Амели Нотомб
Живак (2)

На 2 март 1923 директорката на болницата в Ньод повика при себе си Франсоаз Шавен, най-добрата медицинска сестра.

— Не знам какво да ви посъветвам, Франсоаз. Капитана е един стар маниак. Ако приемете да се грижите за него в Морт-Фронтиер, заплатата ви ще надмине всичките ви надежди. Но ще трябва да приемете неговите условия: на слизане от кораба ще ви претърсват. Ще проверяват и чантата ви. На място ще получите и други инструкции. Бих разбрала, ако откажете. Все пак не мисля, че Капитана е опасен.

— Приемам.

— Готова ли сте да отидете още днес следобед? Струва ми се, че е спешно.

— Отивам.

— Парите ли ви карат да приемете, без да размислите?

— Донякъде. Но най-вече мисълта, че на този остров някой има нужда от мене.

 

 

На борда на кораба Жаклин предупреди Франсоаз:

— Ще ви претърсят, малката ми. И то мъже.

— Все ми е едно.

— Не ми се вярва. Мене ме претърсват от 30 години, би трябвало да съм свикнала, ама не, всеки път съм толкова отвратена, колкото бях първия. Вие пък сте и млада, и приятна за гледане, така че тези мъже…

— Казах ви, безразлично ми е — прекъсна я медицинската сестра.

Намусена, Жаклин се върна при провизиите, докато младата жена гледаше към приближаващия се остров. Тя се питаше дали да живееш на такова самотно място е привилегия, или наказание.

На кея на Морт-Фронтиер четирима мъже я претърсиха със студенина, равна на нейната, и това разочарова старата прислужница. След проверката Франсоаз прибра медицинския си несесер, а Жаклин — зеленчуците си.

Двете вървяха към имението.

— Каква хубава къща — каза медицинската сестра.

— Скоро няма да мислите така.

 

 

Икономът, мъж без възраст, поведе младата жена през многобройни тъмни помещения. Показа й една врата, като поясни: „Тук е“, и изчезна.

Почука и чу: „Влезте.“ Озова се в нещо като пушалня. Един стар господин й посочи стол и тя седна. Трябваше й малко време, докато свикне с липсата на светлина и различи по-добре набразденото лице на домакина. Той, напротив, веднага видя нейното.

— Госпожица Франсоаз Шавен, нали? — попита със спокоен, изискан глас.

— Да.

— Благодаря ви, че дойдохте така бързо. Няма да съжалявате.

— Разбрах, че преди да започна да ви лекувам, ще ми дадете специални разпореждания.

— Точно така. Но всъщност не става дума за мен. Ако позволите, наистина ще започна с разпорежданията или по-точно с разпореждането, защото то е само едно: да не задавате въпроси.

— Не ми е присъщо да задавам въпроси.

— Вярвам в това, тъй като лицето ви излъчва мъдрост. Ако ви хвана да задавате въпрос, който не е свързан с работата ви, е възможно никога повече да не видите Ньод, разбирате ли?

— Да.

— Не сте емоционална. Това е добре. Не такъв е обаче случаят на човека, за когото ще се грижите. Става дума за моята храненица Хазел, младо момиче, което приютих преди пет години след бомбардировката, която уби родителите й, а нея нарани тежко. Днес физическото й здраве в общи линии е възстановено, но психиката й е толкова нестабилна, че тя непрекъснато страда от психосоматични проблеми. Тази сутрин я намерих в конвулсии. Беше повръщала, тресеше я.

— Един конкретен въпрос: беше ли яла нещо специално?

— Същото като мене, а аз се чувствам прекрасно. Прясна риба, зеленчуци… Трябва да уточня, че тя яде много малко. При крехката й физика това повръщане ме тревожи. Вече е на 23 години, а психически си остава в юношеството. Преди всичко не бива да й говорите за бомбардировките, нито за смъртта на родителите й, нито за каквото и да било друго, което може да разбуди ужасните спомени. Нямате представа колко опънати са нервите й.

