Невена Паскалева
Тайната на синия дим (15)

1.
Сънищата

24-25 януари, 2044

Асарих лежеше, удобно сгушен в тъмната пещера. Беше голяма кафява мечка, готова да се отпусне в зимен сън.

„Ще те пренеса в същия паралел.“ каза му Бог. „Готов ли си?“

Асарих знаеше, че Таръс няма да го обезпокои по време на съня му. За едно нещо черният ангел бе прав — Асарих бе станал по-добър. Промеждутъците между различните му бета-превъплъщения се бяха съкратили дотолкова, че Таръс не успяваше да засече точното му местоположение, както едно време. А повече нямаше да допуска да се показва в алфа-формата си. Поне докато укриването му бе от значение.

„Да!“, отвърна той. „Готов съм!“

„Първо тях двамата. После нея. Ще стане.“

„Знам.“ Асарих затвори очи.

…

 

 

Владимир обикаля из апартамента дълго време, след като Боян и Людмила си тръгнаха. Чисти, подрежда, накрая спря до прозореца и се вгледа в тъмнината навън. Небето бе ясно, изпъстрено със звезди като златни копчета върху сатенена дреха. Изпита желание да го нарисува. Звездите щяха да са големи, като слънца… като при Ван Гог, но в по-тъмен нюанс…

Днес са умрели хиляда и триста човека. Скоро ще умрат още поне милион.

Той потрепери и погледна китката си. Бе сменил превръзката с чиста. Раната вече не кървеше, но още усещаше в нея болезнено туптене. Китката му бе схваната, трудно движеше пръстите си, а малкия не можеше да го помръдне изобщо. Той се запита какво ли е да те опрат до някоя стена, да насочат автомат към теб и да започнат да стрелят.

„Болезнена ли е смъртта? Какво има след нея? Пълно нищо? Черен праг, бял праг?“

Не искаше да разбира. Чувстваше се твърде млад. Имаше неща, които искаше да прави още дълги години. Да рисува. Да се разхожда сред природата. Да се люби. Да оцветява комикси, по дяволите. Да стои и да гледа нощното небе. Въпреки дългите години депресия, сега му се живееше.

И то много.

Седна на матрака и опря лакти на коленете си. „Да можеше тя да е тук сега. Да можеше да си легнем и да заспим заедно!“

Вече му липсваше, а я нямаше едва от час. Дали беше добре? Успешно ли се бе прибрала? Дали да не й звънне? Не, бяха се разбрали да не се чуват. Той помръдна неспокойно, потърка коляно с длан, присви очи.

Още по-болезнена от представата да го разстрелят до някой зид, бе представата да направят същото това с нея. Само като си го помислеше и стомахът му се сгърчваше, сякаш хищен октопод впиваше в него отровни пипала. Това добро, мило същество… останало толкова чисто въпреки мръсотията на света… Господи, ако някой само го пипнеше…

Каза си, че от утре, каквото ще да става, няма да се отделя от нея и за миг. Люси събуждаше у него непознато до този момент бащинско чувство; искаше да я прегръща, но не за да се скрие в нея, както бе правил досега с всички жени, а за да я приюти в ръцете си, да я защитава, да бъде той по-силният. Усещаше, че ако тя е до него, може да направи всичко.

Мога да променя света.

Просна се на матрака и угаси светлината с гласова команда. Обгърна го тъмнина, разпръсквана само от блясъка на звездите през големите прозорци. Владимир полежа малко, вгледан в звездите. Мислеше за нея.

Мога да променя света.

Той заспа.

Озова се в пуст град, изпълнен с високи сгради. Сивите им тела стърчаха към небето като гигантски кътници на динозавър. Беше есен, тротоарът, на който бе стъпил, се губеше под килим от жълти и червени листа. Владимир сви ръце пред гърдите си. Носеше фланелката с къс ръкав, с която спеше и хладният вятър го караше да настръхва. Огледа се. По тротоара се редяха високи дървета — твърде високи, огнените им есенни корони се губеха в мрачното небе, заедно с върховете на сградите. Той тръгна напред, обзет от чувство за нереалност. Тротоарът бе много широк, поне трийсет души можеха да се съберат на него, наредени в редица; всяка плочка, на която стъпваше, бе колкото половин маса, а входовете на сградите бяха като църковни порти.

„Ау!“, зачуди се той, „Да не съм се озовал в Бробдингнаг, страната на великаните?“

Почти очакваше гигантска ръка да се появи отнякъде, да го сграбчи и да го приближи към огромното си космато лице, за да го разгледа. Вместо това, иззад близкия ъгъл изникна фигура с неговите размери. Приближи се към него и спря. Владимир също спря. Мъжът насреща му бе малко по-висок от него, светлорус, с бяла кожа и приятни черти на лицето. Носеше бял ленен костюм. Едно жълто-кафяво листо бе паднало върху рамото му и той го отупа внимателно, докато се усмихваше приятелски на Владимир.

