Амели Нотомб
Живак (7)

Десетина минути след като Франсоаз се прибра във вишневата стая, Лонкур я посети.

— Донесох ви „Кармила“, понеже предвидих, че ще ми я поискате.

— Виждам, че все така не изпускате и трошичка от разговорите ни.

— Щеше да е жалко да се лиша от това. Каква наслада да слушам как две млади жени коментират дефлорирането на Клелия! Впрочем и аз като вас мисля, че тя остава девствена.

— Учудвате ме. Не ми изглеждате привърженик на въздържанието — каза тя с ироничен глас.

— Така е. Но смятам, че Фабрис дел Донго е абсолютен кретен. Това обяснява позицията ми.

— Напълно нормално е един похотлив старец да презира един млад идеалист.

— Както е нормално една млада жена да презира един похотлив старец, нали?

— За литература ли ще си говорим?

— За каквото поискам. Обичам да говоря с вас, това е всичко.

— Удоволствието е само ваше.

— Безразлично ми е, скъпа госпожице. Аз ви харесвам. Харесва ми негодуванието, изписано на хубавото ви лице.

— Още едно удоволствие, типично за сенилните старци.

— Нямате представа колко ми е приятно да слушам този тип коментари. Обожавам вашето неодобрение. Е, това са удоволствията, които мога да си позволя. Но трябва да знаете, че те са много сладки и по-възвишени от лесните удоволствия на младите. Роден съм, за да бъда стар. Отдавна съм стар — на 45 години изглеждах като на 65. Морето съсипа лицето ми.

— Вашите откровения не ме интересуват.

— Когато срещнах Адел, бях на 47 години, а тя на 18, но разликата изглеждаше много по-голяма. Защо ви разказвам това? Защото сте единственото човешко същество, на което мога да говоря за Адел. Никога и пред никого не съм говорил за нея. И с основание.

— Изпитвате нужда да говорите за нея?

— Още повече че тази нужда остава незадоволена вече 20 години. Хазел не знае нищо и така трябва да бъде. Иначе могат да й хрумнат лоши мисли.

— Или да й се отворят очите за това, че я мамите. Тя не знае, че нощниците са на Адел. Нито че вие сте архитектът на тази странна къща — мисли, че така сте я купили.

— И много други неща не знае. Както и вие.

— Хайде, говорете, виждам, че изгаряте от желание.

— Когато срещнах Адел преди 30 години в Поант-а-Питр, бях потресен. Вие видяхте снимката й — ангел, слязъл от небето. Никога преди това не бях обичал. Съдбата беше пожелала вече да изглеждам като старец. Госпожица Лангле беше богато сираче и всички я ухажваха. Аз нямах никакъв шанс. После стана съдбовната злополука. В Гваделупа беше пристигнал някакъв депутат и в негова чест имаше бал. Доброто общество на Поант-а-Питр беше поканено да присъства. И аз се оставих да участвам в този цирк с единствената цел да видя младото момиче, което даже не подозираше, че съществувам. Оглупял и отчаян, я наблюдавах как танцува. Кой, ако не един влюбен старец, познава така добре мъчението да вижда пред себе си непостижимия идеал?

— Стига сентенции. И какво направихте?

— Нищо. Ще кажа като децата: вината не е моя. Съдбата се намеси. Празникът беше в разгара си, когато избухна пожар. Настъпи паника. Младежите, които пет минути преди това сваляха звезди пред Адел, се разбягаха, без дори да се поинтересуват дали тя е добре. Суматохата й се беше отразила по странен начин — стоеше вцепенена и безучастна сред пламъците. Така да се каже, беше припаднала права, като вкаменена наблюдаваше огъня със смесица от страх и възхищение. Не се откъсвах от нея, останах само аз, което доказва, че единствен аз я обичах истински.

— Това обяснение ви е удобно.

— Можете да говорите каквото си искате, но все пак аз й спасих живота. Без съмнение, ако не бях аз, щеше да загине в пламъците.