— Добре.

— И още нещо: изобщо трябва да избягвате да коментирате физиката й, колкото и да ви впечатли. Тя не понася това.

Франсоаз изкачи заедно с възрастния мъж стъпалата, всяко от които издаваше мъченически стон под краката им. В дъното на коридора влязоха в тиха стая. Празното легло беше разхвърляно.

— Представям ви Хазел — каза господарят.

— Къде е тя? — попита младата жена.

— Пред вас, в леглото. Както обикновено се крие под завивките.

Новодошлата си помисли, че болната наистина трябва да е много слаба, щом като тялото й не може да се долови под завивката. Имаше нещо странно в това, че старецът говореше на едно като че ли празно легло.

— Хазел, представям ти госпожица Шавен, която е най-добрата медицинска сестра на болницата в Ньод. Бъди любезна с нея.

Никаква реакция откъм чаршафите.

— Добре. Мисля, че се прави на уплашена. Госпожице, ще ви оставя насаме с моята храненица, за да се запознаете. Не се безпокойте, тя е безопасна. Като свършите, елате при мене в пушалнята.

Капитана напусна стаята. Стълбите заскърцаха под краката му. Когато отново стана тихо, Франсоаз се приближи до леглото и протегна ръка, за да отметне завивката. В последния момент се спря.

— Простете. Мога ли да ви помоля да се покажете? — Гласът й беше преднамерено безразличен, с което подчертаваше, че се отнася към тази, която й представиха за болна, като към нормално същество.

Никакъв отговор, само леко потрепване под завивката, но няколко секунди по-късно се показа една глава.

 

 

В пушалнята старият мъж пиеше изгарящ гърлото му калвадос. „Защо е невъзможно да сториш добро някому, без да му навредиш? Защо е невъзможно да обичаш някого, без да го съсипеш? Дано медицинската сестра не разбере… Надявам се, че няма да се наложи да я унищожа тази госпожица Шавен. Изглежда ми много свястна.“

 

 

Когато Франсоаз видя лицето на младото момиче, остана поразена. Вярна на инструкциите, медицинската сестра не даде израз на реакцията си.

— Добър ден. Казвам се Франсоаз.

Очите на изскочилото от чаршафите лице я поглъщаха с плашещо любопитство.

Франсоаз с усилие запази безразличния си вид. Постави студената си ръка на челото на болната: то гореше.

— Как се чувствате? — попита тя.

Свеж като извор глас й отговори:

— Не можете да си представите колко се радвам. Толкова рядко се срещам с хора. Тук виждам все едни и същи лица. Ако въобще ги видя.

Младата жена не очакваше да чуе това. Смутена, тя наново попита:

— Искам да кажа как се чувствате физически? Дойдох да се погрижа за вас. Струва ми се, че имате температура.

— Мисля, че да. Това ми харесва. Тази сутрин се почувствах зле, много зле: виеше ми се свят, треперех, повръщах. В момента изживявам хубавата страна на температурата: видения, които ме карат да се усещам свободна.

Франсоаз щеше да попита „Свободна от какво?“, но си припомни, че има право само на медицински въпроси. Може би я наблюдаваха отнякъде. Тя взе термометър и го постави в устата на пациентката.

— Трябва да почакаме пет минути.

Франсоаз седна на един стол. Петте минути й се сториха безкрайни. Младото момиче не я изпускаше от очи, в погледа й се четеше ненаситна жажда. За да прикрие неудобството си, медицинската сестра се преструваше, че разглежда мебелите. На пода беше постлана кожа от морж. „Каква странна идея, прилича повече на гума, отколкото на килим.“

Като изтекоха тристате секунди, тя взе термометъра. Тъкмо щеше да каже: „38. Не е страшно. Един аспирин и ще мине“, когато някаква необяснима интуиция я възпря.

— 39 и 5. Сериозно е — излъга тя.

— Прекрасно. Мислите ли, че ще умра?

