се случвало дълги години на върха да не стъпи човешки крак, ала както някога се надявал Исилдур, мястото си оставало под закрилата на Валарите; защото макар че гората ставала все по-гъста и людете я избягвали заради нейното безмълвие, та пътеката нагоре напълно изчезнала, все пак когато си проправяли път нагоре, заварвали светилището недокоснато и непроменено, все тъй зелено и безметежно под небосвода, чак додето се променило самото Гондорско кралство.

Защото се случило тъй, че Кирион, дванайсетият властващ Наместник, се сблъскал с нова и страховита заплаха — нашественици връхлитали да завоюват всички гондорски земи северно от Белите планини, а случело ли се туй, не подир дълго можело да се стигне до гибел и падение на цялото кралство. Както е знайно от древните летописи, тая заплаха била отблъсната единствено с помощта на Рохиримите; и в своята велика мъдрост Кирион им дарил всички северни земи, освен Анориен — да са тяхно владение, ала във вечен съюз с Гондор. Вече нямало в кралството толкова люде, че да заселят северните области, нито дори да поддържат укрепленията покрай Андуин, що охранявали източните граници. Кирион дълго обмислял тия неща, преди да отстъпи Каленардон на Конниците от Севера; и преценил, че с туй ще промени изцяло „Завета на Исилдур“, що се отнася до светилището върху Амон Анвар. На онова място отвел Владетеля на Рохиримите и там, край могилата на Елендил, приел тържествено Клетвата на Еорл, а подир туй отвърнал с Клетвата на Кирион, та тъй скрепили навеки съюза между Гондор и кралството на Рохиримите. Ала когато това било сторено и Еорл се отправил към Севера да доведе всички свои люде по новите им земи, Кирион преместил гроба на Елендил. Защото сметнал, че сега „Заветът на Исилдур“ е загубил смисъла си. Светилището вече не било „насред Южното кралство“, а на границата с друга държава; освен туй словата „додето кралството съществува“ имали предвид страната такава, каквато я виждал някога Исилдур, след като обиколил и очертал нейните граници. Вярно, от онова време насетне били загубени и други части от кралството — Минас Итил попаднал в ръцете на Назгулите, а Итилиен пустеел; но Гондор продължавал да ги смята за свои владения. А от Каленардон се лишили навеки със свещена клетва. Затуй Кирион пренесъл в Светилището на Минас Тирит онова ковчеже, що някога Исилдур бил положил в могилата; но зеленият връх се съхранил като спомен за спомена. Дори и когато след време се превърнал в сигнален хълм, хълмът Анвар си останал свято място за Гондор и Рохиримите, които го нарекли на своя език Халифириен, що означава Свещения връх.