Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (8) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

IV
Историята на Галадриел и Келеборн

и на крал Амрот от Лориен

В никоя друга част от историята на Средната земя не срещаме толкова много проблеми, колкото в разказа за Галадриел и Келеборн, затова трябва да се признае, че неведнъж срещаме тежки противоречия, „вкоренени дълбоко в преданията“; или, погледнато от друг ъгъл, можем да кажем, че идеята за ролята и значението на Галадриел се е оформяла твърде бавно и разказът е бил подложен на непрестанни преработки.

Така например от самото начало е ясно, че според най-ранните представи Галадриел напуска сама Белерианд преди края на Първата епоха, прехвърля се на изток през планините и среща Келеборн в неговото владение Лориен; това е изложено недвусмислено в някои непубликувани творби, а същата идея съдържат и думите на Галадриел пред Фродо в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 7), където тя казва за Келеборн: „От най-ранни дни живее той на запад и аз живея с него от незапомнени времена; още преди падането на Нарготронд и Гондолин минах през планините и през всички епохи на света двамата се борихме срещу бавното поражение.“ По всяка вероятност, според тази идея, Келеборн е елф от Нандорите (тоест, един от Телерите, които отказват да прекосят Мъгливите планини по време на Големия поход от Куивиенен).

От друга страна, в Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“, се появява по-късен вариант на историята; защото там се твърди, че в началото на Втората епоха „В Линдон, южно от Лунния залив, живял дълго време Тинголовият сродник Келеборн; съпругата му била Галадриел, най-велика сред елфическите жени“. А в бележките към книгата „Започва път от моя праг“ е казано, че Галадриел „минала отвъд планините Еред Луин заедно със съпруга си Келеборн (от Синдарите) и стигнала в Ерегион“.

 

 

В „Силмарилион“ се споменава за срещата на Галадриел и Келеборн в Дориат, както и за неговото родство с Тингол (стр. 139); споменава се също така, че те били между Елдарите, които останали в Средната земя сред края на Първата епоха (стр. 330).

Посочват се различни причини и мотиви за оставането на Галадриел в Средната земя. Току-що цитираният откъс от „Започва път от моя праг“ твърди категорично: „След рухването на Моргот в края на Първата епоха й било забранено да се завърне, а тя отвърнала горделиво, че няма подобно желание“. Това твърдение не се среща във „Властелинът на Пръстените“, но в едно писмо, датиращо от 1967 г. баща ми заявява:

Всички Изгнаници получили разрешение да се завърнат — с изключение на неколцината подстрекатели на бунта, от които по времето на „Властелинът на Пръстените“ е останала само Галадриел. Когато пее своята жалба в Лориен, тя вярва, че тази забрана е вечна, докато свят светува. Затова привършва песента си с пожелание или молба в знак на височайше благоволение Фродо да бъде допуснат за пречистващ (но не и наказателен) престой в Ересеа — самотният остров, от който се вижда Аман, — макар че пътят натам е затворен за самата нея. Молбата й не само бива изпълнена; същевременно е отменена нейната лична присъда — заради заслугите й в борбата срещу Саурон, а най-вече защото отхвърля изкушението да вземе предложения Пръстен. Затова накрая я виждаме да се качва на кораба.

Макар и категорично само по себе си, това твърдение не доказва, че идеята за забрана Галадриел да се завръща на запад е съществувала и много години по-рано, при сътворяването на главата „Сбогуване с Лориен“; лично аз съм склонен да смятам, че не е било така (виж по-долу началото на раздела „Относно Галадриел и Келеборн“).

В един по-късен филологически очерк, написан без съмнение след публикуването на „Започва път от моя праг“, историята става съвсем различна:

Галадриел и нейният брат Финрод били деца на Финарфин, втория син на Индис. Телом и духом Финарфин приличал на майчиния си род, понеже бил наследил златните коси на Ваниярите, техния възвишен и кротък нрав, както и любовта им към Валарите. Стараел се да стои настрани от раздора между своите братя и тяхното отчуждение от Валарите, та често дирел покой сред Телерите, чийто език бил изучил. За съпруга взел Еарвен, щерка на крал Олве от Алквалонде и поради туй децата му били сродници на крал Елу Тингол от Дориат в Белерианд, който бил брат на Олве; тъкмо това родство повлияло на тяхното решение да придружат Изгнаниците и по-късно се оказало твърде важно за Белерианд. Също като баща си Финрод бил красив и златокос, с благородно и щедро сърце, а от Нолдорите наследил велика храброст, младежко дръзновение и безпокойство; и тъй като майка му пък била от Телерите, наследил също любов към морето и вечно мечтаел за далечни, невиждани земи. Нямало сред Нолдорите по-велик от Галадриел, освен може би Феанор, ала тя била по-мъдра от него и с годините мъдростта й растяла.

Майчиното й име било Нервен (що означава „мъжествена девойка“)^[1] и израсла удивително снажна дори за Нолдорка; крепка била телом, духом и по воля, трудна съперница както за мъдреците, тъй и за атлетите сред Елдарите в дните на тяхната младост. Смятали я за най-прекрасна между Елдарите, а за косата й казвали, че е чудо несравнимо. Златна била като къдриците на баща й и майка му Индис, ала по-гъста и по-лъчиста, тъй като към златото се примесвал наследеният от майка й далечен спомен за сребристата светлина на звездите; и Елдарите казвали, че в плитките й са пленени лъчите на Двете дървета Лаурелин и Телперион. Мнозина смятат, че тъкмо тия слова подтикнали Феанор към мисълта да сбере и слее светлината на Дърветата, що отпосле довела до сътворяването на Силмарилите. Защото Феанор се взирал в косите на Галадриел с изумление и наслада. Три пъти я молил за къдрица, но Галадриел не му дала дори и косъм. Тъй тия двама сродници, най-велики между Елдарите във Валинор, станали врагове навеки.

Галадриел се родила сред блаженството на Валинор, но не след дълго по летоброенето на Блаженото царство радостта й помръкнала; и повече никога не намерила покой в душата си. Защото в ония времена на изпитания се люшкала ту насам, ту натам сред враждата между Нолдорите. Горделива била, силна и себелюбива като всички потомци на Финве освен Финарфин; и също като брат си Финрод, когото най-силно обичала, мечтаела за далечни земи и владения, где сама всичко да повелява без нечия чужда закрила. Ала още по-дълбоко в нея бил вкоренен щедрият и благороден дух на Ваниярите, та не можела да забрави почитта към Валарите. От най-ранни години притежавала вълшебния дар да прозира в чуждите умове, ала съдела видяното с великодушие и разбиране; и никому не отказвала доброжелателство, освен на Феанор. В него долавяла мрак, що ненавиждала с боязън, макар да не усещала още, че сянката на същото зло е паднала върху всички други Нолдори и нея самата.

Тъй станало, че когато помръкнала светлината на Валинор — навеки, както си мислели Нолдорите — тя се присъединила към бунта срещу Валарите, които им повелили да останат; и щом веднъж стъпила на дългия път към изгнанието, вече не могла да се примири и отхвърлила сетното послание на Валарите, та паднала над нея Прокобата на Мандос. Не се завърнала дори подир лютото нападение срещу Телерите и похищението на техните кораби, макар да се сражавала жестоко против Феанор в защита на майчиния си род. От гордост велика не желаела да се върне смирено, с молба за прошка; ала сега горяла от желание да догони с гняв Феанор, гдето и да е избягал, та да го унижи по всеки възможен начин. Пак гордост я тласкала, когато в края на Древните дни, след рухването на Моргот, отказала да приеме прошката на Валарите за всички, които се сражавали против него, и останала в Средната земя. Едва след като отминали цели две дълги епохи, когато най-сетне получила в ръцете си всичко желано на младини — Всевластния пръстен и господството над Средната земя, за което мечтаела — едва тогава мъдростта й достигнала върха си, та отхвърлила всичко и след това последно изпитание навеки напуснала Средната земя.

Последното изречение е тясно свързано със срещата в Лотлориен, когато Фродо предлага на Галадриел Единствения пръстен („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 7): „И ето че най-сетне всичко се сбъдва. Ти ще ми дадеш Пръстена доброволно! На мястото на Мрачния владетел ще поставиш Кралица.“

В „Силмарилион“ (стр. 97) се казва, че по време на нолдорския бунт във Валинор Галадриел

настояла веднага да тръгнат. Не изрекла клетва, ала словата на Феанор за Средната земя запалили пламък в сърцето й, защото копнеела да види необятните волни земи и да властва над тамошните кралства както пожелае.