— Да кажем по-точно, че сте отложили смъртта й с десет години.

— Вие като медицинска сестра, ако удължите живота на някого с десет години, няма ли да смятате, че сте го спасили?

— Между моята професия и вашето мошеничество не може да става никакво сравнение.

— Така е: вие не сте влюбена в пациентите си. Но да се върнем в 1893: намирах се значи в центъра на пожара заедно с Адел. В главата ми всичко галопираше: разбирах, че моментът е съдбовен. Грабнах лекото й тяло и покрих лицето й със сакото си. После хукнах през огъня. Едва бях напуснал балната зала, когато тя се срина в пламъците. В общата паника никой не ме видя и аз отнесох забуленото момиче в жилището, което бях наел.

— Чакайте да отгатна: първата ви грижа е била да свалите огледалата.

— Разбира се. Когато Адел излезе от вцепенението си, аз й казах, че лицето й е изгоряло и обезобразено. Тя не си спомняше нищо от случилото се и ми повярва. Молеше ме да й дам огледало, но аз упорито отказвах. Понеже тя все повече настояваше, отидох при един майстор и му поръчах да изработи ръчно едно колкото се може по-деформиращо огледало, уж за да си направя шега със свой стар приятел. Той свърши отлична работа. Занесох предмета на Адел, подадох й го, като й казах: „Ще видите, госпожице, аз ви предупредих“. Тя видя в огледалото едно подуто, ужасно, нечовешко лице, нададе вик и загуби съзнание.

— Запазили сте това огледало, нали?

— Някаква необяснима интуиция ме накара да го запазя. Когато се свести, девойката ми заговори: „Господине, вие имате щедро сърце, само вие можете да чуете молбата на едно ощетено завинаги същество: бъдете добър с мен, скрийте ме от чуждите погледи. Нека хората, които ме познаваха от времето на моя блясък, не узнаят нищо! Нека запазят хубав спомен за мене!“. Отговорих й, че съм капитан и се каня да пресека океана с кораба си, предложих й да ме придружи. Тя целуна ръцете ми с благодарност. Странна гледка представляваше коленичилото пред мене красиво създание, което целуваше сухите ми сбръчкани ръце с прелестните си устни.

— Колко сте противен.

— Все ми е едно. Така че прекосихме Атлантика и пристегнахме в Ньод, който и тогава си беше едно малко известно пристанище.

— Точно затова го избрахте, нали? За да не ви забелязват много.

— Затова избрах Морт-Фронтиер, който навремето беше необитаем остров. Оставях Адел на кораба и отивах да преговарям за покупката на острова, което се оказа по-лесно, отколкото можеше да се предположи. После се заех с плановете на имението, което бе построено в най-строга тайна; бригадата наех от далечно място. Настаних Адел в къщата. Тя беше развълнувана от благодарност, че съм създал за нея къща без отражения.

— Беше ли ви вече любовница?

— Не, изчаквах да се настаним в Морт-Фронтиер. Исках това да стане в най-добрите възможни условия. По време на пътуването Адел страдаше от морска болест и исках да се възстанови напълно преди първата си любовна нощ, защото бе девствена. Както и Хазел преди пет години.

— Можете да ми спестите тези подробности.

— Държа да ви ги кажа.

— И вие сте като останалите мъже — обичате да се хвалите със сексуалния си живот.

— Нещата са малко по-различни. Първо, никога и с никого не съм могъл да говоря за това по причини, които са ви ясни. Второ, не бих споделил с кого и да е. Харесва ми да се разкрия в подробности пред една млада, хубава, прозорлива и възмутена жена. Да, и Адел, и Хазел бяха девствени. Аз съм един щастлив мъж!

— Винаги ме е интригувал начинът, по който мъжете говорят за женската девственост — като за някакъв трофей. Ловците слагат по стените на къщите си глави на глигани или елени. Вие би трябвало да окачвате сцени на дефлориране.

