Ромен Гари
Обещанието на зората (17)

Глава XVII

Във Варшава живяхме трудно по разни квартири. Някой от чужбина помагаше на майка ми, като много редовно й изпращаше суми, които ни позволяваха да преживяваме. Ходех на училище, където всяка сутрин по време на междучасието в десет, майка ми ми носеше топъл шоколад в термос и филии с масло. Вършеше хиляди неща, за да ни задържи на повърхността. Шиеше украси, купуваше и препродаваше кожени палта и антиквариат, и на нея първа й дойде, мисля, една идея, която се оказа скромно печеливша: чрез обяви информираше хората, че изкупува зъби, които по липса на термин, мога да нарека само зъби втора употреба: по тях имаше злато и платина и майка ми ги препродаваше на печалба. Тя разглеждаше зъбите с лупа и ги потапяше в специална киселина, за да е сигурна, че наистина става дума за благороден метал. Също така беше домоуправителка, рекламен агент и се залови с хиляди други занимания, за които днес не си спомням, но всеки ден в десет тя беше тук с термоса с шоколад и филиите с масло.

Но и тук трябваше да претърпим мъчителен провал: не успях да вляза във Френския лицей във Варшава. Обучението струваше скъпо и надхвърляше нашите средства. Тъй че в продължение на две години посещавах полско училище, и до днес все още говоря и пиша на полски с лекота. Много красив език. Мицкевич си остава един от любимите ми поети и много обичам Полша — като всички французи.

Пет пъти седмично хващах трамвая и ходех при един прекрасен човек, който се казваше Люсиен Дьольовьо-Каулек, който ме учеше на моя майчин език.

Тук трябва да си призная нещо. Лъжа доста рядко, защото за мен лъжата има блудкав привкус на немощ, а и ме оставя твърде далеч от целта. Но когато ме питат къде съм учил във Варшава, винаги отговарям: във Френския лицей. Въпрос на принцип. Майка ми направи всичко, което можа, и не виждам защо да я лишавам от плодовете на нейния труд.

Но не си въобразявайте, че съм бил свидетел на нейните борби, без да се опитвам да й се притека на помощ. След като се провалих в толкова области, смятах, че най-сетне съм открил своето призвание. Бях започнал да жонглирам във Вилно по времето на Валентина и заради нейните красиви очи. След това продължих, като мислех основно за майка ми и за да я накарам да ми прости липсата на други таланти. В училищните коридори, под заслепените погледи на съучениците си, вече жонглирах с пет или шест портокала, и някъде дълбоко в мен живееше лудешката амбиция да стигна до седмия, а вероятно и до осмия, като великия Растели, и дори, кой знае, до деветия, за да се превърна най-сетне в най-великия жонгльор на всички времена. Майка ми го заслужаваше и прекарвах свободното си време в тренировки.

Жонглирах с портокали, с чинии, с бутилки, с метли, с всичко, което ми попаднеше под ръка — нуждата ми от изкуство, от съвършенство и вкусът ми към чутовен и уникален подвиг, накратко, жаждата ми за изкусно владеене откриваше в това едно скромно, но пламенно изразно средство. Усещах, че съм на синора на едно чудно поле, до което с цялото си същество се стремях да стигна — полето на постигнатото и сбъднато невъзможно. Това беше първото ми осъзнато артистично изразяване, първото ми предчувствие за възможно съвършенство, и се хвърлих в него с главата надолу. Жонглирах в училище, по улиците, по стъпалата нагоре, влизах в стаята ни жонглирайки, заставах пред майка ми с шестте портокала във въздуха, непрекъснато ги подхвърлях, непрекъснато ги хващах. За жалост и тук, докато си представях как съм орисан на блестяща съдба и как осигурявам луксозен живот на майка ми със своя талант, постепенно един брутален факт ми се наби в очи: не успявах да надхвърля шестата топка. А опитах, Господ знае, че опитах. По това време ми се случваше да жонглирам по седем-осем часа на ден. Смътно усещах, че залогът е значим, дори решаващ, че разигравам целия си живот, цялата си мечта, цялата си дълбока природа, и че наистина става дума за цялото възможно и невъзможно съвършенство. Но каквото и да правех, седмата топка се изплъзваше от моите усилия. Шедьовърът си оставаше недосегаем, вечно възможен, вечно предугаждан и вечно непостижим. Изкусното овладяване продължаваше да ми се опира. Напрягах цялата си воля, призовавах цялата си ловкост, цялата си бързина, хвърлените във въздуха топки се редуваха, но едва хвърлена във въздуха седмата, цялата система рухваше, и си оставах така, потиснат, неспособен да се примиря, неспособен да се откажа. И започвах отново. Но последната топка си остана все така непостижима. Никога, никога ръката ми не успя да я хване. А опитвах цял живот. Чак около четирийсетте, след като дълго бях бродил сред шедьоври, истината постепенно настъпи в мен и разбрах, че последната топка не съществува. Това е тъжна истина и не бива да я разбулваме пред децата. Ето затова тази книга не бива да попада във всякакви ръце.

