Невена Паскалева
Тайната на синия дим (32)

4.
В народното събрание

В минутите преди речта, докато стоеше в залата срещу Людмила Пеева, Марий се убеди, че Таръс е прав.

Людмила беше силна.

Енергийните вибрации, които излъчваше, трептяха във въздуха като статично електричество. Усещаше ги как пъплят като мравки по кожата на лицето му. Марий се свиваше назад на удобния си кожен стол в министерската ложа и от време на време разтриваше лице, в безуспешен опит да се отърве от неприятното усещане.

Таръс стоеше кротко в косата му в обичайната форма на черно безкрило насекомо, което смуче кръв от човешкия скалп. Размърда леко крачета и промълви в ума му:

„Казах ти. Не ми вярваше.“

„Сега ти вярвам.“ отвърна Марий. Потри отново бузата си и се взря в трибуната. Председателят всеки миг щеше да удари звънеца. „Фактът, че се оказа прав обаче, не ме прави никак спокоен.“

„Ако следваш точно заръките ми, всичко ще бъде наред.“

„Щом усещам силата й по този начин сега, когато е в покой, какво ще стане, когато я концентрира и насочи? Няма да мога изобщо да й се противопоставя.“

„Човешкият ти поглед е слаб.“ каза Таръс. „Моят обаче не е, Марий. Виждам очите й. Омраза, министре. Много омраза има в тези очи. Дреме, избутана надълбоко в мозъка й, но я има. Не е изкоренена напълно все още, както при Владимир и Боян. Ще се възползваме от нея.“

„Значи, искаш да говоря по темата, на която се спряхме вчера, така ли?“

„Да. И колкото по-детайлно, толкова по-добре. Можеш да разшириш още описанията. Колкото по-жестоко звучи речта ти, толкова по-добре. Направи го и само гледай какво ще стане.“

„Сигурен си, че това е начинът?“

„Няма друг начин.“

„Добре тогава.“

Замълчаха. Марий премигна, когато председателят вдигна ръка и ударът на пленарния звънец изкънтя в огромната зала.

— Добро утро, дами и господа.

* * *

— Добро утро, дами и господа. Откривам пленарното заседание с две съобщения. След двойното гласуване за Закона за чистотата, което предстои днес, ще бъдат предоставени отговори на новопостъпилите питания за периода 18–22 януари 2044. Те са, както следва: Питане от народния представител Димитър Бердев, към министъра на здравеопазването Лора Анастасиева относно безплатното осигуряване с гривни за контрол на показателите на възрастните пациенти. Питане от народния представител…

Людмила престана да слуша. Въвеждащите думи на председателя не я интересуваха. Гледаше облечената в черно расо фигура на Алев в министерската секция отдясно на президиума. Алев седеше облегнат назад на стола и триеше слепоочието си, сякаш го болеше глава.

„Кога точно да го нападна?“ зачуди се тя „Сега? Или да го изчакам да се качи на трибуната? Вероятно ще излезе пръв, за да говори за закона. Да, може би е по-добре да го изчакам да излезе отпред. Ако отида и аз на пътеката, все едно снимам, ще съм директно срещу него. Контактът ще е по-лесен — и вероятно по-успешен.“

Усети, че диша дълбоко и равномерно, все едно подготвяше сърцето си за маратон. Не откъсваше очи от Алев. Той стана от стола си и се насочи към трибуната. Качи се. Застана пред микрофона и заоправя златния кръст, висящ на врата му. Поглади черната си брада. Черна брада, черна коса, черно расо. Приличаше на прилеп кръвопиец, вкопчен в свода на тъмна пещера. Дебнещ за плячка.

