Патрик Удроу
Координати на смъртта (18)

18.

Дъждът беше спрял. Пронизващият вятър бе прогонил облаците и сега гонеше листата по улицата. Стракан пъхна ръце дълбоко в джобовете на якето си, прегърби рамене и тръгна. В Лондон беше девет и половина вечерта, а в залива Сан Михиел — средата на следобеда. Слънцето грееше и моментът беше подходящ за плуване отвъд рифа. Но в Англия беше късно и Стракан беше гладен.

Върна се по Лондонския мост, Канън стрийт, Куин Виктория стрийт и Ембанкмънт и продължи по Странд — знаеше, че там ще намери „Макдоналдс“.

Дори по това време на вечерта заведението беше пълно. Клиентите се бяха натъпкали като в консерва, бореха се за пространство, блъскаха се за свободни места и се катереха един върху друг като раци в кофа. Стракан яде прав. От препълнения контейнер за отпадъци падна картонена чаша — тупна на пода до краката му и ги изпръска с бананов млечен шейк.

Когато се гмуркаше, Ед ядеше много. Прекарваше повечето си време в страни с топли морета, където цените бяха ниски и рибата беше евтина и вкусна. Държави като Еквадор, Тайланд и Кения. Места, където можеше да живее добре с десетина долара на ден. Но в Лондон се хранеше като плъх. Тъпчеше се със закуски и рядко готвеше нещо по-здравословно от затоплената в микровълновата фурна храна. Яденето беше начин да оцелява, докато работи в склада, и да спестява за следващото пътуване в чужбина. Цикълът беше обезкуражаващ. Той наричаше склада „ин“, а океана „ян“, и сега му предстоеше дълъг период на „ин“^[1].

Не се оплакваше. Сам беше избрал този начин на живот. Още от юноша знаеше, че не е роден за чиновническа кариера. Мисълта да последва фамилната традиция и да стане военен смразяваше кръвта му. Предпочиташе да изпълнява заповеди в цивилния живот, отколкото на плаца. Нямаше да има голям избор на униформи, но поне в края на деня можеше да се прибира у дома.

Никой никога не го беше съветвал към каква професия да се ориентира и той попадна на подводната фотография случайно. Без да е сигурен с какво иска да се занимава, си позволи една свободна година, след като завърши училище. Хамилтън го свърза с Карл Райън, бивш свой приятел от армията, който се занимаваше с дистрибуция на петрол в Малайзия. Райън му даде работа — да обикаля страната с джип, да спира на бензиностанциите, да записва какви запаси имат и да съставя прогноза колко бензин трябва да им се закара следващия месец. В онези дни електронната поща все още не беше стигнала до Европа, да не говорим за Третия свят, а езиковата бариера означаваше, че не могат да разчитат на телефона. Математиката беше най-слабият му предмет в училище, но Ед можеше да работи с калкулатор и внимаваше да не направи грешка. Не искаше да се връща в Англия, така че се трудеше усърдно. В края на лятото изпрати на Хамилтън картичка — пишеше му, че се отказва от следването в университета и остава в Малайзия.

Райън имаше две бензиностанции на североизточния бряг. Едната беше в Куала Бесут, града врата към Перхентските острови, известни с интересните си места за водолазите. Стракан си взе няколко свободни дни, отиде там и красотата им мигновено го очарова. Спря да брои гмурканията си след половин година, когато изкара курс по водно спасяване. Сега, след единадесет години, бе пресметнал, че е прекарал под водата четири месеца от живота си.

В Малайзия се запозна с Руни и Пили Паранг. Тази страна заемаше особено място в живота му. Там започна кариерата си не само като подводен фотограф, но и като един от най-преуспяващите контрабандисти на изумруди в Югоизточна Азия.

Спомените му правиха компания дълго след като изяде бургера. Мина през Трафалгар, покрай Уайтхол и Парламента и стигна до „Морпет Армс“ до Воксхол навреме за последните поръчки.

Във вторник кръчмата беше тиха и той остана само да изпие халба „Гинес“ и да изгледа новините на телевизора зад бара. Тами не беше тук и това беше жалко. Стракан се бе надявал, че ще я намери. Тя имаше особената дарба да му помага да се отпуска в моменти като този.

Продължаваше да се тревожи за крайния срок на „Нешънъл Джиографик“. Снимките му вече трябваше да са пристигнали. В противен случай до печатарските машини щяха за стигнат фотографиите на Бил Танър. Тръгна да се прибира. Знаеше, че кариерата му зависи от телефонното обаждане, което щеше да проведе.

И тъкмо пъхаше ключа в ключалката, когато чу глас от мрака. Не беше забелязал някой да го следи, така че човекът, на когото принадлежеше, очевидно го беше чакал във входа.

— Goedenavond, Банбъри.

Холандски. Абе тия хора всичките ли ги болеше гърлото, та говореха така?