Днес вече никак не се чудя, че на Паганини му се е случило да захвърли цигулката, да не я докосне дълги години и да си лежи с празен поглед. Не се чудя, той е знаел.

Когато виждам как Малро, най-великият от всички ни, жонглира със своите топки, както малцина преди него са жонглирали, сърцето ми се свива пред трагедията му, онази, която носи изписана по лицето си, сред най-бляскавите свои подвизи: последната топка е непостижима и цялото му творчество е съградено върху тази тревожна увереност.

Между другото, дошло е време да разкрия истината за историята на Фауст. За него всички са излъгали най-безсрамно. А Гьоте повече от другите и по-гениално, за да замаскира работата и да прикрие тежката действителност. И тук вероятно не бива да го казвам, защото ако има нещо, което не обичам да правя, то е да отнемам надеждата на хората. Но в крайна сметка, истинската трагедия на Фауст не е, че е продал душата си на дявола. Истинската трагедия е, че няма дявол, който да купи душата ви. Няма купувач. Никой няма да дойде да ви помогне да хванете последната топка, каквато и цена да дадете. Не казвам, че няма сума ти търговчета, които си придават важност и твърдят, че са купувачи, и не казвам, че човек не може да се оправи с тях с известна печалба. Може. Те ви предлагат успех, пари, обожанието на тълпите. Но това е само котешка попара и когато се казваш Микеланджело, Гоя, Моцарт, Толстой, Достоевски или Малро, сигурно умираш с чувството, че си станал бакалин.

Но въпреки това аз, естествено, продължавам да тренирам.

Случва се да изляза от къщата си, на моя хълм над залива на Сан Франциско, и там, на съвсем открито и светло място, да жонглирам с три портокала, само това мога да правя днес.

Това не е предизвикателство. А най-обикновено заявяване на достойнство.

Виждал съм как съм великият Растели, стъпил с един крак върху гърлото на бутилка, върти два обръча на другия си крак, свит назад, докато държи пръчка на носа си, върху пръчката топка, а върху топката чаша с вода, и едновременно с това жонглира със седем топки.

Струваше ми се, че в този миг виждам съвършеното, пълното овладяване, върховен миг на победа на човека над собствените му ограничения, но Растели умря няколко месеца по-късно отчаян и след като напусна арената, без никога да е успял да хване осмата топка, последната, единствената, единствено важната за него.

Мисля си, че ако можех да се надвеся над леглото му, той би могъл да ме предупреди за това веднъж завинаги, и тъй като по онова време бях на шестнайсет, щеше да ми бъде спестен цял един живот на усилия и провали. Ще съжалявам, ако от всичко предшестващо човек си помисли, че не съм бил щастлив. Би било заслужаваща съжаление грешка. Преживявал съм и още преживявам моменти на нечувано щастие в моя живот. Например, още от детството си винаги съм обичал солени краставици, не корнишони, а краставици, истинските, единствените и уникалните, онези, които се наричат краставици по руски. Откривал съм ги навсякъде и винаги. Често си купувам половин килограм, сядам някъде на слънце, на брега на морето, няма значение къде, на тротоара или на някоя пейка, отхапвам си краставица, и ето ме напълно щастлив. Стоя си така, на слънце, с притихнало сърце, разглеждам нещата и хората с приятелски очи и знам, че животът наистина си струва да бъде изживян, че щастието е постижимо, че трябва само човек да открие вътрешното си призвание и да се отдаде напълно на онова, което обича.

Майка ми присъстваше на усилията ми да й се притека на помощ с вълнение и признателност. Когато се върнеше вкъщи, помъкнала под ръка някой вехт килим или стара лампа, които се канеше да препродаде, и ме откриеше в стаята ми да жонглирам с топките, беше съвсем наясно с причината на моето упорство. Сядаше, гледаше известно време какво правя и заявяваше:

— Ще станеш велик артист! Казва ти го твоята майка.