— Еротиката е глупаво нещо, госпожице. Но още по-глупаво е човек да се лишава от нея. Когато за първи път отидох в леглото на Адел, тя не можеше да повярва, че я желая. „Не е възможно, запротестира, човек трябва да е чудовище, за да пожелае момиче като мене!“ А пък аз й казах: „Научих се да прониквам зад деформираните ти черти и обикнах душата ти“. Адел, която също като Хазел никога не посмя да ми говори на ти, каза: „Щом обичате душата ми, задоволете се само с нея!“. Хазел казва същото. И тя е плаха заради грозотата си и по същия начин деликатно прикрива отвращението си.

— Сигурно никога не си е мечтала точно за такъв любовник.

— Да. Какъв реванш за мене — никога не съм бил хубав, старостта ме споходи рано. Разбира се, ако тези момичета доброволно бяха проявили интерес към мене, нямаше да прибягвам до подобни нечестни методи.

— Нима ги упреквате, че са харесвали младостта и красотата? Точно от вашата уста това звучи странно.

— Няма място за сравнение. Аз съм мъж.

— Значи ние, жените, нямаме сетива за красотата? Кажете, Капитане, наистина ли вярвате в това, което казвате?

— Реакциите на Адел и Хазел ме оборват. Но аз извърших това безчинство точно за да поправя една несправедливост.

— С облекчение чувам, че сам употребявате думата безчинство.

— Това не означава, че се срамувам. Нима трябва да изпитвам угризения, задето на два пъти съм си позволил такова щастие?

— А самоубийството на Адел не ви ли пречи да спите?

— Ще ви призная нещо — нейното самоубийство ме измъчваше цели 15 години. 15 години страдания и отчаяние.

— Защо само 15 години? Какво стана, че престанахте да страдате?

— Би трябвало да се досетите: срещнах Хазел.

— Това е невероятно! Извършвайки наново престъплението, вие сте се почувствали оневинен. Обяснете ми как е възможен такъв абсурд.

— Признавам си, че има нещо загадъчно. Ще се опитам да ви разкажа как стана това чудо. Беше през януари 1918. Случайността, или може би съдбата, ме отведе на този ден при моя нотариус в Танш, недалече от Ньод. За мое голямо удивление Танш беше превърнат в полева болница. Всъщност повече приличаше на голямо гробище — след серия жестоки бомбардировки навсякъде лежаха осакатени тела, почти трупове. Бях потресен: в Морт-Фронтиер живеех затворен в собствената си болка. На моя остров войнишки крак не беше стъпвал и, така да се каже, аз не знаех нищо за войната, понякога само чувах далечния й тътен. Не си бях дал сметка за мащаба и ужаса на конфликта, чиято отвратителна действителност изведнъж видях. Докато наблюдавах като гръмнат тази кланица, на земята пред мене поставиха едно тяло, покрито с платно.

— Хазел?

— Вие как мислите? Реших, че е просто още един убит, когато чух санитаря да казва на медицинската сестра: „Жива е още. Родителите й са били убити на място“. Така разбрах, че става дума за младо момиче, за сираче.

— Обичате сирачетата, нали?

— Предимството е, че няма нужда от сближаване с родителите. Изпитах внезапно любопитство: как ли изглежда момичето? На колко години е? Коленичих до тялото и повдигнах платното: бях поразен. Знаете какво е човек да види такова лице. Макар и различно от това на Адел, и то като него носеше знака на висша форма на изящност.

— Наистина, доколкото мога да съдя по снимката, изражението е подобно.

— Сякаш се намирах в картина на Бош: отвсякъде грозота, чудовищност, страдания, разруха. И изведнъж — един недокоснат остров на чистотата, красота сред ужаса. Хазел гледаше объркана наоколо, като че ли се питаше дали това не е адът. После очите й се спряха на мене. „Вие жив ли сте, или умрял?“, ме попита един звънлив глас. Отличен въпрос, най-основателният, който можеше да ми бъде зададен. Не се замислих и за миг: грабнах я и я отнесох в моя автомобил. Както би направила самата смърт. Тръгнах си с моето съкровище.