В настоящия разказ обаче се срещат някои подробности, от които не намираме следа в „Силмарилион“: родството на Финарфиновите деца с Тингол като фактор, повлиял върху решението им да се присъединят към бунта на Феанор; странната неприязън и недоверие на Галадриел към Феанор от самото начало и неговата възхита пред нея; и не на последно място въоръженият сблъсък между самите Нолдори в Алквалонде — Ангрод не казва пред Тингол в Менегрот нищо повече от това, че елфите от Финарфиновия род нямат вина за гибелта на Телерите („Силмарилион“, стр. 159–160). Но по-забележително в току-що цитирания откъс е изричното твърдение, че Галадриел отказала да приеме прошката на Валарите в края на Първата епоха.

По-нататък в този очерк е казано, че макар да била наречена от майка си Нервен, а от баща си Артанис (тоест Благородна), тя си избрала синдаринското име Галадриел „защото било най-красиво от всичките й имена и с него я дарил нейният възлюбен Телепорно от Телерите, за когото по-сетне се омъжила в Белерианд“ Телепорно всъщност е името на Келеборн в една друга история, за която ще стане дума малко по-долу; относно самото име виж Приложение Д.

 

 

Съвсем различна — скицирана, но така и недовършена — история за поведението на Галадриел по време на нолдорския бунт се появява в една късно написана и отчасти нечетлива бележка — последната, в която баща ми споменава за Галадриел и Келеборн, а вероятно също така за Средната земя и Валинор; написана е през последния месец от неговия живот. В нея той подчертава властния характер на Галадриел още преди да напусне Валинор, както и нейните дарби, равни по сила, макар и твърде различни от тия на Феанор; казано е, че макар да подкрепила бунта на Феанор, тя му се противопоставяла във всяко отношение. Наистина желаела да напусне Валинор и да тръгне по просторите на Средната земя, за да приложи на дело своите способности, тъй като „била несравнима по мъдрост и жадувала за дела, та отрано усвоила всички познания, що Валарите сметнали за уместно да дадат на Елдарите“ и се чувствала ограничена от надзора на Аман. Изглежда, че това нейно желание станало известно на Манве, който не й забранил да го осъществи; но същевременно и не получила изрично разрешение да напусне Валинор. Разсъждавайки какво би могла да стори, Галадриел насочила своите мисли към корабите на Телерите и за известно време отишла да живее при майчиния си род в Алквалонде. Там срещнала Келеборн, който в този ръкопис отново е представен като принц на Телерите, внук на Олве от Алквалонде и следователно неин близък роднина. Двамата замислили да изградят кораб и да отплават с него към Средната земя; канели се да поискат от Валарите разрешение за това, когато Мелкор избягал от Валмар и заедно с Унголиант се завърнал да унищожи светлината на Дърветата. Галадриел нямала пръст в бунта на Феанор след Помръкването на Валинор; всъщност заедно с Келеборн тя се сражавала героично при отбраната на Алквалонде от набега на Нолдорите и успяла да спаси кораба на Келеборн. Отчаяна от Валинор и ужасена от жестокото насилие на Феанор, тя отплавала в мрака, без да изчаква разрешение от Манве, което по онова време несъмнено щяло да бъде отказано, макар че само по себе си желанието й било напълно обосновано. Така нарушила забраната за отпътуване и загубила правото да се завърне във Валинор. Но заедно с Келеборн достигнала Средната земя малко по-рано от Феанор и спряла в залива, където властвал Кирдан. Там ги посрещнали с радост като сродници на Елве (Тингол). През следващите години те не се включили във войната срещу Ангбанд, понеже я смятали за безнадеждна без доброжелателството и помощта на Валарите; предлагали на Кирдан да се изтегли и да укрепи силата си на изток (откъдето се бояли, че Моргот може да получи подкрепления), да потърси дружба с Мрачните елфи и хората от онези области, а след това да ги просвети. Но тъй като нямало надежда елфите от Белерианд да приемат подобен план, още преди края на Първата епоха Галадриел и Келеборн заминали отвъд Еред Линдон; а когато получили разрешение от Валарите да се завърнат на запад, двамата го отхвърлили.

Тази история, която отхвърля каквито и да било връзки на Галадриел с бунта на Феанор и дори говори за отделното й потегляне от Аман (заедно с Келеборн), влиза в дълбоко противоречие с всичко, казано другаде. Тя възниква от „философски“ (а не „исторически“) съображения, свързани от една страна с точната същност на нейното неподчинение във Валинор, а от друга — с нейната позиция и власт в Средната земя. Очевидно подобен вариант би наложил значителни промени в повествованието на „Силмарилион“; но баща ми несъмнено е възнамерявал да го стори. Тук трябва да отбележим, че името на Галадриел не се среща в първоначалния разказ за бунта и бягството на Нолдорите, който е съществувал далеч преди появата на нейния образ; естествено, след въвеждането й в разказите за Първата епоха нейните действия все още са могли да бъдат променяни радикално, тъй като „Силмарилион“ не е бил отпечатан. Публикуваната книга обаче бе съставена от изцяло завършени повествования, тъй че не можеше да се съобразява със замислите за неосъществени промени.

От друга страна превръщането на Келеборн в Телерийски елф от Аман противоречи не само на твърденията от „Силмарилион“ но и на вече цитираните откъси от „Започва път от моя праг“ и Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“, където Келеборн е представен като Синдар от Белерианд. Колкото до въпроса защо е трябвало да се прави толкова съществена промяна в неговата история, бихме могли да отговорим, че тя възниква заради новия елемент от разказа, според който Галадриел напуска Аман отделно от войската на бунтовните Нолдори; но Келеборн вече е преобразен като Телерийски елф и в цитирания по-горе откъс, според който Галадриел взима участие в бунта и напуска Валинор заедно с Феанор, без да се уточнява как по-късно Келеборн е достигнал Средната земя.

По-ранната история (без да броим въпроса около изгнанието и прошката), за която се отнасят твърденията в „Силмарилион“, „Започва път от моя праг“ и Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“, изглежда напълно ясна: Галадриел идва в Средната земя като един от водачите на втория нолдорски отряд, среща Келеборн в Дориат и по-късно се омъжва за него; той е внук на Тинголовия брат Елмо — неясен образ, за когото се казва само, че е по-малък брат на Елве (Тингол) и Олве, и че бил „обичан от Елве, с когото останал“. (Синът на Елмо бил наречен Галадон, а негови синове били Келеборн и Галатил; Галатил имал дъщеря на име Нимлот, която се омъжила за Тинголовия наследник Диор и станала майка на Елвинг. Според това родословие Келеборн е бил роднина на Галадриел — внучка на Олве от Алквалонде; но все пак в този вариант родството им е по-далечно, отколкото при другия, в който той също се оказва внук на Олве.) Нормално е да се предположи, че Келеборн и Галадриел са очевидци на гибелта на Дориат (на едно място е споменато, че Келеборн „избягал от опустошението на Дориат“) и може би са подпомогнали бягството на Елвинг със Силмарила към Сирионските заливи — но това не е записано никъде черно на бяло. В Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ се упоменава, че Келеборн живял известно време в Линдон, южно от Лунния залив^[2]; така или иначе, рано през Втората епоха двамата минали през Планините и се прехвърлили в Ериадор. По-нататъшната им история от същия етап (така да се каже) на бащиното ми творчество е разказана в краткото повествование, което следва.

Относно Галадриел и Келеборн

Текстът под това заглавие представлява кратка, набързо написана и много грубо съставена чернова, която обаче си остава едва ли не единственият повествователен източник за събитията из Запада на Средната земя до разгрома и прогонването на Саурон от Ериадор през 1701 година на Втората епоха. Извън този ръкопис не съществува почти нищо, освен кратките и редки бележки в „Разказ за годините“ и твърде общия, избирателно съставен разказ „За Всевластните Пръстени и Третата епоха“ (публикуван в „Силмарилион“). Няма съмнение, че настоящият текст е бил написан след отпечатването на „Властелинът на Пръстените“ — както защото в него се споменава книгата, така и поради факта, че Галадриел е наречена дъщеря на Финарфин и сестра на Финрод Фелагунд (защото това са последните имена на тези принцове, въведени в преработеното издание; виж Бележка 20). Текстът е поправян многократно и невинаги има начин да се разбере кое спада към времето на написване и кое е прибавено в по-късни периоди. Такъв е случаят със забележките за Амрот, според които той се оказва син на Галадриел и Келеборн; но тъй като тези забележки изглеждат вмъкнати, смятам за напълно сигурно, че това е по-нов замисъл, възникнал след написването на „Властелинът на Пръстените“. Ако в момента на писане е било предвидено той да бъде техен син, фактът несъмнено би бил отразен още тогава.