— Здравей! — каза му той. — Неприятен вятър, а?

По някакъв начин, Владимир не бе изненадан да види Асарих тук. Каквото и да бе мястото, на което бе попаднал, абсурдността и загадъчността му пасваха идеално с мистериозността на неотдавнашния му нощен посетител. Асарих сякаш принадлежеше на това място, нещо повече — сякаш самият той го бе измислил.

— Вярно е — потвърди ангелът. — Моя беше идеята за тази обстановка.

— Къде сме? — съумя да попита най-сетне Владимир. Осъзна, че тонът му звучи доста глуповато, но истината бе, че се чувстваше наистина глупаво сред този великански пейзаж. „Ето значи какво изпитват децата…“

— В картината ти — обясни Асарих. — Докарал ли съм я на вид?

Владимир зяпна. Вдигна глава и очите му обходиха безбройните, далечни като мираж покриви на сградите.

— Имаш предвид… „Джуджето и великанът“?

— Да. Е, не исках да е чак толкова студено, но понякога преигравам. Ето, вземи — той щракна с пръсти и в ръцете му се появи бежов вълнен пуловер. Протегна ръката с дрехата напред. — Хайде, облечи се!

Владимир пое механично дрехата, отново без никакво учудване и я навлече. Пуловерът беше топъл и мек. Мускулите му се отпуснаха и той въздъхна с облекчение.

— Асарих, не сме наистина в картината, нали? Къде точно сме?

— В алфа-измерението — обясни ангелът. — По-точно, в двеста петдесет и осми паралел. Той е в зоната за свободно ползване. Тук се осъществяват контактите между различните измерения. Имаме неограничени възможности за сетивно прекрояване на обстановката, в зависимост от връзката, която осъществяваме. Казано на прост език — ако се появи някой левир от делта-измерението и се натъкне на безструктурното пространство, типично за моето ежедневие, алфа-същността му няма да издържи, защото не е достатъчно развита и като се върне в своя свят, ще е чисто и просто мъртъв.

— Това изобщо не беше на прост език — Владимир сбърчи чело.

— Пригаждаме обстановката според менталните възможности на гостите — каза Асарих. — Сега ясно ли е?

— Ами… горе-долу. Ако има изобщо нещо ясно тук.

— Доведох те, за да ти покажа нещо — каза Асарих. Приближи се до него и го хвана под ръка, както възрастен баща хваща сина си. — Ела, да пообиколим.

Колкото повече вървяха, толкова по-малък се чувстваше Владимир. Тротоари, дървета, сгради, заведения, коли, мотори, подлези и надлези, призрачни хора, които вървяха насам-натам, увлечени в разговор — всичко беше наистина като извадено от великанския свят на Гъливер.

Той най-сетне спря до ъгъла на една къща и се облегна потиснато на варосаната в бяло стена.

— Не се чувствам добре тук.

— Нали? — Асарих стрелна поглед към близкото дърво. Един гълъб с размерите на орел пърхаше в най-долния му клон, който беше на около двайсет метра над тях. — Това исках да ти покажа. Колко неприятен е светът, в който живееш в действителност.

— Аз не живея в такъв свят — възрази Владимир.

— Така ли? А тогава защо позволяваш на всички да те тъпчат? Държиш се точно като джуджето на картината ти — позволяваш на света да се извисява над теб и да те задушава. Точно в такъв свят живееш, Владимир — иначе нямаше да го нарисуваш.

— Слушай, дори и да е така, аз нищо не мога да направя. Че кой съм аз…

— Кой си ти ли?! Я погледни! — изведнъж Асарих подскочи високо, стрелна се нагоре във въздуха, прелетя двайсетте метра покрай дървото и седна на клона, на който бе кацнал грамадния гълъб. Гълъбът се изплаши и отлетя шумно.

— Хайде! — извика Асарих отгоре. Гласът му бе приглушен от вятъра. — Ела при мен!

Владимир го гледа известно време. Засмя се.

— Ти си ангел — каза той, — можеш да правиш всичко. От мен какво очакваш?

— Ще ти кажа една тайна! — провикна се Асарих. — Хората са необучени ангели. Алфа-същността ви е сплескана до една миниатюрна топчица от бета-формата ви, но ако знаете как да стигнете до нея и как да я управлявате, можете да я разширите безкрайно. Дотолкова, че тя да стане управляващата част от тялото ви, а не обратното. Можете да променяте бета-света около себе си, да го прекроявате в каквато ви се иска форма. Чудесата, Владимир, не са нищо друго, освен перфектно управление на алфа-същността на този, който ги извършва.

