Ромен Гари
Обещанието на зората (18)

Глава XVIII

И тъй, театралният ми успех в „Конрад Валенрод“ бе мимолетен и не разреши никой от материалните проблеми, с които се бъхтеше майка ми. Вече бяхме без пукната пара. Майка ми по цял ден тичаше из града в търсене на някаква сделка и се връщаше каталясала. Но никога не съм стоял гладен и не съм студувал, а тя никога не се е оплаквала.

Още веднъж, не бива да си мислите, че не съм правил нищо, за да й помогна. Напротив, надминавах себе си в усилията да й се притека на помощ. Пишех стихотворения и й ги четях на глас: тези стихотворения щяха да ни донесат слава, богатство и преклонението на тълпите. По пет-шест часа дневно работех и оглаждах стиховете си, пълнех цели тетрадки с куплети, александрини и сонети. Започнах дори да пиша пиеса в пет действия с пролог и епилог, озаглавена „Алкимена“. Всеки път, когато майка ми се върнеше от обиколките из града и седнеше на някой стол — първите признаци на старостта вече се отгатваха във фигурата й — аз й четях безсмъртните строфи, които трябваше да хвърлят света в нозете й. Винаги ги изслушваше внимателно. Постепенно погледът й светваше, следите от умората избледняваха по лицето й и тя възкликваше със съвършена убеденост:

— Лорд Байрон! Пушкин! Виктор Юго!

Упражнявах се също и в класическата борба с надеждата някой ден да спечеля световното първенство и много бързо се прочух в училището като „Джентълменът Джим“. Не бях най-силният, съвсем не, но умеех по-добре от всички да възприемам благородно и елегантно държание и да създавам впечатление на спокойна сила и на достойнство. Бях човек със стил. И почти винаги падах.

Господин Люсиен Дьольовьо-Каулек разглеждаше с голямо внимание моите поетични творения. Защото няма нужда да казвам, че не пишех на руски или на полски. Пишех на френски. Във Варшава бяхме само пътьом, моята страна ме очакваше и дума не можеше да става да се отметна. Силно се възхищавах от Пушкин, който пишеше на руски и от Мицкевич, който пишеше на полски, но никога не съм разбирал докрай защо не са писали шедьоврите си на френски. А и единият, и другият бяха получили добро възпитание и познаваха нашия език. Този недостиг на патриотизъм ми изглеждаше трудно обясним.

Никога не съм крил от полските си другарчета, че съм при тях само по път и че се гласим при първа възможност да се приберем у дома. Тази упорита наивност не улесняваше живота ми в училище. През междучасията, когато се разхождах по коридорите с важен вид, понякога около мен се събираше групичка ученици. Те ме гледаха начумерено. След това някой от тях правеше крачка напред и като се обръщаше към мен в трето лице, по полски маниер, ме питаше с изпълнен с уважение тон:

— Другарят май пак е отложил отпътуването си за Франция?

Всеки път се връзвах.

— Няма смисъл да пристигаме в средата на учебната година — обяснявах им аз. — Трябва да пристигнем в началото.

Другарчето правеше одобрителен жест. След това отбелязваше:

— Надявам се, че другарят ги е уведомил, за да не се притесняват?

Бутаха се с лакти и усещах, че ми се надсмиват, но стоях над техните обиди. Не можеха да ме засегнат. Мечтата ми беше по-важна от самолюбието и макар играта, към която ме подтикваха, да ме правеше смешен, тя ми помагаше да подхранвам надеждата и илюзиите си. Тъй че се изстъпвах срещу тях и спокойно отговарях на всички въпроси, които ми поставяха. Дали според мен ученето във Франция било по-трудно? Да, много трудно, много по-трудно, отколкото тук. Там много се спортува и се надявам да се усъвършенствам най-вече във фехтовката и в класическата борба. Дали там в лицеите униформите били задължителни? Да, задължителни са. И какви им били униформите? Ами, сини, със златни копчета и кепета в синьо като хоризонта, а в неделя се облича червен панталон и се слага бяло перо на кепето. Дали били носели саби? Само в неделя и през последната година. Дали започвали деня си с пеене на „Марсилезата“? Да, естествено, всяка сутрин пеят „Марсилезата“. Дали не съм бил искал да им изпея „Марсилезата“? Да ми прости Господ, изнасях единия крак напред, слагах ръка на сърцето, размахвах юмрук и изпявах националния ми химн с плам в гласа. Да, връзвах се, както се казва, но не се заблуждавах, виждах развеселените лица, които се криеха, за да прихнат в смях, но много странно, беше ми все едно, стоях си там, сред бандерилеросите, напълно равнодушен, усещах, че зад себе си имам велика страна, и не се боях нито от сарказма, нито от насмешките. Тези игри можеха да продължат доста дълго, ако групичката провокатори не ме бяха засегнали в най-чувствителната точка. Сеансът си бе започнал по обичайния начин, когато пет-шест по-големи от мен ученици ме заобиколиха много почтително.

— Виж ти, другарят е още сред нас? А пък ние си мислехме, че вече е заминал за Франция, където го чакат с такова нетърпение?

Тъкмо щях да се впусна в обичайните си обяснения, когато най-големият от групата се намеси:

— Там не приемат бивши кокотки.