Предсказанието й за малко да се сбъдне. Класът ми в училище бе организирал драматично представление и след строг подбор главната роля в поемата на Мицкевич „Конрад Валенрод“ бе отредена на мен, въпреки силния ми руски акцент на полски. И не спечелих подбора случайно.

Всяка вечер, като се прибереше от обиколките и приготвеше вечерята ни, в продължение на час-два майка ми ме караше да репетирам ролята. Беше я научила наизуст и първо я изиграваше тя, за да мога да се настроя. В тези рецитации тя влагаше най-доброто от себе си, а след това приканваше мен да повторя текста, като подражавам на нейните жестове, поведение и интонация. Ролята беше порядъчно драматична и към единайсет вечерта на съседите им идваше в повече и започваха да се дразнят и да настояват за тишина. Майка ми не беше жена, която можеш да командваш, и в коридорите се случиха паметни сцени, в които, набрала скорост от трагизма на големия поет, тя надминаваше себе си в ругатните, предизвикателното поведение и пламенните тиради. Резултатът не се забави и няколко дни преди представлението бяхме помолени да идем да декламираме другаде. Преместихме се да живеем при някаква роднина на майка ми, в апартамент, зает от един адвокат и неговата сестра, която бе зъболекарка: отначало спяхме в чакалнята и всяка сутрин трябваше да разтребваме преди идването на клиентите и пациентите. Представлението най-сетне мина и в тази вечер отнесох първия си голям успех на сцена. След представлението майка ми, все още разтърсена от аплодисментите и с окъпано в сълзи лице, ме заведе да ядем пасти в една сладкарница. Все още имаше навика да ме държи за ръка по улицата, и тъй като вече бях на единайсет и половина, намирах това за ужасно притеснително. Винаги се опитвах учтиво да измъкна ръката си под някакъв благовиден претекст, но майка ми все я хващаше здраво в своята.

Съседните на „Познанска“ улици още от следобеда бяха пълни с проститутки. Бяха на рояци, особено по улица „Хмьелна“, и двамата с майка ми се бяхме превърнали в обичайна гледка за тези добри момичета. Когато вървяхме между тях така, ръка в ръка, те винаги правеха път с уважение и поднасяха комплименти на майка ми за това колко добре изглеждам. А когато минавах сам, често ме спираха, разпитваха ме за майка ми, питаха ме защо тя не се жени повторно, даваха ми бонбони и една от тях, дребна и кльощава, червенокоса, с крака като обръч, винаги ме целуваше по бузата, след което ми искаше носна кърпичка и грижливо изтриваше мястото. Не знам как вестта, че ще играя важна роля в нашето училищно представление се бе разпространила по тротоара, и подозирам, че майка ми има нещо общо с това, във всеки случай по пътя ни към сладкарницата момичетата ни наобиколиха и заразпитваха тревожно как са ме приели. Майка ми не се показа излишно скромна и в следващите дни върху мен се изсипваше дъжд от подаръци всеки път щом минех по улица „Хмьелна“. Получих кръстчета и свещени медальони, броеници, джобни ножчета, шоколад и фигурки на Дева Мария, а момичетата на няколко пъти ме завличаха в една близка колбасарница, където под възхитените им погледи, се тъпчех със солени краставици.

Щом най-сетне стигнахме до сладкарницата и след петата си паста започнах леко да се задъхвам, майка ми изложи накратко пред мен своите планове за бъдещето. Най-сетне сме държали нещо конкретно, талантът бил сигурен, пътят начертан, сега трябвало само да продължим. Щял съм да стана велик актьор, щял съм да правя жените нещастни, щял съм да имам огромен жълт кабриолет, щял съм да имам договор с УФА^[1]. Този път било тук, готово, държали сме го. Още една паста за мен и чаша чай за майка ми: тя трябваше да пие между петнайсет и двайсет чаши чай дневно. Слушах я — как да кажа? — слушах я предпазливо. Без да се фукам, трябва да кажа, че не се бях главозамаял. Бях само на единайсет и половина, но вече изпълнен с решителност да бъда уравновесеният, разсъдливият, френският елемент в нашето семейство. До този момент единственото конкретно нещо, което виждах в цялата работа, бяха пастите в чинията, и не оставих нито една от тях да се измъкне. И добре сторих, защото голямата ми театрална и кинематографична кариера така и не се състоя. И не защото не бях опитал. В продължение на месеци майка ми не спря да изпраща снимката ми на всички театрални директори във Варшава, изпрати я и в Берлин, в УФА, с дълго описание на огромния драматичен успех, който съм бил пожънал в главната роля на „Конрад Валенрод“. Дори ми уреди прослушване с директора на „Театр Польски“, изтънчен и възпитан господин, който ме слушаше учтиво, докато с единия крак напред и вдигната ръка, малко като Руже дьо Лил, докато пее „Марсилезата“, стремително рецитирах в неговия кабинет безсмъртните стихове на полския бард със силен руски акцент. Имах страшна сценична треска, която се опитвах да скрия като крещях все по-силно; в кабинета имаше още няколко души, които ме наблюдаваха и изглеждаха силно впечатлени, и вероятно в тази атмосфера, на която, все пак трябва да го кажем, й липсваше топлота, не съм контролирал напълно своите изразни средства, защото заветният договор така и не ми беше предложен. Все пак ме изслуша до края, а когато, след като си изпих отровата, както повеляваше ролята, паднах в краката му, агонизиращ в мощни гърчове, а майка ми победоносно обхождаше зрителите с поглед, директорът ми помогна да стана, и след като се убеди, че не съм се ударил, изчезна толкова бързо, че още се питам как го направи и къде се дяна.