Франсоаз отговори бързо:

— Не, разбира се. А и човек не бива да иска да умре.

— Ако съм тежко болна, ще трябва отново да дойдете, нали? — попита Хазел с надежда в гласа.

— Може би.

— Би било чудесно. Толкова отдавна не съм виждала млади хора.

Медицинската сестра се върна при стареца в пушалнята.

— Господине, вашата храненица е болна. Има висока температура и състоянието й е тревожно. Ако не се лекува, може да развие плеврит.

Лицето на Капитана се разстрои.

— Излекувайте я, моля ви.

— По-добре е да постъпи в болница.

— И дума да не става… Хазел трябва да остане тук.

— Това младо момиче има нужда от наблюдение.

— Няма ли да е достатъчно, ако всеки ден идвате в Морт-Фронтиер?

Тя се престори, че размисля.

— Бих могла да идвам всеки следобед.

— Благодаря. Няма да съжалявате. Сигурно са ви казали — ще ви платя богато. Разбира се, не бива да забравяте условието.

— Знам, никакви въпроси, освен свързаните с работата ми.

Тя се качи отново при момичето.

— Уредено е. Ще идвам всеки следобед, за да се грижа за вас.

Хазел изкрещя и радостно заудря възглавницата си.

 

 

Като се прибра в Ньод, младата жена се яви при началничката си.

— Има опасност Капитана да развие плеврит. Въпреки моите разпореждания той отказва да постъпи в болница.

— Класически случай — старите мразят болниците. Страх ги е, че никога повече няма да излязат оттам.

— Той иска да ходя на острова всеки следобед. Моля за вашето разрешение да отсъствам всеки ден от два до шест часа.

— Можете да отсъствате, Франсоаз. Надявам се, че господинът ще оздравее бързо, защото тук имаме голяма нужда от вас.

— Мога ли да попитам нещо? Какво точно поиска той от вас?

— Не си спомням съвсем добре, но със сигурност държеше на две неща: да му бъде изпратена жена, а не мъж, и тя да не носи очила.

— Защо?

— Трябва ли да ви обяснявам? Господата винаги предпочитат да бъдат лекувани от дами. От друга страна, смятат, че очилата загрозяват. Предполагам, че Капитана е бил очарован от вашата красота, сигурно затова иска да ходите всеки ден.

— Той наистина е много болен, госпожо.

— Така да е. Гледайте само да не се омъжите за него, моля ви. Не искам да губя най-добрата си медицинска сестра.

 

 

Тази нощ на Франсоаз й беше трудно да заспи. Какво ли имаше да й се случва на този остров? Явно, че между стареца и младото момиче съществуваше някаква странна връзка. Не беше изключено да са любовници, въпреки че старият мъж изглеждаше попреминал възрастта.

Това обаче не обясняваше напълно загадъчните заплахи на Капитана. Дори и да бяха любовници, което би било проява на лош вкус, не беше престъпление: Хазел беше пълнолетна, а и нямаше кръвосмешение. Нямаше и признаци за физическо насилие над момичето. Франсоаз си помисли, че вероятно старецът иска да скрие връзката си, но това не можеше да бъде причина да я заплашва със смърт.

Той й бе описал Хазел като травматизирана и болнава и тя наистина приличаше на такава. Но у нея имаше изненадваща жизненост, някакъв детски ентусиазъм. Медицинската сестра с удоволствие си помисли, че ще я види отново.

Стана и изпи чаша вода. От прозореца на малката й стая се виждаше нощното море. Франсоаз погледна към острова, невидим в тъмнината, и усети странно чувство. Повтори си това, което бе казала в болницата: „Там има някой, който се нуждае от мене“. Потръпна при спомена за лицето на Хазел.

 

 

Следобеда на следващия ден младото момиче не се криеше под завивките, а очакваше нетърпеливо медицинската сестра. Изглеждаше по-добре от предния ден и весело каза „Добър ден!“.