— Просто така?

— Да. Никой не забеляза нищо. Един ранен повече или по-малко — това не беше от голямо значение за медицинските сестри. Впрочем това бе равнозначно на услуга, тъй като и без това те не бяха достатъчно за толкова много агонизиращи.

— Защо бе покрита с платно? Така се прави с умрелите или тежко ранените.

— Не знам. Може би за да не види труповете на родителите си. Едно е сигурно — този, който бе решил да я покрие, много улесни задачата ми. Защото, ако бяха видели лицето й, санитарите никога нямаше да го забравят.

— А в Ньод никой ли не ви видя да тръгвате от брега?

— Не. Оставих колата си до пустия кей и натоварих тялото й на лодката сякаш беше щайга с ябълки. Морето е истинска крепост, ако трябва да скриеш някого.

— Като в замъка на остров Иф?

— Тук не е затвор. Хазел може да си тръгне, ако иска.

— По-страшно е от затвор. Вашата измама е направила Хазел затворничка вътре в нея самата. Тя по-скоро би умряла, отколкото да замине. Знаете ли какво ме стряска най-много? Че намирате любовта както лешоядите храната си: появявате се във фаталния момент, наблюдавате, дебнете. Набелязвате си най-хубавите парчета, връхлитате и отнасяте надалече плячката си.

— Така постъпват изтънчените познавачи, докато глупаците мислят само за това как да споделят съкровищата си с множеството, а това е най-сигурният начин да загубиш плячката си и най-вече да я видиш как се превръща в нещо вулгарно.

— Не ставайте смешен. Наистина ли мислите, че откакто се срещам с Хазел, тя е загубила от стойността си? Напротив — сега е по-щастлива и цъфти, докато преди гаснеше.

— Защото, слава богу, вие не сте множеството.

— Значи има нещо средно между това да покажете храненицата си на всички и да я скриете изобщо от света?

— Знаете ли кое е най-неприятното у вас? Че обичате да поучавате. Почакайте да се влюбите истински и ще видите дали ще се държите така образцово. Но за това се иска човек да е способен на любов, а вие ме съмнявате с вашия тесногръд манталитет на медицинска сестра.

— Сигурно заради моя тесногръд манталитет все още не мога да разбера защо смятате, че второто ви престъпление е анулирало първото.

— Казах ви вече как открих Хазел — ясно е, че тя ми е била изпратена от съдбата. Такава среща не може да бъде случайна. Съдбата ми я е предоставила, за да изкупя вината си. Адел беше моят грях, Хазел — моето изкупление.

— Вие бълнувате! С Хазел постъпвате по същия престъпен начин като с Адел! Къде тук е изкуплението?

— Изкуплението е в това, че Хазел ме обича.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм.

— И защо ще ви обича? Какво може да обича у вас?

— Знае ли човек.

— Аз ще ви кажа откъде идва заблудата ви: преди 30 години сте били зрял, трезв мъж, способен да прецени, че Адел не е била влюбена. Сега сте немощен и стар и като всички противни старци си въобразявате, че младите момичета ви харесват. Това, което наричате изкупление, всъщност е старческо слабоумие.

— Най-много харесвам у вас тактичността ви.

— Да не би да трябва да ви щадя? Вие сте направо комичен. Адел е имала причини да не ви обича, за Хазел това е още по-вярно, защото с възрастта не сте станали по-добър, ясно ли ви е? Поради липсата на огледала се смятате за неотразим. Но огледайте се сега в моето лице и прочетете по него колко сте повехнал, побелял и събуждащ отвращение, а не любов.

— Лъжете се, в стаята си имам скрито едно голямо огледало — по него следя съсипването на физическата си обвивка.

— Значи знаете колко сте съсипан, за да употребя вашия израз. Не виждате ли, че отдавна сте прехвърлили възрастта да бъдете обичан от едно младо, хубаво момиче?