— Каква е тази алфа-същност? — Владимир надигна глас, за да се чуе от вятъра. — Някаква аморфна основа на битието ли, какво?

— Това е чистата божествена енергия — отвърна Асарих. — Тя образува спойката на всяка материя, съществуваща във вселената, но самата тя е безструктурна, способна да се мени постоянно. Също като стволовите клетки при децата, нали знаеш? Те са в основата на организма, от тях може да се образува всякакъв орган. Ние, ангелите, можем да пътуваме от едно измерение в друго, защото сме изградени от чиста алфа-същност, отделена от Бог само със самостоятелно съзнание. Затова и сме способни да обитаваме Неговото, алфа-измерението. Алфа-същностите на обитателите на другите измерения след физическата си смърт също попадат в алфа-измерението, но прекарват дълъг обучителен период в зоната за свободно ползване… докато се пригодят.

— Значи, в крайна сметка, има живот след смъртта, така ли?

— Зависи от посоката, в която се насочиш — Асарих му махна с ръка. — Хайде, ела при мен! Опитай се да полетиш!

Владимир почти бе изкривил врата си да го гледа. Потърка чело.

— Не мога, как да стане?

— Можеш.

— Е, как?

— Просто порасни! — извика Асарих. — Нали каза вчера на Боян, че джуджето може да порасне! И може да промени света! Хайде, изправи се! Порасни!

Владимир го погледа още няколко минути, после затвори очи. Ръцете му се протегнаха встрани, вдигнаха се нагоре. Извика в ума си образа на Людмила — доверието в сините й очи, нежната усмивка, наклонената й към рамото му глава. Почувства топлината и крехкостта на тялото й, сгушено в неговото. После си представи картината си — есенните дървета, улиците, тротоарите, сградите, облаците — какво бяха всъщност те? Не бяха ли просто обикновени, химически изработени цветове върху крехък, разрушим плат? Всичко, което виждаше около себе си, целият обозрим свят, не бе ли то просто плат, ефимерни късчета конец, които можеше да разпръсне във въздуха с едно махване на ръката?

В ума си той се надигна и започна да се уголемява. Докато растеше, тялото му се оцвети в синьо — синя боя, прилична на дим, се вля в стъпалата му, изпълни краката, после кръста, гърдите, ръцете, врата му, докато накрая Владимир не заприлича на изрязано от сръчно хлапе късче небе. Да, наистина бе станал част от небето, защото го достигаше, толкова висок бе израснал. Отмести облаците настрани, излезе от картината и пристъпи настрани. Наведе синята си глава и погледна надолу към жалкия, миниатюрен пейзаж под краката си — същият, който досега го бе владял и обезличавал. Вдигна решително крак и го стъпка с подметката на ботуша си. Тъпчеше го, докато платното не се съдра на парчета, а сградите и дърветата се превърнаха в разпилени ленени нишки. Вятърът поде нишките и ги завъртя из въздуха; те танцуваха пред очите му, докато не му се зави свят и той затвори очи и после…

… когато ги отвори, хлъцна изумено. Намираше се върху същия клон, на който седеше Асарих. Ръцете му се вкопчваха в студеното, набръчкано дърво, вятърът брулеше лицето му. Сградите наоколо бяха все така огромни, но загубили цвят и плътност; изглеждаха като далечни кадри от черно-бял филм.

— Ау! — възкликна той и заклати крака във въздуха. Усети как широка усмивка разсича лицето му. — Асарих, направих го! Направих го!

— Видя ли? — каза ангелът с усмивка — И не беше трудно!

Протегна ръка и го потупа по рамото. После посочи напред:

— Виждаш ли тази сграда срещу нас? Това е градският съд. Искам сега да се преместиш горе на покрива й! Този път, обаче, без да затваряш очи. Гледай реалността в лицето, докато я променяш! Давай!

Владимир погледна към сградата. Тя бе на около трийсетина метра пред тях, от другата страна на улицата. Две каменни колони стърчаха пред железните входни врати, увенчани с чукала с лъвски глави. Тесни прозорци с железни решетки се редяха по протежение на бялата стена. Висока сграда, чиито връх се губеше в облаците. Висока, но крехка и… податлива. Да, точно това бе думата — податлива.

Сградата потрепери, после бавно, много бавно, започна да се накланя към него. Антените на плоския покрив се заклатиха, железните прозорци застенаха, когато решетките им се извиха плавно надолу. Каменните стени се затресоха, приведоха се, изкривиха се в абсолютно невъзможно за физиката положение без дори да се напукат; и когато белият парапет на покрива се озова на два метра от клона, на който седеше, Владимир се надигна и скочи върху него. Приземи се върху бетона с лекотата на танцьор; дори не усети натиск върху стъпалата си. Хвана се за ръба на парапета и се приведе леко срещу напора на вятъра, докато сградата се надигаше нагоре и бавно се връщаше в първоначалната си позиция. Накрая тя застина изправена, устремена към облаците както преди. Владимир седна на покрива и обви колене с ръце.