Заслужава да обърнем особено внимание на това, че в този текст не само не се споменава забраната за завръщане на Галадриел към Запада, но от един начален пасаж дори изглежда, че изобщо не е съществувала подобна идея; а по-нататък оставането на Галадриел в Средната земя след поражението на Саурон в Ериадор се приписва на нейното убеждение, че не бива да си тръгва, преди той да бъде победен завинаги. Това е основният аргумент в полза на изложеното малко по-горе (колебливо) мнение, че историята на нейното прогонване е възникнала след написването на „Властелинът на Пръстените“; за сравнение виж по-нататък и съответния пасаж в историята на Елесара.

Онова, което следва, е преразказ на този текст с вмъкнати коментари в големи скоби.

 

 

Галадриел била дъщеря на Финарфин и сестра на Финрод Фелагунд. В Дориат я посрещали с радост, понеже майка й Еарвен била щерка на Олве от Телерите и племенница на Тингол, а и защото Финарфиновият род нямал вина за Братоубийството в Алквалонде; и тя станала приятелка на Мелиан. В Дориат срещнала Келеборн, внук на Тинголовия брат Елмо. От обич към Келеборн, който не желаел да напусне Средната земя (а навярно и от горделивост, понеже била сред ония, що побързали да заминат натам), тя не се върнала на запад след Мелкоровото падение, а заедно с Келеборн прекосила Еред Линдон и минала в Ериадор. Когато достигнали тия земи, заедно с тях имало много Нолдори, а също тъй Сиви и Зелени елфи; и известно време живели в областта около езерото Ненуиал (Бледоздрач, северно от Графството). Постепенно Келеборн и Галадриел се утвърдили като Владетел и Владетелка на Нолдорите на Елдарите в Ериадор, включително и на бродещите племена от Нандорски произход, които никога не минали на запад от Еред Линдон и слезли в Осирианд [виж „Силмарилион“, стр. 112]. По време на престоя им край Ненуиал, някъде между 350 и 400 година се родил синът им Амрот. [Не се уточнява къде и кога е родена Келебриан — дали там, дали по-късно в Ерегион или още по-късно в Лориен.]

Ала накрая Галадриел усетила, че Саурон отново е оставен на воля, както в древните дни на Мелкоровия плен [виж „Силмарилион“, стр. 55]. Или по-точно — понеже Саурон още нямал собствено име и не се долавяло, че деянията му идат от един-единствен зъл дух и пръв Мелкоров слуга — усетила, че нейде по света е плъзнало целенасочено зло и изворът му сякаш се намира далече на изток, отвъд Ериадор и Мъгливите планини.

Затуй около 700 г. от Втората епоха Келеборн и Галадриел заминали на изток и създали (първото, но далеч не единствено) Нолдорско кралство в Ерегион. Може би Галадриел избрала това място, защото познавала джуджетата от Хазад-дум (Мория). Тогава и по-късно винаги имало джуджета по източните склонове на Еред Линдон^[3], където били древните им обиталища Ногрод и Белегост — недалеч от Ненуиал; но основната част от тях се преселили в Хазад-дум. Келеборн не обичал джуджетата, от което и да било племе (както показал пред Гимли в Лотлориен), и никога не им простил за участието в гибелта на Дориат; ала в онзи набег се включила само войската на Ногрод, а и тя била унищожена при битката край Сарн Атрад [„Силмарилион“, стр. 305]. Джуджетата в Белегост посрещнали вестта за тази беда с отчаяние и страх от нейните последствия, та затуй побързали да заминат на изток към Хазад-дум^[4]. Тъй че джуджетата от Мория би трябвало да се смятат за невинни в това злодеяние и дружелюбно настроени към елфите. Във всеки случай по този въпрос Галадриел се оказала много по-далновидна от Келеборн; и от самото начало прозряла, че Средната земя не ще се отърве от „останалото зло“ подир Моргот другояче, освен чрез съюз между всички народи, що повече или по-малко се възправяли по свой начин срещу него. Донякъде тя гледала джуджетата и с око на командир, виждайки в тях най-добрите бойци против орките. При това Галадриел била от Нолдорите и проявявала вродена симпатия към техния нрав и страстното им увлечение по занаятите — симпатия далеч по-силна, отколкото се срещала между някои Елдарски родове; джуджетата били „Чеда на Ауле“, а Галадриел, както и мнозина други Елдари, се учела във Валинор от Ауле и Явана.

С Галадриел и Келеборн дружал един нолдорски майстор на име Келебримбор. [Тук се твърди, че той бил между оцелелите от Гондолин и някога го смятали за един от най-славните майстори на Тургон; но по-късно текстът е преработен и той става потомък на Феанор, както се споменава в Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ и по-подробно в „Силмарилион“ (стр. 223 и 371), където е казано, че той бил син на петия Феаноров син Куруфин, но се отрекъл от баща си и останал в Нарготронд след изгонването на Келегорм и Куруфин.] Келебримбор „бил безумно влюбен в занаятите почти като джудже“; скоро станал главен майстор на Нарготронд и установил тесни връзки с джуджетата от Хазад-дум, сред които най-близък приятел му бил Нарви. [В надписа върху Западната порта на Мория Гандалф разчита думите: Им Нарви хаин ехант Келебримбор о Ерегион теитант и тхивхин — „Аз, Нарви, ги сътворих. Келебримбор от Зелеников край изписа тия знаци“. „Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 4.] Както елфите, така и джуджетата имали голяма полза от този съюз — тъй Ерегион станал далеч по-могъщ, а Хазад-дум далеч по-красив, което не биха могли да постигнат поотделно.

[Този разказ за произхода на Ерегион съвпада с написаното в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 370), но нито там, нито в кратките сведения от Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ не се споменава за присъствието на Галадриел и Келеборн; и дори в Приложение Б Келебримбор е наречен Владетел на Ерегион.]

Строежът на главния ерегионски град Ост-ин-Едил започнал около 750 г. от Втората епоха [в „Разказ за годините“ е посочено, че тогава Нолдорите основават Ерегион]. Вести за тия дела стигнали до ушите на Саурон, та подсилили страховете му от пристигането на Нуменорци в Линдон и по южните брегове, а най-вече от дружбата им с Гил-галад; чул също тъй да се говори, че Алдарион, син на нуменорския крал Тар-Менелдур, бил станал велик корабостроител, та водел пътешествия чак до далечен Харад. Поради туй Саурон временно оставил Ериадор в покой и си избрал за твърдина страната, наречена по-късно Мордор, откъдето да отблъсква заплахата за нуменорски десант по бреговете [в „Разказ за годините“ тия събития са датирани около 1000 г.]. Когато се почувствал в безопасност, пратил съгледвачи из Ериадор, а накрая, около 1200 г. от Втората епоха, излязъл и сам под най-прекрасния облик, що успял да си сътвори.

Ала междувременно мощта на Галадриел и Келеборн била нараснала, а чрез дружбата си с джуджетата от Мория, Галадриел успяла да установи връзки с нандорското кралство Лоринанд отвъд Мъгливите планини^[5]. То било заселено от ония елфи, които напуснали Големия поход на Елдарите от Куивиенен и се заселили в горите из Андуинската долина [„Силмарилион“, стр. 111]; и се разпростряло в горите по двата бряга на Великата река, като включило и областта, където по-сетне бил Дол Гулдур. Тия елфи нямали нито принцове, нито владетели и живеели безгрижно на воля, докато Морготовата власт се съсредоточавала из северозападните области на Средната земя^[6]; „но мнозина Синдари и Нолдори дошли да живеят сред тях, тъй започнало «Синдаризирането» им под напора на белериандската култура“. [Не се изяснява кога е започнало това масово навлизане в Лоринанд; може би пришълците са дошли от Ерегион през Хазад-дум под покровителството на Галадриел.] В Лоринанд Галадриел успешно се борела да осуети козните на Саурон; Гил-галад от Линдон също отблъсквал както Сауроновите пратеници, тъй и самия него [както е разказано в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 371]. Ала Саурон успял да подлъже Нолдорите от Ерегион и по-специално Келебримбор, който копнеел от все сърце да се изравни по слава и умения с Феанор. [За това, как Саурон подмамва ерегионските ковачи и си присвоява името Анатар, тоест Повелител на даровете, е разказано в „За Всевластните Пръстени“; там обаче не се споменава Галадриел.]