— Виждам.

— Е, това малко ме успокоява.

— Един сигурен в себе си мъж никога не би разработил стратегия като моята.

— След като сте толкова наясно, как можете да смятате, че Хазел ви обича?

— Питайте нея, щом не ми вярвате.

— Напомням ви, че ме заплашихте със смърт, ако задавам въпроси, излизащи от професионалните ми задължения.

— Вие сте ловка, ще намерите начин да разберете, без да задавате въпроси. Слушам ви всеки ден и започвам да разбирам словесната ви техника.

— Тогава трябва да сте чули думите й на отвращение, когато говореше за нощите, в които отивате в стаята й.

— Вие пък отлично й отговорихте да не се прави на възмутена девственица.

— Не го мислех.

— Жалко. Хареса ми.

— Ако ви обичаше, нямаше да търси помощ от една непозната.

— Тя не търсеше помощ от вас. Тя се хвалеше. Когато една жена се оплаква от усърдието на мъжа, то винаги е за да си вдигне цената.

— Във всеки случай едно е сигурно: ако Хазел е влюбена във вас, значи няма никакъв вкус.

— Тук съм съгласен с вас. Адел имаше по-добър вкус. Знаете ли колко е мъчително за един мъж да вижда, че любимата му се отвращава от него! Добре, не ме харесваше физически, но поне да изпитваше малко нежност! Понякога я умолявах да се опита да ме обикне. Обяснявах й, че така или иначе ще прекара живота си с мене и ще бъде по-щастлива, ако ме обича. А тя отговаряше: „Но аз се опитвам“.

— Разбирам защо се е самоубила, горката.

— През десетте години, в които живяхме заедно, никога не съм я виждал да се усмихва. Понякога отиваше да постои на брега на морето. Гледаше хоризонта с часове. Питах я защо, а тя казваше: „Чакам нещо, което не идва. У мене има толкова желания! Колкото и да си давам сметка, че обезобразено момиче като мене няма на какво да се надява, не мога да престана да чакам някой или нещо да дойде“. И завършваше с тази фраза, която късаше сърцето ми: „Може ли едно толкова съкровено желание да остане неизпълнено?“.

— Как се осмелявате да твърдите, че сте я обичали? Заради вас е страдала мъченически, при това пред очите ви. Могли сте да й върнете свободата с няколко изречения, но не сте го направили!

— Помислете малко. Как ме виждате да й кажа истината? „Адел, лъжа те от четири години насам. Ти си красива като ангел, сега си още по-хубава, отколкото когато на 18 години те изнесох невредима от този пожар. И за миг не си била обезобразена. Ако съм те убедил в обратното, то е било, за да не ме напуснеш. Не трябва да ми се сърдиш. Не можах да измисля друго, за да те задържа.“ Ако й бях признал, щеше да ме убие!

— И добре е щяла да направи.

— Обаче разбирате защо не съм го направил, нали?

— Не разбирам. Аз бих предпочела да умра, вместо да предизвикам нещастието на човека, когото обичам.

— Нормално, вие сте светица. А аз не.

— Значи успявахте да бъдете щастлив, като знаехте, че разрушавате живота й?

— Да.

— Невероятно.

— Е, не беше върхът на щастието, но все пак не беше лошо. Живеех с любимата си, правехме любов…

— Искате да кажете, че сте я изнасилвали.

— Пак тия силни думи! Честно казано, преди тя да се самоубие, бях по-скоро доволен от живота си.

— А как ще се чувствате, ако и Хазел се самоубие?

— Тя няма да го направи. Тя е различна. Никога не съм я виждал да сяда на брега на морето и да гледа хоризонта.

— След като подслушвате разговорите ни, знаете защо.

— Да, тази история за нечие присъствие… Мисля, че тя има по-скоро щастлив характер. Бог или боговете, или знам ли кой бяха милостиви с мене и ми върнаха младото момиче, което бях загубил, но в по-хубав вариант. У Хазел има жизненост, която само чака да бъде събудена. Тя е по-сексуална и не така меланхолична като Адел.