Франсоаз провери термометъра — 37. „Тя е оздравяла. Било е само моментно покачване на температурата.“ Но каза:

— 39.

— Как е възможно? Чувствам се толкова добре.

— Много често при температура е така.

— Капитана ми каза, че мога да развия плеврит.

— Не е трябвало да ви го казва.

— Напротив, добре направи! Очарована съм от сериозността на моето състояние, още повече че не страдам изобщо! Мога да се възползвам от болестта, без да търпя неудобствата й. Не съм и мечтала такова симпатично момиче да ме посещава всеки ден!

— Не съм сигурна, че съм толкова симпатична.

— Няма как да не сте, след като сте тук. Освен моя настойник никой друг не идва да ме види. Никой не се осмелява. Най-лошото е, че разбирам тези страхливци: и аз на тяхно място щях да изпитвам страх.

Посетителката гореше от желание да попита защо, но се опасяваше, че стените имат уши.

— С вас е различно. Поради вашата професия вие сте свикнала с подобни гледки.

Ядосана, че не може да задава въпроси, младата жена се захвана да подрежда спринцовките си.

— Харесва ми, че се казвате Франсоаз. Много ви отива: хем е хубаво, хем е сериозно.

Изненадана, медицинската сестра избухна в смях.

— Наистина е така! Защо се смеете? Вие сте и хубава, и сериозна.

— Ах!

— На колко години сте? Знам, че съм прекалено любопитна. Не бива да ми се сърдите, аз не умея да общувам.

— На 30 години съм.

— Омъжена ли сте?

— Неомъжена, без деца. Наистина сте любопитна, госпожице.

— Наричайте ме Хазел. Да, любопитството ме гризе. Но е оправдано, нямате представа колко самотна съм тук от пет години насам и каква радост е за мен да разговарям с вас. Чели ли сте „Граф Монте Кристо“?

— Да.

— Аз съм в положението на Едмонд Дантес на остров Иф. Все едно че след като години не съм виждала човешко лице, съм прокопала тунел до съседната килия. А вие сте отец Фариа. Представете си сцената: плача от щастие, че вече не съм сама, дни наред си разказваме една на друга най-обикновени неща, които ни възторгват, защото човек направо се поболява от липсата на тези прости човешки разговори.

— Преувеличавате. Нали виждате Капитана всеки ден.

Младото момиче се засмя нервно, преди кратко да отговори:

— Да.

Посетителката очакваше някакво обяснение, но то не дойде.

— Какво ще ми правите? Ще ме преслушате ли? Някакви специални процедури?

Франсоаз реши.

— Ще ви направя масаж.

— Масаж? Срещу плеврит?

— Подценявате благотворното въздействие на масажа. Един добър масажист може да изкара от тялото ви всички отрови. Легнете по корем.

Тя постави ръце върху гърба на момичето и през бялата нощница почувства колко слабо е тялото й. Разбира се, масажът служеше единствено да оправдае удължаването на престоя й при Хазел.

— Можем ли да разговаряме, докато ме масажирате?

— Разбира се.

— Разкажете ми вашия живот.

— Няма много за разказване.

— Разкажете ми все пак.

— Родена съм в Ньод, където винаги съм живяла. В болницата усвоих професията си. Баща ми беше рибар, майка ми — учителка. Харесва ми да живея на брега на морето. Да виждам как корабите пристигат на пристанището. Това ми създава усещането, че познавам света. Въпреки че не обичам да пътувам.

— О, колко прекрасно!

— Подигравате ми се.

— Не! Какъв хубав живот имате!

— Наистина на мене този живот ми харесва. Най-вече обичам професията си.

— Кое е най-съкровеното ви желание?

— Бих искала един ден да взема влака за Шербур и оттам да отплавам далече с някой голям кораб.

— Странно. Аз изживях обратното на вашата мечта. Когато бях на 12 години, един голям кораб ме пренесе от Ню Йорк в Шербур заедно с родителите ми. Оттам взехме влака за Париж. После за Варшава…

— Варшава… Ню Йорк… — повтори невярващо Франсоаз.