Саурон се представял в Ерегион като пратеник на Валарите, дошъл по тяхна повеля в Средната земя („като тъй изпреварил Истарите“), за да остане там и да помага на елфите. Той веднага усетил, че Галадриел ще му е главна противница и поради туй хвърлил много усилия да я успокои, като понасял нейния гняв с привидно търпение и любезна усмивка. [В това кратко описание не срещаме обяснение за гнева на Галадриел срещу Саурон, освен ако тя е прозряла неговото лукавство; в такъв случай обаче остава неясно защо му е позволила да остане в Ерегион^[7].] Саурон използвал цялото си лукавство срещу Келебримбор и близките до него ковачи, които били основали влиятелната в Ерегион задруга Гваит-и-Мирдаин; ала делата си вършел потайно, без да узнаят Галадриел и Келеборн. Не след дълго Саурон поставил Гваит-и-Мирдаин под свое влияние, понеже изпървом ковачите имали голяма полза от неговите съвети по най-великите тайни на занаята им^[8]. Тъй мощна била станала властта му над Мирдаините, че накрая ги убедил с бунт срещу Галадриел и Келеборн да вземат власт над Ерегион; и туй било някъде между 1350 и 1400 г. на Втората епоха. Подир това Галадриел напуснала Ерегион и през Хазад-дум минала в Лоринанд заедно с Амрот и Келебриан; но Келеборн не пожелал да влезе в чертозите на джуджетата и останал в Ерегион въпреки Келебримборовата неприязън. Галадриел поела властта над Лоринанд и се подготвила за отбрана от Саурон.

Самият Саурон напуснал Ерегион около 1500 г., след като Мирдаините започнали изковаването на Всевластните Пръстени. А Келебримбор не бил покварен по душа или вяра, ала приемал Саурон като такъв, за какъвто се представял; и когато накрая узнал за съществуването на Единствения Пръстен, той се разбунтувал срещу Саурон и отишъл в Лоринанд да подири отново съвет от Галадриел. По онова време трябвало да унищожат всички Всевластни Пръстени, „но не им достигнала сила“. Галадриел го посъветвала Трите Пръстена на елфите да не се използват никога и да бъдат укрити поотделно, надалеч от Ерегион, където Саурон смятал, че се намират. По онова време тя получила от Келебримбор Белия Пръстен, наречен Нения, и чрез неговата мощ кралството Лоринанд станало по-могъщо и по-прекрасно; ала голяма и непредвидима била властта на Пръстена над самата нея, та засилила дълбокия й копнеж по Морето и тъй нейната радост в Средната земя помръкнала пред мечтите да се завърне към Запада^[9]. Келебримбор послушал нейния съвет да прати Въздушния и Огнения Пръстен извън Ерегион; поверил ги на Гил-галад от Линдон. (Тук е казано, че по онова време Гил-галад дал Червения Пръстен Нария на Кирдан от Заливите, но по-късно в повествованието срещаме допълнителна бележка, според която той лично е задържал Пръстена до времето на Последния съюз).

Когато узнал за разкаянието и бунта на Келебримбор, Саурон захвърлил благата маска и разкрил яростта си; и като сбрал военна сила, в 1695 година тръгнал през Каленардон (Рохан) да завладее Ериадор. Щом тая вест стигнала до Гил-галад, той подготвил войска, командвана от Елронд Полуелф; ала Елронд трябвало да измине дълъг път, а Саурон свърнал на север и незабавно поел към Ерегион. Разузнавачите и челните отряди от Сауроновата армия вече наближавали, когато Келеборн ги отблъснал с внезапен набег; но макар че успял да обедини сили с войската на Елронд, не могли да се върнат към Ерегион, понеже Сауроновата армия била далеч по-многобройна — дотолкова, че ги удържала настрани и същевременно обгърнала в плътен обръч Ерегион. Накрая враговете нахлули в Ерегион с огън и меч и завзели главната цел на Сауроновото нашествие — Дома на Мирдаините, където били техните ковачници и съкровища. Отчаян, Келебримбор влязъл в двубой със Саурон на стълбището пред голямата порта на Мирдаините; обаче го повалили с куки и попаднал в плен, а Домът бил разграбен. Тъй Саурон завладял Деветте Пръстена и други по-дребни творения на Мирдаините; но Седемте и Трите не успял да открие. Тогава подложил Келебримбор на мъчения и узнал от него къде са укрити Седемте. Келебримбор разкрил това, понеже не ценял нито Седемте, нито Деветте колкото Трите; Седемте и Деветте били изковани със Сауронова помощ, а Трите Келебримбор сътворил сам, с различна мощ и други замисли. [Тук не се казва изрично, че по онова време Саурон е завладял Седемте Пръстена, макар това да се подразбира. В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ е казано, че според преданията на джуджетата от Дуриновия род Пръстенът на Дурин III, крал на Хазад-дум, му бил даден от елфическите ковачи, а не от Саурон; в настоящия текст обаче не се споменава нищо за начина, по който Седемте пръстена са попаднали у джуджетата.] За Трите Пръстена Саурон не успял да изтръгне ни дума от Келебримбор; и тогаз го лишил от живот. Но се догаждал за истината — че Трите били на съхранение у елфите; а туй означавало, че са при Галадриел и Гил-галад.

Черен гняв го обзел и отново тръгнал на бой; наместо знаме вдигнал трупа на Келебримбор, пронизан от оркски стрели, и тъй връхлетял срещу войската на Елронд. А Елронд бил сбрал малцината оцелели елфи от Ерегион, ала нямал сили да устои на атаката. И наистина щял да загуби сражението, ако Саурон не бил нападнат изотзад; защото Дурин пратил отряд джуджета от Хазад-дум, а с тях дошли и елфи от Лоринанд, начело с Амрот. Елронд успял да се изтегли, ала бил отхвърлен на север и по това време [през 1697 г. според „Разказ за годините“] основал убежище и крепост в Имладрис (Ломидол). Саурон прекратил преследването, обърнал се срещу джуджетата и елфите от Лоринанд и ги отблъснал; но портите на Мория били затворени и той не успял да влезе. Оттогава завинаги намразил Мория и заповядал на орките да изтребват джуджетата, където и да ги срещнат.

Но сега Саурон се опитал да завладее Ериадор — Лоринанд щял да изчака. Ала докато опустошавал земите, избивал или прогонвал малките групички хора и преследвал оцелелите елфи, мнозина избягали на север да се влеят в Елрондовата армия. А главната цел на Саурон била да превземе Линдон, където вярвал, че има най-голяма надежда да завладее поне един от Трите Пръстена; затуй сбрал разпръснатите си отряди и поел на запад към земите на Гил-галад, като съсипвал всичко по пътя си. Но силата му била намаляла, понеже трябвало да изостави голяма част от войската срещу Елронд, та да не бъде нападнат в гръб.

А Нуменорците от дълги години водели своите кораби към Сивите заливи и там ги посрещали с радост. Щом заподозрял, че Саурон може да влезе в открита война с Ериадор, Гил-галад пратил вест до Нуменор; и в очакване на война Нуменорците почнали да строят укрепления по линдонските брегове. Когато през 1695 г. Саурон нахлул в Ериадор, Гил-галад призовал Нуменор на помощ. Тогава крал Тар-Минастир пратил могъщ флот; ала помощта се забавила и достигнала бреговете на Средната земя едва през 1700 г. По това време Саурон вече бил овладял цял Ериадор освен обсадения Имладрис и стигнал до бреговете на река Лун. Призовал нови войски, които наближавали от югоизток и вече се намирали в Енедваит край Тарбадските бродове, където имало слаба охрана. Гил-галад и Нуменорците отбранявали бреговете на Лун в отчаян опит да удържат Сивите заливи, когато в последния миг пристигнала мощта на Тар-Минастир; и Сауроновата войска била разбита и отблъсната. Нуменорският адмирал Кирятур пратил част от своите кораби да стоварят десант на юг.

Саурон отново бил отблъснат на югоизток след кървава битка край Сарнов брод (бродовете на Барандуин); и макар да получил подкрепления от Тарбад, изведнъж пак открил зад гърба си нуменорска войска, защото Кирятур бил спуснал многочислен десант край устието на река Гватло (Сивталаз), „където имало малко нуменорско пристанище“. [Това е пристанището Винялонде на Тар-Алдарион, наречено по-късно Лонд Даер; виж Приложение Г.] В битката при Гватло Саурон бил разбит окончателно и сам едва се спасил от гибел. Оцелелият му малък отряд бил нападнат в Източен Каленардон и той избягал само с един-единствен телохранител към областта, наречена по-късно Дагорлад (Бойно поле), а оттам унижен и съсипан се върнал в Мордор и дал клетва да отмъсти на Нуменор. Армията, която обсаждала Имладрис, била хваната в обръч между Елронд и Гил-галад и изтребена до крак. Ериадор се избавил от враговете, ала лежал в руини.