— Добър ден, дами и господа народни представители, добър ден, драги гости. — Плътният, ясен глас на Алев литна в залата, отблъсна се от стените и се удари в ушите й като мощно крило на птица. — Днес предстои двойното гласуване за законопроекта, който ви бе предоставен за четене миналата седмица. Както вече бе изяснено и както сами добре сте се информирали, Законът за чистотата цели едно-единствено нещо — чистота. И физическа, и духовна. Изглежда правилата, които ДП, заедно с подкрепата на МВР, наложи пред последните двадесет и осем години не са достатъчни, за да изградят едно наистина свято пред Бога общество. Развалата, за съжаление, не е само при нас. Тя е пуснала корени в целия новопостроен християнски свят — и в Европа, и в Азия, и отвъд океана — и ако допуснем да продължи да се разпростира, ще ни доведе обратно до състоянието, в което бяхме преди Апокалипсиса. Знаете, че сме съгласували този законопроект с колегите ни в Англия, Франция, Германия, Полша и Унгария. Ако прилагането му е успешно при нас, той ще бъде въведен в останалата част от Европа, а оттам — и на другите континенти. На всички ви е ясно, предполагам, колко важно е да опазим духовната си чистота, за да предотвратим ново изливане на Божия гняв върху нас. Ние, които израснахме сред руини, не искам да умрем в руини. Искаме да водим спокоен, мирен и щастлив живот, изпълнен с Божията благодат. Именно затова е толкова важно да изкореним бурените от обществото ни, и то навреме, преди да ни задушат.

Алев замлъкна за момент. Отпи глътка вода от бутилката на масата. На Людмила й кънтяха ушите, идеше й да ги запуши. Усети, че ръката й се плъзва към колана. Когато влезе, бе оставила палтото си в гардеробната, но бе успяла да пъхне малкия нож в панталона, под ризата. Пръстите й докоснаха стоплената й от кожата дръжка, отдръпнаха се. За какво й бе този нож? Нали вече разбра как да се пребори с Алев? Просто трябваше да концентрира силата си, да я насочи към съзнанието му и да си помисли: „Махни се от него, Сатана!“. Това бе достатъчно, за да секне потока от алфа-енергия, течащ от алфа-измерението към духовния министър. Защото този поток го пращаше не друг, а именно Сатаната. Със силата на Бог и това просто изречение, щеше да блокира врага си завинаги.

Людмила стисна ръката си в юмрук. Заслуша се отново.

— … и както и преди обясних, новият закон ще засегне всички членове на обществото ни. Стари, млади, възрастни, деца. Особено децата. Те са стълбът на нацията ни, затова е необходимо да бъдат наблюдавани най-строго. Следващата седмица ще въведем новоизготвения Закон за допълнение към Закона за чистотата. В него ще има осем нови алинеи, свързани с правилата, по които е необходимо да се третират оттук насетне най-младите членове на обществото. Децата следва да бъдат в пълно подчинение на родителите си и да следват редица ежедневни указания, наложени от последните. Веднъж на седмица всяко от тях ще преминава проверка по етикеция от специално формирани екипи. Неиздържалите проверката ще получават физически наказания, а неиздържалите я пет поредни пъти ще бъдат препращани в специализирани заведения. В училищата ще бъде въведена много строга дисциплина, включваща физически наказания, намаляване на поведение и при необходимост — също изпращане в специализирани заведения. Тези заведения ще са приспособени да…

Думите на Алев кънтяха в главата й с все по-мъчителна сила. Вече знаеше, че дори и да запуши ушите си, няма да ги заглуши. Единственият начин да ги спре бе просто да се изправи и да му затвори устата.

„За какво говори това чудовище? За какво говори??“

— … да превърнат малчуганите в истински стълбове на съвременната цивилизация. Чрез изтощителен труд и болка, те ще ги калят в издръжливост, безропотност и смирение пред Бога. Тези заведения ще изкореняват навреме всяка престъпна мисъл, всяка проява на леност, нехайство или бунтарство. С проливането на кръвта им, ние ще ги пречистваме и те ще станат достойни да наследят Божия трон.

„С проливането на кръвта им??“

Изведнъж пред очите на Людмила се върна сцената от Събора — малките жертви, вързани на площада, бледите им личица, отпуснатите тела. Министърът, този жаден за кръв прилеп, надвесен над тях, светещите огромни ножове отстрани.

„С проливането на кръвта им???“

Ръката й се плъзна отново към оръжието на колана. Този път пръстите й не просто се докоснаха до него, а го обгърнаха плътно. Стиснаха го с все сила.

Министърът продължаваше да говори и да описва ужаса на бъдещите специализирани заведения. Колкото повече кошмарни подробности за тях разкриваше, толкова по-жестоко стискаше тя ножа. Искаше й се да го смачка в дланта си, да направи дръжката му на каша, да се освободи по някакъв начин от агонията, в която се гърчеше сърцето й.