Ангелът долетя след минута и кацна до него. Изръкопляска.

— Браво! Добра импровизация! Успя да ме изненадаш!

— Стори ми се по-лесно да придърпам сградата към мен, отколкото да летя — ухили се Владимир.

— С този напредък, май вече ще можеш да събориш и къщата. Ще се пробваш ли? Ей онази там, до която стояхме одеве.

— Какво? Какво да направя?

— Да събориш къщата. Онази малката. Долу, отляво.

Владимир проследи погледа му. Точно до съда се бе сгушила стара двуетажна къща с разбит покрив и паяжини по вътрешността на прозорците. Видя как трима мъже-призраци минават покрай къщата, увлечени в оживен разговор.

— Тази ли?

— Да, точно нея.

— Искаш да я разруша?

— Да.

— Ами хората?

— Изчакай ги да се отдалечат.

Минувачите отминаха. Владимир се взираше мълчаливо в къщата.

„Парче платно!“, помисли. „Щрих върху парче платно!“

Земята под тях се затресе силно. Къщата се заклати. Керемидите върху покрива й започнаха да падат една след друга, хвърчаха във въздуха като гранати и се приземяваха тежко върху земята. Тухлите по стените се свличаха надолу, циментовата основа се разцепи на две, на три места; остатъците от покрива хлътнаха надолу и рухнаха с трясък в изоставените, потрошени стаи. Облаци прах се вдигнаха във въздуха и закриха гледката от очите им. Бумтежът и трясъците продължиха дълго време след като вече нищо не се виждаше. Накрая всичко утихна и когато прахът се разнесе, пред очите им се откри огромна купчина мръсни руини.

Асарих мълча дълго след настъпилата тишина. Накрая промълви замислено:

— Струва ми се, че си готов.

Владимир гледаше руините. Гърлото му се бе задръстило от вдигналия се прах. Изкашля се. Потърка чело, отмести очи от разрушената къща и ги насочи към светлокосия мъж до себе си.

— Асарих, може ли да те питам нещо?

— Давай — каза ангелът.

— Вчера, докато вечеряхме… когато разказах на Боян за инцидента с кучето… той каза, че случилото се вероятно е било битка между свръхестествени сили. Каза, че според преданията, когато се борят ангел и демон, слънцето залязва и изгрява отново, сякаш за минути се сменят денят и нощта. Според него това е причината да настъпи онзи мрак и кучето да побеснее.

— Приятелят ви Боян ги разбира нещата — каза Асарих.

— Значи това се е случило наистина?

— Да, нещо подобно. Естествено, не става въпрос за истинска битка. Лудият, за когото съм закачен, просто си изля бяса върху парка. Не съм се борил с него, само се наложи да поразчистя след емоционалния му… хм… бълвоч.

— О? Ти си бил, значи! Ти със… някой друг? Така ли?

— Ами и ние, като вашите тайни агенти, сме прикрепени към определени умствено-разстроени терористи — Асарих седна до Владимир и сложи ръка на рамото му. — Моят е един от най-откачените. И най-опасните. Дясната ръка на Луцифер е. От столетия насам се набърква в работите на Бог и за съжаление, трябва да ти призная, че… — Асарих изтри челото си с ръка, с жест, много подобен на този на Владимир — … досега смъртоносните му манипулации върху хората са били винаги резултатни. Егото му се е вдигнало до небесата от успехите му. Сега Луцифер го е впрегнал в собствена разрушителна инициатива и Таръс ще направи всичко, за да доведе и нея до успех. Ситуацията е меко казано, сериозна, Владимир.

— Искаш да ми кажеш, че някакъв демон е виновен за това, което вършат Алев, Доневски и Дерев?

— Да. Черен ангел.

— И какво, този… този тип се е вселил в духовния министър, главния секретар и оратора, така ли? Оттам ли са силите им?

— Не, Луцифер е този, който праща енергия от алфа, в бета-измерението — отвърна Асарих. — Той е този, който се „вселява“, хайде да използвам вашия израз. Таръс е просто посланик, негов „говорител“. Луцифер е ангел от Първа класа, достигнал е крайната точка на обучението си, когато е решил, че не иска сливане с Бог, а самостоятелност. Той е способен да управлява алфа-материята почти като Бог — препраща я от едно измерение в друго, контролира световете. Таръс е обикновен четвъртокласник, като мен, не владее такива фокуси.