По онова време свикали Съвет^[10] и решили елфическата твърдина на изток от Ериадор да бъде поддържана в Имладрис, а не в Ерегион. Пак по това време Гил-галад дал Синия Пръстен Вилия на Елронд и го определил за свой наместник в Ериадор; а Червения Пръстен задържал при себе си и го поверил на Кирдан едва когато напуснал Линдон в дните на Последния съюз^[11]. За дълги години настанал мир по Западните земи и през това време заздравели техните рани; ала Нуменорците били усетили в Средната земя вкуса на властта и оттогава почнали да изграждат селища по западното крайбрежие [според „Разказ за годините“ това става „около 1800 г.“], та задълго мощта им била тъй голяма, че Саурон не дръзвал да стъпи на запад от Мордор.

В заключителния пасаж повествованието отново се връща към Галадриел и разказва как копнежът й по морето се засилил дотолкова (макар че смятала за свой дълг да остане в Средната земя докато Саурон бъде победен напълно), че решила да напусне Лоринанд и да заживее по крайбрежието. Поверила Лоринанд на Амрот и като минала пак през Мория заедно с Келебриан, отишла в Имладрис да търси Келеборн. Там (по всяка вероятност) го открила и дълго живели заедно; тогава Елронд за пръв път видял Келебриан и я обикнал, макар да не разкрил това. Именно по време на този престой бил свикан Съветът, за който се споменава по-горе. Но по-късно [няма никакви указания за датата] Галадриел, Келеборн и Келебриан напуснали Имладрис и заминали за слабо населените области между устието на Гватло и Етир Андуин. Там се заселили в Белфалас на място, наречено по-късно Дол Амрот; и там понякога ги посещавал синът им Амрот, а след време към тях се присъединили Нандори от Лоринанд. Едва много по-късно през Третата епоха, когато Амрот бил изчезнал, а над Лоринанд отново надвиснала заплаха, Галадриел се завърнала там през 1981 г. С това завършва текстът на ръкописа „Относно Галадриел и Келеборн“.

* * *

Тук трябва да отбележим, че липсата на противоположни твърдения във „Властелинът на Пръстените“ насочва мнозина изследователи към естественото предположение, че Галадриел и Келеборн са останали в Лотлориен през втората половина на Втората и цялата Трета епоха; но не е така, макар че тяхната история от ръкописа „Относно Галадриел и Келеборн“ впоследствие е била съществено променена, както ще проличи и по-долу.

Амрот и Нимродел

Няколко страници по-горе споменах, че ако при създаването на „Властелинът на Пръстените“ Амрот е бил смятан за син на Галадриел и Келеборн, толкова важна връзка едва ли би убягнала от внимание. Но така или иначе, след време тази родствена връзка е отхвърлена. Привеждам тук кратък разказ (написан през 1969 г. или по-късно) под заглавието „Част от Легендата за Амрот и Нимродел, преразказана накратко“.

Амрот станал крал на Лориен след като баща му Амдир загинал в Дагорладската битка [през 3434 г. на Втората епоха]. Много години царувал мир по неговите земи подир поражението на Саурон. Макар и Синдар по произход, той живеел според обичаите на горските елфи и домът му бил върху високи дървета над могилата, наречена по-късно Керин Амрот. Тъй постъпвал поради любовта си към Нимродел. Дълги години я обичал и понеже тя не го желаела, не си взел друга съпруга. Всъщност Нимродел го обичала, защото дори сред Елдарите се отличавал по хубост, храброст и мъдрост; ала тя била от Горските елфи и съжалявала за идването на елфите от Запада, що носели (или поне тъй се говорело) войни и нарушавали древния мир. Говорела само езика на своето племе, дори и когато излязъл от употреба сред народа на Лориен^[12]; и живеела сама край водопадите на река Нимродел, чието име носела. Ала когато ужасът изскочил от Мория, та прогонил джуджетата и наместо тях орки взели да се прокрадват в горите, тя избягала сама и потресена към южните пущинаци [през 1981 г. от Третата епоха]. Тръгнал Амрот след нея и най-подир я открил край дебрите на Ветроклин, що по онова време били много по-близо до Лориен^[13]. Казвала, че не смее да влезе в гората, защото дърветата сякаш я заплашвали, а някои дори се местели да й преградят пътя.

Дълго разговаряли там Амрот и Нимродел; и накрай се обрекли един на друг.

— Ще устоя на думата си — рекла тя, — и ще се оженим веднага, щом ме отведеш в спокойна страна.

А Амрот се заклел заради нея да напусне своя народ въпреки тежките времена и заедно да подирят такава страна.

— Ала няма такава днес в Средната земя — добавил той — и не ще има вече покой за елфическия народ. Ще трябва да се прехвърлим през Великото море към древния Запад. — После й разказал за пристанището на юг, където някога били пристигнали мнозина от неговото племе. — Днес те са намалели, защото мнозина отплаваха към Запада; ала останалите още строят кораби и предлагат помощ на всеки, който дойде при тях, изморен от Средната земя. Казват, че благосклонното разрешение на Валарите да отидем отвъд Морето сега се разпростирало и над всички ония, що тръгнали на Големия поход, макар да не са стигнали някога до бреговете и да не са съзирали още Блаженото царство.

Няма тук място да разкажем за тяхното пътешествие към страната Гондор. Туй било през времето на крал Еарнил Втори, предпоследен от владетелите на Южното кралство, и смут царял по земите му. [Еарнил II царува в Гондор от 1945 до 2043 г.] Другаде е разказано [но не е съхранен подобен ръкопис] как се разделили и как подир напразно търсене Амрот слязъл в елфическото пристанище и открил, че там са останали само неколцина. Дори един кораб не стигали да запълнят, а и само един здрав им оставал. Поради туй се готвели да напуснат и да изоставят навеки Средната земя. Те сърдечно посрещнали Амрот и се зарадвали, че тъй ще укрепят малкия си отряд; но не желаели да чакат Нимродел, понеже им се струвало, че вече няма надежда да дойде.

— Ако е минала през населените земи на Гондор — казвали те, — от никого не би видяла зло и дори щяха да й помогнат; защото людете от Гондор са добри и ги управляват потомци на древните Елфически приятели, що още умеят донякъде да говорят езика ни; но планините гъмжат от враждебни люде и зли твари.

Годината отминавала, настанала есен и скоро щели да повеят могъщи ветрове, опасни и неблагоприятни дори за елфическите ладии, ако плавали близо до Средната земя. Ала тъй велика била скръбта на Амрот, че още с няколко седмици задържали отплаването си; и живеели върху кораба, понеже къщите им на брега били запустели и празни. И една нощ налетяла есенна буря, една от най-страховитите според аналите на Гондор. Тя дошла откъм студената Северна пустош, минала с рев през Ериадор и нахлула в Гондор, разрушавайки всичко по пътя си; не я възпрели Белите планини, та много човешки кораби били пометени в залива Белфалас и вече не се завърнали. Леката елфическа ладия се откъснала от пристана и дивите вълни я понесли към умбарските брегове. Не дошла повече вест от нея до Средната земя, ала създаваните за това пътешествие елфически кораби никога не потъвали, тъй че тя несъмнено напуснала Кръговете на света и накрая стигнала до Ересеа. Но не отвела натам Амрот. Вихърът бил налетял над гондорските брегове тъкмо докато зората надничала през бурните облаци; а когато Амрот се събудил, корабът вече бил далеч от сушата. С отчаян вик „Нимродел!“ се хвърлил той в морето и заплувал към чезнещия бряг. С острия си елфически взор моряците дълго го виждали как се бори с вълните, чак додето изгряващото слънце разкъсало облаците и осветило за миг в далечината русата му коса като златна искрица. Повече не го видели в Средната земя ни елфически, ни човешки очи. Не се знае що станало с Нимродел, макар да има много легенди за съдбата й.

Всъщност горният разказ е съчинен като добавка към етимологично обсъждане на имената на някои реки в Средната земя — в случая Гилраин, река от гондорската област Лебенин, която се вливала в залива Белфалас на запад от Етир Андуин; нови подробности в легендата за Нимродел възникват от анализа на частицата раин. Тя вероятно произлиза от корена ран- със значение „бродя, лутам се, вървя в неясна посока“ (както в Митрандир и в името на Луната Рана).