„Ставай! Ставай! Тичай напред и просто си помисли думите! Махни се от него, Сатана! Това е всичко! Силата му ще изчезне! А после ще освободиш умовете на хората тук и…“

„А ако не изчезне? Ако е по-силен, отколкото си представяш? Ако тези думи се окажат недостатъчни? Или пък, дори и да го лишиш от силата му, той продължи да върши пъклените си дела и след това? Откъде да знаеш, че всички тия негови приказки идват само от дявола? Може и да са негови собствени идеи. Така, както и на теб, и на Боян ви идваха разни…“

Към трескавото й, раздирано от противоречия съзнание, отново долетяха думите на Алев:

— … а онези деца, които се раждат болни или с някакъв неправомерен за обществото ни недостатък, ще бъдат директно приспивани завинаги. Така слабостта им няма да стане причина те да се отклонят от предначертания път, а напротив — ще бъде начин по-бързо и безпроблемно да достигнат до Създателя.

Людмила се изправи. Направи го полека и остана леко приведена — не искаше да привлече погледа на Алев към себе си. Докато се промъкваше между седалките, усещаше удрянето на тежкия фотоапарат в корема си и болката в ръката, стиснала ножа. Косата се бе измъкнала от ластика и падаше пред лицето й, но не направи движение да я отметне. И да я махнеше, пак нищо нямаше да вижда — толкова бе замъглен погледът й. Седналите фигури на депутатите се размиваха пред очите й; военните, наредени на стената до входа се сливаха един с друг, като есенен фототапет. Собственото й тежко дишане свистеше в ушите, докато се придвижваше бързо край седалките в западния край на залата. Алев продължаваше да говори и все още не бе погледнал към нея. Ръката й се потеше ужасно, уплаши се, че ще изпусне ножа, а той й бе необходим, жизнено необходим, за да оправи тази проклета ситуация…

Измъкна ръката си изпод ризата, изтри я в панталона, после пак сграбчи дръжката. Излезе пред президиума и се спря на червения килим, в началото на стълбите.

Алев спря да говори и я погледна.

Людмила почувства вибрациите, които излъчваше съзнанието му. Прилепи — и те бяха прилепи. Хиляди черни животинки, пърхащи из въздуха, писукащи с тънки, грозни гласчета. Хвърчаха към нея, но се блъскаха безсилно в прозрачната, бяла стена, която я ограждаше. Стената бе като огромен кувьоз, приютил в топлата си пазва, пазещ я от всякаква зараза.

Министърът не можеше да пробие защитата й.

Алев срещна погледа й. Черните му очи светнаха насреща й, устните му се извиха в зловеща усмивка.

„Ела!“, говореше усмивката му. „Ела!“

А онези деца, които се раждат болни, ще бъдат директно приспивани завинаги.

Светкавица раздра съзнанието й и покри цялата зала с червена пелена. Людмила вече не виждаше нищо — само бялото лице на Алев и присмехулно извитите му устни. Дългият му врат над яката на робата и синята вена, пулсираща под кожата.

Тя хукна нагоре по стълбите. Кладата… жертвите… нежните им шии и туптящите по тях вени… и ножовете… тя бе там. Тя бе Алев. Тя бе Алев, а сега той бе нейната жертва. Той лежеше пред нея, вързан и безпомощен, а тя държеше ножа и гледаше сънната му артерия, там, откъдето след минута щеше да бликне кръвта.

Людмила заобиколи трибуната и измъкна рязко оръжието си. Вдигна го нагоре, тънкото острие блесна на светлината. Алев не помръдна, само я гледаше. Тя се спусна към него, сграбчи го за рамото, блъсна го извън трибуната (той не се съпротивляваше, дори сякаш й помагаше, или си въобразяваше, как иначе можеше да избута встрани толкова тежко мъжко тяло?), после го бутна отново с такава сила, че той залитна и падна върху килима. Видя как лицето му трепна, устните му се свиха за миг, но пак не помръдна.