— Този сън започна да става прекалено мрачен — промълви Владимир. Изведнъж усети студа на вятъра да прониква до костите му, въпреки вълнения пуловер. Потрепери.

Асарих се усмихна и преметна ръка през раменете му.

— Има много по-напреднали ангели от мен, които Бог можеше да избере за тази битка — каза тихо. — Особено като се има предвид, че досега никога не съм побеждавал Таръс. Никога, в нито една от мисиите ми. Но Бог избра мен. Избра ме да поведа хора в конфликт, започнат от Луцифер; конфликт, с който Господарят на черните ангели не просто възнамерява да осуети някой от многобройните Божии планове, а да поеме контрола над земята. Представяш ли си каква отговорност лежи на плещите ми, Владимир? Но аз не се страхувам. Спокоен съм, защото знаеш ли какво ми каза Бог? Каза ми: „Вярвам ти. Знам, че този път, ще се справиш!“

Владимир извърна очи от ангела и отново се взря в руините на падналата къща. Тълпа хора-призраци се бяха събрали около нея и я зяпаха с уплашени, объркани лица. Чуваше се глух вой на полицейска кола; деца от съседната улица крещяха възторжено и гласовете им звучаха далечно и провлечено, като от развалена старовремска плоча.

— Ела! — чу гласа на Асарих. — Стани!

Владимир пое подадената му ръка и се изправи. Вятърът задуха в лицата им, разроши косите им, запищя тъжно край ушите им.

— Да скачаме! — каза Асарих — Когато се озовем долу, ще се събудиш. Ще е събота сутрин. Ще ти се случи нещо много странно, но не се плаши. На обед ще дойда в апартамента на Людмила и всичко ще ти се изясни.

— Не искам да се събуждам — промълви Владимир. — Искам да остана тук, с теб. Тук всичко е толкова лесно. Махам с ръка и разрушавам къщи…

Асарих се засмя и в сините му очи проблеснаха златисти искрици.

— Хайде! — каза той. — На три скачаме! Едно, две, три…

… скачаме…

* * *

„… скачам в леглото и заспивам!“, помисли Людмила. Клепачите й тежаха като олово, движеше се с усилие, сякаш газеше във вода. Домъкна се до банята и успя да измие зъбите си, но нямаше сили да се изкъпе. Нищо. Утре сутринта. Тъкмо така щеше да се чувства по-близо до Влади — беше цялата пропита с неговия мирис. Все едно щяха да спят в едно легло. Когато свали дрехите си и сложи пижамата си, се притесни, че мирисът ще изчезне, но продължи да го усеща по кожата си. Метна завивката над раменете си, прегърна възглавницата и затвори очи.

„Лека нощ, миличък!“

Дали това, което Боян им каза, бе вярно? Че Бог предава посланията и даровете си чрез молитви и чрез сън? По време на вечерята свещеникът им бе припомнил историите на Яков, на Йосиф, на Соломон и Данаил. „Молих се цял ден днес“, обясни им Боян. „Исках да разбера как точно осъзнаването на изходния път в произведенията ни ще ни помогне да се сдобием със силите, които са ни необходими. В отговор на молитвите ми, Бог цял ден ми праща знаци. Показва ми хора, които спят. Тогава се сетих за онези случаи в Библията. Да, знам, че не сте я чели, но сте гледали достатъчно филми, нали? Въртят ги навсякъде. Йов, в 33 глава, стих 15, казва: “В сън, в нощно видение, когато дълбок сън напада хората, когато сънуват в леглата си, тогава Той отваря ушите на хората и запечатва поука в тях." Яков сънува пророчеството на Бог, на Йосиф и Данаил в сън им се откриват тълкуванията на сънищата на господарите им, а Соломон получава от Всевишния безкрайната си мъдрост, докато спи. Не знам какво точно означава това. Може би сънищата са врата към другото измерение? Трябва да питаме Асарих, когато го видим пак. Но съм сигурен, че това е, което трябва да направим — да се приберем вкъщи и да спим."

Сигурно бе прав. Людмила вярваше на Боян. Той не бе случаен човек, беше свещеник, за Бога. Не можеше да не знае какво трябва да се направи.

„Лека нощ, Бояне!“, пожела и на него.

Очите й се затвориха.

Озова се на огромен площад.