— Не е ли странно, че висшите сили са ви направили такъв подарък? За какво са ви наградили?

— Най-напред, ако има Бог, той едва ли се занимава с такива неща като справедливостта. Освен това аз вършех добро, макар и по един парадоксален начин.

— Така, както вие го разбирате.

— Както го разбират и младите момичета. Познавате ли много мъже, които като мене са посветили живота си на любовта?

— Сега пък се давате за пример!

— Да. За повечето хора любовта е една подробност в живота, нещо като спорта, почивката, спектаклите. На любовта не й остава друго, освен да се нагоди към живота, който сме си избрали. За мъжа най-важна е кариерата, за жената — децата. В този смисъл любовта може да бъде само приключение, някаква болест, за която можем да се надяваме да бъде краткотрайна. Оттук идват и терапевтичните баналности по въпроса за ефимерния характер на страстта. Аз доказах, че ако човек изгради живота си около любовта, тя става вечна.

— Вечна до самоубийството на нещастната избраница.

— Избраницата ми беше върната.

— Каква прекрасна любов, съсипала живота на две невинни момичета!

— Я си помислете каква би била съдбата им, ако не бях аз. В най-добрия случай с красотата си щяха да успеят да се омъжат за богати мъже. После тези мъже щяха да се наситят на чара им и да се върнат към работата си. Момичетата щяха да се превърнат в съпруги и майки, принудени да приемат комедията на изневярата, за да получат малко емоции. Не мисля, че съм им съсипал живота, като съм ги спасил от тази вулгарност, която постепенно щеше да ги убие.

— Едната от спасените вече не е жива.

— Не е така! Ако приемете най-после, че Адел и Хазел са едно и също същество, ще разберете, че в тази история няма мъртъвци. Адел се върна под външността на Хазел и като всеки, който е умрял, за да възкръсне, е постигнала напредък. Хазел е по-жизнена и по-весела, по-отворена за любовта.

— Не съм чувала по-комично нещо. Винаги съм намирала абсурдни историите за възкръсване, но върхът би било да смятате, че едната се е превъплътила в другата, за да ви оневини!

— Отворете си очите! Става дума за две млади момичета на по 18 години, сирачета, равностойни по красота и изящество, и двете жертви на тежки инциденти, които са могли да ги обезобразят. Едната се казва Адел Лангле, другата — Хазел Енглерт. Даже имената им звучат сходно!

— Ще обясните това в съда. Няма съмнение, че фонетичните ви аргументи ще натежат във ваша полза.

— Нямам работа в съда. В очите на закона съм безупречен.

— Изнасилване, задържане под ключ.

— Нито изнасилване, нито задържане под ключ. Не съм употребил сила, не съм им пречил да си тръгнат.

— Но на мене ми пречите да си тръгна!

— Точно така. Вие сте единственото ми провинение. Сама си го изпросихте.

— Ами да, аз съм виновна.

— Да, защото упорито не искате да видите заслугите ми. Благодарение на мене Адел-Хазел живее като романтична принцеса. Тя е родена за това, а не за да се превърне в някоя размножаваща се еснафка.

— Една жена може да избере и нещо друго, освен да бъде романтична принцеса или размножаваща се еснафка.

— Да, например да стане мъдруваща медицинска сестра, както свършват всички стари моми.

— Или убийца. Знаете ли, че жените много ги бива за това?

— Само че трябва да им се отдаде такава възможност.

Лонкур щракна с пръсти. Двама гавази се появиха иззад вратата.

— Разбирате ли, госпожице, такова нещо трудно може да се случи тук. Утре ще продължим този приятен разговор. Оставям ви да четете „Кармила“. Няма да съжалявате.

Преди да излезе, той добави:

— Престоят тук ще ви бъде от полза. Хубавите книги ще ви направят по-малко ограничена.