Вече не помня кое беше момчето и не знам откъде бе взело тази странна информация. Трябва ли да казвам, че нищичко в миналото на майка ми не можеше да оправдае подобна клевета? Майка ми може и да не е била „великата драматична актриса“, която понякога твърдеше, че е била, но все пак бе играла в един от добрите московски театри и всички, които я познаваха от онова време, всички свидетели на нейната младост, ми говореха за едно гордо създание, което никога нито се опивало от красотата си, нито се е подвеждало по нея.

Но изненадата ми бе толкова силна, че се прояви като малодушие. Внезапно сърцето ми пропадна в някаква дупка, очите ми се изпълниха със сълзи и за пръв и последен път през живота си се обърнах с гръб към своите неприятели.

Оттогава никога повече не съм се обръщал с гръб към нищо и към никого, но в този ден го сторих, няма смисъл да отричам. За миг се обърках.

Когато майка ми се прибра, се хвърлих към нея и й казах всичко. Очаквах тя да отвори ръце и да ме утеши, както толкова добре умееше. Но онова, което се случи тогава, бе пълна изненада за мен. Внезапно всяка следа от нежност и обич изчезна от лицето й. Тя не изля върху мен пороя от жалост и обич, който очаквах. Не каза нищо и ме гледа дълго и почти студено. След това се отдалечи, отиде да си вземе цигара от масата и я запали. После влезе в кухнята, която деляхме със собствениците на апартамента и се зае с моята вечеря. Лицето й бе безизразно, затворено и от време на време ми хвърляше по някой почти враждебен поглед. Не разбирах какво ми се случва. Обхвана ме огромна жалост за самия мен. Чувствах се наскърбен, предаден, изоставен. Оправи леглото ми, все така без да ми говори. И тази нощ не си легна. Когато се събудих сутринта, я заварих седнала във все същото старо кресло от мътнозелена кожа срещу прозореца, с цигара в ръка. Паркетът бе осеян с фасове: тя винаги ги хвърлеше, където й падне. Хвърли ми безизразен поглед и отново се обърна към прозореца. Мисля, че днес знам какво си мислеше — или поне предполагам. Сигурно се чудеше дали си струвам труда, дали цялата й саможертва, усилията, надеждите й имат смисъл — дали нямаше да се окажа мъж като всички други — дали нямаше да се отнеса с нея, както се бе отнесъл друг мъж. Приготви ми трите рохки яйца и чашата шоколад. Загледа ме как се храня. За първи път в очите й се върна малко нежност. Сигурно си казваше, че в крайна сметка съм само на дванайсет. Когато си взех учебниците и тетрадките, за да тръгна за училище, лицето й отново се втвърди.

— Няма да ходиш повече там. Край.

— Ама…

— Ще учиш във Франция. Само че… Седни.

Седнах.

— Чуй ме, Ромен.

Сепнат, вдигнах глава. Вече не беше „Романчик-Ромушка“. Тя за пръв път бе изоставила умалителното. Почувствах се крайно притеснен.

— Чуй ме добре. Следващия път, когато ти се случи и когато оскърбят майка ти пред теб, следващия път, искам да те донесат вкъщи на носилка. Разбра ли ме?

Застинах със зяпнала уста. Лицето й бе съвършено затворено, много кораво. В очите й нямаше и следа от жал. Не можех да повярвам, че говори моята майка. Как можеше? Не бях ли нейният Ромушка, малкият й принц, нейното безценно съкровище?

— Искам да те доведат вкъщи целия в кръв, чу ли ме? Ако ще да не е останала здрава кост по тебе, чу ли ме?

Гласът й се надигаше, беше се привела към мен с искрящи очи и почти крещеше.

— Иначе няма смисъл да заминаваме… няма смисъл да ходим там.

Заля ме дълбоко чувство за неправда. Устните ми се разкривиха, очите ми се изпълниха със сълзи, отворих уста… Нямах време да направя нищо друго. Здрава плесница се стовари върху мен, след това друга, после пак. Така се стъписах, че сълзите ми изчезнаха като с магия. За първи път майка ми ми вдигаше ръка. И както всичко, което правеше тя, и това не беше направено наполовина. Стоях неподвижен, сякаш вкаменен под ударите. Дори не виках.

— Помни какво ти казах. Отсега нататък ще ме защитаваш. Все ми е едно какво ще ти сторят с юмруци. От другото боли повече. Ако трябва, ще се оставиш да те убият.

Все още се преструвах, че не разбирам, че съм на дванайсет, че се крия, но разбирах прекрасно. Бузите ми горяха, още ми излизаха свитки, но разбирах. Майка ми се усети и изглежда се успокои. Шумно пое въздух, признак на задоволство, и отиде да си сипе чаша чай. Изпи чая с бучката захар в устата и отнесен поглед и вече търсеше, правеше комбини, изчисляваше. След това изплю остатъка от бучката в чинийката, взе си чантата и излезе. Отиде право в консулството на Франция и започна енергични постъпки за приемането ни като постоянно пребиваващи в тази страна, където, пишеше в молбата, която бе помолила господин Люсиен Дьольовьо-Каулек да състави, „синът ми има намерение да се установи, да учи, да стане човек“, но съм убеден, че този израз надхвърляше мисълта й и тя не си даваше напълно сметка какво изисква от мен с тези думи.