Беше лято и слънцето висеше в небето като златната ябълка от приказката за тримата братя — тежко, лъскаво, изкусително. Людмила веднага усети как по лицето и гърба й избива пот — хавлиената пижама с дълъг ръкав и панталони до глезените бе изключително неподходяща за сезона. Тя нави ръкавите си до лактите и се огледа. Вдясно, в далечината, площадът се стесняваше в почти невидима търговска улица, заградена от високи дървени дюкяни. Вляво, също толкова далеч, се виждаха масивни обществени сгради — не се разбираше точно какви. Людмила стоеше в самия край на площада, с гръб към широк градски път, раздиран от тропота на конски копита. До нея се издигаше коневръз. Пръхтяха коне, слизащи ездачи разговаряха възбудено. Мъже, жени, деца, стари и млади хора — всички се отправяха, ръка за ръка, напред към площада. Там бе събрана хилядна тълпа. Хората викаха, скачаха, напяваха, размахваха запалени факли. „Какво е това, да не присъствам на средновековна екзекуция?“, зачуди се тя. После видя високата каменна трибуна и двете колони с фигури на дракони в краищата й.

„А? Това ми е познато! Къде съм го виждала? Тези колони с дракони…“

— В книгата ти — пошушна глас в ухото й, — там.

Людмила се обърна стреснато. До нея стоеше мъж. Висок, със светлоруса коса и бяла, почти прозрачна кожа. Очи, сини като коприненото лятно небе над тях. Облечен в къси бели панталони и зелена тениска. Усмихваше се.

— На жега съм го докарал — обясни Асарих. — В книгата ти обаче духа и много силен вятър. Реших да си го спестя, че много вятър ще ми дойде днес. Пък и щеше да попречи на съсредоточаването ти.

Людмила също се усмихна. Изпитваше облекчение, като да срещнеш добър стар приятел насред убийствената самота на пустинята. Горещината веднага й се стори по-мека, лъчите на слънцето — не толкова парещи, а виковете на тълпата — не толкова оглушителни.

— Какво правиш тук? — попита.

— Интересно, не ме питаш „Къде сме?“ или „Какво става?“, а „Какво правиш тук?“

— Това е моят сън, защо ти си в него?

— Обичам да се намъквам в чужди сънища, не знаеш ли, скъпа?

— Не ти липсва нахалство, а? — Людмила се облегна на края на коневръза.

— На ангелите нищо не им липсва.

Той се усмихна широко след репликата си. Порцелановото му лице се набразди от ситни бръчици и загуби част от царствеността си.

— А защо този път не светиш, ангеле? — попита Людмила.

— Ами, защото не ми е необходимо. Вече няма какво да ти доказвам. Пък и слънцето е толкова силно, че щеше да опорочи блясъка ми — той й намигна.

Тя разрови обърканото си съзнание за нова контрираща реплика, не намери такава и замълча. Той я хвана за ръката.

— Хайде, ела! Да отидем на площада! След малко ще докарат кутията на царя!

— Ужас! — възкликна Людмила. Последва го, стискайки ръката му, сякаш й беше баща. — Значи наистина сънувам книгата си! И то края й! Оня кошмар с церемонията по Показването!

— Спокойно! — Асарих обърна глава към нея и й намигна отново. — Дръж се за мен и всичко ще е наред! Никой няма да те смаже!

Промъкваха се между хората като сенки между дървета — бързо, гъвкаво, почти неуловимо. Присъствието на Асарих караше стоящите пред тях да се отдръпват встрани и да им правят път, дори да се налагаше да се притиснат за тази цел в съседите си. Скоро Людмила цялата плувна в пот; пижамата залепна за гърба й, едри капки се стекоха по челото и защипаха очите й. На няколко пъти се спира, за да избърше лицето си. Асарих я поглеждаше съчувстващо.

— Извинявай, знам, че е горещо! — помогна й да се качи на една обърната щайга и дръпна ръката й. — Ето, гледай!

Бяха спрели на около двайсетина метра от трибуната. Излезе облечен в златно глашатай и обяви през дълга месингова фуния: „Моля за тишина! Излиза царят! Моля за тишина!“

След като повтори повика си няколко пъти, виковете и напяванията постепенно стихнаха. Сякаш морска буря се уталожи. На площада настъпи пълно мълчание. Хората стояха и не помръдваха, като хиляди мигриращи риби, събрали се в залива, предназначен за хвърлянето на хайвера им. Людмила почти очакваше гигантски морски орли да се спуснат от небето, да се нахвърлят върху тях и да ги сграбчат в ноктите си.

На фона на силна, тържествена музика и биене на барабани на сцената се изкачиха двама облечени в червено и черно Пазители. Носеха на ръце огромна златна кутия. Тя бе дълга почти три метра и широка около метър и половина. „Вероятно е направена от дърво и позлатена отвън.“, помисли Людмила, „Иначе, ако беше желязна, как за Бога щяха да я мъкнат тия двамата?“ Всъщност тя и сега явно бе ужасно тежка, защото Пазителите вървяха леко приклекнали, а мускулите им се издуваха под копринените униформи. Задъхваха се, челата им блестяха от пот. Най-сетне пренесоха кутията до центъра на трибуната и я поставиха върху малкия пиедестал. Отдръпнаха се и застанаха от двете й страни.