(„И никой не идва да ме спре? При цялата тази охрана, и всички хора тук, защо никой не идва да ме спре?“)

Не я интересуваше. Наведе се над мъжа и вдигна ръка. Още секунда и острието щеше да прониже открития пред нея бял врат. Секунда и с това чудовище щеше да е свършено. Завинаги.

Людмила си пое дъх, напрегна мускули, засили ръката си и…

— Люси!

Вик, но далечен, забулен в мъглата, в гъстата червена мъгла, спуснала се около нея. Людмила се озърна със застинала във въздуха длан. Тръсна глава, премигна. Накани се пак да замахне.

— Люси, недей!

Тя се сепна. Този път викът бе по-силен. Премигна отново и червената мъгла се поразпръсна. Сред прокъсаните, пурпурни облаци съзря фигура. Стоеше на около три крачки от нея. Приведена, с протегната напред ръка и предпазливо, умолително изражение. Сякаш се опитваше да накара самоубиец да се отдалечи от ръба на пропаст.

— Люси, моля те! — още по-силен и ясен глас. Познат глас.

Людмила стисна очи. Когато след секунди ги отвори отново, от пурпурните облаци бяха останали само бледи парцаливи късчета, увиснали в ъглите на заседателната зала.

Срещу нея стоеше Влади.

Не носеше дрехите от вчера — сега бе с дънки и някакъв син, развлечен пуловер — но беше той, без съмнение. Русата коса, напрегнатите сини очи, линията на широките рамене — не можеше да ги сбърка. Някаква огромна промяна обаче имаше в него. В първия момент не успя да я идентифицира точно, после осъзнаването на същината й почти я накара да залитне.

Когато се бяха разделили вчера, Влади бе хлапак. Трийсет и две годишен, но хлапак. Сега пред нея стоеше старец. Сякаш само за една нощ този човек бе изживял столетия и всяка емоция и всяка случка, през които бе преминал, се бяха отпечатали на лицето му във формата не на физически, а на духовни бръчки. Излъчването му бе като на вековен дъб, нагънат от стотици възли, оформяни от нестихващите бури и ветрове, от безмилостните слънчеви лъчи. Дъб, докоснал се до всяка страна на човешкото познание, вплел корените си в сърцето на самата Вселена.

— Люси, това е, което той иска! — Гласът му спадаше, припукваше леко, сякаш клони се извиваха под напора на зимен вятър. — Не го прави! Той това иска!

Людмила потрепери. Ръката, стиснала ножа, отново започваше да се поти. Сведе поглед към Алев. Той лежеше на пода, без да помръдва, взрян в нея с горящи очи и стиснати бледи устни. Видя как очите му леко се извъртат в посока към Влади — съвсем леко, но достатъчно, за да може Людмила да осъзнае, че появата на приятеля й е разтревожила много повече министъра, отколкото нейната яростна атака.

„Само един удар! Едно замахване и с него ще е свършено! Край! Завинаги!“

— Миличка, ако го направиш, с нас е свършено! Ще умрем! Всички! В момента, в който го пронижеш, ще си загубиш силата. Той го знае. Нарочно те подмами с приказките си! Ще загубиш силата си, а неговият покровител ще го излекува на секундата. И после сме мъртви! Всички!

Гласът на Влади я сгряваше, отпускаше я и ръката й ставаше все по-безсилна. Отново го погледна. Той продължаваше да стои на разстояние, с протегната към нея длан. Любовта му към нея изпълваше погледа му така, както слънцето изпълва сините клетки на безбрежния океан. „Но не“, осъзна Людмила в този миг „любовта му не е само към мен! Тя е към всички хора в тази зала, всички до един! Тя е дори към Алев! Към този звяр в човешки образ, който лежи тук пред мен, на отвратителния червен килим. Любовта му е и към Алев!“

И тогава тя си спомни.

Любов.

Обичаше ги, обичаше ги всички, всички тези хора, застанали край него, в подножието на хълма, там бе майка му, и приятелите му, но там бяха и онези, които го бяха осъдили на смърт, онези, които и сега се смееха на болката му и тържествуваха над съдбата му, онези, които го чакаха да умре, за да си поделят дрехите му, обичаше ги и тях, обичаше всяко едно лице пред погледа си, всяка една душа, всяко едно сърце и искаше да протегне прободените си ръце и да ги прегърне, да прегърне всеки един от тях и да им каже, че ги обича и ще ги обича завинаги… независимо какво са сторили и какво биха могли някога да сторят.