Това не изглежда вярно за всички реки в Гондор; но названията на реки често могат да се отнасят само до част от течението, извора или устието, както и до други техни особености, които са впечатлили авторите на имената. В случая обаче някои откъси от легендата за Амрот и Нимродел предлагат обяснение. Също като другите потоци в онази област, Гилраин се спускал буйно от планините; но когато достигал края на планинската верига Еред Нимраис, която го отделяла от Келос [виж картата към том III на „Властелинът на Пръстените“], течението му слизало в широка и плитка низина. Известно време лъкатушел из нея и оформял езерце в южния й край, преди да прекоси един хребет и отново да слезе буйно към Серни, в който се вливал. Казват, че когато избягала от Лориен, Нимродел се изгубила в Белите планини и дълго скитала, додето накрая (незнайно по кой път или проход), стигнала до рекичка, що й напомняла нейния поток в Лориен. С олекнало сърце седнала край езерцето, гледала как звездите се отразяват в тъмните му води и слушала водопадите, по които реката продължавала пътя си към морето. Там заспала дълбоко от изтощение и тъй дълго траял сънят й, че не слязла в Белфалас преди вихрите да отнесат кораба на Амрот към морето и тъй да изчезне в отчаяния си опит да стигне обратно до сушата. Тази легенда била широко известна в Дор-ен-Ернил (Земята на Принца)^[14] и без съмнение името е дадено в нейна памет.

Очеркът продължава с кратко обяснение как кралското управление на Амрот в Лориен се съчетава с властта на Келеборн и Галадриел:

Дори тогава [т.е. по време на гибелта на Амрот] обитателите на Лориен били почти същите, както и в края на Третата епоха — Горски елфи по произход, но управлявани от принцове със Синдарско потекло (също като кралството на Трандуил в северната част на Мраколес; макар че днес вече не е известно дали Трандуил и Амрот са били сродници)^[15]. Към тях обаче се примесили множество Нолдори (говорещи Синдарински език), които дошли през Мория след като Саурон опустошил Ерегион през 1697 г. от Втората епоха. По онова време Елронд отишъл на запад [внимание!; това навярно би трябвало просто да означава, че не е пресякъл Мъгливите планини] и основал убежище в Имладрис; но Келеборн най-напред заминал за Лориен и укрепил страната против всякакви по-нататъшни опити на Саурон да прекоси Андуин. Ала когато Саурон се оттеглил в Мордор и (според слуховете) изцяло се посветил на завоевания из Изтока, Келеборн отишъл в Линдон при Галадриел.

Дълго живял Лориен в мир и забрава под властта на своя крал Амдир, чак до Падението на Нуменор и внезапното завръщане на Саурон в Средната земя. Амдир се отзовал на молбата на Гил-галад и довел за Последния съюз цялата войска, която успял да събере, но загинал в Дагорладската битка с почти всички свои бойци. Крал станал синът му Амрот.

Разбира се, тия твърдения влизат в остро противоречие с ръкописа „Относно Галадриел и Келеборн“. Амрот вече не е син на Галадриел и Келеборн, а на Амдир и има Синдарски произход. По-старата история за връзките на Галадриел и Келеборн с Ерегион и Лориен, изглежда се е променила в редица съществени подробности, но днес не можем да кажем каква част от нея би се съхранила в едно цялостно произведение. Съществено се променя и връзката на Келеборн с Лориен (защото в „Относно Галадриел и Келеборн“ той изобщо не е посещавал Лориен през Втората епоха); и тук научаваме, че мнозина Нолдори са преминали през Мория в Лориен след унищожаването на Ерегион. В по-ранните разкази няма подобно сведение и прехвърлянето на „Белериандските“ елфи към Лориен става много години по-рано, в мирни условия. Смисълът на приведения по-горе откъс подсказва, че след падането на Ерегион Келеборн е повел това преселение към Лориен, докато Галадриел се е присъединила към Гил-галад в Линдон; но в друг ръкопис, датиращ от същото време, е казано изрично, че двамата „минали през Мория заедно с мнозина Нолдорски изгнаници и останали за дълги години в Лориен“. В тези късни съчинения нито се твърди, нито се отрича, че Галадриел (или Келеборн) е имала връзка с Лориен преди 1697 г.; извън „Относно Галадриел и Келеборн“ не съществуват други сведения за бунта на Келебримбор (някъде между 1350 и 1400 г.) срещу тяхната власт в Ерегион, нито за това, че по същото време Галадриел се е прехвърлила в Лориен и станала тамошна владетелка, докато Келеборн останал в Ерегион. В по-късните разкази не се изяснява дали са били Галадриел и Келеборн през дългите години на Втората епоха след поражението на Саурон в Ериадор; във всеки случай никъде не става дума за дълъг техен престой в Белфалас.

Анализът за Амрот продължава:

Ала през Третата епоха мрачни предчувствия обзели Галадриел, та отпътувала заедно с Келеборн за Лориен и дълго останала там при Амрот, като особено се стараела да узнае всички вести и слухове за растящата сянка в Мраколес и мрачната твърдина в Дол Гулдур. Но народът обичал Амрот; той бил мъдър и доблестен, а в малкото му кралство все още имало красота и изобилие. Затуй подир дълги разузнавателни пътешествия из Рованион от Гондор и границите на Мордор чак до Трандуил далече на север, Келеборн и Галадриел се прехвърлили през планините в Имладрис и там живели дълги години; защото Елронд бил техен сродник, след като в началото на Третата епоха [през 109 г. според „Разказ за годините“] взел за съпруга тяхната дъщеря Келебриан.

След ужаса в Мория [през 1980 г.] и скръбта на Лориен, който вече нямал владетел (защото Амрот се удавил в залива Белфалас без да остави наследник), Келеборн и Галадриел се завърнали в Лориен и били посрещнати радостно от народа. Там останали да живеят през цялата Трета епоха, но не си присвоили титлите крал и кралица; защото казвали, че са само пазители на това малко, но прекрасно кралство, последното източно владение на елфите.

На друго място срещаме още едно споменаване за техните пътешествия през тези години:

Келеборн и Галадриел се завърнали на два пъти в Лориен преди Последния съюз и края на Втората епоха; а през Третата епоха, когато пак се надигнала сянката на Саурон, те отново живели задълго там. Мъдрата Галадриел прозряла, че Лориен ще е твърдина и център на силата, за да попречи на Сянката да прекоси Андуин във войната, що неизбежно трябвало да дойде, преди да го повалят отново (ако изобщо имат тая възможност); но за това Лориен се нуждаел от повече сила и мъдрост, отколкото притежавали Горските елфи. И все пак едва след катастрофата в Мория, когато чрез непредвидени от Галадриел средства мощта на Саурон наистина прекосила Андуин и Лориен бил под заплаха, загубил краля си и народът му бягал, готов да изостави страната на орките — едва тогава Галадриел и Келеборн се заселили в Лориен и поели властта в ръцете си. Но не си присвоили титлите крал и кралица, а останали само пазители, що съхранили страната неосквернена чак до Войната за Пръстена.

В друго етимологично проучване от същия период името Амрот се обяснява като прозвище, свързано с неговото жилище върху висок талан или флет, както се наричали дървените платформи сред дървесните корони на Лотлориен, върху които живеели Галадримите (виж „Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 6); името означавало „катерач“^[16]. Там се казва, че животът върху дървета не бил всеобщ обичай на Горските елфи, а се появил в Лориен поради разположението и характера на местността — плоска равнина без други залежи от строителен камък, освен тези, които можели да се добият от планините на запад и да се пренесат с много трудности надолу по течението на Сребропът. Основното богатство на областта били дърветата, останали от необятните гори на Древните дни. Но животът върху дървета не бил всеобщ дори в Лориен и таланите или флетовете първоначално представлявали само убежища за случай на вражеско нападение, или по-често (особено когато се намирали върху високи дървета) наблюдателни постове, откъдето зорките елфически очи можели да оглеждат страната и нейните граници; защото след края на първото хилядолетие от Третата епоха Лориен живеел в непрестанно напрежение и навярно тревогата на Амрот е растяла непрекъснато след създаването на твърдината Дол Гулдур в Мраколес.