Людмила почувства странно гъделичкане в стомаха. Нетърпение ли беше, удивление ли — не можеше да каже. Обстановката наподобяваше книгата й, но се различаваше коренно от представите й по време на писането. Много от нещата всъщност изобщо не си ги бе представяла. Индивидуалността на хората от публиката — Господи, та тя виждаше около себе си лица на живи същества, усмихнати, с вдигнати към трибуната очи; виждаше бащи, качили деца на раменете си; майки, преметнали през рамо вързопи с храна; старци, подпиращи се на бастуни, младежи, които се кикотеха едва чуто и се сръгваха с лакти; виждаше цветовете на дрехите им, на косите, виждаше праха и мръсотията по обувките им, бръчките по лицата им, трапчинките на бузите. И тези царедворци на трибуната — беше ли писала как се потят, докато пренасят кутията?

— Не, не си го писала — промълви Асарих в ухото й, — но то е между редовете. Читателят го усеща. Създадох тази обстановка по представите, които създаде у мен последната глава от книгата ти.

— Значи ти си измислил този сън, така ли?

— Аз, да. По книгата.

— Ти пък кога въобще я прочете? — попита тя подозрително.

— Прочетох я в ума ти — Асарих я прегърна през рамото. — Знаеш я цялата наизуст, дума по дума, скъпа. Гледай сега напред, моля те. Гледай внимателно!

Облеченият в златно глашатай отново се появи на сцената. Той застана пред кутията и се сля с блясъка й. Слънчевите лъчи се спускаха отгоре им като водопад, устремен към коритото на златна река. Глашатаят вдигна огромната фуния пред устата си.

— Сега, драги поданици на великото ни царство, ще станете свидетели на нещо изумително. Владетелят ни, за първи път от десет години насам, ще излезе от кутията, за да ви поздрави лично! Нека всеки сложи защитните лещи на очите си! Който не е успял да се снабди с такива, да постави превръзка от черен тюл! Защото ако има нещо, което свети по-силно от слънцето, това е нашият цар!

Вълнение премина през тълпата, подобно на огромна, тиха вълна. Ръце се вдигнаха нагоре, надянаха кой с каквото защитно приспособление разполагаше. За момент Людмила се притесни, че тя не е подготвена, после се сети, че кутията е празна и се усмихна на себе си. Колко заразен е ентусиазмът на една тълпа!

— Спокойно, ти няма да ослепееш — Асарих стисна рамото й. — За теб блясъкът ще е поносим. Погрижил съм се.

— Какво? — обърка се тя — Какви ги приказваш?

— Гледай!

Глашатаят се бе скрил. Вместо него, напред отново пристъпиха двамата Пазители и завъртяха резето на кутията. Дръпнаха встрани инкрустираните с цветя врати, след което се отдалечиха на безопасно разстояние в ъглите на трибуната.

Две бели ръце, светещи като пълна луна в лятна нощ, се показаха от кутията и разтвориха вратите докрай. Притежателят им ги издигна нагоре и помаха бавно на тълпата. Изумена, Людмила видя, че в кутията, чиято вътрешност бе наистина дървена, стои висока фигура в светлосиня мантия. Царят бе слаб, с изпито лице и дълга руса коса, прибрана на опашка. На главата му бе закрепена златна корона, украсена с диаманти. Кожата му бе удивително бяла и наистина светеше, като онези детски играчки, които, щом угасиш вечер лампата, излъчват свое собствено сияние. Царят се усмихна на замрялата от удивление тълпа и помаха още веднъж. Пазителите се приближиха и хванаха вратите с по една ръка, за да ги задържат отворени. После изведнъж публиката закрещя: „Да живее царят! Прекрасен си, царю!“. Хората заскачаха, започнаха да хвърлят шапки във въздуха, и да крещят неудържимо. Людмила стоеше със зяпнала уста.

Прекрасен си, царю!

— Виждаш го, нали? — попита Асарих меко.

Тя подскочи от звука на гласа му.

— Да! — едва проговори Людмила. — Да… виждам го! Но как… как така! В книгата ми, в кутията нямаше нищо! Беше празна!

— Не беше празна — отвърна Асарих, — царят си беше вътре. Просто, скъпа, ти трябва по-особено зрение, за да видиш пълнотата. — Ооо! — прошепна тя. Пред нея, царят махаше ли, махаше на тълпата и величествената, добродушна усмивка не напускаше лицето му — Сега разбирам, Асарих! Всичко разбирам! Но… старият човек! Старият човек и онова момче! Трябва да ги намеря, да им кажа! Те трябва да прогледнат! Те не го виждат! Не го виждат!