— Баща ми беше поляк, емигрант в Ню Йорк, където беше забогатял. В края на миналия век при едно пътуване до Париж срещнал млада французойка, майка ми, оженил се за нея и тя отишла да живее с него в Ню Йорк, където съм се родила.

— Значи имате три националности! Невероятно.

— Само две. Вярно е, че през 1918 можех отново да стана полякиня, но след бомбардировките вече не ставах за нищо.

Посетителката си спомни, че трябва да избягва разговорите за фаталната бомбардировка.

— Животът ми, макар и кратък, е белязан от непрестанното ми пропадане. До 12-годишна възраст бях Хазел Енглерт, малка принцеса от Ню Йорк. Но през 1912 година баща ми фалира. Прекосихме океана с малкото средства, които ни оставаха. Татко се надяваше, че ще може да се върне в семейното имение недалече от Варшава, но от него бе останала само някаква жалка ферма. Тогава майка ми предложи да заминем за Париж, смятайки, че там животът ни би бил по-лесен. Стана перачка — единствената работа, която можа да намери. Баща ми започна да пие. После дойде 1914-та година и клетите ми родители разбраха каква грешка са направили, като са напуснали Съединените щати. Понеже ужасяващо им липсваше исторически усет, те решиха да поемат обратния път точно през 1918. Отправихме се към Шербур с кабриолет. На пустия път се оказахме отлична мишена за бомбардировачите. Когато дойдох на себе си в някаква носилка, бях вече сираче.

— В Ньод?

— Не, в Танш, недалече оттук. Там ме намери Капитана и ме приюти. Питам се какво ли щеше да ми се случи, ако не се бе появил той. Нямах вече нищо и никого.

— През 1918 с много хора беше така.

— Мисля, че нямах никакви шансове да оцелея. Моят благодетел ме доведе в Морт-Фронтиер и оттогава не съм мърдала оттук. Това, което ме поразява в моя живот, е, че върви към все по-голямо географско стеснение. От огромните перспективи на Ню Йорк до тази стая, която почти никога не напускам, от полското имение до мизерния парижки апартамент, от презокеанския кораб до лодката, която ме доведе тук, но най-вече от големите надежди на детството ми до пълната липса на хоризонт днес.

— Морт-Фронтиер^[1] — името не е случайно.

— И още как! Всъщност моята траектория ме пренесе от най-космополитния до най-откъснатия от света остров: от Манхатън до Морт-Фронтиер.

— Все пак какъв впечатляващ живот сте имали.

— Така е, но нормално ли е на моята възраст да говоря в минало време? Да имам само минало?

— Имате и бъдеще, моля ви. Сигурно е, че ще оздравеете.

— Не говоря за това — прекъсна я живо Хазел. — Говоря за това как изглеждам!

— Не виждам къде е проблемът…

— Разбира се, че виждате! Излишно е да лъжете, Франсоаз! Вашата доброта на медицинска сестра не може да ме заблуди. Въпреки професионализма си се издадохте. Не мислете, че ви упреквам: аз на ваше място бих крещяла.

— Но защо?

— Нима ви се струва прекалено? Точно така реагирах, когато за последен път се видях в огледалото. Знаете ли кога беше това?

— Как бих могла да знам?

— На 31 март 1918. Деня, в който навърших 18 години — възраст, на която човек е хубав. Бомбардировките бяха в началото на януари, раните ми вече бяха заздравели. От три месеца живеех в Морт-Фронтиер и се чудех защо никъде няма огледала, както сигурно сте забелязали. Попитах Капитана. Той ми каза, че ги е махнал от къщата. Попитах защо и тогава той ми каза това, което още не знаех: че съм обезобразена.

Пръстите на посетителката замръзнаха върху гърба на момичето.