Подобна наблюдателница, използвана от бранителите на северните предели, е представлявал и флетът, върху който нощувал Фродо. Жилището на Келеборн в Карас Галадон имало същия произход — най-горният му флет, който пътешествениците от Задругата не са видели, е бил и най-високата точка в цялата страна, По-рано най-висок е бил флетът на Амрот върху могилата Керин Амрот, струпана с тежък труд от Горските елфи, и неговата първоначална цел била да служи за наблюдение на Дол Гулдур отвъд Андуин. Превръщането на тези талани в места за постоянно обитаване станало по-късно и единствено в Карас Галадон подобни жилища били многобройни. Но Карас Галадон сам по себе си представлявал крепост и само малка част от Галадримите живеели зад неговите стени. Без съмнение животът в такива високи къщи се е смятал за нещо необикновено и Амрот вероятно пръв е въвел този обичай. Името му — единственото, съхранено по-късно в легенди — навярно е произлязло тъкмо от заселването върху висок талан.

Към думите „Амрот вероятно пръв е въвел този обичай“ има добавена бележка:

Освен ако е била Нимродел. Нейните мотиви били различни. Тя обичала горските потоци и водопадите на Нимродел, от които не искала да се разделя задълго; ала когато настанали смутни времена, потокът се оказал твърде близо до северните граници и наоколо останали само малцина от Галадримите. Може би тъкмо тя е подсказала на Амрот идеята да се засели върху висок флет^[17].

Но нека се завърнем към изложената по-горе легенда за Амрот и Нимродел. Кое е било „пристанището на юг“, където (според неговите думи) „някога били пристигнали мнозина от неговото племе“? Два откъса от „Властелинът на Пръстените“ дават отговор на този въпрос. Първият е в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 6), където Леголас, след като е изпял баладата за Амрот и Нимродел, споменава „залива Белфалас, откъдето вдигнали платна лориенските елфи“. Другият е в „Завръщането на краля“ (книга 5, глава 9), където Леголас вижда принц Имрахил от Дол Амрот и разбира, „че е срещнал човек с елфическа кръв в жилите“, а след това му казва: „Отдавна напусна Лориенските гори народът на Нимродел, ала и до днес личи, че не всички са отплавали от залива Амрот на запад през морето.“ На което принц Имрахил отговаря: „Тъй разказва историята на моя край.“

По-късно някои отделни бележки обясняват в известна степен тези твърдения. Така например в една разработка за езиковите и политически взаимоотношения в Средната земя (написана през 1969 г. или по-късно) авторът мимоходом се позовава на факта, че през дните на ранните нуменорски заселници бреговете около залива Белфалас все още са били предимно пустинни „с изключение на едно пристанище и малко елфическо селище южно от мястото, гдето се сливат Мортонд и Рингло.“ (т.е. точно на север от Дол Амрот).

Според преданията в Дол Амрот, основали го Синдарски мореплаватели от западните заливи на Белерианд, които избягали с три малки кораба, когато Морготовата мощ връхлетяла над Елдари и Атани; ала по-късно натам се стекли и мнозина Горски елфи, що слизали покрай Андуин да дирят морето.

Горските елфи (отбелязва се тук) „никога не се освободили докрай от безпокойния копнеж по Морето, що често прогонвал някои от тях да бродят надалеч от родния дом“. За да свържем този разказ за „три малки кораба“ с преданията от „Властелинът на Пръстените“, вероятно би трябвало да допуснем, че те са избягали от Бритомбар или Егларест (пристанищата на Фалас по западното крайбрежие на Белерианд) при тяхното унищожаване в годината след Нирнает Арноедиад („Силмарилион“, стр. 251) и докато Кирдан и Гил-галад изграждали убежища на Баларския остров, тези три кораба са отплавали покрай бреговете още по-далече на юг, към Белфалас.

Но по-късно в недовършена чернова за произхода на името Белфалас срещаме съвсем различно обяснение за основаването на елфическото пристанище. Там е казано, че макар частицата Бел- несъмнено да произлиза от име, съществувало преди Нуменорците, нейният произход всъщност е Синдарински. Текстът прекъсва преди да е дадено по-нататъшно обяснение относно частицата Бел-, но като причина за Синдаринския й произход се сочи, че „в Гондор срещаме едно дребно, но твърде многозначително изключение — елдарско поселище“. След рухването на Тангородрим някои белериандски елфи отплавали през Великото море, други останали в Линдон, а трети се прехвърлили през Сините планини на изток в Ериадор; ала все пак изглежда, че е имало и група Синдари, които в началото на Втората епоха заминали на юг. Те били част от народа на Дориат, който все още хранел неприязън към Нолдорите; и след като останали известно време в Сивите заливи, където се научили да строят кораби, „дълги години дирили място, където да живеят независимо и накрай се заселили около устието на Мортонд. Там вече имало малко рибарско пристанище, ала от страх пред Елдарите местните жители избягали в планините“^[18].

В една бележка, писана през декември 1972 г. или по-късно, както и сред последните записки на баща ми за Средната земя, срещаме разсъждения за елфическото потекло на някои човешки родове, личащо по липсата на брада (всички елфи са били голобради); във връзка с принцовете на Дол Амрот е отбелязано, че „според местни предания този род имал особено силна елфическа жилка“ (при което се споменава цитираният по-горе разговор между Леголас и Имрахил във „Властелинът на Пръстените“).

Както подсказват и думите на Леголас относно Нимродел, близо до Дол Амрот е имало древно елфическо пристанище и малко селище на Горски елфи от Лориен. Легендата за потеклото на принца разказва, че един от неговите прадеди взел за съпруга елфическа девойка; според някои (твърде невероятни) варианти това била самата Нимродел. Според други, по-правдоподобни предания, това е била една от спътничките на Нимродел, която се загубила из планинските дебри.

По-разширен вариант на тази легенда се появява в бележка към непубликувано родословно дърво на принцовете в Дол Амрот, свързана с двайсетия принц Ангелимар — баща на Адрахил, чийто син Имрахил е принц на Дол Амрот по време на Войната за Пръстена:

Според преданията в неговия род, Ангелимар бил двайсети потомък по пряка линия на Галадор, пръв Владетел на Дол Амрот (около 2004–2129 г. от Третата епоха). Пак според тези предания Галадор бил син на Нуменореца Имразор от Белфалас и елфическата девойка Митрелас. Тя придружавала Нимродел заедно с още мнозина елфи, които избягали към крайбрежието около 1980 г. на Третата епоха, когато злото се надигнало в Мория; ала Нимродел и нейните спътнички се залутали из гористите възвишения. В тази легенда се казва, че Имразор приютил Митрелас и я взел за съпруга. Но след като му родила син, наречен Галадор и дъщеря на име Гилмит, една нощ тя избягала тайно и повече никой не я видял. Макар че Митрелас била от дребния народ на Горските елфи (а не от Върховните или Сивите елфи), за рода на Владетелите от Дол Амрот винаги се говорело, че са с благородна кръв, прекрасни телом и духом.

Елесарът

Сред непубликуваните съчинения на баща ми не може да се открие почти нищо друго относно историята на Келеборн и Галадриел, с изключение на един съвсем необработен ръкопис от четири страници, озаглавен „Елесарът“. Той е останал в първоначалната фаза на съставяне, но тук-там се срещат поправки с молив; други варианти не съществуват. Привеждам го с някои съвсем леки редакторски поправки:

Имало в Гондолин златар на име Енердил, най-велик в занаята сред всички Нолдори подир смъртта на Феанор. Любел Енердил всички зелени растения и върховна радост било за него да гледа слънчевите лъчи през дървесните клони. И закопняло сърцето му да сътвори камък безценен, в който да съхрани ясната слънчева светлина, ала зелена като листата. Сътворил го наистина и дори Нолдорите се прехласнали като видели. Защото разказват, че който погледнел през този камък, съзирал как всичко съсухрено или изгорено отново се изцелява и си възвръща младата прелест, а ръцете на онзи, що го държал, с едно докосване премахвали всяко страдание. Подарил Енердил този камък на кралската щерка Идрил и тя го носела върху гръдта си; тъй бил спасен от опожаряването на Гондолин. И преди да отплава, Идрил рекла на сина си Еарендил:

— Елесара оставям при теб, понеже скръб и страдания има по Средната земя, та дано чрез него ги изцелиш. Ала никому не го поверявай.

И наистина в Сирионските заливи имало много страдания за изцеление — както на елфи и люде, тъй и на диви твари, що били избягали натам от ужасите на Севера; и додето живял там Еарендил, всичко живо се изцелявало и процъфтявало, та из цялата област избуяла прекрасна зеленина. Но когато започнал великите пътешествия по море, Еарендил носел Елесара върху гърдите си, защото каквото и да дирел, една мисъл не го напускала — че може би някой ден пак ще срещне Идрил; и първият му спомен от Средната земя бил за зеления камък върху гърдите й, докато пеела над люлката му сред процъфтяващия все още Гондолин. Тъй изчезнал и Елесарът, когато Еарендил не се завърнал в Средната земя.