— Именно! — Асарих кимна доволно с глава. — Точно за това сме тук! Точно при тях трябва да отидем! Трябва да ги накараме да прогледнат!

— Къде са? — Людмила се огледа трескаво. Хората бяха стотици, натъпкани един до друг; подскачащи като сафриди в Бискайския залив; щеше да е невъзможно да намери когото и да било сред това лудо множество.

— В края — отвърна Асарих, — към търговския център. Хайде, да вървим!

Той отново хвана ръката й и я поведе между хората. Разбутваше ги, без да ги докосва; те се огъваха от присъствието му като под напора на силно водно течение. Людмила отново започна да се поти; идеше й да съблече пижамата си и да тръгне гола и за момент се почуди дали наистина да не го направи. Хората тук очевидно не я виждаха — иначе все някой щеше да изкоментира странното й облекло — а на Асарих едва ли щеше да му направи впечатление. После реши, че не може да проявява такава разпуснатост даже и в съня си.

— Ето! — посочи Асарих. — Ето ги там!

Людмила се взря. Бяха стигнали в края на тълпата. Пред тях се виеше тясната търговска улица, покрита с дребен чакъл. В този час бе напълно пуста и дървените капаци на дюкяните бяха спуснати. От тълпата тъкмо се отделяха две фигури — една голяма и една малка — и бавно се отдалечаваха по посока на дюкяните.

— Тичай! — каза Асарих — Настигни ги!

— Какво да направя? — Людмила изтри потта от челото си — Те не ме виждат! Няма и да ме чуят, предполагам! Как да им обясня?

— Ще чуят мислите ти. Ще повярват в това, в което вярваш и ти.

— Какво?

— Кажи им го с ума си. Кажи им това, в което вярваш. Това е единственото, което трябва да направиш. Когато някой вярва силно в нещо, не е нужно да говори. Хората около него попиват вярата му само от настройката на мозъчните му вълни.

— Царят е там! — промълви Людмила — Това е, в което вярвам.

— Чудесно — каза Асарих, — това ще им кажеш! Хайде, тичай!

И тя се затича. Всеки път, когато босият й крак докоснеше земята, от нея изригваше странна синя мараня, издигаше се нагоре и я обгръщаше цялата. Струваше й се, че синият въздух се просмуква в тялото й и оцветява и кожата, и потта й. Помисли си, че вероятно получава зрителни халюцинации от жегата, но това нямаше значение, защото ето, настигаше ги. Фигурите им израснаха пред очите й — старецът едър, леко приведен, облечен в тънка ленена риза с навити ръкави и стари, прокъсани бричове, а момчето дребно, с още по-съдрани дрехи. Лицата им вглъбени, умислени, погледите — впити в земята.

„Отчаяние!“, помисли си Людмила, „Това изпитват. Отчаянието да разбереш, че живееш в нищото.“

Но нещата вече бяха различни. Бяха се променили.

Задъхана, тя спря до тях. Оцветеното й в синьо тяло се приведе напред. Въпреки че не я виждаха, старецът и момчето явно усетиха по-особена вибрация във въздуха, защото намалиха крачка и също спряха.

— Горещо е! — промърмори старецът — Чакай да си изтрия челото, момче.

„Царят е там!“, помисли Людмила, насочвайки мисълта към тях с цялата сила на волята си. „Обърнете се и го вижте! Царят е там! В кутията е!“

И двамата се сепнаха. Момчето подскочи леко, а старецът застина със смачканата кърпа в ръка.

— Знаеш ли — каза старецът след минута мълчание, — мисля, че трябва да се върнем. Дай да хвърлим по още един поглед. Сега се сещам, че слънцето много блестеше в очите ми.

— И в моите — съгласи се момчето. — Може просто да не сме успели да го видим от мястото, на което стояхме.

— Може. Ще идем пак да погледнем. Нали затова пътува толкова, малкия? Това е смисълът на живота ти. Ще оправдае всичко, през което си минал.

Момчето хвана възрастния човек за ръка. Подкрепяйки се взаимно, двамата тръгнаха обратно към трибуната и скоро се загубиха сред множеството. Людмила се усмихваше. В сърцето й се разливаше топлина, която може би усещат единствено лекарите, току-що спасили човешки живот.

— Браво! — изникналия до нея Асарих я прегърна с детинска радост. — Страхотно се справи, скъпа! Не ти е нужно повече! Готова си!

Тя се обърна към него, все така усмихната.

— За какво съм готова, Асарих?

— Ще разбереш утре! Хайде сега да се махаме от тая жега, а?

— О, да! С огромно удоволствие! Само че какъв е този…

… този звън?