Сълзи преляха от клепачите й и се стекоха по бузите й. Тя погледна към Алев. Съзнанието й се впусна край пърхащите черни прилепи, които го обграждаха и зад тях, долови бездна от мрак. Колко много страхове се криеха в тази бездна. Колко много изстрадани дни, колко много неизразена болка. Но дори и там, в този черен ад, дори и в тази кошмарна бездна, все още се криеше желание за любов. Това желание бе като миниатюрна звезда, надничаща иззад тъмнината, копнееща да освети своето малко кътче в Космоса.

Това желание все още можеше да измъкне министъра от мрака.

„Махни се от него, Сатана!“

Помисли го вяло, със сетни сили, но моментално чу кошмарния писък, който разцепи отвореното пред нея съзнание. Алев се сгърчи. Ръцете му политнаха нагоре, вкопчиха се в лицето му. Устните му се изкривиха, остри стенания заизлизаха от тях като пушек, който дими от горяща къща. В унисон със стенанията от тила му внезапно се проточиха струи син дим, които се завъртяха из въздуха, вдигнаха се към тавана и постепенно се сляха със сенките зад полилеите. Тялото на Алев се мяташе неистово по килима, расото му се надигаше, набираше се нагоре, обутите в лъскави черни обувки крака удряха по пода. Цялата разтърсена от ридания, с обляно в сълзи лице, Людмила се надигна и отстъпи назад. Замъгленият й поглед обхвана цялата зала. Тя се напрегна, концентрира се.

„Махни се от тях, Сатана!“

Умът й бе визуализирал не само хората в залата, а и тези, стоящи отвън — военните, полицаите. Всеки, който би могъл да е заразен от влиянието на министъра. Видя как присъстващите се изправят като един, после сядат отново — объркана мексиканска вълна от костюми и вратовръзки. Поколебаха се, после пак скочиха на крака. За миг настъпи мъртва тишина, а после избухна невъобразим шум.

Тя се свлече на колене на килима. През погледа й отново заструи син дим. Вдигна ръце и видя, че този път димът излиза от собствените й пръсти. Виеше се покрай дланите й, погалваше ги нежно, после се проточваше нагоре и се разтваряше в прозрачния въздух. След няколко секунди и последната струйка се изцеди от ръцете й и изчезна.

Людмила падна встрани. Бузата й се опря на твърдия килим.

Някой я сграбчи, вдигна я нагоре, прегърна я с все сила. Людмила се вкопчи трепереща в тялото до нея. Зарови лице в него, потопи се в познатия мирис и топлина.

— Влади… — тя хлипаше — щях да полудея без теб… щях да полудея…

— Миличка… о, миличка! Благодаря ти, съкровище мое! Обичам те, толкова те обичам! Толкова много…

— Не знаеш какво ми беше. Не знаеш…

— Знам. Знам. И на мен така. Но всичко свърши. Свърши вече.

— Къде беше ти? Какво стана с теб… какво…

— Ще говорим после. Хайде сега да се махаме оттук, преди да са ни погнали да ни разпитват като свидетели. Трябва да идем при Боян.

— При Боян ли?

— Да. Мисля, че и той може да е в опасност. Трябва да идем до Ораторията.

— Добре. А… а той… той… — Людмила си пое треперливо дъх, изтри плувналите си в сълзи очи и погледна към Алев. Министърът продължаваше да се гърчи на земята и да стене. Депутатите в залата говореха един през друг, крещяха, надвикваха се. Хора започваха да се тълпят на червения килим и да се трупат около Алев.

— Не го мисли него. Полицията ще го задържи. Ще влезе в затвора, където му е мястото. — Влади дръпна Людмила настрани и двамата минаха край Алев и хората. Приятелят й я поведе бързо надолу към изхода. Тя залиташе и се препъваше в прегръдката му.

— Хайде, миличка. Оттук. Внимателно.

До вратата на залата стояха военните. Между тях, за нейна огромна изненада, ги чакаше главният секретар на МВР, Петър Доневски.