В далеч по-късна епоха пак се появил Елесар и две неща се говорят за него, ала кое от двете е вярно, знаят единствено Мъдреците, що отдавна не са между нас. Защото някои казват, че нямало втори, а просто първият се бил завърнал по благоволение на Валарите; и че Олорин (що бил известен в Средната земя с името Митрандир) го донесъл със себе си от далечния Запад. И подир време Олорин стигнал при Галадриел, която тогава живеела под свода на Зеленогор Велики; и дълго разговаряли двамата. Защото натежавали изгнаническите години върху Владетелката на Нолдорите и копнеела тя за вести от своя род и блажената родна страна, ала не искала още да изостави Средната земя [последното е поправено на: „ала не й било позволено още да изостави Средната земя“]. И когато чула много вести от Олорин, въздъхнала и промълвила:

— Скърбя аз в Средната земя, защото капят листата и вехнат цветовете; и копнее сърцето ми по спомена за треви и дървета, що не умират. Бих желала да ги имам в дома си.

Рекъл тогаз Олорин:

— Щом е тъй, би ли желала да имаш Елесара?

А Галадриел отвърнала:

— Где ли е днес Камъкът на Еарендил? И Енердил изчезна, що го бе сътворил.

— Кой знае? — рекъл Олорин.

— Сигурно — рекла Галадриел — днес и двамата са отвъд Морето, както стана с почти всичко прекрасно по тия земи. Трябва ли Средната земя да повехне и загине навеки?

— Такава е нейната участ — отвърнал Олорин. — Ала поне за известно време туй може да бъде поправено, ако се върне Елесарът. Поне додето настанат Дните човешки.

— Да, ако… ала как би могло да стане? — рекла Галадриел. — Днес Валарите несъмнено са се отдръпнали и далеч е от мислите им Средната земя, а онези, които остават по нея, са потънали в сянка.

— Не е тъй — възразил Олорин. — Не е помръкнал техният взор и няма жестокост в сърцата им. И в знак на туй — ето, виж! — Вдигнал пред нея Елесара и тя го погледнала смаяно. А Олорин добавил: — Туй ти нося в дар от Явана. Използвай го както можеш и поне до време ще направиш своя край най-прекрасното място в Средната земя. Но Елесарът не е твое владение. Ще го върнеш, когато му дойде времето. Защото преди да се измориш и да напуснеш най-сетне Средната земя, ще дойде един да го получи и името му ще да е като на камъка — Елесар ще го наричат^[19].

Другото предание разказва:

Някога, още преди Саурон да измами ковачите от Ерегион, Галадриел дошла там и рекла на главния елфически майстор Келебримбор:

— Скърбя за Средната земя, защото капят листата и вехнат цветовете, що обичах, та се изпълва със скръб страната ми и никаква пролет не ще я възрадва.

— Как другояче да е за Елдарите, щом не напускат Средната земя? — запитал Келебримбор. — Значи искаш да отплаваш отвъд Морето?

— Не — рекла тя. — Алгрод изчезна, Аегнор си замина и Фелагунд не е вече сред нас. От Финарфиновите чеда аз съм последна^[20]. Но горделиво е още сърцето ми. Какво зло е сторил златният род Финарфинов, та да моля за прошка Валарите, или да се задоволя с остров насред морето — аз, що съм родена в блажения Аман? Не, по-могъща съм тук.

— Що желаеш тогава? — пак запитал Келебримбор.

— Желая да има около мен неповяхващи треви и дървета — тук, в тази страна, която е моя — отвърнала тя. — Къде изчезнаха древните умения на Елдарите?

А Келебримбор рекъл:

— Знае ли някой къде е Камъкът на Еарендил? И Енердил изчезна, що го бе сътворил.

— Днес и двамата са отвъд Морето — рекла Галадриел, — както стана с почти всичко прекрасно по тия земи. Но трябва ли тогаз Средната земя да повехне и загине навеки?

— Такава е нейната участ според мен — отвърнал Келебримбор. — Ала знаеш колко те обичам (макар че ти предпочете Келеборн от Горите) и заради тази обич ще сторя каквото мога, та дано чрез уменията си да облекча твоите скърби.

Но не казал на Галадриел, че сам той някога е живял в Гондолин и бил пръв приятел на Енердил, макар и да му отстъпвал във всяко едно отношение. И все пак, ако не бил Енердил, Келебримбор щял да спечели повече слава. Дълго мислил той подир този разговор и накрая подхванал бавно и трудно дело, та създал за Галадриел най-великото си творение (ако не се броят Трите Пръстена). И разказват, че зеленият камък, що сътворил, бил по-бистър и по-изящен от онзи на Енердил, ала и лъчите му имали по-малка сила. Защото в най-ранната си младост огряло Слънцето камъка на Енердил, а когато Келебримбор подхванал своето дело, вече били минали много години и нийде по Средната земя светлината не била тъй бистра, както преди; и макар че Моргот бил прокуден в Пустотата и не можел да се завърне, сянката му оставала да тегне. Въпреки туй лъчезарен бил Елесарът на Келебримбор; и той го вградил в голяма сребърна брошка, изработена като излитащ орел с разперени криле^[21]. С помощта на Елесара всичко около Галадриел станало прекрасно чак до идването на Сянката над Гората. Ала сетне, когато й бил изпратен Нения, главният от Трите Пръстена^[22], тя вече не се нуждаела от него (или поне тъй си мислела), та го дала на щерка си Келебриан и тъй стигнал до Арвен и Арагорн, когото нарекли Елесар.

В края е написано:

Елесарът бил сътворен в Гондолин от Келебримбор и тъй стигнал до Идрил, а от нея до Еарендил. Ала той заминал надалеч. Но вторият Елесар бил сътворен в Ерегион пак от Келебримбор по молба на Владетелката Галадриел (която обичал) и бил неподвластен на Единствения, понеже се появил преди новото въздигане на Саурон.

В много отношения това повествование съвпада с „Относно Галадриел и Келеборн“ и вероятно е написано приблизително по същото време или малко по-рано. Келебримбор тук отново е златар от Гондолин и няма нищо общо с Феаноровия род; а за Галадриел се говори, че не желаела да напусне Средната земя — макар че по-късно текстът е поправен и се въвежда идеята за нейното изгнание, а малко по-надолу в разказа тя говори за прошката на Валарите.

Енердил не се появява в нито едно друго съчинение; а заключителните думи на текста подсказват, че Келебримбор е трябвало да го измести като създател на Елесара в Гондолин. Никъде другаде не срещаме споменаване за любовта на Келебримбор към Галадриел. В „Относно Галадриел и Келеборн“ се намеква, че Келебримбор е дошъл в Ерегион заедно с тях; но в настоящия текст, както и в „Силмарилион“, Галадриел среща Келеборн в Дориат и е трудно да се разберат думите на Келебримбор „макар че ти предпочете Келеборн от Горите“. Неясно остава и споменаването, че Галадриел живеела „под свода на Зеленогор Велики“. Можем да го приемем като най-общ израз на представата (която не срещаме никъде другаде), че Лориен е обхващал и горите от другата страна на Андуин; но изразът „идването на Сянката над Гората“ без съмнение се отнася до появата на Саурон в Дол Гулдур, наречен „Горската Сянка“ в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“. Това може да означава, че властта на Галадриел някога се е разпростирала над южния дял на Зеленогор Велики; потвърждение намираме и в „Относно Галадриел и Келеборн“, където за кралството Лоринанд (Лориен) е казано, че „се разпростряло в горите по двата бряга на Великата река, като включило и областта, където по-сетне бил Дол Гулдур“. Освен това може би същата идея се съдържа и в една бележка от „Разказ за годините“ към първото издание на „Властелинът на Пръстените“: „много от Синдарите заминали на изток и основали кралства из далечните гори. Техни вождове били Трандуил в северната част на Зеленогор Велики и Келеборн в южния дял на гората“. В преработеното издание текстът за Келеборн е премахнат и вместо това се посочва, че живеел в Линдон (както вече бе цитирано в началото на главата).

Накрая трябва да отбележим, че целебната сила, приписвана тук на Елесара в Сирионските заливи, се споменава в „Силмарилион“ (стр. 319) като свойство на Силмарила.