— Моля ви, не спирайте да ме масажирате, това ме успокоява. Настоявах пред моя наставник да донесе едно огледало, той упорито отказваше. Казвах му, че искам да осъзная размера на пораженията, той отговаряше, че е по-добре да не правя това. На рождения си ден се разплаках: не е ли нормално едно 18-годишно момиче да иска да види лицето си? Капитана въздъхна и донесе огледало. Така открих ужасната деформация, която ми служи за лице. Започнах да крещя! Наредих да унищожат това огледало и то остана последното, отразило моята чудовищност. Капитана го счупи — това е най-щедрият жест в живота му.

Момичето се разплака яростно.

— Хазел, успокойте се, моля ви.

— Не се и съмнявам, че сте получили указание да не засягате пред мене този въпрос. Не се безпокойте, ако разбере, ще му кажа, че вие нямате вина и че сама съм започнала разговора. По-добре е още отсега да знаете защо съм такава и че това ме побърква. Да, побърква ме!

— Не викайте — каза Франсоаз строго.

— Простете ми. Знаете ли кое е особено несправедливо? Че това се е случило на едно хубаво момиче. Защото, въпреки че ще ви е трудно да си го представите, аз бях прелестна. Разбирате ли, ако преди бомбардировките бях някоя грозница, нямаше така да страдам.

— Не говорете така.

— Бъдете милостива, оставете ме да греша, ако така искам. Знам, че трябва да благославям небесата, задето почти 18 години съм била хубава, но да ви призная, не успявам. Казват, че родените слепи са по-благонравни от тези, които са загубили зрението си на такава възраст, че да могат да си спомнят, че са виждали. Аз разбирам това: бих предпочела да не зная нищо за онова, което вече не притежавам.

— Хазел…

— Не се притеснявайте, знам, че съм несправедлива. Давам си сметка и за късмета да попадна в къща като че ли специално направена за мене — без огледала, без каквато и да е отразяваща повърхност. Забелязахте ли на каква височина са прозорците? Няма никакъв начин човек да се огледа в тях. Този, който е проектирал къщата, трябва да е бил луд — какъв е смисълът да живееш до морето и никога да не го виждаш? Капитана не познава архитекта. Навремето той си избрал тази къща, защото е отвратен от морето.

— Трябвало е да се настани в планината тогава.

— И аз това му казах. Той отговори, че омразата му към морето е от тези, които приличат на любовта: не може с него, но не може и без него.

Медицинската сестра искаше да попита: „Защо е тази омраза?“, но в последната секунда се сети за разпореждането.

— Да бяха само огледалата и прозорците! Даже във ваната не ме оставят, ако водата не е размътена с ароматни масла. Няма лъскави мебели или лакирани предмети. Пия от матова чаша, храня се с прибори, от които е снето металното покритие. Чаят, който ми сервират, вече е смесен с мляко. Това зорко внимание щеше само да ме разсмива, ако не подчертаваше чудовищната ми уродливост. Имали ли сте друг такъв случай във вашата практика? Някое друго толкова ужасно същество, което трябва да бъде предпазвано от собственото му отражение?

Тя започна да се смее налудничаво. Медицинската сестра й направи успокоителна инжекция, която я приспа. Зави я и си отиде.

В момента, в който се канеше да напусне незабелязано къщата, Капитана я повика:

— Тръгвате си, без да ми кажете довиждане, госпожице?

— Не исках да ви безпокоя.

— Ще ви придружа до кея.

По пътя той я попита за болната.

— Температурата й е спаднала малко, но състоянието й остава сериозно.

— Ще продължавате да идвате всеки ден, нали?

— Разбира се.

— Трябва да я излекувате, разбирате ли? Непременно.

 

 

Когато Франсоаз Шавен се върна в Ньод, лицето й бе станало неузнаваемо. По него се четяха едновременно крайна изнервеност, размисъл, радостно нетърпение и изумление.

Една колежка в болницата й каза:

— Приличаш на някой химик, който всеки момент ще направи важно откритие.

— Случаят е точно такъв — усмихна се тя.