Качих се отново на сцена чак след шестнайсет години пред доста различна публика, най-интересният елемент от която бе генерал Де Гол. Това се случи в сърцето на Екваториална Африка, в Банги, в Убанги-Шари^[2] през 1941-а. Стояхме там от известно време заедно с други два екипажа от моята ескадрила, когато ни беше съобщено за посещение на генерал Де Гол, който обикаляше и инспектираше.

Решихме да почетем ръководителя на Свободна Франция с театрално представление и веднага се захванахме за работа. Незабавно беше измислена много духовита, по мнението на нейните автори, сатирична пиеса, която трябваше да развесели генерала. Текстът беше много лек и весел, искрящо духовит и изпълнен с добро настроение, защото беше 1941-а, времето на големите военни катастрофи, и бяхме изпълнени с решимост да покажем пред нашия водач несломим морал и буен дух.

Изнесохме първото представление преди пристигането на генерала, за да доогладим спектакъла, и постигнахме насърчителен успех. Публиката ръкопляскаше на поразия и макар по някое манго да се откъсваше от време на време от дървото и да падаше върху главата на някой от зрителите, всичко мина наистина много добре.

Генералът пристигна на другата сутрин и вечерта присъства на представлението с придружаващите го военачалници и високопоставени политици.

Беше пълен провал — оттогава съм се заклел никога, никога повече да не играя комедия, нито да пея песнички пред генерал Де Гол, през каквито и трагични перипетии да минава моята страна. Франция може да поиска от мен всичко, но не и това.

Признавам си, че идеята да играем солени скечове пред онзи, който стоеше съвсем сам сред бурята и чиято воля и непоколебимост трябваше да бъдат опора за толкова изнемогващи сърца, не беше най-добрата хрумка на нашата младост.

Но никога не бих предположил, че един-единствен зрител в залата, напълно сдържан и мълчалив, може така да настрои актьори и публика към сериозност.

Генерал Де Гол, в бяла униформа и силно изправен, седеше в средата на първия ред на зрителите, с кепе на коленете и скръстени ръце.

Не помръдна, не трепна и не даде признак за никаква реакция по време на цялото представление.

Струва ми се, че помня само как в един момент, когато с високо вдигнат крак изобразявах стъпката на френския канкан, докато друг актьор възкликваше: „Аз съм рогоносец! Рогоносец съм!“, както повеляваше неговата роля, след поглед с крайчеца на окото сякаш хванах едно потрепване на мустак върху лицето на ръководителя на Свободна Франция. Но може и да съм се заблудил. Седеше там много изправен, със скръстени ръце и ни гледаше с неумолимо внимание.

Окото бе в залата и гледаше Каин.

Но най-изумителното явление беше поведението на двестате зрители. Докато предния ден цялата зала се смееше, избухваше в аплодисменти и се забавляваше страхотно, този път откъм публиката до нас не долетя нито едно хихикане.

А генералът беше седнал на първия ред и зрителите нямаше как да разчетат изражението по лицето му. На онези, които твърдят, че генерал Де Гол не умеел да общува с тълпите и да изразява своите чувства, предоставям този пример за размишление.

Известно време след войната Луи Жуве постави „Дон Жуан“. Присъствах на репетициите. В сцената, когато статуята на командора, верен на уговорената среща, идва да завлече развратника в пъкъла, внезапно получих усещане за дежавю, за нещо вече преживяно от мен, и си спомних Банги, 1941-а, и генерал Де Гол, който се вглежда в мен със своя прям поглед.

Надявам се да ми е простил.